Още докато беше малка тухличка, Момчето-тухла мечтаеше за необятното море. Водата го вълнуваше дори в майчината му утроба и въпреки непрекъснатите изследвания, които провеждаше с прозрачната течност, тя не можеше да го задържи на повърхността си. Затова той се изхлузи още щом прозинката между краката на майка му се отвори. Искаше му се да се научи да плува, дори това да му коства живота.
Роди се тухла двойка, после на тухлата й поникнаха ръчички и всеки път щом майка му не гледаше, ръчичките измъкваха от някоя стена друга тухла и я захващаха здраво за глиненото си телце. Така момчето растеше и се оформяше.
Докато един ден след поредния експеримент откри, че има начин да се задържи на повърхността на водата. За целта обаче, трябваше да се разглоби и да се оформи наново по друг начин. Приятелката му каза, че е луд и го заряза. После му обясни, че е безперспективен, а тя иска някой който да се грижи за децата й. Никой не вярваше в мечтата му, дори собствената му майка изпитваше сериозни съмнения относно рентабилността на ума му. Но за какво друго да мисли една тухла освен за мореплаване?
И така Момчето-тухла пренареди парчетата от тялото си и се хвърли в морето. Потъна на няколко метра и след като стигна дъното реши, че е свършен. Затвори очи и зачака смъртта си. След няколко минути разбра, че цял живот е живял погрешка по законите на хората. Тухлите не дишат, затова момчето нямаше нужда от въздух, то вървеше по дъното щастливо, че е сбъднало мечтата си.
Майка му го чакаше за вечеря, но той така и не се появи. Скоро намериха някаква тухла на брега и решиха, че това е неговото ухо. Погребаха ухото с почести и заживяха така сякаш момче от тухла не е имало.
ИЛЮСТРАЦИИ: Smithe One
Тъжно за хората,
ОтговорИзтриванене за него.