fucktum

Момчето се приближи, до нея, целуна сълзите й, после каза, че съжалява. Пусна ръцете й бавно и се отдръпна от нея. Тялото й увисна във въздуха, сякаш беше на бесилото. Той направи няколко малки крачки назад, докато излезе от светлината, хвърлена от уличната лампа, обърна се и изчезна. Нищо не помръдваше на малката уличка, само хлипането на момичето потъваше в тишината, както капките вода потъват в блу меджик моп. Тя се обърна към Луната, чувстваше се предадена, сякаш от най-добрата си приятелка. Вдигна високо ръката си, после сви четири от петте си пръстта, само средният остана величествено изпънат. Тогава се чу силен шум. Момичето се стресна, обърна се към близката кофа за боклук и инстинктивно свали ръката си. Върху кофата лежеше делфин. Свличаше се бавно по наклона на металната повърхност. Чуваше се тих, скърцащ звук. Езикът на делфина висеше от устата му, като черво от изкормено прасе, а вместо очи имаше хиксчета, точно както в реалността. Последва още един оглушителен звук, този път на метър от момичето, беше паднала морска крава. Опръска я цялата в кръв. Момичето се опита да се избърше в дрехите си, да изплюе червената течност попаднала в гърлото й, когато се чу свистене. Тя погледна нагоре и видя още едно туловище да се приближава към нея. Скочи встрани и се размина на сантиметри с моржът, чийто бивни се забиха в асфалтовата настилка. Не трябваше да се ебаваш с Луната. Момичето се изправи на крака и тръгна да бяга. По пътя зад нея се сипеха труповете на различни морски обитатели, сякаш Хензел и Гретел маркираха пътя си до дома с тях. Опитваше се да се скрие под козирки и навеси, но Луната намираше точното животно с което да разбие конструкциите им. Момичето продължаваше да бяга, но в един момент се измори, дори антивибрационната възглавничка на маратонките й не успя да запази силите й, предаде се и зачака поредното туловище. Погледна нагоре, зениците й се разшириха, очите й щяха да изскочат от очните й ямки, над нея левитираше син кит. Изведнъж силите й се възвърнаха, тръгна да бяга и скочи в първата кола, която видя. Запали я със силата на ума си и подкара към края на света. Синият кит се носеше непосредствено след нея. Няколко секунди по-късно вече беше там. Слезе и скочи от ръба...
Падна в морето. Синият кит падна след нея, водата го изхвърли на сушата, последваха го и други мъртви създания. Момичето се опитваше да не изплува, за да не я уцели нещо по главата. Но се сети, че трябва да диша. Започна да се дави. Гълташе морската вода и гърлото й изгаряше. Опитваше се да се докопа до въздуха, докато накрая лицето й се сблъска с последния слой вода, с повърхността и хиляди капки полетяха във всички посоки. Дълбоки глътки въздух. Луната се приближи към Земята и отвори голямото си око. Погледна в морето. Момичето й се извини хиляди пъти. Молеше я да й прости, но Луната не забравя, протегна се и я посребри. Превърна я в лъжица...
Оттогава насам русалките закусват с лъжици, октоподите закусват с лъжици, а в пиратските съкровища липсват сребърни сервизи.

Йоана, Александър и Червената роза

Йоана беше от онези момичета, които носеха цветните си дрехи само на празници, през останалото време тя се обличаше в сиво и черно. Имаше няколко черни блузи, няколко черни панталона и точно два чифта черни обувки, едни за зимата и едни за останалото време от годината. Нямаше нужда от повече, просто защото не излизаше никъде, освен на лекции. Йоана учеше в СУ и да ходи в университета беше единствената й задача през седмицата. Цветните си дрехи пазеше, за деня на влюбените или рождени дни, ако ги празнува евентуално. От доста време й се искаше да отпразнува Свети Валентин, но никога не й се беше налагало. Не, тя не беше от онези корави момичета, които твърдяха, че не са се влюбвали и че това е тъп празник. Тя беше от онези луди романтички, които не успяваха да си намерят приятел, заради външния си вид, заради не особено отвореното си поведение и главно, заради начина й на живот. Честно казано, Йоана не се грижеше особено за себе си. Ходеше по улицата така както ставаше от леглото, не поддържаше контакти в социалните мрежи, нито пък излизаше вечер, за да пие и да се забавлява. Така вариантите да си намери някой специален се свеждаха до колегите в университета и случайните непознати в метрото.
Няколко дни преди празника, Йоана отиде на лекции с надеждата, че някой от колегите й е почувствал внезапна нужда да затрие самотата си. В аулата, вместо да слуша професора, тя се оглеждаше и си избираше надежда. Нямаше претенции, но и никой не й грабваше вниманието. Синьо птиче пресече залата и излезе през отворената врата. Йоана гледаше неразбиращо. Потърка очи. Реши, че е било плод на фантазията й. Цял ден прекара в блянове, но така и не се появи момче, което да й предложи среща, което да я заговори. Тя прибра учебниците си, прибра белите си листи, сложи химикалите в специалното отделение на чантата, преметна я през рамо и излезе. Слезе по стъпалата на университета и след малко вече чакаше метрото. На перона продължи да се оглежда за някой специален. Няколко лисици притичаха пред погледа й. Скриха се зад краката на възрастен господин и изчезнаха. Чуха се кокошки. Кукуригу!
Мечтите й живяха в замък, разположен върху летяща скала, точно над морето. Тя носеше дълги ренесансови рокли, а десетки прислужници се грижеха за косата и тялото й. Носеха й храната в леглото и тя винаги се хранеше от огромни плата, пълни с всякакви странни и вкусни манджи. Понякога обличаше дебел пуловер, лягаше на леглото, свиваше се на топка и доизграждаше картинката. Измисляше си принц, измисляше му препятствия, с които да се справя, и накрая си измисляше целувка. Стискаше мекия пуловер и с треперещи очи се обръщаше на другата страна, към стената. Там мечтите й свършваха...
Александър живееше сам от няколко години. Веднага след като завърши училище, го приеха в университета без никакви проблеми. Без никакви проблеми си намери и работа. Изнесе се на квартира и заживя свободно без родителите си. Естествено, свободно, колкото му позволяваше държавата. Нямаше търпение да се отърве от майка си, смяташе я за досадна и неистинска, за поредната кифла, за нещо, което е по-добре да не съществува. Въпреки, че живееха заедно, родителите му спяха в отделни стаи и почти не си говореха. Навсякъде в апартамента им се усещаше напрежение. Затова Александър си отдъхна и се успокои, едва след като седна на новия си диван, в новия си дом. Той предложи на приятелката си да дойде да живее с него, но няколко дни след това, тя го заряза с оценката, че нещата ставали прекалено сериозни. Следващата му връзка също не свърши добре. Александър обичаше тези жени, но смяташе, че те са се подиграли с него. Изплакваше всичко в блога си, защото едно от малкото неща, които му носеха удоволствие бяха писането и вниманието на хората. Така получаваше и от двете по малко. Всяко следващо момиче, което успееше да свали го зарязваше, в последствие. Той не търсеше причината в себе си, защото винаги си намираше оправдание, винаги виждаше отговорите в тях. Себичен егоцентрик. Тогава реши, че жените са се обединили срещу него, че го правят за смях нарочно и намрази всички едновременно. Искаше да си отмъсти. Искаше да си върне за всичките пъти, в които е лежал с разбито сърце и е плакал сам в тъмното...
Червената роза беше малка розова пъпка. Тя смука много от стеблото, яде достатъчно слънце, за да порасне и да стане голяма и красива, червена роза. Нито беше най-голямата, нито най-красивата, нито миришеше най-хубаво, но Червената роза беше някак специална. Специален облак я поеше всеки ден, веднага след това се появяваше и специалното й слънце, докато накрая дойде някаква жена и я сряза с градинската си ножица. Червената роза загуби специалността си, в момента в който я пуснаха с още 500 други рози в контейнер. Заради липсата на въздух вътре, нашата роза заспа. Събуди се във ваза с още няколко червени рози, досущ като нея. Лежа няколко дни така, докато крайчетата на цветовете й започнаха да покафевяват. Тогава в цветарския магазин влезе едро момче и я посочи. Жената я пое в ръцете си и подстрига бодлите й. От това Червената роза почувства леко гъделичкане. Сложиха й панделка и момчето излезе с нея...
Свети Валентин е. Йоана се събуди сутринта, беше мрачна, нямаше да празнува, нямаше кой да я обича, нямаше кой да я изненада с бонбони и вино, но пък отново трябваше да ходи на лекции. Влезе в банята, изкъпа се, избръсна си краката и си изми зъбите. Подсуши косата си и отвори гардероба. Пред нея се показа семпла гледка от еднакви на цвят дрехи. В ъгъла се виждаше някакво цветно петно. Тя изгледа зелената си блуза тъжно, но все пак реши да я облече. Изрови старите си изтъркани дънки и скъсаните си червени кецове и след миг от черна дупка се превърна в шарена композиция. Почувства се малко по-добре и излезе.
Качи се в метрото и бръкна в джоба си, за да провери дали е прибрала портмонето си там. Напипа го и се успокои. Облегна се на току що затворилите се врати и погледна в земята. Познат женски глас оповести следващата спирка. Хората се наклониха назад и метрото потегли. След минута вратите пак се отвориха. Инстинктивно Йоана се отдръпна и ги изчака да се затворят. Внимание, вратите се затварят! Чу се механичен звук. И двете железни плоскости тръгнаха една срещу друга. Миг преди да се докоснат, между тях влетя синьото птиче. Йоана го видя и просто проследи полета му. За да не я помислят за луда се опита да не реагира. Успя за малко. Но птичето кацна върху главата на някакво момче. Йоана се разсмя и се сепна. Тогава забеляза момчето. Беше се свил в ъгъла, сякаш искаше никой да не го види. Беше прегърнал голяма тетрадка, а в едната си ръка държеше химикал. На гърба си имаше раница, а на птичката явно много й харесваше в гнездото от къдравата му коса.
Александър се качи в метрото и се сви в ъгъла. От ушите му стърчаха слушалки, а в главата му звучеше музиката на “The Weeknd”. Припяваше си текста наум, а с очите си гонеше нещо невидимо. Изведнъж осъзна нещо. Някаква дума от текста събуди съзнанието му. Ядоса го! Беше му писнало да е “Драма куин”, да се оплаква, да е вечният ревльо. Дръпна слушалките от ушите си. Смени песента, смени изпълнителя и реши, че ще се погрижи за всички жени по света. Странно, но точно тогава видя как към него се приближава някакво момиче. Тя протегна ръка към него и му каза, че се казва Йоана. Той се стъписа леко, но успя да се представи. Двамата се здрависаха. През това време тя го попита за номера му, дали е свободен вечерта и някакви други общи въпроси. Александър се поокопити и й отговори положително. На нея вече й беше писнало да е сама, а и синьото птиче беше кацнало на главата му, сигурно е специален. Сините й изтъркани дънки доближиха неговите. За момент сякаш се докоснаха. Стигаха точно до кокалчетата на глезените й, а от ръбовете им стърчаха дебели, сини конци. Отдолу тя беше с бледо розови чорапи. Бледото, червено копие на адидас, което имаше беше със зейнала подметка, криви шевове и недоизпипани линии. Неговите дънки, пък, покриваха дебелия език на кецовете му, които бяха опръскани с кал. Кал имаше, също и по крачолите отзад. Забелязваха се белези от бой по кокалчетата на ръцете му. И въпреки всичко, двамата се допълваха чудесно в тази картинка, изглеждаха прекрасно. Разбраха се да се видят малко по-късно.
Йоана и Александър се срещнаха в запустял парк по свечеряване. Той й подари червена роза, тя беше най-щастливата на света. Птичето още беше в косите му. Седнаха на една от пейките и посрещнаха Луната. Не спряха да си говорят. Разказваха за детството си, за родителите си, за общите си болки и терзания. Тя разбра колко е прекрасен, а той разбра, че няма да липсва на никого, ако я зарови отзад...
След малко изтича до колата си, извади лопата и се върна обратно. С всяко забиване в земята, обувките му ставаха все по-кални. С всяко загребване, той осъзнаваше сериозността на постъпката си. Изтрезняваше. Адреналинът изчезваше. Очакваше приливи на ендорфин, но той също липсваше. Беше я убил, за да си отмъсти, но не се чувстваше доволен. Не се чувстваше пречистен. Сега остана да скрие трупа й от света и да се опита да заживее наново, някак нормално. След половин час я хвърли в дупката, погледна лежащата червена роза - специалната червена роза. Наведе се и я взе, после я хвърли при момичето. Зарови ги, сякаш искаше да скрие красотата им от всички останали, да я съхрани в спомените си, само за себе си. Но истината беше друга.

Войната може да бъде само война.

Next

- Какво ти трябва?
- Муза.
- Потърси я.
- Не ми се играе.

На седмия етаж вратата се затвори. Копчето на асансьора светна. Електромоторът се задейства и качи картонената кутийка на двайсе метра височина. Дойде, остави миризмата си и си отиде. Светлината премигна. Вратата изскърца. В тъмното е бавния ритъм. В тъмното е облак и лилавее на моменти. В тъмното е продължението на мисълта ми. Парфюмът й мирише на повръщано. Мислех да й го кажа още първия път, когато я видях, но щеше да е прекалено грубо. Да си груб с жените не е готино. Беше от онези миризми, които се провлачват непоканени под носа ти, не са натрапчиви, но когато ги усетиш ти се повдига. Тези миризми крещяха, че притежателите им имат пари. Мразя онези парфюми, които крещят. Намразвам и хората. Пуснах я. Тялото й беше тук, но сянката й искаше да избяга. Не искаше да лежи в леглото ми, не искаше да се сгуши във възглавниците ми, нямаше какво да направя. Не се опитах да спечеля сърцето й, а тя беше дошла с любовта си. Исках само ръцете й... да ме пуснат. Опитах се да я успокоя. Предложих й от цветните хапчета, предложих й да я запозная с дявола, но тя отказа всичко. Прекалено сме далеч, телефони не помагат само гордостта ни държи заедно, и инатът. Каза, че не обича котки, че харесва чая без захар, че обожава да пуши, да се гледа в огледалото, докато танцува и да се забавлява. Знам, противоположностите се привличат, ама друг път... Затова я пуснах.
Щрак.
Седем бавни етажа с мисли, седем малки прозорчета отброяващи като стрелки на часовник, колко ми остава до приземяването. Задушавам се, сякаш кабинката е пълна с вода. Изплувам на повърхността. Подавам лицето си, за да поема въздух и всичко изчезва. Свличам се.
Щрак.
Избърсвам лицето си. Погнуса - по ръцете ми има от парфюма й. Оправям мокрите си дрехи. Жалко, че водата не отмива миризмата, че няма вентилация. Няма и къде да повърнеш ако ти се наложи.
Щрак.
Светлината премигва. Оправям прическата си в огледалото. Леко раздрусва, винаги го прави на този етаж.
Щрак.
Искаш ме само защото знаеш, че гоня мечтите си докрай и постигам всичко, което поискам. В асансьорите е тясно, комфортни са само ако си сам.
Щрак.
Не знам какво да правя, какво да кажа... Имаш хубави очи, харесвам ги с тъмни очила отгоре. Научи се да губиш.
Щрак.
Продължавам да търся.

Спомени в кехлибар

Здравей, синко! Сигурно си изненадан, че ти пиша, или по-точно си изненадан, че ти изпращам писмо по пощата. Надявам се да се зарадваш на тази моя старомодност. Вярвам повече на хартиения носител, отколкото на електронния. Надявам се пощальонът не е закъснял и писмото е пристигнало при теб навреме. Надявам се също и че си щастлив в този миг и сутринта ти е била слънчева, независимо от времето навън.
Пиша ти това писмо, защото знам, че винаги си имал интерес да научиш как се запознахме с майка ти. А пък и реших да се възползвам от внезапния прилив на спомени. Никога не съм отговарял на това твое любопитство, или поне не както майка ти го правеше, тъй като след смъртта й темата беше прекалено болезнена за мен. Мисля, че сега моментът настъпи. В това писмо ще се опитам да разкажа подробно как точно се срещнахме и какво се случи между нас. По този начин ще затворя спомените си в кехлибар и те ще са живи винаги, когато погледнеш листа хартия. По този начин ще можеш да ми припомняш какво точно се е случило тогава, всеки път щом те попитам. Алцхаймерът напредва бавно и започвам да затварям всеки свой спомен, за да съм крачка пред него. Заедно ще се преборим, сигурен съм!
Всичко започна много отдавна. Аз бях от онези хлапета в махалата, които не изпъкваха с нищо. Нямах си собствена банда, не бях дете-чудо, не бях и отличник в училище. Обичах да си карам колелото, да се спускам по калните пътеки към реката и да ловя риба. Един ден, докато се връщах, с няколко червеноперки в мрежата, минах покрай голям камион, от онези които хората използваха, за да местят мебелите си от една къща в друга. Стана ми интересно и го последвах. Той ме отведе до малка, но много красива къща на съседната улица. Там някакви хора стояха на верандата и гледаха камиона. Шофьорът и още един едър мъж започнаха да разтоварват. Мъж и жена се лутаха около тях, казваха им къде да сложат мебелите, повтаряха им да повтарят. И тогава видях най-красивото нещо, което бях виждал. Черен блестящ роял. Пианото отразяваше толкова ярко светлината от слънцето, че денят стана два пъти по-светъл. Все едно имаше две слънца. От къщата се показа момиче на моята възраст и щом видя рояла тя се нацупи. Беше ми любопитно как някой може да се цупи на подобна гледка. Веднага щом прибраха пианото в къщата, светлината наоколо се нормализира, гледката също и тогава започнах да виждам нормално. В онзи миг, сякаш за пръв път видях и момичето. Беше с кестенява къдрава коса. Имаше оранжева лента, която я държеше сресана назад, тъмни очи под плътни вежди и прекрасно малко носле, красива зелена рокля и оранжеви кецове. Влюбих се от пръв поглед или поне така ми се стори. Момичето се обърна към мен и се втренчи въпросително. Хвана ме шубето и завъртях педалите. В онзи момент от живота си, чувах гласове в главата си, те ми казваха да спра и да се върна, но срамът беше прекалено голям. Не можех да погледна момиче в очите, каквото и да ставаше. Въпреки това имах нужда да я видя пак, да я срещна и да разбера, защо се цупи на рояла. Предполагах, че родителите й я карат да свири, а тя предпочита да си играе с куклите. Всъщност по-късно се оказа, че това момиче не разполага с нито една кукла, че това момиче не е като никое друго, което бях срещал. Тя си играеше наравно с момчетата и често ни превъзхождаше в игрите ни, беше двойно по-смела, двойно по-дръзка и двойно по-агресивна от всички нас. Както, може би, вече се досещаш, това беше майка ти, а роялът е онзи красив предмет от офиса ми, който ти забранявах да пипаш, докато беше малко момче.
И така вече знаех какво искам. Имах цел. Трябваше да спечеля майка ти. Трябваше да й направя впечатление, но не знаех как. Образът й стоеше постоянно в главата ми. Тя беше белият заек, тя беше Люси в небето, липсваха само диамантите. Изведнъж разбрах какво трябва да направя. Един от гласовете ми го прошепна. Прибрах се вкъщи, свалих мръсните си гуменки и обух оранжевия си airmax. Леля ми го беше подарила при едно от гостуванията си. Никога не бях го носил навън, защото ми се струваше твърде смел за мен. Обичах да нося само черно и бяло. Тогава за пръв път го разходих. Веднага усетих разликата. Въздушната възглавница те повдига с два пръста от земята и усещането е близо до летенето, с два пръста по-близо. Знаех, че си пада по оранжевото, винаги можеш да разбереш много от обувките на една жена, па макар и момиче. Излязох, качих се на колелото и отидох пред къщата й. Изчаквах да се покаже, а през това време мислех как да я впечатля. Мислех си, че имам време, но ето я и нея. Върви с раничка по тротоара. Мислех, че си е вкъщи, но явно сега се прибира. Трябваше да мисля бързо, иначе щеше да се прибере. Затова подкарах колелото към нея, без да знам какво ще направя. Оглеждах се за нещо специално, но не можах да открия нищо. Само пощенски кутии и асфалт, все скучни неща. Накрая я видях – видях перфектната издатина от земята, естествено създадена рампа от която можеше да скоча. Засилих колелото право към калната буца. С полезрението си проверих дали момичето ме гледа. Ура! Беше вперила поглед в мен! Бях звездата за нея! Предната ми гума се удари в пръстта и се отдели от земята, същото направи и задната. Летях във въздуха, надявах се момичето да ме заобича след този скок, изобщо не мислех за приземяването, идеята беше да я впечатля. Тогава видях как предната ми гума завива настрани, опитах се да изправя кормилото, но гумата не помръдна. Тогава осъзнах, че кормилото ми се е откъснало от рамката на колелото. Оставаше само да се приземя и ако всичко мине добре да оживея. Пуснах кормилото, то изхвърча настрани, колелото падна на двете си гуми, а аз се забих в него. Тъй като нямаше как да го удържа се изсипах като чувал на земята. Зарових лице в пръстта. Болката беше непоносима, едва се сдържах да не се разплача, но не трябваше да се излагам пред майка ти. Стисках зъби и се опитвах да не я гледам, за да не търпя срама. Бях станал за смях. Абсолютен палячо. Тупнах пред нея като прострелян албатрос. За моя най-голяма изненада, усетих ръцете й на гърба си, попита ме дали съм добре. Аз й казах, че ще се оправя. Направих се на мъж, но когато се опитах да се повдигна изревах от болка. От носа ми течеше кръв. Пуснах няколко сълзи, но успях да ги скрия преди тя да ги види. Момичето ми помогна да се изправя, аз се превих и се огледах за колелото си. Все пак, колкото и да ме болеше, то ми беше важно, обичах го. Бях жалък, но по-жалък нямаше как да стана. Майка ти ми каза, че ще ми помогне и събра счупените части, изправи колелото и го буташе, докато аз вървях към къщи. Не смеех да я погледна. Тя също не знаеше какво да ми каже. Вървяхме и мълчахме, аз превит на две, а тя бутаща счупения Росинант. Вятърната мелница ни пребори. Накрая стигнахме дома ми, аз й благодарих, а тя ми казах, че имам хубави кецове. Миг на радост! Знаех си, че ще я впечатля! Направих се, че не ми пука, трябваше да изглеждам по-мъжкарски, а тя ми отвърна, че ще се радва ако я разведа наоколо защото е нова в квартала. Планът ми беше успял. Поклатих глава и влязох вкъщи. Затворих вратата и се разплаках, така както само малко дете може. Крокодилските ми сълзи щяха да напълнят стаята, ако не се беше появил дядо ти. Той ме видя и ме грабна към болницата. Оказа се, че освен многото натъртвания имам и счупено ребро. Струваше си. Струваше си и цялата болка. Оттогава насам с майка ти бяхме неразделни. Заедно пораснахме, заедно преживяхме първите любовни трепети един към друг, първата целувка, за останалото няма да ти разказвам. Тя ми помогна да преодолея срама си, да изгоня гласовете от главата си, да изгоня кошмарите от сънищата си. Вярваше в мен, така както никой никога не беше вярвал, а аз бях реален колкото Великденския заек, така че нейното си беше постижение. Заедно се напихме за пръв път, заедно преживяхме загубата на родителите си, заедно изживяхме първите си опити с наркотиците, заедно преодолявахме всички трудности, всички спънки, всички пречки, освен смъртта. Така продължи, докато майка ти си отиде. Надявам се, заедно със Мария да изживеете поне наполовина любовта, която ние с майка ти имахме. Тогава със сигурност ще знам, че си живял пълноценно и щастливо. Очаквай скоро втората ми „епруветка“ с кехлибарени спомени.
Целуни децата от мен и честит рожден ден, ако болестта ми отнеме празника ти от мен! И помни, че докато съм жив, не мога да ви липсвам, дори да ме няма в бъдещето ви!
С обич, Татко.

Време

Вие сте хубава млада жена. Вие имате всичко, което поискате. Имате и много неща, които не искате. Досега не е имало случай, в който да не намерите човек, който да задоволява прищевките ви. Дори да не го търсите, той изниква отнякъде и свише му идва и желанието да ви задоволява и глези.
Вие сте хубава млада жена. Вие имате всичко. Умеете да готвите, да перете на ръка, да карате мъжа до вас да се усмихва. Освен всичко друго ви се отдават поне три вида спорт. Стреляте чудесно с лък и обичате животните. Твърдо сте против яденето на животински продукти и използването им в модния бизнес.
Вие сте хубава млада жена. Вие имате всичко - чуплива коса, слаби и прави крака, малко и стегнато дупе, прави бели зъби, изящна форма на плочките на ноктите, малки стъпала, стегнат бюст, правилна малка мандибула и набъбнали устни.
Вие сте хубава млада жена. Вие имате всичко, умеете да водите разговор и често излизате от споровете, като победител. Четете много, не следвате модни течения, харесвате и некомерсиални автори, но предпочитате класици. Очилата ви винаги са перфектно почистени. Говорите няколко езика, от които два са от африканския континент.
Вие сте хубава млада жена. Вие имате всичко, но след време от хубавата млада жена ще остане само жената.

по-малко от герой

Какво те спира да полееш бялата стена с кола?
Какво те спира да излезеш бос?
Какво те спира да крещиш във тишината,
когато в джоба ти е „всичко коз“?

Какво те спира да ме хванеш за ръката?
Какво те спира да вървиш до мен?
Какво те спира да прегърнеш и водата,
когато мозъкът ти вцепенен ...

...
Не съм достатъчно добър поет.
...

Какво те спира там на светофара?
Какво те спира да му сложиш края?
Какво те спира да опаковаш цялата стая с найлон, докато котката те гледа втренчено, да й забиеш упойката и когато се съвземе да е завързана гола, с много тиксо за дървената маса?
Какво те спира да й размахаш остър нож пред лицето и да я предупредиш, че ще я накажеш за всичките извращения, които някога е правила?
Мяу.
Тогава през главата й ще минат хиляди ролки тоалетна хартия, всичките пъти, когато е ровила в боклука ти, когато е пикала в леглото ти или е късала завесите. Ще си спомни, че няколко пъти си си претапицирал дивана, заради нея и ще съжалява дълбоко за раните по тялото ти от собствените й нокти.
Не. Котките не съжаляват.
Какво ги спира?
Теб, какво те спира да станеш и да излетиш?
Нямаш ракетен двигател? Гориво? Горивна помпа? Ключодържател?
Какво ме спира да си сваля маската и да се покажа на всички?
Не се преструвам достатъчно усърдно.
Това е защото не знам какъв искам да бъда.
Когато знаеш, поне можеш да се преструваш на такъв.
Край.
Сега ако пушех, щях да запаля цигара.