Носталгия по фенерите

Влязох в ниската пещера, едва вървях прав и на всяка крачка си удрях главата във висящите сталактити. Трябваше да направя нещо, преди да пострадам и както си стоях изправен, поставих ръцете си на тавана. Опитах се да го избутам нагоре, опитвах с всичка сила, но той не помръдна. За миг си повярвах, че ще повдигна цялата планина на раменете си и се превърнах в сталактон, а мечтаех да съм слънчоглед. Останах тук завинаги. Изпитвам носталгия само към фенерите вечер.
Непознато, ново чувство няма. Като в приказка с някакъв неизвестен край. Няма го. Всичко е старо, опитвано и захабено. Всичко е скучно, защото вече съм бил принц, превръщал съм се обратно в звяр, в жаба, в дявол. Обиколил съм всички царства и съм се нагледал на чудни девойки. През девет планини в десетата съм ходил и там драконите не бяха достатъчно големи, за да ме впечатлят. Летял съм с килимчета, превръщал съм сламата в злато и съм точил вода от вълшебни кладенци. Събуждал съм спящи красавици, спасявал съм принцеси в беда и съм раздавал на бедните последното, което съм имал. Скубал съм косми от брадата на Педя човек, за да създам вълшебна отвара и да приспивам децата, докато крада от емоциите им. Гонили са ме тролове, Медуза е искала да ме превърне в статуя, за да украси с мен градината си, а Юпитер и Латона кръстиха дъщеря си на мен. Всичко е написано някъде, или ще бъде написано, но вече ме уморява.
Вретеното приспива момента и ме кара да се чувствам като ранена антилопа - полужива, полусмазана, полуизядена, поставена в буркан, с надупчена пластмасова капачка. Наоколо летят мухи, лешояди и пчели. Едните създават живот, а другите ядат от смъртта.
Вървя със силите, които са ми останали и се оглеждам, но не за да избегна някоя опасност. По-скоро чакам да бъда изяден, искам да бъда изяден, моля да бъда изяден...