Мъжът, който живееше само на Хелоуин

Преди 54 години един руски професор намира на улицата куче от породата самоед-териер. Кръщава го Лайка и го носи удома си. Започва да се грижи за него и след време установява, че кучето разполага с доста добър интелект. Успявало да реди пъзели и да смята прости уравнения. По неволя на съдбата се оказало, че професорът работи за съветската авиация. Той завел кучето си на работа и се похвалил на всичките си колеги. Не след дълго, кучето било взето насила от него и изстреляно в космоса. То се превърнало в първото живо същество летяло в орбитата около Земята. Никой от учените обаче не се надявал кучето да се върне. Те го обявили за мъртво, скоро след изстрелването на изкуствения спътник „Спутник 2“. Но забравили една важна подробност. Кучето разполагало със свръхкучешки интелект и насочило спътника в неопределена посока. След известно време се приземило в блатата на неизвестна планета. Излязло от спътника и попаднало на тамошните пещерняци. Те изглеждали като хората, само че малко по-космати. Местните се наричали помежду си „чуора“. Пещерняците помогнали на кучето да излезе от блатото и го попитали как се казва. Кучето познавало само руския език и не могло да ги разбере. После забелязало че го сочат и им казало, че там откъдето идва го наричат Сабака. Чуората се зарадвали на гостенката си и я приели като равна. Скоро Лайката свикнала с тях и си намерила мъжки от техния вид с който да дели ложето си. Те ловували заедно, тичали по сините поляни(там тревата била синя) и се препичали на Слънце или както там се наричала тяхната звезда. Дошъл и денят в който се родило първото им дете. То било от съвсем нов вид и затова трябвало да му измислят подобаващо име. Решили да смесят имената на Чуората и Сабака. Така малката рожба получило името Чубака. Малкото порастнало с разказите на майка си за Земята и не било чудно, че мечтата му била да види със собствените си очи земните пасбища. За всеки рожден ден се молило на майка си да го заведе там, накрая Лайка решила да поправи спътника с който пристигнала. Събрали се куп народ и измъкнали космическия кораб от блатото и след 1000 чалъма успели да го поправят. Мечтата на Чубака се сбъдвала пред очите му. Скоро той отпътувал за Земята. Майка му начертала точен маршрут и го изпратили по живо по здраво. След известно време Чубака пристигнал на земята. Кацнал посредата на някаква пустиня и вървял дълго докато накрая стигнал цивилизацията. Всичко му се струвало толкова красиво – природата, колите, небостъргачите, докато не срещнал хората. Те му се изсмяли. После други хора направили същото. Чубака не успял да се смеси с тълпата, защото бил с кучешка физиономия, а по цялото си тяло имал коса, дори от венците му излизали косми. Той събрал всичко, което имал и го продал за някакви пари, с които си намерил квартира. Скрил се от света в нея и станал блогър. „Хранел“ света в блога си и печелел пари от банерите в него. Издържал се някак си, но не излизал никъде. Поръчвал си храна и нужните продъкти по телефона. Единственият ден в който имал свободата да прави каквото поиска бил хелоун. Не само това ами хората даже му се кефили, били му нещ като фенове заради добрия костюм. Само че те не знаели че това изобщо не е костюм. На един от Хелоуините дори Чубака забил яка мацка, но в момента в който тя се съблякла и тръгнала да съблича него изпищяла и си тръгнала. На чубака му писнало, събрал всичко което има за втори път, върнал се при спътника си, поправил го с чалъмите на майка си и отпрашил. Кацнал на първата планета, която намерил и я нарекъл Кашуик.

Петна

Събудих се плувнал в пот. Сънувах кошмар. Обърнах се към нея, за да се утеша, но половината й на леглото, беше празна и студена. Станах, огледах се в другите стаи, после я потърсих и в банята, но не беше останала и следа от нея. Не беше останал и пеньоар от нея. Единствено снимките напомняха за съществуването й. Няколко дни по-късно тези снимки горяха в камината. Сините и червени пламъци обгръщаха тялото й постепенно, докато танцуваше над огъня. Косата й се топеше и стичаше по пода като мастило. Петна. Трудно се забравя такава красота. Трудно забравих и делфиновата й опашка, сините й люспи и перките, с които обичаше да ми прави вятър през топлите летни дни. Трудно изчистих и петната.
На небето пък ме гледаше червената Луна, все едно очаква всеки момент да затанцувам, да завия от радост. Не съм щастлив свободен, обичам да съм обвързан, обичам да дишам заради някого.
После и тя, Луната, сякаш ми обърна гръб, дори загуби червения си цвят, беше се напълнила с бяло, все едно е препила с мляко. Гледаше ме безжизнено, а аз още по-безжизнено й отговарях с поглед, и така до сутринта.
Тогава се събудих готов за ново начало, половината на леглото беше замръзнала. Отидох пред огледалото и погледнах директно в смачканата си физиономия. Исках да се наплюя, ненавиждах се и не знаех защо. Помислих си „излез, забий някоя и всичко ще е наред“. После излязох и в продължение на месец забих 4 „някои“. Първите три си тръгнаха защото им беше студено да спят на нейната половина. На последната пък й беше мокро. Сигурно ледът е започнал да се топи. Или се е напикала. Откъде да знам? Не загубих надежда и се оправих. Все още съм сам, но пък намерих положителните страни. Най-накрая си взех куче. Тя ненавиждаше кучета, риташе ги, когато стопаните им не гледаха. Беше прекрасна... а сега – мастилени петна до камината.

slut

Онзи момент, в който се облягаш назад и усещаш, усещаш каквото си помислиш – всичко, нищо, търсене, намиране и изведнъж се озоваваш там или никъде.
Депресийо, моя стара приятелко, влез в мен, прибери всичко, защото, когато съм празен мога да почна отначало, да изградя наново каквото си поискам. Да си пусна песен и да се почувствам щастлив, дали заради нея, дали заради самата празнина? Не знам. Облягам главата си назад и тръпките тръгват по цялото тяло. Има гъдел по краката ми и въобще навсякъде. Остави ме да чувствам, защото в моментите, когато съм празен се чувствам най-пълен, тогава намирам надежда и цел, и утеха.
А ти ми казваш, че не бих разбрал думите ти. Думите не се разбират, те се преживяват. Когато преживея историята ти, тогава ще те разбера.
Дали е трудно да кажеш всичко, или е по-трудно да не казваш нищо? Всяко настроение е зараза, особено, когато черпиш енергия от хората. И сега стоя заразен сред пустошта и искам да ти дам света. В главата си нямам нищо, ръцете ми са празни, джобовете, също. Стряскащо е колко много тежи това нищо. Кога ще се разтопи в морето? Кога и аз ще се разтопя в морето? Писна ми от песни. И ако зимата не съм сред хора, а навън има сняг, аз ще съм в депресия. Това е нещо, като теорема. Апък от хората ми става тежко на стомаха и имам нужда да полегна. Всичко е измислено с цел да стоя далеч от вас.пх.
Танцувай с мен под светофара, танцувай, лишена от романтика, жено! Подкарай колата срещу стената и спри на сантиметри. Вдигни се от сезона си и живей, докато още над главата ти се прескачат числата, а кожата ти мирише на сладко. Скрий се под палтото ми, ако искаш, скрий се до мен, но не стой сама. Самотните дървета изсъхват и стърчат напразно с години. пф...

под карантина

Онези викове, с които нощем се събужда, вцепенена и обляна в сухата си влажност. Онези вечери, в които пропуска да си легне, уплашена, че може да избяга. И онези дни, пропити от предупреждения, симулирани сирени, обгазяване. Всичко липсва. Някак е пропуснато и несподелено тича към морето. Там потъва в пясъка и никой никога няма да успее да го върне.
Евакуация. Отцепихме телата си сякаш са пропити със зарази и пропуснахме да забележим, че заедно сме ваксинирани.
И така стоя напразно, като сянка, слушам стъпките на хората. А там навън е празник и търкаляне щом Коледа чертае планове.
Онези книги, които можех да напиша. Онези преповтаряни, всеизвестни истини, с които щях да ви излъжа. Онази нощ, онази рокля, Луната и изтърканите звезди. Наистина ги има!

Прокрастинация или да отложиш днешната работа за утре

Хората се сблъскват всеки ден с последствията от собствената си глупост. Всички ние си мислим, че вселената е устроена за и според нас, но е крайно време да проумеем, че ние сме част от прашинките ѝ и като нейни частици трябва да поемаме отговорностите си и да си свършваме работата навреме.
Когато бях малък майка ми постоянно повтаряше измий си зъбите преди лягане, изхвърли боклука или нахрани рибката в аквариума. Работата е там, че аз дори съм се родил с 2 седмици закъснение и изобщо не е чудно, че когато не отлагах за следващия ден, аз отлагах за „след малко“. И така докато не отидох на зъболекар и трябваше да ми направят пет-шестнайсет пломби. Болката беше мъчителна и нямаше как да не намразя зъболекарите. Но в крайна сметка, не те бяха виновни за състоянието ми. Превъзмогнах омразата в себе си, не убих никого и се прибрах вкъщи. Там намерих рибката си с обърнато коремче към тавана, плуваща на повърхността на аквариума. Първо се учудих, че няма хиксчета на очите, защото така рисуваха умрелите животни в анимациите. После се сетих, че не бях я хранил от 2 седмици, не бях ѝ сменял и водата. Мъчително беше да я излея в тоалетната и да дръпна сифона, а друга така и не получих. На молбите ми за котка или куче, пък, родителите ми отговаряха със шумен пренебрежителен смях. Казаха, че не мога да се грижа за някаква си рибка, а какво остава за по-голямо животно. Тогава си обещах, че повече няма да отлагам нищо. Но явно се е получило друго. Всъщност досега съм отлагал и изпълнението на обещаното. Когато тръгнах на училище, започнах да отлагам ученето на уроците си, получавах слаби оценки, а родителите ми се откъсваха от мен все повече и повече. После отложих обръсването на девствения си мустак, а съучениците ми ме скъсваха от подигравки. Едновременно бях слаб ученик и аутсайдер – това всеки знае, че е достатъчно лоша комбинация, за да се превърне живота на един тийн в ужас. Отложих промяната в себе си и въобще, нека всичко е утре. Днес - да е празно!
За изненада на всички завърших училище без да го отлагам, в смисъл завърших с връстниците си. Но за сметка на това бях отложил първата си целувка, първия секс и въобще бях отложил гаджетата. Бях си наумил да си наваксам и за да го сторя се възползвах от най-добрата си приятелка. После тя се влюби в мен, а аз си бях наваксал – така че закъснях и за любовта.
Отложих казармата, за да вляза в университет, но след няколко години и десетки отложени изпити ме изхвърлиха от там. Веднага получих повиквателна.
В казармата бях най-голям от всички. На първо четене това не е проблем, но когато не става въпрос за физически показател, а за възрастов нещата стоят по малко по-различен начин. Отново бях аутсайдера, всички се деляха на висшисти и среднисти, а аз не бях нито едното, нито другото. Аз бях отложил. Уволних се и се върнах в университета, за да си довърша започнатото. Там се запознах с феноменално момиче. Още щом я видях знаех, че ще е моя, ако не бях закъснял естествено. Отидох до нея и ѝ поисках номера. Тя не ми го даде, но аз я проследих и го взех от съквартирантката ѝ.
От тогава минаха 6 години от които 4 прекарани с нея. Само че нея сега я няма, защото закъснях да й предложа брак. Като се замисля май съм отложил и първото си дете, защото в момента тя е бременна от друг. Днес си обещах, за втори път, да не отлагам нищо. Предполагам, че утре ще разбера резултата. А пък ако не стане, човек винаги си намира оправдание – по-добре късно, отколкото никога, например.
И все пак Картаген трябва да бъде разрушен.

врата

Къде сложих ключа?
Тя. Нейния глас. Нейната топлина. Нейното съществуване. Вратата. Скърцащи панти. Течение. Сблъсък. После отново.
Обезпечава ми достъп, ограничава света. Веднъж се отваря. Веднъж просто пада. Приплъзва се плавно, а друг път стои. И ме гледа. И ме иска. Почти.
За едни е спасение, за други е просто... бяла.

тахи

Клиент: -Добър ден. До централна гара?
Шофьор: -Качвай се.
Клиент: -А в колата пуши ли се?
Шофьор: -Само отпред.
Мъжът оставя багажа си в багажника и се качва отпред до шофьора, сваля леко прозореца си и изтръсква цигарата.
Шофьор: -Ше ви помоля само да внимавате тука с апаратчето, т'ва де брояча, че пада. Да не го ударите с крачето.
Клиент: -Внимавам, внимавам.
Колата минава през голяма дупка.
Шофьор: -Ей, да *** мама му, да *** !! Тая Фъндъкова... за какво гласувахме за нея, бе? Поне дупките да беше оправила.
Клиентът бута брояча.
Шофьор: -Леко бе, мама му стара! Нали ти казах да внимаваш?
Клиент: -Съжалявам! Тя ... Фъндъкова е виновна, дупките!
Щофьорът се навежда и вдига брояча, който е паднал в краката му и изведнъж е започнал да показва някаква звездна сума. Клиентът я поглежда.
Клиент: -Ама чакайте малко! Спрете колата!
Шофьор: -Какво, защо?
Клиент: -Какво е това?
Шофьор: -А?
Клиент: -Какво е това ви питам? Какви са тия 20 лв ?
Шофьорът отбива и поглежда брояча.
Шофьор: -Еми, така ше е, като не знаете къде да си държите краката.
Клиент: -Не сме минали и 20 метра, какви 20 лева? По левче на метър ли взимате?
Шофьор: -Господине, моля ви, успокойте се. Ето там е ценоразписа. Много добре можете да видите, че взимаме по 76 стотинки на километър дневна тарифа и 83 стотинки – нощна.
Клиент: -Така пише, ама друго показва брояча. И какво е това под ценоразписа?
Шофьор: -Ми то си пише.
Клиент: -Всяка щета причинена от клиента се заплаща от него, включително всяка изпушена цигара струва 50 стотинки добавени след края на пътуването. Какви са тия глупости?
Шофьор: -Увреждате ми белия дроб, води се щета.
Клиент: -И продължава?
Шофьор: -Продължава я.
Клиент: -Ако клиентът бутне по невнимание брояча, то той трябва да заплати сумата, която показва екрана след закачането му. Вие подигравате ли ми се?
Шофьор: -Не, господине. Просто съм се подготвил. А сега съвсем сериозно ща помоля да си платиш.
Клиент: -Не! Отворете ми багажника, искам да си взема куфарите.
Шофьор: -Не може така. Аз тия пари трябва да ги оправдая довечера пред шефа!
Клиент: -Абе отвори багажника! Селски номера ще ми въртиш?
Шофьор: -Ти на кой викаш селянин, бе? Аз от 10 поколения съм все от София.
Клиент: -Отваряй!
Шофьор: -Първо си плати!
Клиент: -Абсурд! 20 лв... никога! Да не си ме закарал до Пловдив?
Шофьор: -Не ми оставяте друг избор, освен да извикам колегите и да се саморазправяме с вас.
Клиент: -То тогава няма да е саморазправяне, а многоразправяне. Ама викайте... и аз ще викна „колегите“.
Таксиметровият шофьор се обажда по радиостанцията.
Шофьор: -Колеги, ало, колеги! Имаме код 16 в района на Студентски град адресът е Джон Ленън номер 71. Повтарям код 16 на Джон Ленън 71.
Клиентът вади дистанционно с голям червен бутон, натиска го. Лампичка започва да мига.
Клиент: -Ей ся ти се *** майката!
Шофьор: -Ще видим накрая чия майка какво правила.
Клиент: -Какво ще правим докато дойдат?
Шофьор: -Да послушаме музика?
Клиент: -Добре.
Пускат си асансьорна музика. Чакат.
След малко от небето се появява лъч светлина. Клиентът хваща кожата на лицето си и я откъсва. Под нея се показва извънземната му глава. Шофьорът го вижда и полудява от ужас, крещи, очите му изскачат от очните ямки и увисват на нервните си стълбчета, отскачат от ризата му при удара с нея. Той започва да си бие главата във волана. При всеки удар се чува отделно бибиткане на клаксона придружено с крещене, а очите му се въртят около главата, като планети около слънцето. След малко колата потегля с мръсна газ. Зад нея остава хихикащия се извънземен с багажа си в ръце.
Клиент: -Твойта майка.

шивачка 3

Meditation on the new
Another version of an I love you
It's a variation on a theme
It's attraction speaking a different name
Oh you can't imagine how
Nice it is to write it down

Той мразеше усмивката си.. тя искаше да е русалка, за да може да спи във ваната.

Две птици ядат червеи в гнездото си и подават малки парченца на новоизлюпилите се пиленца.
Жена седи на люлеещ се стол и бродира върху мъжки панталони. Поглежда часовника, който показва 5 без 1. Тя оставя настрани такъмите и се изправя, отива до прозореца и се заглежда навън. Часовник във фабрика отброява последните секунди до 5:00. Когато стрелките се преместват изсвирва свирка над тиктакащата машинка. Цяло ято птици се плаши от свирката и полита над дърветата пред фабриката. Някакви работници минават покрай часовника и оставят инструментите си, обличат се до шкафчетата и излизат навън. Един от тях изостава, той се влачи и изглежда нещастен. Кожата му е бледа, а очите му са тъжни. Той стига до гардеробчето си и сваля работните дрехи. Облича някакви други, които са много по-шарени. Слага шапка, шал и ръкавици. На шала му има избродирана усмивка и когато го слага на лицето си, той изглежда сякаш се усмихва. Излиза навън. Мъжът е пред фабриката и се оглежда. Чуди се накъде да тръгне. След това обръща една от ръкавиците си, а на нея, там където платът скрива дланта, е избродирана карта. Мъжът тръгва смело напред и влиза в гората. Следва картата. Колкото по навътре влиза обстановката става все по-тъмна и плашеща, докато накрая става абсолютен мрак. Мъжът обръща шапката си, а на нея е избродиран фенер, който в миг се запалва и му осветява тъмнината. Докато върви ръкавицата му се закача на клон и постепенно се разплита. Мъжът е изгубен без картата,а от нея са останали само конци. Сяда на земята и очите му се навлажняват. Жената, която гледа през прозореца се обръща и отива до голям шкаф, взима буркан на един от рафтовете и го отваря. Обръща го с дъното нагоре и от него падат няколко паячета. Те я поглеждат и излизат от къщата. Влизат в гората. Мъжът седи в тъмницата и се оглежда за посока, когато от нищото се появяват паячетата и започват да предат наново ръкавицата му. Той се изправя и поглежда картата. Скоро стига до къщата. Влиза вътре. Мъжът и жената се прегръщат. Жената сяда и отново започва да бродира, а мъжът съблича палтото, шапката, шала и ръкавиците си. Отива в кухнята и слага вода в чайника. Когато водата завира, той я разлива в две чаши. Слага 3 захарчета в едната и разбърква, после посяга да сложи и в другата, но се замисля. Отива до прозореца и обръща пердето на което пише „мляко и мед“. Мъжът се връща на масата и слага във втората чаша мляко и мед. Поднася я на жената, тя му се усмихва. Той се опитва да се усмихне в отговор, но лицевите му мускули само потреперват. Опитът е неуспешен. Жената се замисля. Мъжът разкопчава ризата си. Между гърдите, малко вляво е сърцето му, което е счупено на две. Той отлепва парченцата от кожата си, сякаш са залепени с тиксо и й ги подава. Тя ги поема и вдява червен конец в иглата си. С няколко движения го зашива и му го връща. Мъжът го лепи обратно на гърдите си. Изведнъж кожата му добива по-розов цвят, а гримасата му преминава в усмивка. Прегръща жената и я целува. След това съблича дрехите си и ги хвърля настрани. Всичките са избродирани, дори боксерките. Мъжът стои гол срещу жената, поставя ръце между гърдите си, а там се появява дупка, в която той бърка с една ръка и вади душата си. Поставя я в нейната ръка. Жената стои и го гледа, после поклаща глава, съблича се, бърка по същия начин в себе си и вади своята душа. Зашива двете души заедно, а те политат към небето. Телата се строполясват на пода. Ръцете им се докосват. Постепенно телата се разлагат, червеи ги изяждат и се скриват в земята. После няколко птици ги изравят и политат с тях към гнездата си, където хранят малките си и запяват.

виждам

Ако не бяха ми взели крилете, ако можех да летя с вълшебен прашец щях да съм крал. Но не мога. Живея като всички останали, без корона и мантия, без скиптър и престол. Сега съм крал на нищото и нищото е моят господар. Ококорвам се...
Сега виждам Слънцето. Виждам го през капчиците влага на прозореца. Виждам го от леглото си, от стаята на малката ми квартира. Като скрит в окопите войник, лежа завит под одеалото и гледам Слънцето, защото го виждам. Знам, че съм роден да стана, затова съм се събудил, но ще полежа още малко. Ще погледам светлината, дано усетя топлината.
Денят който няма да дойде наближава.

Кулинарен блог на студента

Рецепта Номер 1

Сутрин преди лекция ви предлагам освен кафето да мушнете един сандвич набързо. Ето рецептата и нужните продукти :
1 Крайшник
1/2 Кренвирш
3-4 парченца пушено сирене
10 капки кетчуп
Подправки по избор

Взимате крайшника и издълбавате средата, след което си я напъхвате в устата и дъвчите, докато сместа стане угодна за преглъщане. Преглъщате. Останалата част от крайшника напълнете с пушеното сирене и кренвирша. Сложете ги за 5 минути в предварително загрятата преса. Затискате. След като времето изтече, извадете готовия сандвич от пресата и го залейте с кетчуп и подправки. Бон апети.

Забележка: Рецептата има и няколко по-евтини варианта, които вършат работа към края на месеца. Вариантите са следните – същият сандвич без подправки или кетчуп, същият сандвич без пушено сирене, същият сандвич без пушено сирене и кренвирш, както и същият сандвич без пушено сирене, кренвирш и кетчуп, който не е същият сандвич, изобщо.

Приятна лекция и ходете на стол!
Забележка: Студенти от други университети не са желани в стола на НАТФИЗ !! xD

Другата земя

Представете си, че един ден се събуждате и водещият на новините ви съобщава, че планетата Земя не е единствената обитаема планета в слънчевата система и дори не е единствената Земя. Че планета напълно идентична с нашата е имала една и съща ректасцензия със Слънцето и досега е била скрита от нашия поглед. На нея живеят същите животни, растения и хора като на Земята, със същите съдби и преживявания. Дори нещо повече – на нея живеят двойници на теб, майка ти, сестра ти и цялото ти семейство. В началото всички са добронамерени и любопитни. Всеки иска да се докосне до двойника си, да разговаря с него, за да научи повече за самия себе си. Двете планети делят обща Луна, дори пускат кабел една към друга за по-добра интернет връзка. Всеки който не е доволен от съдбата си, може да намери спасение на другата планета, да започне един нов живот. Хора, които са загубили близките си заминават там с надеждата, че на другата планета, те все още ще са живи. Човеците са вече 14 милиарда, а фейсбук има над милиард и половина активни потребители. И в един момент една от планетите се пренаселва, ресурсите й свършват и вместо да предприемат някакви антикризисни мерки, те решават да нападнат съседите си. Двете планети се избиват взаимно, точно като килкенските котки, които се скарали и се изяли една друга, а накрая от двете останали само опашките. Така от планетите останал само кабелът - символ на дружбата им. Поради липса на гравитация, която да я държи Луната тръгнала да скита из космоса. Кабелът пък останал неподвижен, стоял в тъмното, също като усмивката на чешърски котарак.

focus

По сцените се влачат хора - фокусници
омайват публиката с думи
и не правят фокуси.
Махат с ръце и използват повечето мускули на лицето си,
за да внесат фалшивите си емоции по-лесно.
Не вадят зайци от цилиндъра,
нито цветя от ръкавите.
Не режат хора на две поливини и
на представленията им никой не изчезва.
Те поливат телата си с екскременти,
или рисуват по кожата си с бръснарско ножче.
Те крадат история и я имитират гнусно.
Търсят бърза слава и пленяват простите очи.
Защото това, което блести привлича погледа.

А на мен ми се иска да има повече магия.

"Със автори-глупци изпълнен е светът,
но и четци-глупци навсякъде гъмжат.
Освен че са безброй в провинцията, има
край знатните тълпа от тях неизброима.
Посредствени творби удостоява хор
от пламенни хвалби почти във всеки двор;
и да завършим с туй, че винаги глупака
от по-голям глупак похвали ще дочака."

Кой кара?

Итории с пяна по устата и чепка женски косми. Истории за хероинови поети и забравени приятелства. Истории за стари времена, истории за мен и теб и такива, които никой не би разказал. Истории за дракони и принцове на бели коне. Истории за малки и големи. Истории без смисъл. Истории където има малко кръв. Истории с мляко и геройски истории. Истории с хубав край, истории с тъпа фабула. Истории с диня и някаква светлина. Истории без никаква тишина. Любовни истории в сладко-кисел сос. Истории с манджа, поднесена със ситно нарязан магданоз. Ужасна история разказана без разказвач. Птичи истории, разказани от трима на вратата Рашомон. Религиозни истории, митове и легенди. Истории за титани, истории за тигани и истории за куп талибани. Истории с жълти дни. Истории с пещери, истории за нечии дъщери и порно истории. Истории със страст, котешки истории и патешки истории, също. Аз съм пълен с лоши истории, лоши идеи. Бедни истории - 99 процента. Богати истории - 1 процент. Криза. Истории без край. Истории с тротил. Истории с кирки. Истории в кабриолет. Истории, в които се питаш кой кара. Такива, в които не си задаваш въпроси, защото всичко е ясно. Истории, в които бащата зарязва семейството си, за да замине в чужбина и да изкарва пари за прехраната им. Истории с прелъстяване и малко сеч на дървета. Истории с 3 прасета. Снежанки, Пепеляшки и заспали истории. Истории с Румпелщилцкин. Приспивни истории. Истории за които ти е безразлично и такива, които нямат значение. Истории за които даваме пари и такива които не струват. Истории с преследвания. Уестърн истории, вчерашни истории. Истории от днес и такива, които описват вътрешни състояния. Военни истории. Истории с плът, кости и кръв. Истории под вода. Стотици истории. Стотици разказвачи без слушатели, стотици писатели без читатели.
Историята на моя живот.
Историите се разказват, за да бъдат чути и разказани отново. Тази вечер не ми се разказва.
Благодаря, че стигнахте дотук, че ме харесвате! :)

по-ниска от тревата

Тя е по-ниска от тревата, но живее на високо, пее като птиците, но няма криле и костите й не са кухи. Твърди, че не шие скъсани чорапи защото новите струват само левче. Има звезди в косите, но никога никой не ги е виждал, защото слънцето не я изпуска от поглед. Обича пъзели и слънчогледи, обича и гъби с мед. После играе на въже с розовите слонове и цели с камъни гълъбите. Като малка е завирала гумени мечета в носа си, затова той е придобил способност да се разширява. Тя умее и други магии, но не ги споделя с никого, защото просто не обича да споделя. Всъщност веднъж ми показа два номера с карти, но бързо я разкрих, че мами. Понякога сънува русалки или нарвали с очила и мустаци, а понякога не си спомня какво е сънувaла. Много хора си мислят, че има стъклена топка с която гледа в бъдещето, но истината е друга. Тя има стъклено око, с което не вижда нищо, камо ли времеви пространства. То е безполезно, точно колкото е безполезно едно трикрако столче със счупен крак. Въпреки това, този предмет е един от любимите й. Вече сигурно можете да си я представите. Но трябва да прибавите към образа й още няколко елемента. Тя пуши с цигаре, ходи на училище с лилави кубинки и понякога купува на непознатите деца Макменю. Свидетел съм й как прави най-вкусните отвари, най-вкусните манджи, които човек може да опита. Веднъж дори направи течна торта, а Уили Уонка се вдъхнови от нея и купи рецептата, за да я усъвършенства във фабриката си, така че да може милиони хора да опитат от вкусния сладкиш. Аз пък искам да й подаря океан или поне море, опитвам се да го побирам в шепи, точно както в песента, но не успявам. Искам да мога да й купя джип и междугалактически бластер или да я заведа на разходка в Барселона. Искам да се обвържем във фейсбук. Засега, обаче мога единствено да открадна от магията й и да я опиша върху белия лист. Да й подаря морето в мен написано с думи.

сема

С Ема стоим до прозореца.
С Ема слушаме новата ми грамофонна плоча.
С Ема висим във фейсбук.
С Ема се учим да свирим на китара.
С Ема гледаме трилър.
С Ема влизаме в банята.
С Ема сменяме водата на рибката.
С Ема се правим на недостъпни.
С Ема ни падат задръжките.
С Ема отиваме на концерт.
С Ема откриваме щастието.
С Ема отхапваме.
С Ема бяхме готини.
С Ема сме 7 милиарда.
С Ема се целим с фъстъци.
С Ема мием чиниите.
С Ема се венчаем.
С Ема казваме ДА.
С Ема ни е безразлично.
С Ема се маскираме.
С Ема се правим на невидими.
С Ема сме ужасни хора.
С Ема се изгаряме с горещ чай.
С Ема can't touch this.
С Ема хрупаме лед.
С Ема разделяме и владеем.
С Ема ни е усилно.
С Ема сме поканени.
С Ема имаме дълги коси.
С Ема караме в канавката.
С Ема казваме НЕ.
С Ема ни навиват.
С Ема се друсаме.
Розови слонове.
С Ема кашляме сутрешно.
С Ема сме абстинентни.
С Ема умираме.
Аз Ема сам я измислих.

Една пуйка може да се казва само Геновева

Заснежено селце, рано сутрин. По улиците обикаля снегорин. Вътре ухилен мъж с брада пуши цигара и събира снега със снегорина на огромна купчина. До него стои кучето му, което е изплезило език и се е ухилило на стопанина си. Когато изчиства снега по улиците камионът обръща и се връща пред една от къщите. Отпред го чака бременна жена, която се люлее върху стол на верандата. Кучето скача от снегорина и бяга около мъжа, който се приближава и целува жената, а тя му промърморва нещо и му посочва градината отпред. Мъжът измърморва нещо на кучето, а то се стрелва към курника, където влиза и с ужасен лай събужда единствената пуйка вътре. Тя се стряска. Едва отворила очи пуйката се стрелва навън и замита двора с опашката си. Кучето се връща при господаря си и ляга в краката му. Пуйката си мърмори нещо и хвърля злобни погледи към хората на верандата. Мъжът влиза в къщата и след малко се връща, хвърля някакви семена на пуйката на земята пред нея. Той се обръща и се връща на верандата, а тя се навежда и обира едно по едно семенцата, като старателно почиства всяко и след това го изяжда. Мъжът изсипва кучешка храна в купичката на кучето, а то се нахвърля и започва да яде. Мъжът му се радва и го гали по главата. Всичко се случва пред очите на пуйката, която междувременно продължава да мете. Стопаните се прибират в къщата. Пуйката поглежда настрани и се вглежда в хоризонта, синьото небе. Изтупва се и се засилва, разперва криле и се забива в оградата. После измърморва нещо и продължава да мете.
Мъжът отново е в снегорина си заедно с кучето и събира снега от града, купчината е станала няколко пъти по-голяма. След малко се връща пред къщата и слиза. Пуйката подковава кон. Мъжът я бута и се качва на коня. Кучето се изхилва. Коня ходи напред-назад, а мъжът е доволен. Влиза в къщата и вади пушка, качва се на коня и заедно с кучето отиват на лов.
Мъжът се връща и прибира коня, а пуйката пере под надзора на бременната жена. Той се приближава и целува жена си, заедно се прибират в къщата. Сядат на дивана, а жената подлага възглавничка на гърба си. Гледат телевизия. Тя не може да се нагласи, постоянно мърда възглавницата, накрая я изважда и я бута пред лицето на мъжа си. Той я хваща и излиза. Отива до пуйката, която простира и й отскубва няколко пера от опашката. Тя изпищява и се хваща за задника. Мъжът напъхва старателно перата във възглавницата и се връща обратно в къщата. Подлага я на гърба на жена си , която се обляга назад и се усмихва. Пуйката отвън е почервеняла от яд. Чупи няколко щипки и отново се засилва към оградата, подскача веднъж и не полита, втори път, трети и отново се забива в оградата. Изтърсва се и издиша тежко.
Снегоринът събира снега, купчината е станала с размерите на планина. Камионът спира пред къщата и мъжът слиза. Към него се затичва жена му, която е стиснала корема си в ръце, а между краката й се кандилка бебешка главичка. Мъжът се стряска и скача в камиона. Жената се качва също, заедно отпрашват нанякъде.
След известно време камионът се връща. Чува се бебешки плач, мъжът и жената слизат от снегорина и се радват на рожбата си. Влизат в къщата, и мърморят нещо. Отвсякъде пристигат гости, за да видят детето. Всички са в къщата, веселят се. Мъжът излиза с голям касапски нож и хваща пуйката за врата. Завлича я до някакво трупче и й полага главата на него. Вдига ножа, но пуйката го рита в чатала. Двамата се гонят из двора. Мъжът крещи, пуйката пищи. Накрая тя се засилва към оградата, скача веднъж, втори път и на третия полита. Обръща се и вижда снежната купчина. Полита към нея, устремява се нагоре, докато стига върха й. За миг спира да маха с криле и се напъва. Изаква се върху планината от сняг, а гуаното й се търкулва надолу по склона. По него полепва все повече сняг, докато накрая се оформя лавина. Огромната снежна маса се насочва към къщата на стопаните на пуйката. Мъжът вижда какво го грози, но не може да направи нищо. Започва да крещи, широко отворил уста. С приближаването на лавината, устата му се разширява все повече и повече, докато накрая снежната маса го блъска и събаря къщата. От снега се подават човешки глави и опашката на кучето, която се върти. Мъжът е налапал гуаното на пуйката и тъжно премлясва, а отзад бебето плаче, докато жена му крещи. Пуйката се изхилва и полита към хоризонта.

Клуб „Геометрия“

Нормален човек не може да роди паралелепипед. Малко нормални хора успяват да го напишат правилно, още по-малко си го представят както трябва, а какво остава да го сътворят... от кал, ребро или оплодена яйцеклетка.
Паралелепипедът е централно-симетричен спрямо средата на телесния му диагонал (следствие от централната симетрия на стените му). Всяка отсечка с краища върху него и минаваща през средата на телесния му диагонал се разполовява от тази среда. Квадрата на дължината на телесния диагонал на правоъгълния паралелепипед е равен на сумата на квадратите на трите му размерности (следствие от Питагоровата теорема).
И аз имам такива приятели. Те разбират от строителство. Не засягат теми с дългосрочна устойчивост. Не искат да стават президенти, кметове, депутати и министри. Те искат прост живот, различен от този в теоремите или аксиомите. Опитват се да избягат от всякакви постулати, когато си почиват. И без това на работните им места се занимават по цял ден с математически доказателства. А когато остареят и трябва да работят нещо ненатоварващо те висят по черните дъски в класните стаи. Около тях висят пенсионирани букви и числа, танцуват пенсионирани уравнения.
Една вечер Паралелепипед се напил с компанията си в клуб „Геометрия“ и свалил случайна мацка, завел я в тоалетните и я оправил. На другия ден се събудил и не помнил нищо. Продължил нормалния си начин на живот, но след 2-3 седмици получил странно обаждане. Била мацката от онази вечер. Паралелепипед щял да става баща. Той се опитал да й докаже, че трябва да направи аборт, но така и не успял да се сети за точната теорема. Трябвало да си поеме отговорността. Паралелепипед се оженил. Осем месеца по-късно карал към болницата, а до него седяла мацката от онази вечер - съпругата му, която в този момент раждала. На сутринта Паралелепипед отишъл да види отрочето си. Гледката го стресирала. Лекарите му дали успокоително. Рожбата му нямала нито един ъгъл. Нямала обиколка, нито дължина, а обемът й изглеждал толкова труден за измерване, че нямало учен в страната, който да се наеме да го изчисли. Пред него стояло едно човешко дете. Тогава на Паралелепипед му хрумнало, че има някаква възможност той да не е бащата. Тестовете за бащинство доказали, че жена му е сгрешила изчисленията. Въпреки това оттогава Паралелепипед не е същия. Зле е с нервите, ъгълчетата му треперят, затова правителството му даде инвалидна категория и пенсия. Нормален човек не може да роди паралелепипед. Обратното също е в сила.

пара

В апартамента беше пълно с хора, които вдигаха наздравици и живяха на пълни обороти. Въпреки това листата навън бяха жълти, влагата по стъклото – студена, а лятото все по-далеч, или по-близо. Героите спяха зимен сън, тънките им копринени пелерини висяха в тъмните им гардероби, а на мода станаха дебелите вълнени яки, придружавани от маншони и шапки. Влюбени двойки висяха пред камините или не ставаха от леглата, за да се топлят. Други бързаха да стигнат до работното си място. Но всички пиеха чай. Чай по кафетата, чай в подводниците, чай под дърветата. И онази пара. Навсякъде имаше пара. Пара излизаща от водопроводните шахти, пара от ауспусите на автомобилите, пара от устите на хората, пара и от шибания чай. Навсякъде се виждаха запотени прозорци – на къщи, автобуси и трамваи. Лицата на хората бяха зачервени, но щастливи от заетостта на деня им. Бездомните животни се бяха скрили в сухите ъгълчета на сградите. И всичко това няма никакво значение защото във всеки един момент над отрупаната със сняг планина може да прелети птица, която да се изсере и от гуаното й търкалящо се по склона да се образува лавина, която да затрие всички и всичко. Когато всичко е мъртво и замръзнало навън няма пара.
Щурците и скакалците не пеят!

unleash the beast

Вежди. Колко много неща тръгват от веждите...

Иван(на 9 години, мръсен, с накаляни дрехи и черна шапка с периферия и нарисуван мустак) се прибра и тръшна вратата след себе си. Хвърли кожената си раница на земята и се отправи към кухнята. Върна се с висока чаша и седна на дивана. Повдигна чантата от земята и развърза завързания възел. Бръкна умело в нея и когато извади ръката си, тя държеше здраво малка кобра за главата. Змията отвори широко устата си, но не можа да захапе нищо, тъй като единствената част от тялото, която свободно можеше да контролира беше опашката. От устата й изскочиха 2 остри 3 сантиметрови зъба. Иван ги закачи за чашата и кобрата, усетила чуждия допир, пусна отровата си. Иван гледаше как жълтеникавата течност се стича по стените на чашата и се събира на дъното й. Той стисна силно главата на змията, тя пусна още малко отрова, след това се съсухри и Иван я захвърли в ъгъла на стаята. Змията не помръдна повече. Иван бръкна отново в чантата и извади черна мамба. Тя отново зяпна. Личеше че е двойно по-бърза от кобрата, но Иван беше тройно по-ловък от антилопа и хвана второто влечуго здраво за главата. След това я зашемети с един удар в масата. Хвана я за опашката и стискайки прекара ръката си през цялото й тяло. От устата на змията се стече отровата й право в чашата. Иван я захвърли като обелка от банан в ъгъла.
След малко там лежаха 6-7 мъртви змии, а чашата на Иван беше пълна. Той я гледаше като ковчеже пълно със злато. Стана нетърпеливо от дивана и я грабна. След секунда вече беше застанал пред една от стаите и отвори вратата й. Вътре беше тъмно и тихо. Чуваше се единствено някакъв капещ звук. Иван направи няколко крачки в тъмното и остави чашата на пода, след това се върна обратно. Прошепна си нещо и затвори вратата зад себе си. Отиде до големия гардероб, близо до входната врата на къщата. Свлече якето си и го метна вътре, след това събу обувките си и вълнените чорапи. Почеса десния си крак с помощта на левия и отново се метна на дивана. След малко задрема. От къщата му се носеха хъркащи звуци. На километри не живееше никой, но със сигурност много животни в близката гора не успяваха да заспят нощем от гърлените звуци на съседа си. След малко нещо тропна. Иван се изправи за секунди, нещото продължи да тропа в съседната стая, сякаш се опитва да се освободи от някого. Иван влезе в стаята и светна няколко прожектора. Те бяха насочени точно към мястото, където преди това той беше оставил отровата. Точно там, сега имаше клетка, а в клетката подскачаше някакво космато, синьо нещо. Иван се изсмя.
- В гората има едно чудовище по-малко - каза той.
Синьото нещо отмести ръцете си, а пред Иван се появиха две огромни очи и още по-огромна глава. Чудовището го изгледа тъпо. После каза:
- Струваше си, вкусно коктейлче.
- Мерси.
Чудовището се оригна и полегна, като кръстоса краката си. Иван скри една от ръцете си зад гърба, после скри и другата и го попита:
- Коя ръка си избираш?
А синия го наплю. Иван извади дясната си ръка бързо, тя беше оформена като пистолет. Насочи пръста си към чудовището и каза:
- Па-па-па!
Чудовището се стресна, изправи се бързо и погледна учудено към Иван. На гърдите си имаше 3 дупки, сякаш от куршуми. От дупките излизаше дим, после се показаха 3 желирани червейчета, които бяха завързани за стотина желирани мечета, които пък извадиха след себе си дъвки и близалки. След малко от чудовището беше останало само синя грива и купчина лакомства. Иван се облиза и се хвърли в купчината както Чичо Скруч се хвърля в трезора си пълен със златни монети. От някъде се чу вик „Иване“. Иван се изправи изведнъж. Наоколо вече не беше тъмно, в стаята имаше мебели, а прожекторите бяха заменени от слънчевата светлина, влизаща през прозореца. На главата на Иван имаше мръсен чорап, а в краката му цяла купчина мръсни дрехи. Той изтича до вратата и отвори. Пред нея стоеше майка му, която му каза,
– Време е за баня, суийтхарт.
Иван изтюхка и взе хавлията си.

в хралупата

Свалям флешовете и започвам да пиша. Това е като да си събуеш обувките и да влезеш вкъщи. Защото обут никога не можеш да се почувстваш наистина у дома. Често ме питат дали не ме боли, сякаш ме виждат да плача. Сякаш съм си причинил подобно нещо на ушите, за да привличам внимание. Истината за дупките на ушите ми е прекалено безинтересна, че да я споделям с всеки. Аз не плача, не искам внимание и всичко, което причинявам на тялото си е просто част от мен. Не, не се оправдавам. Това е просто загрявка на пръстите, нещо което ще постна в блога си и повече никога няма да погледна. Всеки има нужда да е някой друг. А аз съм това, което четете и нищо, ама нищо друго. Качвам се на дървото и забравям, скривам се от света и когато имам нужда от някой – слизам. Добре съм си с птиците. Добре съм си в моята хралупа. А когато сляза... ми мирише на дъвки и свежо.
Добре би било ако някой ме последва в тъмното...

под моя чадър вали

И тук и там, и все напред, и както, и да го погледнеш, все ти е отзад – седалището.

Малките чудовища, колкото и да са различни, винаги са с цвят на бонибон, или на скитълс, кой както предпочита. Имат големи бели зъби или някакви слюнчести торби вместо усти. Очите им напомнят на онези големи копчета предназначени единствено за балтоните на мама и татко. Издават звуци като зомбита, но не всички са страшни и опасни. Едни обичат да правят пакости, други да наблюдават, трети да мислят за околната среда, но всички обичат да се хранят. Малките чудовища се хранят с прах. Те живеят под леглата на децата и когато децата са немърливи - чудовищата са щастливи.

Маняка е маняк, дори да е мангал.

„Не вярвай на жена, която носи лилаво“ - Оскар Уайлд

Напоследък вали само под моя чадър, а когато слънцето изгрее ми се мръщи. После отваря широко уста и ми казва, че всичко, което знам е грешно. Затварям чадъра и започвам да живея отначало.

А на Спаска Лилавото всичко й е лилаво – чадъра, дрехите, червилото, химикала, чантата, обувките, лаптопа, мишката, флашката, очилата и даже стъклата на очилата. Може би пломбите й също са лилави. Кой знае? Сигурно Оскар Уайлд е знаел, че един ден ще се роди и ще ми говори за човекът-маса. Аз пък няма да й вярвам. Следвайте лилавото топче.

Искам прическа от Едуард Ножиците. Искам шоколад от фабриката на Уили Уонка. Искам да съм, като Матилда. Искам приятелката ми, да ми шие чорапите. Искам левитация, стига гравитация, може и фелацио – в краен случай.

Новият албум на пусифър.

Момче и момиче се поливат с мляко. Закваска.

Ако живеех в аквариум щях да си гледам малки златни хора, да ги ловя и да си пожелавам шестици от тотото, или от втори тото шанс.

Не знам какво ме прихваща, знам само, че когато днес излязох от тоалетната, бях защипал с колана си парче тоалетна хартия. Всички във фирмата ми се смяха. Дори беззъбия сакат пощальон най-сетне се усмихна, след като беше загубил жена си преди няколко ди. Не мисля, че беше чак толкова смешно. Всъщност има къде-къде по-смешни. Например да гледаш как малко котенце си играе с конец прежда. Или да се озовеш сам и гол в училищния коридор, точно преди звънецът за мждучасието да бие. Ех, как ми липсва училище.

Напиши ми хайку и ми го залепи на челото, за подарък!

Всичко, което поисках за Коледа беше гаечния ключ на татко с който той така умело подменяше водопроводните тръби. Уви, откакто татко ни напусна мама сменяше водопроводчиците всяка седмица, но те така и не достигнаха нивото на баща ми. Странно как всички се усмихваха, когато си отиваха, а тръбите така и не се отпушваха. Странно как мама е бременна за шести път.

Малкото момче се приближи към майка си и скри ръце зад гърба си. Усмихна се широко и я попита коя ръка си избира. Майка му посочи дясната, а хлапето я показа на майка си със задоволство в очите То държеше силиконов имплант. Момчето изпя честит рожден ден и целуна майка си по бузата.

сандвич-артистите създават живот

Преди няколко дни си вървях по улицата и срещу мен изскочи един огромен сандвич. Беше с около метър по-висок от мен, значително по-шарен и вероятно по-вкусен. От сандвича се показа зеленикава ръка, аз се свих през глава, защото си помислих, че ще ме удари(все пак аз написах „сандвич артистите правят култура“), но ръката ми подаде листовка и сандвичът ме отмнина. Замислих се. Ами да! Сандвич артистите правят култура, даже още повече, те създават живот. Живот, който върви насам-натам и ги рекламира. Мисля, че им завидях. Де да можех и аз да пусна из София няколко огромни странички, които да рекламират мен. Да стряскат хората по улицата крещейки „ЕПИТАФИЯ БЕЗДУМНА“. То моето затова не е култура. Но както и да е, боговете са малко, а щом създадеш живот, значи си един от тях. Аз дори не можах да създам мъж от себе си за 23 години. Седя по цял ден и се чудя как може жени с огромни кълки да обличат къси поли. Защо повечето хора предпочитат сини дънки и африканските слонове ли са по-сиви или индийските? Еми т'ва е. Балки и Лари отдавна се познават.

Изведнъж ми стана безразлично 2

Изведнъж ми стана безразлично, че не мастурбирам.
Изведнъж ми стана безразлично, че никой не ме търси.
Изведнъж ми стана безразлично, че стоя сам вкъщи.
Изведнъж ми стана безразлично, че нямам коса.
Изведнъж ми стана безразлично, че хората не ме виждат.
Изведнъж ми стана безразлично, че не съм рокзвезда.
Изведнъж ми стана безразлично, че не друсам.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ям.
Изведнъж ми стана безразлично, че не пия.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ме дават по новините.
Изведнъж ми стана безразлично, че на никой от преподавателите в натфиз не му пука за мен и нещата, които пиша.
Изведнъж ми стана безразлично, че пак сме в криза.
Изведнъж ми стана безразлично, че трябва пак да си плащам наема.
Изведнъж ми стана безразлично, че не мога да рисувам.
Изведнъж ми стана безразлично, че вратата се отваря навътре и всеки път, когато я отворя се удрям с нея.
Изведнъж ми стана безразлично, че нямам пари.
Изведнъж ми стана безразлично, за цялата ромщина в държавата.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ходя на профилактични прегледи.
Изведнъж ми стана безразлично, че не спя с други жени, освен моята.
Изведнъж ми стана безразлично, че не свалям мацки.
Изведнъж ми стана безразлично, че не пиша.
Изведнъж ми стана безразлично, че не мога да летя.
Изведнъж ми стана безразлично, че не излизам.
Изведнъж ми стана безразлично, че преписах цялата форма на това нещо от Бегбеде.
Изведнъж ми стана безразлично, че не умирам.

танцуваш като фламинго

Глупави улични светлини, глупави заспали гълъби и хората и те са глупави. Пропускат толкова неща, които се виждат само на тъмно. Пропускат и себе си. Обърнете си внимание. Свалете тъмните прозорци, пуснете въздуха и вдишайте. После отворете очи и вижте дали виждате. Вярно, че дъга има само през деня, но тогава няма звезди, няма я и Луната. Никога няма да чуете щурци или да съберете буркан светулки. Няма да видите прилеп, нито огънят ще свети така ярко, ще топли така силно... Ми да!
В стаята свети нощна лампа на земята. Пада се някъде зад гърба ми. Точно до нея има купчина книги, така че светлината се отбива от тях и отива нагоре, пълзи по стената докато стигне тавана. Осветява рисунката ти с тебешири. Въпреки, че е тъмно тя все още е цветна и успява да ме накара да се усмихна. Взимам топката, която ми подари и я хвърлям към стената, тя се връща към мен и всичко се повтаря. Само сянката ми се уголемява и се свива. Бяга по стената и се опитва да скрие светлината. Не успява и скрива сама себе си. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Боядисвам пръстите си в червено и рисувам и лицето си. Индиански танци, тъпани и струни. Облак прах – пада и полепва по краката ми. Мисъл, остани при мен. Разбирам те, когато не искаш да ме държиш за ръка. Влажните студени длани не са най-добрата оферта, която човек може да получи. Но не ме оставяй, мога да ти дам много повече. Аз също имам магия, също сънувам странни сънища и се опитвам да живея в други светове, измислени, приказни вселени. Някои дори казват, че душата ми е лилава. А ти си най-красивата в моята вселена и винаги ще имаш най-стегнатия, секси задник, колкото и да напълнееш, колкото и да остарееш. Знам, че имаш лумбаго, аз пък си имам хемороид и това ни прави специални.
Червените петна по лицето ми изчезват, когато съм с теб. Изчезва целият заобикалящ ни свят. Не мисля за друго, не мисля за смисли. Мисля, но не с мисли, ами с някакви други неща, които не искам да наричам чувства, защото после ще кажеш, че съм изтъркан. То като цяло това всичкото е доста изтъркано, а аз самият съм малко ошлайфан напоследък. Знам, че преди съм обичал с двете си ръце, но сега обичам с всяка част от тялото си.

We are only making plans for Neda

Двамата си легнаха и се опитаха да заспят. След малко тя усети, че нещо я лази в тъмното й го помоли да светне лампата. Той го направи, а тя скочи от леглото. От ръката й беше паднала голяма черна хлебарка, която сега лазеше по белите чаршафи. Той я взе в някакъв вестник и я изхвърли. Тя не искаше да си лягат в това легло, той също не изгаряше от желание. Решиха да се преместят в другата стая. Седяха пред камината и си говореха, докато отпиваха от чашите с малиново вино. Тя го помоли да я пази от хлебарки ако заспи. Той й обеща да го направи. Бяха заедно едва от няколко дни. След малко вече обсъждаха сватбата си, дори децата, които ще имат. Тя искаше да има момченце, докато е малко, а когато порасне детето трябвало да бъде момиче. Той се разсмя, каза й, че това е извратено. Тя се съгласи. Той й каза, че иска момиченце. После двамата решиха, че трябва да е русо със сини очи. Технически беше невъзможно, тъй като нито един от двамата нямаше, нито руси коси, нито сини очи. Седяха цяла нощ будни, изживяха цял един живот в мислите си. Дори се разбраха кой ще умре първи, макар, че и на двамата им се искаше да умрат заедно. Малко след като избраха пола на детето си, решиха и как ще се казва то – Неда.
Неда беше малко момиченце, когато започна да се оглежда за нещо по-интересно от това, което й предлагаха родителите й. Крадеше червеите за риболов на баща си, поставяше ги на асфалта и рисуваше около тях кръг с няколко капки бензин. Накрая палеше бензина и гледаше как червеите се гърчат. Харесваше й. Тя си имаше своя градина, до тази на големите. В нея отглеждаше царевица, слънчоглед и няколко бобени зърна, които така и не покълнаха. Неда страшно много обичаше да ходи на село и да лови мишки с дядо си. Когато хванеха някоя, те я пускаха в кофа с вода и я натискаха с пръчка, докато гризачите се удавят. Веднъж дядо ѝ, ѝ донесе костенурка. Неда се почувства специална, защото никое друго хлапе в квартала нямаше костенурка. Тя ходеше напред-назад и се хвалеше с костенурката си. Хранеше я с краставици и зеле. Не мина много време и се намери хлапе, което ѝ завидя и открадна костенурката от двора им. Хвърли я в блатото и избяга. Когато Неда откри липсата на животното ѝ, тя се разстрои много и спря да се чувства специална. Друго момче от квартала ѝ каза какво се беше случило и тя реши, че момчетата не струват. Реши, че всички до един трябва да си платят. Неда започна да сресва косата си и да я връзва с панделка. Носеше винаги чисти рокли и бели чорапи. Момчетата бяха впечатлени. Всички до един бяха влюбени в нея. Неда се възползваше, като ги караше да ядат мравки в замяна на нейното приятелство. Един ден реши да вдигне летвата и накара едно от момчетата да си свали гащите и да седне върху таралеж. В замяна на това, той получи седмица държане за ръка. Един ден Неда откри привързаността си към котките. Връщаше се от магазина и докато дълбаеше в топлия хляб, за да изяде меката му част, тя видя едно малко рижаво котенце. Двамата се спогледаха и разбраха, че са един за друг. Неда прибра хляба в торбата и взе котето на ръце. Прибра го вкъщи и с много усилия накрая убеди родителите си да го задържи. Майка й каза да, баща й просто поклати глава. Тогава Неда за пръв път каза, че е щастлива. Върза сезал на врата на котето и го разхождаше из квартала по цял ден. Хранеше го толкова често, че скоро котето надебеля толкова, че децата твърдяха, че това е най-дебелата котка, която са виждали. Въпреки това, Неда продължаваше да е щастлива. А щом Неда каже, че е щастлива, значи вероятно е така. Затваряше се в стаята си и пееше. Живееше в собствения си свят, като всяко дете. После...
Тя отпусна ръката си, а той скочи и хвана чашата й преди да падне на пода и да се счупи. Усмихна й се. Беше й обещал да я пази от хлебарки цяла нощ. Затова я зави с одеялото и застана на пост. Скоро се унесе и заспа.

пачи крак

Възпявам горещите оферти и малките обяви, и водните лилии. - провикна се малкото момиченце, което все още стоеше и се взираше в табелите на кръстопътя. Притчите, които беше чувала за дървото и стареца, нямаха нищо общо със случващото се. Не можеше да намери приложение и на годините прекарани в Шаолин. От главата й струяха тонове мъдрост, въпреки пилешките мускулчета на ръцете й. Челото й се гърчеше периодично, но нито една от мозъчните й клетки не можа да й помогне при избора на дестинация. Накрая просто кичур от косата й се предаде и посочи евентуалното продължение. Може би беше заради вятъра, може би заради умората или най-накрая някое мускулче е трепнало. Момичето видя косата си и се стрелна натам, накъдето беше посочила тя. На гърба си носеше камъни от реката до която е израснала. Не искаше да забравя родното си място, не искаше и да го напуска, затова се надяваше, че с тези камъни ще придаде някакъв познат вид на новото си обиталище. Всъщност тя не знае крайната си цел, просто продължаваше да върви, докато срещне другар, приятел или просто някой с когото ще може да си говори. Знаеше че стигне ли мястото ще го усети с цялата си същност, или може би коса, ще се огледа и ще намери нов дом. Вече беше навършила 18 години, а това според обичаите на народа й, беше достатъчна причина за родителите й, да я изгонят от къщи, да се скита по прашните пътеки, докато намери съпруг, нов дом или смъртта си. По пътя тя хвърляше жълти стотинки, не за да успее да намери пътя обратно, а защото за нея те бяха напълно ненужни. Предпочиташе да носи камъни отколкото да си пълни джобовете със монети. Мина покрай някакъв старец, който я помоли за дребни. Тя просто се обърна и му посочи жълтата диря. Очите на стария светнаха и той се затъркаля надолу по пътя. Събираше монетите и си пееше. Най-накрая щеше да събере достатъчно за едно шише ракия. Момичето продължи пътя си, а старецът вечерта почина от алкохолно натравяне. Нещо стържеше в тъмнината, в импровизирания лагер на момичето. Стомахът й не искаше да приеме, че храна няма, че горските капани са празни и няма нито едно загинало животно. Сезонът не беше добър за горски плодове, също. Единственият избор, който й оставаше, беше да остърже малко мъх от камъните. Досега я беше спасявал няколко пъти, ето че и този път ще се включи по подобаващ начин. Извади 1-2 камъка и загриза директно от тях. Представяше си, че яде сладолед. След известно време заспа и сънува, че отново е малка и играе с децата от селото. Нищо не зависеше от нея, единственото и задължение беше да храни домашните животни вечер и да се грижи за хигиената им от време на време. Баба й я научи да играе на "пачи крак", а тя научи децата от близките къщи. Скоро всички се забавляваха с парчета прежда в ръка. Момичето тъкмо беше приключило с животните, когато вратата на двора се хлопна и тя се събуди. Отново беше в лагера, а няколкото камъка се бяха изтъркулили и я бяха събудили. Беше се съмнало, а момичето трябваше да продължи. Събра багажа си и нарисува няколко ромбоидни фигурки с тебешир, за да отбележи, че е била тук. Написа на дърветата „кур“ и си замина. Няколко птички я наблюдаваха, но не успяха да разберат какво прави, затова просто продължиха да си цирикат. По пътя всичко изглеждаше наред, пръстта си беше на мястото, слънцето – високо горе, а облаците все така сиво-бели. Няколко гущерчета прекосиха изгорялата згур, после потънаха някъде в нивата. Момичето вървеше и не мислеше за нищо, просто наблюдаваше хоризонта и чуваше как шума от крачките й се разнася във въздуха. След няколко часа стигна малко езеро и реши да си почине. Остави раницата с камъните и седна. Отдъхна си и се наведе, за да пие вода. Чу женски глас в далечината, друг му отговори, а накрая заедно се захилиха. Момичето се прокрадна зад едно дърво и надникна към мястото откъдето идваха гласовете. Подхлъзна се и падна. Пред нея стояха две стреснати русалки, които веднага се скриха. Момичето не вярваше на очите си. Мислеше, че русалки не съществуват. Или ако съществуваха, те живееха само в моретата и океаните и едва ли биха оцелели в това сладководно езеро. Момичето се приближи, но не намери и следа от тях. Накрая реши, че докато е падала си е ударила главата. Върна се на мястото откъдето беше чула гласовете и се напи с вода. Облегна се на близкото дърво и задряма. След малко отново чу гласовете и ококори очи. Чу се плисване на вода, но в езерото нямаше нищо. Момичето отчаяно искаше да види отново русалките, искаше ги толкова силно, че й потекоха сълзи. Изведнъж дърветата се размърдаха, нивото на водата се покачи, стигна й до кокалчетата на краката, но от русалките нямаше и следа. Водната повърхност стоеше идеално гладка, докато от нея не излезе огромен сом, а на гърба му стоеше зеленикав дребен старец покрит с блатна трева. Момичето се стресна и се опита да избяга, но сомът я сграбчи с един от мустаците си. Старецът й каза, че е чул желанията й и ще ги сбъдне. Засмя се страховито и я завлече във водата. След няколко секунди момичето се давеше, а нямаше принц, който да я спаси, нямаше и супергерои. Наоколо имаше само русалки, които я наблюдаваха любопитно. Речния дух, който я беше завлякъл я приветства с добре дошла, каза й, че това са новите й сестри. След което й посочи русалките. Момичето с изненада установи, че вече не се дави, а на врата й бяха изникнали хриле. Краката й липсваха, на тяхно място имаше прекрасна зеленикава, делфинова опашка. Вечерта всички в езерото се бяха събрали, за да отпразнуват появата на новия член на семейството. Момичето-русалка се радваше с тях, чувстваше се като у дома си. Липсваше ѝ само едно – камъните. На следващия ден тя помоли огромния сом да се опита да й ги донесе, а той се изстреля към повърхността и след малко се върна с камъните в уста. Новите й сестри пък я научиха да прави наводнения, като къса парчета от косата си. Предупредиха я, че кожата й никога не трябва да изсъхва, защото в противен случай ще умре. На вечеря тя научи всичките си сестри да играят „пачи крак“, а на другия ден се постара и самодивите в гората да знаят как се играе, като им изби от главата, че това всъщност е вид гъба.

лека нощ

Всичко е променено. Преди не беше така. Дърветата растат надолу, нощният въздух ме разбужда, а преди ме приспиваше. Дори спрях да се надявам, че някой друг ще умре тази вечер вместо мен. Това определено не е щастие.
Когато заспя сънувам, че вървя по невидимо въже опънато между два небостъргача. Около мен прелитат пътнически самолети, малки деца ми махат през кръглите им прозорчета и се разбиват в нищото. Сякаш има някакво невидимо защитно поле, което ме пази. А по принцип не сънувам. Дори да го правя, на сутринта не помня нищо. Точно като много лошо пиянство. От горе, от въжето, хората изглеждат толкова малки, разхождат се между пръстите на краката ми като търкалящи се бонбони. Дали някой долу може да промени живота ми, достатъчно е само да ме забележи. Но едва ли. Точиците вървят надолу и нагоре, а улиците изглеждат като колби, които ту се пълнят, ту се изпразват. Палитра от цветове, а аз съм някъде там, другаде. Стига дрога!
В университета ни карат да бъдем реални, да описваме истинския, живия живот! Когато дам свобода на мислите си угасвам. Сякаш някой гаси лампичката в мисловната стая, в главата ми. Седя си на нула и когато дойде моментът се включвам.
Обичам сладоледът да е студен, а чайът – топъл. Не е нещо, което можеш да промениш, да си поиграеш с него. Защото сегашното поколение обича да разчупва нещата, да ги смесва и да им дава нови имена. Аз съм малко остарял. Не че не се напивам с бира, даже ми е много лошо след това. Понякога бягам, когато трябва да вървя и обратното. Подскачам във въздуха без причина и падам по задник. Попитайте пингвините, те са ми приятели.
Батман отново е в Готъм сити. Сложил е костюма си и се приготвя за поредната нощна смяна. Дали някога ще се насити на геройства, дали ще свали маската и ще каже: "Мамка му, стар съм, искам да си почина. Друг да върши геройствата. Напускам."
На кого ли ще си връчи оставката, къде ще се скрие, когато заплачат децата?
Все едно... вълните ще продължават да се блъскат в шибания бряг.
Слънцето изгрява и ми донася само умора. Изплувам от информационната емисия и се чувствам толкова дезинформиран, че съм по цял ден пред гугъл. Искам да правя прави линии, напред-назад и после да се връщам. Чудя се на хората как могат да лежат и да сънуват, през нощта, когато творя. Чудя се, но се надявам да имате хубави съниша.

Кралят на бананите

Кралят на бананите е ненаписан разказ, чийто думи плуват в пространството. Той се крие в тъмното, ходи по самотните кътчета на нощта, но денем продава банани. Не е чернокож и няма бяла брада, която да му придава мъдър вид, но за сметка на това кралят на бананите може да ти даде всякакъв съвет. Често го бъркат с торбалан, заради самотния аутлук и чувала с банани преметнат през рамо, дори веднъж едно дете се разпищя, докато майка му си купуваше едно кило „Чикита“. Кралят на бананите не се побира върху белите листи, нито в умовете на хората. Той е поредния въображаем другар, който те изпраща до вкъщи, поредния реалист седнал пред бутката за вестници. Кралят на бананите не е монарх, няма си богатство, нито корона, кръвта му не е синя и не брои пари пред свещника вечер. Няма претенции дали се побира в рамките на някоя класа. Когато си ляга, той заспива, няма излишни мисли, а чувствата му се разпръскват към всички, защото се прави на хипи. Кралят на бананите е мечта.

the zone

Тялото ми трябва да диша, за да живее, умът ми – да се развива. Но живея на място където винаги ютията е забравена включена. Играя ролята на обща стена, където всеки оставя посланията си за следващия преминаващ през стаята. Искам просто да намеря някаква работа и да съм самостоятелен. Искам да мога да слагам фалшивата усмивка и да имам сили да карам други да се усмихват. Писна ми да ми казват какъв мъж не съм, искам да чувам какъв мъж съм. Да си купя колело и да обикалям града, да въртя педалите и в зъбите ми да се блъскат мухи. Да чувам музика в ушите. Искам да усещам шибания вятър, стига с тоя задух! Понеделник, вторник, сряда... дори не знам какъв ден е, каква дата. Знам само че Юли ще свърши някъде през Семптември, а Септември свършва чак през Май. Събуждам се два пъти в годината, два пъти дишам. После заспивам и губя времето на хората със себе си, губя себе си с хората. Играя на развален телефон с ума си. Животът бил игра, а „Играта на играчките“ е в три части. Аз съм играчка – играчка в ръцете на жена, на порастнало момиченце.
Тази жена пуска пералнята, напълнила я е с чаршафите си, напъхала е всичките си дрехи, сложила е и усмивката си там. Трие ме от леглото си, трие ме от деня си, трие ме от стената си във фейсбук, а накрая трие и себе си. Започва наново, с чисти чаршафи, дрехи, чисти мисли и бяла стена. Аз не започвам, аз се съвземам... бавно!

Ливада

Лежах на шибаното легло, което си мислех, че съм забравил в онзи запустял град, който бях изоставил, а той пък през времето в което ме е нямало се е напълнил и разкрасил до неузнаваемост, та чак и станал град номер едно за живеене в БГ. Гледах тавана, после гледах стената, но онази във фейсбук, после пак гледах тавана и се чудих как да изпразня изпълнения ми с безработица ден и после да го напълня с нещо по-хубаво. Нищо не ми идваше на акъла. Молех се заспалия ми брат да се събуди, но той не го правеше, после се молех заспалата ми приятелка да се събуди, но и тя не го правеше. Накрая загубих надежда, и точно в този миг се появи баща ми, който ми предложи да отидем на село. Направо скочих в някакви шорти и метнах тениската. Качих се в колата и казах на татко, че е забранено вече да пуши, докато кара. Той дръпна от цигарата и ми отговори, че още го обсъждат. Запали колата и потегли. Баща ми винаги е бил наясно с всичко, а този факт няма как да не направи впечатление на едно дете, затова когато бях малък си мислех, че е гений. След няколко прави отсечки и 2-3 мигача бяхме на околовръстното. Спряхме на бензиностанцията и докато баща ми се разправяше с пича на колонката, аз наблюдавах останалите служители. Единият псуваше, явно не беше доволен от работата си, а останалите се скриха под дебелата сянка и пиеха големи глътки студена, минерална вода. След няколко минути татко ми се върна в колата и потеглихме. За пореден път ми показа, че не може да кара бавно и че за изпреварването на колона автомобили не ти трябва лентата в отсрещното да е празна. Всъщност винаги съм имал усещането, че летя, когато съм в колата с него. Не е като да не сме имали инциденти, но татко ми е най-добрия татко на света! Всичко се преживява след това. Та продължихме по пътя за село, а аз се радвах като малко дете на всичко, което липсваше в ежедневието ми. Видях няколко кокошки с петел, видях магаре и един гордо изправен щъркел, който ни приветстваше за добре дошли, кацнал в гнездото си върху стария телефонен стълб. Преди да стигнем минахме през селото което е преди нашето, а там хората ни гледаха сякаш сме единствената преминаваща кола от седмици насам, няколко циганчета ни махаха, а възрастни старци ни се усмихваха с беззъбите си усти. За миг се почувствах като изследовател стъпил в непознати земи. И накрая пред нас се показа табелата „Ливада“. Мисля че чак в този момент осъзнах колко красиво име има селото ми. Преди винаги го бях свързвал с левада, което е производно на ляв, което пък от своя страна е нарицателно за гей, педал, некадърник или обществено-партийна ориентировка към социални промени. С две думи не ме кефеше. Пристигнахме пред вилата, където видях усмивката на баба ми, насълзените очи на дядо ми и дебелите крака на сестрата на баба. Винаги ме е учудвало колко много дебели могат да бъдат. В последствие забелязах и висналите меса на баба и беззъбата уста на дядо. Осъзнах колко остарели са. Май, че всяка среща с тях води до подобно осъзнаване, напоследък. А ако се задържиш при тях за повече от половин час се заговаря и за смърт. Бяхме отишли на село, за да залепим някакъв бидон. След половин часов спор с баща ми, дали е по-изгодно да купиш лепило за 5 лева или нов бидон за 10, дядо седна и започна да мърмори за нещо друго. Учудих се, че този път не ме пита дали не съм „научил“ цигарите. Мисля, че най-сетне се беше примирил с мисълта, че аз няма да пропуша. После продължи да спори с баща ми за нещо друго, помърмори на баба, която като работна пчеличка обикаляше насам-натам и събираше багаж, който да ни прати за Бургас. А лелята на баща ми се смееше отстрани и ми подаваше сигнали, за да се посмея и аз. По едно време потърка ръката ми, за да види дали татуировката ми ще се изтрие. Уви, не се изтри. След общия извод, че в старостта няма нищо хубаво баща ми ме хвана за яката и ме поведе към колата. Баба ми каза „на баба хубавото дете“ и аз се почувствах сякаш съм най-хубавото дете на земята след брат ми, нищо, че съм на 23 и отдавна имам брада. Излязохме от селото, а щъркелът стоеше все още изправен. Баща ми показа, че всъщност колата може да развива много по-висока скорост от тази, която бях виждал, а аз се опитвах да се отлепя от седалката. През цялото време наблюдавах малките неща. Усмихвах се. Онзи ден едно момиче ми каза, че щом виждам малките неща значи съм щастлив човек. Но аз не се усмихвах защото ги бях видял, усмихвах се, защото си мислех, че има с кого да ги споделя. Представях си как ги споделям на този човек и усмивката ми не слизаше от лицето. Бях се излъгал, защото до края на деня не успях да ги споделя с никого. И после осъзнах, че съм се излъгал втори път, защото имам блог и мога да ги споделя с всички.