Петна

Събудих се плувнал в пот. Сънувах кошмар. Обърнах се към нея, за да се утеша, но половината й на леглото, беше празна и студена. Станах, огледах се в другите стаи, после я потърсих и в банята, но не беше останала и следа от нея. Не беше останал и пеньоар от нея. Единствено снимките напомняха за съществуването й. Няколко дни по-късно тези снимки горяха в камината. Сините и червени пламъци обгръщаха тялото й постепенно, докато танцуваше над огъня. Косата й се топеше и стичаше по пода като мастило. Петна. Трудно се забравя такава красота. Трудно забравих и делфиновата й опашка, сините й люспи и перките, с които обичаше да ми прави вятър през топлите летни дни. Трудно изчистих и петната.
На небето пък ме гледаше червената Луна, все едно очаква всеки момент да затанцувам, да завия от радост. Не съм щастлив свободен, обичам да съм обвързан, обичам да дишам заради някого.
После и тя, Луната, сякаш ми обърна гръб, дори загуби червения си цвят, беше се напълнила с бяло, все едно е препила с мляко. Гледаше ме безжизнено, а аз още по-безжизнено й отговарях с поглед, и така до сутринта.
Тогава се събудих готов за ново начало, половината на леглото беше замръзнала. Отидох пред огледалото и погледнах директно в смачканата си физиономия. Исках да се наплюя, ненавиждах се и не знаех защо. Помислих си „излез, забий някоя и всичко ще е наред“. После излязох и в продължение на месец забих 4 „някои“. Първите три си тръгнаха защото им беше студено да спят на нейната половина. На последната пък й беше мокро. Сигурно ледът е започнал да се топи. Или се е напикала. Откъде да знам? Не загубих надежда и се оправих. Все още съм сам, но пък намерих положителните страни. Най-накрая си взех куче. Тя ненавиждаше кучета, риташе ги, когато стопаните им не гледаха. Беше прекрасна... а сега – мастилени петна до камината.