Искрено ваш: продавач-консултант

Здравейте, казвам се Деян Георгиев, но в интернет пространството съм известен като епитафия бездумна. Някои хора ме наричат и така, нямам проблем с това. Аз съм млад, перспективен и татуиран. Занимавам се с писане на текстове. Може да прозвучи нескромно, но бих могъл да напиша всичко, което поискам, да го накарам да звучи научно, лумпенско, романтично и т.н. С няколко думи, аз съм най-добрия писател в квартала! Завърших семестриално Драматургия в НАТФИЗ и това ме прави един доста добър сценарист, но в същото време продавам маратонки... Омръзна ми!
Аз съм нещо ново. Аз накарах китовете да се обърнат по гръб и да създадат водовъртежите, аз заших душите на двама влюбени, за да изядат червеите телата им, аз карам хората да мечтаят всяка вечер и колкото и самовлюбено да звучи всичко това, аз съм надеждата за нещо различно в книжния свят в България, просто защото никой друг не е достатъчно смел, за да мечтае за същото.
Освен да издам книга, искам да напиша и великия сценарий. Нямам нужда от помощ за това, рано или късно ще се случи. Ядосан съм, че млади хора, като мен, не намират развитие, заради старите кучета, заради връзкари и най-вече, защото сценаристи се търсят само от уста на уста. Аз съм бездумен, няма как да си намеря работа от уста на уста. Да, случвало се е, сигурно ще продължи да се случва, но е доста фрустриращо да си намираш работа по специалността веднъж на 2-3 години, да работиш 3-4 месеца по даден проект и накрая да не ти платят, защото на мен тази история ми се е повтаряла няколко пъти. Този филм съм го гледал. А когато споделиш с някой, той клати глава и казва "Така е в България." Мои приятели рисуват за без пари, просто защото не им плащат, други играят за без пари по същата причина и съм сигурен, че има и много такива хора, които пеят безплатно, защото някой е решил да се възползва от тях, да им забави договора и накрая просто да ги изхвърли на улицата и да забрави, защото така било в България. И докога? После онези работодатели, продуценти получават още и още ефир, а за нас остава да пълним моловете и да разпродаваме стоката им, защото там поне плащат редовно. Да, аз съм страхотен продавач, мога да ви бръкна в джоба и да взема всичките ви пари без да се съпротивлявате, за да ги сложа в сметката на шефа ми. Ще мислите за здравето на краката си, ще се влюбите в маратонките си, нищо че може да имате същите два пъти по-евтино, нищо че може да имате още по-добри три или четири пъти по-евтино. Няма да ви пука, ще имате желаното на момента. Не искам да се усмихвам на непознати, да им ближа задниците и да замълчавам, защото по правило винаги били прави. Искам да пиша, да усмихвам хората, да ги карам да мечтаят и да не се занимавам с магазинните им желания.
Затова следващия път, когато влезете в магазин не гледайте човекa, който ви обслужва така сякаш е най-низшето създание, уважавайте го, защото много често се случва да е по-умен от вас, да е по-перспективен и да има по-големи мечти от вас самите.
Настроен съм малко революционно, може би заради протестите, може би защото чувам от непознати, че съм най-добрия блогър в България, че заслужавам повече лайкове във фейсбук. Всичко това са мнения на единици хора. Боало е казал, че всеки глупак ще дочака похвала от по-голям глупак. Там е работата, аз не се смятам за глупак, нито пък хората, които ме четат. Знам, че има примери за млади пичове, които са успели или успяват в момента, а аз съм просто едно мрънкало, но не се кефя на тези млади хора. Изкуството, което създават не ми носи нищо и просто не го разбирам. Някой ще каже "Ами стой си отвън, бъди аутсайдер. И Буковски е бил аутсайдер, работил е като какво ли не и пак е бил велик, в крайна сметка"
Не искам съдбата на Буковски. Не искам да съм нещо в крайна сметка. Искам да съм си аз, аз, сега на момента... и бидейки себе си да успея, да разчупя нормата. Може би ще се почувствам успял, когато някой режисьор предпочете мен за сценарист пред най-добрия приятел на сина си, който е известен само с пиянските си изпълнения. Защото докато предпочитат онези типове, които вършат работа, но не свършват работата, киното ни ще е такова, телевизията ни ще е такава, музикалните клипове ще са такива и песните ще са правени като на конвейер.
Съжалявам, че ви отнемам вниманието от Волен Сидеров и ко. но понякога сдържаността ми изчезва и се скрива при мъха, ниско долу в джобовете ми. Благодаря за отделеното време!
Искрено ваш: и аз вече не знам кой или какво....

boring machines disturb sleep

Неделя сутрин. Ако бяхме на село щяхме да чуем как първите петли събуждат Слънцето и то се появява на небето, прозява се, разтяга ръце и отпива от чашата си с кафе, за да засияе. Но ние сме в града, макар и в предградието му. Стоим пред красива бяла къща, с бяла ограда, зелена морава и веранда с хамак. Изглежда специална. Тогава се обръщаме наляво и виждаме, че по продължението на улицата има десетки подобни къщи, надясно също. Отваряме входната врата и влизаме вътре. В този момент се чува сутрешната аларма, която трябва да събуди стопанина на къщата. Джеймс е преуспяващ брокер, който отваря фирмата си твърде млад. Баща му умира, когато той е само на осемнадесет. Изведнъж става глава на семейството и е принуден да започне да се грижи за майка си и малкия си брат. Тогава му хрумва идеята да продаде семейните земи и да си отвори фирма за недвижими имоти. Прави го и сега, десет години по-късно, той е сред най-успелите млади хора в града, има жена и дете, малкият му брат вече е негов съдружник, а майка им се радва на старостта си.
Заварваме Джеймс пред огледалото. Всяка сутрин, той става десет минути преди алармата. Влиза в банята, къпе се, мие си зъбите и излиза, за да я изключи. Застава пред огледалото и се облича. Слага вратовръзката си точно за тридесет секунди. Приближава се до леглото и целува жена си по челото. После влиза в стаята на четири годишната си дъщеричка, избутва я в средата на леглото, за да не падне от ръба му, завива я и намества възглавницата й. Повтаря действието с целувката и излиза. За него е удоволствие да става преди всички, да излиза преди всички и като цяло да си върши работата.
Джеймс се качва в колата си, натиска дистанционното за гаража, вратата се вдига бавно, той пали двигателя и потегля. От радиото му звучи сутрешно предаване. Мъжът говори сякаш не си е доспал, обявява някаква песен и млъква. Идва ред на музиката. Джеймс потропва в ритъм по волана. Спира на знак стоп, очевидно наоколо няма никакви коли. По това време ще е чудо ако има будни, изобщо. Потегля. Излиза на околовръстното. Пътят пред него е чист и широк. Асфалтът е сякаш току що положен, свеж и готов за големия трафик. Маркировката е изчистена до блясък, бяла като от реклама на перилен препарат. Далеч в небето самолет чертае фигури от въздушните струи. Джеймс ускорява до максималната разрешена скорост. Поглежда фигурите в небето и се усмихва. Отстрани Луната още не се е скрила. Половинчато наднича на синия фон, сякаш е стъпила върху линиите изрисувани от самолета. Всичко е толкова красиво за любопитните очи на Джеймс, надига се и наднича през процепа на шибидаха. Удар, трясък, спирачки. Джипът отскача. Джеймс едва удържа колата, тя криволичи по пътя, за да отбие малко по-нататък. Учестено дишане, отваря очи, чуди се какво става, вдига глава и поглежда в огледалото за обратно виждане. На свежия асфалт, между бялата маркировка лежи някой. Джеймс се панира, удря волана, колата изсвирва. Край с щастливия и спокоен живот. Слиза, оглежда се, наоколо няма никого. Хваща се за врата и се приближава. Госпожо, добре ли сте? …
Никакъв отговор. Джеймс се приближава, проверява пулса й. Няма дишане, няма пулс, няма живот. Той вади телефона си. Набира номера на полицията и миг преди да натисне зелената слушалка се спира. Разхожда се напред-назад, сложил ръце на врата си, поглежда телефона, поглежда набрания номер. Издишва тежко, почти изревава нещо. Наоколо няма никого. Вдига жената на рамо и я слага в багажника на джипа. Потегля.
Джеймс спира на мост, оглежда се отново, отваря багажника и хвърля жената от горе. Трупът й цопва във водата.
Вратата на гаража се отваря, Джеймс паркира вътре, решетката се спуска. Той си отдъхва, гаси двигателя на колата и се прибира вкъщи. Сваля костюма и облича домашните си дрехи, отпуска се върху дивана. След малко се появява жена му. Реших да остана вкъщи днес, да прекарам повече време с вас.
През целия ден Джеймс гледа новините, трепери и чака да съобщят нещо за изчезнала жена.
Такова нещо не се случва.
На следващата сутрин, десет минути преди алармата, Джеймс лежи с отворени очи. Чува кола да спира пред къщата. Една от вратите се отваря, след няколко секунди се затваря и колата потегля. Джеймс става, изтичва надолу по стълбите, отваря входната си врата, отива до пощенската кутия, вади от там вестник и го разгръща. Преглежда го целия, страница по страница, няма нищо написано за изчезнала жена. Влиза в къщата и затваря вратата. Минава покрай кухнята и се насочва към банята. Нещо му привлича вниманието и се връща обратно. Гледката го кара да изпусне вестника. На кухненската маса стои чаша пълна с портокалов сок, а зад нея на стол е седнала мъртвата жена, гледа в нищото, мокра и покрита с водорасли. Джеймс се панира, оглежда се наоколо, дали някой не му върти номера. Приближава се до нея, бутва я леко и тя се свлича на земята. Някой е видял какво е направил и сега се опитва да го сплаши. Чува се алармата. Ще събуди жена му, ако не действа бързо. Изтичва нагоре по стълбите, успява да я спре, но жена му се размърдва. Той се приближава до нея, опитва се да й се усмихне и я целува по челото. Казва й да спи. Тя се отпуска на възглавницата си. Джеймс слиза надолу по стълбите, грабва мъртвата и я откарва в гаража си. Слага я в колата. Качва се отпред и застива. Трябва да измисли какво да прави с нея. Близката горичка. Слиза, взима лопата, слага я при жената и се качва обратно. Вратата се отваря. Джипът потегля. През цялото време Джеймс гледа в огледалото. Никой не го следи. Стига до гората и запретва ръкави. Започва да копае. Напрежението е изписано върху лицето му, всеки звук го стряска и го кара да се оглежда, оказва се вятъра. На челото му се появява пулсираща вена, почервенял и потен, той продължава да копае, когато рухва и се разплаква. Бие по земята с лопатата, свлича се и се обляга на дървената й дръжка. След малко успява да се мобилизира. Изкопава дупката и хвърля жената вътре. Зарива я. Хвърля лопатата в багажника и се отбива в близкия фитнес, за да се изкъпе. Преоблича се в колата. Отива на работа. Цял ден се опитва да се държи нормално с колегите си, но когато остане само той не е на себе си.
След края на работния ден Джеймс се прибира вкъщи. Оглежда се за полиция, оглежда се за трупа, оглежда се за нещо съмнително. Всичко е нормално. Съпругата му е сготвила вечеря, детето му разказва за денят си в детската градина, докато си играе с някаква кукла. Той се отдалечава от тях. Има нужда да остане сам със себе си. Страх го е, че може да ги нарани. Чувства се като чудовище. Харесва му, че е направил нещо нередно и забранено и се е измъкнал. Харесва му и това го плаши. Джеймс прекара цялата вечер в такива мисли. Жена му потърси контакт с него на няколко пъти, но опитите й бяха неуспешни. Накрая си легна разярена. Джеймс спа на дивана, макар че състоянието му за времето, което прекара там беше далеч от истинския смисъл на съня. Стана сутринта и се приготви за работа. Действията му бяха мудни, без желание, без обичайната страст, с която вършеше всичко. Просто се облече, провери всички стаи за трупове, провери под леглата, в гаража и накрая се качи в колата си. Вдигна вратата и потегли. Сутрин като всяка друга. Асфалтът, слънцето, небето, всички го приветстваха. Дори самолетът отново оставяше следи. Забрани си да го гледа, за да не сгафи отново. Май всичко беше нормално, този път. Нещо му замириса. Огледа се, нямаше нищо съмнително на задната седалка, по пода, също. Колата отби встрани от пътя. Чу се щрак, вратата се отвори и Джеймс излезе от джипа. Приближи се до вратата на багажното отделени. Протегна ръка, натисна ключа и механизмът я повдигна нагоре. Чу се силен вик. Жената лежеше покрита с пръст в колата му. Джеймс започна да крещи наляво и надясно. Къде сте бе, нещастници? Къде сте? С мен ли ще се подигравате? Майка ви, мръсна…
Птичките пеят, никой не се появява, сякаш наоколо съществува само вятърът.
Джеймс стои така, диша тежко и продължава да се оглежда. Накрая осъзнава, че е сам. Затваря задната врата. Качва се в колата. Стиска волана с две ръце. Завърта ключа в стартера, излиза от канавката и гумите стъпват на съседната житна нива. Той редува газ, спирачка, газ, спирачка, засилва се право към първото дърво, което вижда, завива встрани и дърпа ръчната спирачка. Продължава така около десет минути, изорава половината нива в яда си. Накрая решава да направи, това което трябваше още в самото начало. Качва се отново на пътя.
След малко колата му спира пред полицейския участък. Джеймс се обажда на жена си. Почти разплакан й казва, че я обича. Тя го пита какво става. Той я лъже, че всичко ще бъде наред, казва й да целуне дъщеря им от него и да не вярва на нищо от това, което хората може да кажат по негов адрес. Жена му изпада в паника. Джеймс затваря телефона. Избърсва сълзите си и слиза от колата. Първата крачка е най-трудна. Той я прави и продължава нататък. Формулира изречения в главата си. Чуди се какво ще каже, какво ще обяснява, но не спира…
Няколко метра преди вратата на участъка вълна от хора го обгражда. Осветяват го светкавици от фотоапарати, заливат го с въпроси, накрая му забиват камера в лицето. Джеймс се чуди какво става, откъде са разбрали толкова бързо, та той дори не си е признал още. В този момент от тълпата излиза побелял мъж, който се усмихва на камерата. Представя Джеймс, като жертва на новото реалити предаване. Джеймс се е хванал на въдицата. Хвърлили са трупа пред колата му. Той побеснява. Всичко това е било фарс? Трупът на жената изобщо не е бил труп и е бил пълен със малки скрити камери? Имало е скрити камери в колата му, в дома му? Жена му е била съучастник, а брат му го е поръчал? Това ли заслужава след всичко, което е направил за тях? Дори майка му се забавлява. Иска да ги нареди в редица и да ги сгази всичките, да хвърли тях от моста, да ги зарови…
Предаването приключва с компилация от най-добрите му моменти, как рови в пръстта разплакан, как се обяснява на жена си в любов и как крещи по средата на пътя. Публиката му се смее. Всички се смеят, а Джеймс е на няколко крачки по-близо до това да развие язва.

the messiah needs watching

Тя е времето в което раста, кацнало на кехлибарено цвете и докато ме гледа присвива очи. Тя иска да плува с русалките и да отглежда слон в задния си двор. Тя къса цветята от подредените градини и ги слага в очите на хората. Тя хвърля мидички, докато върви и повечето хора биха си помислили, че е малка и чувствителна, но биха сбъркали. Тя е силна колкото Пипи и знае цялото й име. Тя има тяло на изкусителка и душата на дете. Тя пуши с цигаре и от време на време лети. Отчаяно се опитва да се превърне в Хари Худини и да победи всички, защото не умее да губи. Тя не обича чуждият допир до ходилата си, затова носи чорапи. Купува си пакетче теменужки и е щастлива. Не знам какво вижда, когато ме гледа. Обръща се и заспива с гръб. Обича големите легла и понякога спи сякаш всеки момент ще заплува. Тя бърка действителността със сънищата си и се сърди за неща, които не са се случили. Тя е момичето, което гледа футбол наравно с мъжете и й дължа пита кашкавал, за което. До обяд е взела лентата в раницата, минала е по малките улички до морската градина и вече скача между двете дървета. Три сантиметра плат под краката й. Пази равновесие с цигара и бира в ръка – лети. Разперила е ръце, погълната е от чуждите погледи. Аз съм наблюдател. Искам да й причиня хиляди неща. Този път ще плувам с нея... или ще потъна.
Тя хваща влака и ми разказва за птиците. Изпитва ме и винаги знае повече. Показва ми как се живее, после изчезва. Този влак не спира за всеки. А довчера бях просто хлапе каращо ролери. Мислех си, че китовете съществуват само в приказките и анимациите. Вълнувах се от Коледа и не заспивах без да гушна одеялото. После се появи онази мечта. Тя е дълбокото вдишване, тя е завинаги...
Тя е момичето с въжето - Дора от сутрин до вечер, после отначало.
Тя иска да ме нарича свой и да ме пази вечер от тъмните субекти в подсъзнанието ми. Иска да ми прави компания през деня и да запълва тишината, когато стане прекалено тягостна. Тя иска да е слънце в моята прогноза и всички пътища към нея да са оцветени в зелено. Тя иска да е щъркелa на моята пролет, да е вълнен пуловер през зимата. Тя иска да е суша, за да се спасявам в нея. Иска да рисува усмивката ми с връхчетата на пръстите си. Тя иска да оставя бележки в джобовете ми, за да се изненадвам, когато се бръкна за нещо. Иска да ме завива с косата си, да я возя на колелото и да й построя къща. Иска да ми дава крила и да ги изглажда всеки път щом ги намачкам или счупя. Тя иска да е винаги перфектна за мен, да няма косъмче по тялото си, да се гримира умерено, да не прекалява с парфюма. Тя иска да гони сърничките в парка, а аз да я снимам. Иска да играем на топка, да е винаги красива, да е стройна като ледена висулка. Тя иска да е дъгата, след дъжда, който вали в главата ми. Иска да е сладолед на клечка, когато ми е жега. Да наблюдава с мен небето и да го наглася към музиката, която звучи. Не танцуват ли чудесно облаците? Тя иска да е камък, когато ми се троши. Иска да е азбука, когато имам нужда от думи. Да е статуя, когато имам нужда от тишина. И да е вретено, когато имам нужда от сън. Тя иска да е коралов риф, когато трябва да се скрия. Тя иска да е слънчоглед, да е русалка, да е летяща костенурка, да е красавицата или звяра, да е осакатена кукла, да е каменно цвете, да е булката труп, да е феникс, за да е под кожата ми. Тя иска да ми е катет, хипотенуза и отсечка пусната в пространството.Иска да е диджей на моя плейлист. Да ме обича повече отколкото аз се обичам. И да е рекламата на моята телевизия, сутрешен блок, новинарска емисия. Тя е стълбището на моята сграда, тя е крушката светлина, тя е парче от Рая, тя е мляко с какао и бадемов марципан. Тя е дъвка турбо, бенгалски огън, килограм череши, летяща чиния и захарен памук. Тя е жена ми и така си я представям.

синя коса

Първия път, когато я видях, беше първият път, когато влезе в магазина. Опитваше се да си откачи една закачалка, но не можеше да я стигне. Тръгнах натам, свалих тениската и я попитах дали иска да я пробва. Тя поклати глава. Тогава я огледах. Изглеждаше като всички останали от нейното поколение, но усещането беше различно - черна коса, сини кичури, тесни дънки, тениска и кецове, звучи нормално, даже прекалено. Усмивката й беше хубава, от онези усмивки, които сякаш се случват само за теб само в този момент и никой никога няма да бъде награден с нея повече. Обикалях след нея, предлагах й различни аксесоари и се молех да не забележи, че треперя, че сърцето ми ще падне в краката й, за да й оближе подметките, че ръцете ми биха й спрели въздуха, с прегръдката си. Надявах се да не забележи слабостта ми и в същото време се надявах да забележи всичко, за да се случи нещо красиво. Не знам дали го е забелязала. Всичко приключи с покупка, от която само шефовете ми останаха доволни, или поне, не и аз. Обещах си, че щом я видя пак, ще я поканя да излезем. Прибрах се вкъщи и попитах всичките си познати дали познават подобен персонаж. Нямах късмет, написах си статус за нея и реших, че най-вероятно утре няма да я помня.
Постепенно споменът за момичето изчезна. В магазина влизаха други като нея, пробваха различни дрехи и си тръгваха. Някои изглеждаха подобно, други не, но никоя не остави онова усещане в мен. Докато един ден не излязох от склада с няколко блузи в ръка и я видях отново. Беше с гръб и пак се беше протегнала към закачалките нависоко. Помогнах й. Тя ми се усмихна за втори път и сърцето ми отново се озова на земята и започна да лази около нея и да препикава наоколо, за да маркира територията си. Няма да лъжа, не я поканих на среща. Стори ми се тъпо да го правя, докато съм на работа. Телефонът й иззвъня. Тя вдигна и от разговора, който дочух, разбрах, че си има приятел. Реших, че е щастливо влюбена и няма какво да й се бъркам. Ще я срещна в друг момент от живота си, някой по-подходящ. Отново си обещах, че следващия път, вече ще я оферирам.
Днес слизах по ескалатора на метрото, към перона, когато забелязах привлекателно момиче. По принцип сканирам всичко наоколо за привлекателни момичета, в това отношение съм си отявлен мъж... и във всички останали, разбира се. Загледах се и очите ми светнаха. Сините й кичури бяха позеленели, но също й отиваха. Слизах към нея и нищо не можеше да ме спре да я заговоря, нищо освен срама ми. Тя не ме забеляза и се отдалечи, а аз не спирах да я гледам. Разказах всичко на приятелката, която ме придружаваше, а тя ме окуражи, каза ми, че трябва да го направя, че съм привлекателно момче с татуировки и едва ли ще ми откаже. Не можах. Качих се в метрото и пътувах на един вагон разстояние от нея. На следващата спирка слязох и докато подминавах вратата на която беше застанала погледите ни се срещнаха. Влакчето тръгна, с него си тръгна и тя, зачудих се къде ли отива и си мернах ръката. Тогава се сетих къде съм я виждал. Беше татуирана върху кожата ми, летеше, седнала върху костенурка... Приятелката ми се обърна към мен и каза - много си смотан! А аз й отвърнах, че знам и че най-вероятно довечера ще напиша разказ за това момиче. Ето го и поредният разказ за случайно момиче...
Не мога да ти предложа много, нито бих организирал национално издирване, за да те намеря, защото се отказвам лесно и съм нерешителен, но мога да ти измия косата, когато те домързи, мога и да те боядисвам и да сменям крушки, и да мълча...