синя коса

Първия път, когато я видях, беше първият път, когато влезе в магазина. Опитваше се да си откачи една закачалка, но не можеше да я стигне. Тръгнах натам, свалих тениската и я попитах дали иска да я пробва. Тя поклати глава. Тогава я огледах. Изглеждаше като всички останали от нейното поколение, но усещането беше различно - черна коса, сини кичури, тесни дънки, тениска и кецове, звучи нормално, даже прекалено. Усмивката й беше хубава, от онези усмивки, които сякаш се случват само за теб само в този момент и никой никога няма да бъде награден с нея повече. Обикалях след нея, предлагах й различни аксесоари и се молех да не забележи, че треперя, че сърцето ми ще падне в краката й, за да й оближе подметките, че ръцете ми биха й спрели въздуха, с прегръдката си. Надявах се да не забележи слабостта ми и в същото време се надявах да забележи всичко, за да се случи нещо красиво. Не знам дали го е забелязала. Всичко приключи с покупка, от която само шефовете ми останаха доволни, или поне, не и аз. Обещах си, че щом я видя пак, ще я поканя да излезем. Прибрах се вкъщи и попитах всичките си познати дали познават подобен персонаж. Нямах късмет, написах си статус за нея и реших, че най-вероятно утре няма да я помня.
Постепенно споменът за момичето изчезна. В магазина влизаха други като нея, пробваха различни дрехи и си тръгваха. Някои изглеждаха подобно, други не, но никоя не остави онова усещане в мен. Докато един ден не излязох от склада с няколко блузи в ръка и я видях отново. Беше с гръб и пак се беше протегнала към закачалките нависоко. Помогнах й. Тя ми се усмихна за втори път и сърцето ми отново се озова на земята и започна да лази около нея и да препикава наоколо, за да маркира територията си. Няма да лъжа, не я поканих на среща. Стори ми се тъпо да го правя, докато съм на работа. Телефонът й иззвъня. Тя вдигна и от разговора, който дочух, разбрах, че си има приятел. Реших, че е щастливо влюбена и няма какво да й се бъркам. Ще я срещна в друг момент от живота си, някой по-подходящ. Отново си обещах, че следващия път, вече ще я оферирам.
Днес слизах по ескалатора на метрото, към перона, когато забелязах привлекателно момиче. По принцип сканирам всичко наоколо за привлекателни момичета, в това отношение съм си отявлен мъж... и във всички останали, разбира се. Загледах се и очите ми светнаха. Сините й кичури бяха позеленели, но също й отиваха. Слизах към нея и нищо не можеше да ме спре да я заговоря, нищо освен срама ми. Тя не ме забеляза и се отдалечи, а аз не спирах да я гледам. Разказах всичко на приятелката, която ме придружаваше, а тя ме окуражи, каза ми, че трябва да го направя, че съм привлекателно момче с татуировки и едва ли ще ми откаже. Не можах. Качих се в метрото и пътувах на един вагон разстояние от нея. На следващата спирка слязох и докато подминавах вратата на която беше застанала погледите ни се срещнаха. Влакчето тръгна, с него си тръгна и тя, зачудих се къде ли отива и си мернах ръката. Тогава се сетих къде съм я виждал. Беше татуирана върху кожата ми, летеше, седнала върху костенурка... Приятелката ми се обърна към мен и каза - много си смотан! А аз й отвърнах, че знам и че най-вероятно довечера ще напиша разказ за това момиче. Ето го и поредният разказ за случайно момиче...
Не мога да ти предложа много, нито бих организирал национално издирване, за да те намеря, защото се отказвам лесно и съм нерешителен, но мога да ти измия косата, когато те домързи, мога и да те боядисвам и да сменям крушки, и да мълча...