Котка в гробището за кучета

Феликс, котката на пощальона, беше чисто черна, но около устата имаше бяло петно, което стоеше като някаква маска. Феликс беше от онези котки, които обичат да са домашни. Излизал е навън, но само за да разбере, че повече не иска да излиза. Тогава го подгони куче и той се шмугна бързо обратно в къщата. Оттогава не припарваше до прага на входната врата, дори тя да беше отворена. Като всички котки обичаше да се катери по тераси, прозорци и оттам наблюдаваше какво става навън, никога от по-близо. Един ден Феликс умря, от старост. Органите му просто отказаха. Пощальонът страда известно време, но искаше да се отнесе с котката, както с близък човек, затова извади едно от чекмеджетата на стария шкаф във гаража и сложи Феликс вътре. Намери някаква дъска и я сложи върху чекмеджето. Не беше перфектния ковчег, но на кого му е потрябвал такъв, щом ще е заровен под земята. Закова капака и се отправи към гробищата за домашни любимци. Като цяло градът, беше малък и беше цяло чудо, че съществува такова гробище. Повечето хора, просто изхвърляха животните си в тоалетната, ако бяха прекалено големи, какъвто беше случаят с Феликс, ги изхвърляха в контейнерите за боклук. Пощальонът не беше от тези хора. Подобни погребения, се случваха с предварителна уговорка, защото на гробището, нямаше постоянно гробар. Пощальонът се обади в човешкото гробище, за да се разпоредят от там и да му зачислят гробар за следобеда. По-късно през деня, Феликс, вече беше заровен няколко стъпки под земята.


Феликс се събуди в кутия. Беше полунощ и цялото му същество, крещеше „СТАВАЙ!“. Винаги е обичал да се завира в затворени пространства - колкото по-тясно, толкова по-добре, но сега, всичко го смущаваше. Защо е в кутия, защо стопаните му ги няма и защо не усеща нищо? Няма нито миризми, нито звуци, нито цветове. Всичко е тъмно и тихо. Опита се, да си поеме въздух, но беше невъзможно. Първо, че въздух нямаше и второ, вече нямаше дробове, които да командва. Шашна се, но след малко разбра, че не му е необходимо да диша. Опита да се изправи, но и това беше невъзможно – нямаше нито крака, нито място в кутията. Случи се нещо непознато за него. При мисълта, да се измъкне той се издигна леко нагоре. После продължи още малко и така, докато не излезе на повърхността. Не беше изровил дупка, а премина през пръстта, сякаш имаше процеп, голям точно колкото него. Огледа се, мястото беше непознато. Навсякъде стърчаха някакви плочки с надписи. На най-близката пишеше „Цезар“. Защо беше под земята? Никога досега не се беше заравял, нито пък се беше събуждал без спомени как е заспал. Опита се да се измие, но къде му бяха лапите? Имаше само глава и топчесто тяло. Изви се, към задните си части, изплези език, но се увъртя като пумпал. Нищо не направи и се отказа. Единственото, което успя да си спомни е, че лежеше на любимата си възглавница и се канеше да се дотътри, до купичката с лакумства. Тази мисъл накара коремчето му да затрепери. Погледна надолу, но не усещаше глад, беше по-скоро спомена за това. Беше приятно, но изчезна толкова бързо, колкото и дойде. Заоглежда се наоколо, но мястото не му вдъхваше доверие, затова се свря до най-близката плочка и зачака стопанина си. Той все някога щеше да дойде да си го прибере. Толкова време бяха прекарали заедно…
Спомняше си как стоеше у дома и не правеше нищо по цял ден. Ставаше само за да се нахрани и да порови малко в котешката тоалетна. Лятото ловеше мухи, а зимата козината му порастваше и ставаше пухкав, като плюшено мече. От време на време, гонеше една топка. От време на време драскаше по вратите и пишкаше, не където трябва. От време на време пееше. И така сезоните се завъртаха и минаха 15 години. Може би най-накрая на пощальона му е писнало от него. Казал си е, че няма нужда от такова безполезно същество. Но не можеше да е това, Феликс го пазеше от гризачи, не че някога беше виждал гризач, и все пак, нали това беше функцията на котките?
До този момент, Феликс не се беше опитал да се движи. Стоеше си кротко и чакаше. Но нещо привлече вниманието му. Нещо в земята пред него. От повърхността се подаде топка, която започна да шава наляво-надясно. Феликс се зарадва. Помисли си, че съдбата го възнаграждава с играчка. Скочи и започна да гони топчето и точно когато го настигна, се оказа, че топчето е нос, а към него има прикрепена огромна муцуна, с също толкова големи челюсти, уши, очи и всичко. Това беше Цезар – черна немска овчарка, която при вида на Феликс, нададе такъв лай, че ако котката имаше козина, щеше да настръхне и да падне за миг.
В цялото гробище имаше точно две светещи топки – защото духовете светят - тялото на Феликс и това на Цезар. Но след шума, който вдигна немската овчарка, от земята наизскачаха още поне двайсетина светещи кълба. Феликс се опита да избяга от озъбеното куче, но не след дълго, всички бяха по петите му. От много отдавна кучетата не се бяха забавлявали толкова, или поне откакто бяха умрели. Вечер обикновено виеха срещу Луната, ако въобще излизаха за разходка. А през деня си спяха, както правят призраците.
Новото тяло на Феликс можеше да лети, но същото можеха да правят и кучетата. Той се опита да се скрие в храстите, после в клоните на едно дърво, но всеки път псетата успяваха да го надушат. Дори, когато се скри под земята, те минаха през почвата и го видяха сякаш, беше застанал по средата на празна бяла стая. Затова се върна отново на повърхността, обикаляше известно време в кръг, но видя, че те нито ще се изморят, нито ще се откажат, затова се насочи, към изхода на гробището. Трябваше да се махне от това проклето място. Може би щеше да открие пътя към дома. Щом прекрачи прага. Някаква невидима стена сякаш спря кучетата. Те не посмяха да излязат навън, просто стояха на портите и лаеха по Феликс. Котката им беше хванала цаката. Явно не притежават нейните магични сили и само тя може да прекрачва границата на гробището.
Феликс не осъзнаваше, че не става въпрос за магични сили или раздадени правомощия. Кучетата сами бяха решили, да не напускат гробището, защото зад голямата порта, се влизаше в града, а в града съществуваха много по-страшни неща от магии.
Вече спокоен, че кучетата не го гонят, Феликс се опита да намери пътя към дома. Нищо от това, което виждаше не му беше познато. Не можеше да се ориентира и по миризмата, защото нямаше никакъв нюх. Просто вървеше към светлината, както правят всички умрели, надяващи се на добър край. В случая светлината идваше от уличните лампи по градските улици. Една от лампите привлече вниманието на Феликс, защото премигваше. Той се приближи към нея. Мрак и светлина се редуваха, а той зяпаше електрическата крушка, сякаш се опитваше да разчете сигнала ѝ. В този момент покрай главата му мина прилеп, после втори и трети. Феликс усети инстинкта си и се спусна след тях. Общоприетото мнение е, че прилепите са гризачи и въпреки, че не са, котката, щеше да се задоволи да хване поне един. Допреди малко Феликс, беше плячка за кучетата, но вече мина от другата страна и сега той беше хищникът. Гонеше прилепите с такава настървеност, каквато никога не беше усещал. Минаваха през клони и сгради, шмугваха се в малки дупчици и излизаха от другия им край. Небето беше започнало да порозовява, после премина през червените тонове, а гонитбата не спираше. Феликс осъзна, че прилепите го извеждат извън града, когато пуф, картината изчезна. Феликс изчезна. Прилепите отлетяха нанякъде и повече не се появиха. Слънцето беше изгряло.

Край на първа част.
Втора част тук

Една минута

Понякога имаме 1 минута, за да решим дали ще направим нещо, дали ще съберем смелост, дали си струва и какво ще променим с действията си. Друг път имаме 1 минута, за да помислим за същите неща, но след като сме направили нещото. Аз нямах.

Аз съм от онези хора, за които времето е пари, не обичам да го губя и дори минута прекарана в зяпане на стената ме изнервя. Но пък и не обичам да правя какво да е. Когато завърших училище, не знаех, какво ми се учи и реших да си взема година в почивка от учене. Щях да реша в последствие, какво ще правя с остатъка от живота си. Разпитах познати и приятели, но никой нямаше конкретно предложение за мен, затова влязох в ония сайт, в който всички влизат, когато си търсят работа. Направих си автобиография, свалих си няколко шаблонни, мотивационни писма и кандидатствах. Кандидатствах на толкова много места, че нямаше как да не ми се обадят. Даже очаквах да ми се обадят в следващия един час. Голяма грешка. Не ми се обадиха няколко дни. Чакането ме убиваше. За тези няколко дни бях отговорил на около шейсет обяви. Изпуших сто цигари. Трябваше да действам, но какво да направя? Как току що завършил да се вземе в ръце и да изкара пари от нищото. Трябваше да помисля на въздух. Облякох се – гащи, качулка, шапка и задължителните слушалки – обух се и излязох. Докато слизах по стълбите се сетих, че майка ми, ме помоли да проверя пощата и да ѝ пиша, дали е получила някакво писмо. Това и направих. Наистина в пощата имаше плик, но беше адресиран до мен. Странно. Това беше първото писмо, което получавах по нормалната поща. Дори не знаех как се отваря без да раздробя плика. Ами раздробих го. Беше с логото на ютуб, а адресът от който беше изпратен, беше на офис на Гугъл, в София. Вътре пишеше, че трябва да получа някакви пари. Да, бе! Първо си помислих, че е шега, но когато се обадих на посочения телефон, се оказа, че клипче, което съм качил отдавна, е имало милион и половина гледания. Бях забравил за това видео, качих го преди година и половина. Жената ми обясни, че отскоро са отворили офиса и вече могат да се разплащат с българските си клиенти. Бях чел някъде за това, но изобщо не съм се сетил че точно аз ще печеля по този начин. А клипчето, беше адски нелепо и елементарно – бяхме се събрали една вечер в един приятел, той нямаше тирбушон и реши да отвори бутилката вино, като я удари в ръба на тоалетната чиния – е, всички знаем какво стана, защото много бързо видеото стана вайръл, обиколи целия свят и беше включено в десетина класации от рода на „we love Russia“. Тоалетната чиния се счупи. Всички се смяха. Тъпотия и половина, но се хареса на интернет обществото. Сумата написана на хартийката ми хареса, но трябваше да видя парите в ръцете си, за да повярвам и на писмото и на лелята от телефона. Отидох веднага до офиса, разписах няколко документа, а парите бяха в банковата ми сметка вечерта след това. Бяха най-лесните пари изкарани в живота ми. Не че съм се убил от бачкане. Две-три лета продавах сладолед и толкова. Реших, че това е удобен момент да започна да се занимавам с това, не завинаги, но поне докато разбера какво искам да правя. Ще снимам смешни номерца, които ще спогаждам на хората и ще ги качвам в нета. Вечерта си легнах с тази мисъл и започнах да мисля идеи. Докато се усетя заспах, но на сутринта се събудих свеж и отпочинал и нахвърлях няколко идеи върху лист хартия. Обадих се на приятел и му разказах каква идея имам. Той ми каза, че съм луд, но се нави да снима всичко с телефона си. Трябваха ми само още няколко неща. Отидох до железарията и купих червена боя. Така остана да осигуря основния инструмент. Бившата ми приятелка има супер лигаво куче. Като види човек и веднага му скача да се радва. Малко е странно питбул да е толкова разлигавен, но сега това куче щеше да ми свърши идеална работа. Обадих ѝ се, тя не ми се зарадва много, но се съгласи да се видим. Помолих я да ми даде кучето си за един следобед, за да впечатля някакво момиче, което си измислих. Тя първоначално отказа, но с триста зора я навих, да ми се довери. Минаха няколко дни и така дойде моментът за действие. Видях се с бившата, тя ми даде Нора, аз я поведох към мястото за среща с Камен. Разбрахме се да го направим в един от подземните гаражи, близо до метрото. Слязохме там. Намазах ръцете и лицето си с червената боя, така че да изглеждат сякаш съм наяден от кучето и се скрих заедно с Нора, зад някаква врата. Камен пък се скри, така че да има удобна позиция, да снима. Имах чувството, че чаках цял час, докато се появи някой. Бях на косъм да се откажа от мястото, когато към нас се зададоха две момчета. Приближиха се. Аз отворих вратата, паднах пред тях молейки за помощ, докато Нора започна да им се радва и да лае и да скача покрай тях. Момчетата се разбягаха, бяха помислили, че питбулът иска да им откъсне носовете. Планът ми се беше получил перфектно! Целият ден мина толкова добре. Направихме още няколко такива засечки, а хората полудяваха от ужас, че кучето е бясно. Единственото нещо, което получиха, освен уплаха, бяха лигите на Нора по лицата им. С Камен прегледахме материала и някои кадри наистина му се бяха получили добре. Той ме попита какво следва, а аз му отговорих, че трябва да благодаря на бившата, затова, че ми услужи с Нора. Камен ми каза чао, а аз му отговорих, че и той ще ми трябва. Бях се вдъхновил за още нещо. Отбих се в близкия зоомагазин. Взех малък подарък за Нора, взех и за бившата опаковах го в малка кутийка и се запътих, за да върна кучето. Казах на Камен къде да застане и да снима, когато бившата се появи. Много скоро тя изскочи иззад ъгъла, зарадва се на Нора, която дъвчеше гумен кокал. Казах ѝ, че имам подарък и за нея и ѝ подадох малката кутийка. Казах ѝ да го отвори като се прибере, знаех, че няма да ме послуша. Благодарих ѝ, за услугата. Бившата реагира странно, леко се отдръпна, но взе пакета. Попита ме как е минало с мацката, докато разопаковаше кутийката. Аз ѝ обясних, че по-добре не е можело да мине. Била е супер впечатлена от Нора. Предупредих я, че не трябва да я отваря сега, но не се опитах да я спра. След малко кутийката вече беше на земята. Бившата я изтърва и избяга с писъци. А от малката хартиена опаковка изскочиха 30 скакалци. Обиколих няколко зоомагазина, докато ги събера. Тя ме погледна ужасена, попита ме защо. Отговорих ѝ, че е просто за фъна. Тя естествено ме удари и каза, че не иска да ме вижда никога повече. Не ми пукаше, затичах се към Камен. Трябваше да видя какво е заснел.
Супер! Още вечерта щях да ги пипна малко, да сложа надписи и да ги кача в тубата. Ето това беше един доволен ден. Най-накрая правех това, което исках – забавлявах се и това ми носеше някаква облага. Живеех щастлив живот, вече цял ден, надявах се, всичко да продължи да бъде такова.
Ами, не стана точно така. Минаха няколко дни, но нищо не ми хрумна, като идея. Клипчетата в нета вървяха добре. Хората ги гледаха и скоро можеше и да изкарам някой лев от тях. Отново ме налегна онова чувство, когато не правя нищо, когато отлагам днешната работа за утре. Време беше да измисля нещо, но в главата ми беше пълна нула. Пуснах си телевизор, даваха новини, Разказваха за някакви цигани в Пазарджик, които са арестувани по подозрение в тероризъм. Пълен ташак. Хората са си пуснали бради, защото си мислят, че така ще станат по-вярващи, по-праведни. Молят се на Аллах по цял ден и пият кафета в кварталното кафене. Стана ми смешно. Защо да не направя нещо такова? Защо да не се направя на арабин, за да видя как ще реагират хората? И без това не съм се бръснал скоро. Брадата ми беше повече от набола и след месец-два можеше да заприличам на норвежки метал, ако се накича с малко железа. Трябваше да си купя някои неща. Отидох до женския пазар и си взех от ония шалчета, дето всички терористи във филмите ги носят. Купих си и няколко играчки от магазинчетата за едно левче. Прибрах се и звъннах на Камен, трябваше да обсъдим плана. Докато той се появи, си обръснах брадата, оставих си само мустак. Намазах си лицето с тъмен фон дьо тен, завих се с шала и си нахлупих една шапка. Станах жив терорист. Камен дойде. Разказах му каква е идеята, той каза, че няма да участва и че досега е било смешно, но това вече не е. Аз му обясних, че за него няма никаква опасност, че ще си направим социален експеримент. Неговото мнение, не се промени особено. Помолих го. Казах му, че няма да спра да му досаждам, докато не се навие. Обещах му да е забавно и да приключим бързо.
Планът беше да се качим в метрото, да се държа нормално, докато вагонът не се напълни, после да извадя черно дистанционно с голямо червено копче и да повтарям Аллах е велик. Всичко се случи точно така. За няколко секунди всичко се преобърна. Идеята от забавна ми се стори като най-лошото нещо, което ми се е случвало. Жените започнаха да крещят, хората се опитваха да се свържат с машиниста, който заби метрото на място. Бяхме в тунела, в тъмницата, а всички бягаха от мен, за да не умрат от ударната вълна. Това е от онези моменти, когато не се чувстваш много на място и искаш да избягаш. Тотално не знаех какво да направя. Търсих с поглед Камен, но не успях да го видя. Исках да кажа нещо, но всичко, ми се струваше не на място. Затова млъкнах, а някакъв човек се показа от тълпата и извика да хвърля дистанционното. Аз се опитах да се усмихна. Казах му, че това е шега. Той ми повтори да хвърля дистанционното. Срещу мен имаше насочен пистолет. Не че ако бях терорист и исках да убия стотина човека, убивайки себе си, щях да се уплаша от един пистолет. Но аз се уплаших, защото шегата беше излязла извън контрол. Погледнах дистанционното и тогава нервите на човека не издържаха. Чух силен тътен, нещо пред мен пресветна и след това можех да гледам само светлините на лампите на тавана. Видях и Камен, може би чак сега е могъл да си проправи път през хората. Той крещеше, че всичко е било шега. Повтаряше го, докато се опитваше да ме съживи. И всичко това стана за 3 секунди. Аз нямах една минута, за да разсъдя, дали си е струвало. Но имам цяла вечност, за да го направя. Дано клипчето да е станало вайръл.

Денят в който спрях да отказвам храна

Денят в който спрях да отказвам храна, беше денят в който спрях да бъда мъж, денят в който започнах да трупам килограми, денят в който загубих всичко. Ще ви разкажа за този ден, но преди това малко предистория.
Няма да ви казвам кога или къде съм роден, нито как изглеждам, дали ми мирише дъха или дали предпочитам да завържа първо дясната обувка, преди лявата, защото това няма никакво значение за нещата, които ми се случиха. Израснал съм в нормално четиричленно семейство. Бяхме дотолкова задружни, че празнувахме празниците си заедно, през останалото време, всеки си гледаше работата и не се бъркаше много на останалите. Родителите ми не налагаха мнението си, оставиха ми да реша сам къде и какво искам да уча, дали да вярвам в Бог, дали да вярвам в енергиите и космоса, дали да си следя хороскопа, дали да се въртя когато видя черна котка. И естествено избрах по-лесното – станах скептик. Винаги съм бил такъв – око да види, ръка да ...
До този Ден.
Беше като всички други почивни дни – уж 1-ви Май, ден на труда и така нататък, но не го усетих да е с нещо по-различен. Събудих се, направих си закуска, разгледах новинарските сайтове. Обади ми се Жоро, пита ме дали ми се излиза. Реших, че не ми се мърда. Останах си вкъщи, за да си почина, прерових торент сайтовете, за да открия нещо интересно за гледане и след не много време открих. Пуснах го да се тегли, навън заваля - супер атмосфера за кино следобед и докато чаках да се закача за сийдърите и да сваля филмчето се зарових в нюсфийда във фейсбук. Пълна тъпотия, статуси и статусчета, смешни клипчета и надцакване. Винаги съм се чудил какво правя вътре, накрая от много чудене си останах вътре и пострадах. Попаднах на един от онези статуси, които бяха много популярни през 2008-а. Ако не споделиш това писмо, ще те застигне, нещо ужасно, ако го споделиш, те чака щастлив живот. Е, аз съм от тези хора, които се изсмиват и продължават надолу. Там ми беше и грешката – а долу, намерих много интересна статия, беше за поверията на българите, само че онези, които са свързани с храната. Сетих се как едно време баба ми, ми казваше, че ако си легна гладен, ще сънувам вълци и точно така ставаше – цяла нощ се въртях и сънувах гадости. Във статията се споменаваше, че ако жена ти пресоли манджата, значи най-вероятно мисли за друг мъж. Стреснах се малко, защото вчерашните пържолите на жена ми, бяха въз солени. Но реших и това да прескоча, просто не мога да повярвам, че подкова може да ти донесе късмет или ако минеш под стълба, това ще ти донесе нещастие – няма начин! Пуснах си филма, изгледах го, но не спрях да мисля за проклетите пържоли, дали е вярно, дали ми изневерява, дали го познавам, как изглежда, с какво е повече от мен, какво ѝ дава, готви ли ѝ, тя готви ли му? Ядосах се. Ядосах се на нея, после се ядосах на себе си, защото съм повярвал на нещо написано в интернет за пресолените пържоли на жена ми. Авторът на статията не я познава, не познава семейството ни, не познава и мен. А дали жена ми не спи с автора на статията? Стига глупости! Жена ти е на работа, бъхти се и на празниците, а ти лежиш вкъщи, гледаш филми и на всичкото отгоре се филмираш. Смешно е! Ама аз въобще не съм такъв. Или поне не бях допреди малко. И реших, че е време да изляза. Трябваше да се разсея малко от тия глупости. Беше спряло да вали. Обадих се на приятелчето, питах го дали още важи офертата и след 15 минути вече се чакахме на „повръщания“. Така казваме на едно конкретно място, близо до женския пазар, където редовно лежи един и същ човек, пиян и оповръщан. След няколко минути се появи и Жоро, издокаран все едно ще ходи в някоя банка, а уж се разбрахме, да обикаляме в квартала. Викам му, до банката ли ще ходиш, а той се засмя и отговори нещо тъпо. В моите истории, той винаги е по-тъпия от двамата. Спомена, че е гладен и тръгнахме до халите за парче пица. По пътя се чудих дали трябва да ям пица или е по-добре да си взема ябълки. Борих се със себе си, защото от известно време се опитвах да отслабна. Не си харесвам шкембето и това си е. Стигнахме халите, той си взе дебело парче пица със екстра екстра кашкавал, поръси го с шарена сол, а аз реших да пропусна. Той ми предложи да си опитам от неговата, но това пропуснах също – фатална грешка. Бях забравил най-важното поверие, относно храната, но за това по-късно. Взехме си по бира, взех си ябълки и търсих дълго време място, където да ги измия. Не намерих и умрях от глад! Седнахме на някакви пейки, изпихме си бирите и всеки се прибра. Все още не можех да забравя пържолите и реших да се обадя на жена ми. Не вдигна. После пак не вдигна, викам си, след малко ще се обади, може да е заета с някой клиент. Не, жена ми не е проститутка. Работи като продавачка в мола. Минаха петнайсетина минути и не издържах. Звъннах пак и тя пак не вдигна. Молът ми беше на 500 метра. Най-лесно ми е да се закарам там и да се успокоя, затова скочих в някакви дрехи, обух се и излязох. И каква изненада – срещнах касиерката на входа, която ми поиска да платя таксата за няколко месеца напред. Направих го. След десетина минути вече бях в мола, качих се на ескалатора, повозих се, но на края му вече не издържах и взех стъпалата до горе с няколко подскока. Вече бях на етажа и вървях към магазина. Виждах го в далечината, виждах и нея – жена ми. Нещо в мен се успокои, бях готов да се върна вкъщи. Но е тъпо така, дошъл съм до тук, мога поне да ѝ кажа здрасти, да отида до магазина, ако ѝ се хапва нещо. Приближих и видях, че момичето, което съм видял, не е жена ми, а нейна колежка – с тия униформи, всички са еднакви. Но влязох в магазина и съвсем спокойно, помолих колежката ѝ да я извика от склада. Тя се учуди, каза че жена ми днес не е на работа. Вече се досетихте, че така ще стане, нали? Е, познахте. Тази част от историята ми не е много изненадваща, но ми доказа едно – когато манджата на жена ти е пресолена, то тя най-вероятно ти изневерява. Нямаше друго обяснение. Защо иначе ще ми казва, че е на работа, а всъщност я няма и там. Ето тук ми иззвъня телефона. Беше жена ми. И тук не ви изненадах много, нали? Ами каза ми, че в магазина имало много клиенти и не можела да вдигне. Аз се почувствах супер тъпо, защото винаги когато съм гледал ония истории „истинските“ по телевизията, съм си мислил, че такова нещо, не може да ми се случи. Е, случи ми се. Толкова хубаво ми се случи, че не знаех как да реагирам. Казах ѝ курва, и ѝ затворих телефона. За мен беше ясно, че е с някой тъпак. Тя пак ми звънна и тогава започнаха големите обяснения. Не повярвах на нито едно и се прибрах вкъщи. Не, не директно, първо минах през магазина и си взех няколко бири. Прибрах се, изпих ги, разплаках се, строших един стол и ми се допика. Отидох до кенефа и ступор… Причерня ми…
Това с жена ми е гадно, но това което беше станало междувременно, бие абсолютно всичко по гадост. Сещате ли се за разходката с Жоро и пицата, и как той ми предложи да си отхапя, а аз заради пустия шкембак отказах, докато умирах за пица. А сещате ли се, за ония израз „опитай си, че иначе ще ти падне пишката“. Е пишката ми се беше свила като стафида, и в момента, в който я побутнах, тя се изсипа в тоалетната. Остана единствено да дръпна сифона, за да изчезне завинаги от погледа ми. Нямаше такова нещо, паднах на колене, бръкнах с двете ръце в тоалетната вода, извадих я и тръгнах да тичам към болницата. Не знам на какво се надявах, но имах надеждата, че ще успеят да я пришият обратно, въпреки, че вече не беше онези 19 сантиметра, които до вчера гледах в огледалото…
Доктора каза, че никога не е виждал подобно нещо. Каза, че е убеден, че никой доктор на света, не е виждал подобно нещо, но не искаше да казва прекалено голяма дума. Човекът на науката не успя да направи нищо. Посъветва ме да отида на врачка, защото тази магия била прекалено силна, даже и за него. Станах сигурно първия човек в света, който има само топки, но не и пишка. Това, е десет пъти по-гадно, от това, да ти отрежат крак или ръка.
Оттогава не съм влизал в интернет, от страх да не видя нещо подобно. Вече спазвам всички поверия около храната. Никога не хвърлям хляб освен ако не е мухлясъл. Твърдия хляб го троша и го давам на птиците, не минавам през праг, докато ям и определено не вярвам на жени, които ми пресоляват манджата. Но най ама най-много спазвам последното, винаги яж, когато ти се преяде, защото не се знае, кога ще останеш без пишка. Да, аз вече пишка нямам, но не искам да губя нещо друго. Така, че когато четете ония глупости в интернет, вярвайте им, за да не си изпатите. Споделяйте ги и яжте когато ви предлагат.
Е, такъв беше моят 1-ви Май. Какъв беше вашият?