Мъжът, който си играеше с детски играчки

Първият си срив преживя, когато жена му го заряза. През главата му минаха стотици варианти. Първоначално реши да се изсели в гората и да заживее там, да яде горските мъхове и гъби, да си построи къща от падналите дървета и да си играе с животните. Тогава се сети, че не знае нищо за гората, не може да различи иглолистно от широколистно дърво и най-вероятно ще оцелее не повече от няколко часа сам в гората, ако не изяде някоя отровна гъба преди това. Тогава дойде и вторият срив. Съжаляваше за всичките непрочетени книги, за пропуснатите знания в училище и часовете от които беше избягал. Нямаше връщане назад. Или продължава, или се отказва и си стяга примката около врата. Реши да се откаже от хората, но не като избяга в гората, а като ограничи до минимум общуването с тях. Малко или много това решение беше взел още много отдавна но крайната му фаза дойде, едва когато беше на 42. Избра играчките пред всичко останало, защото само с тях успяваше да види истинското си лице, или поне онова лице, което му харесваше да вижда. Изтри писмата си, заличи и детските си спомени, започна да твори наново. Купи си стотици оловни войничета. Подреди ги по чин и създаде война. Момчетата ги бива в това - да създават войни за забавление.
Един ден докато си приготвяше закуска и замисляше поредната битка, той откри, че войниците му са живи и предпочитат да пеят и да правят музика, пред това да се бият. Влезе във всекидневната, където ги беше подредил, привлечен от песните им и с изненада ги видя да се поклащат в ритъм с музиката. Веднага накара командира им да ги строи, след това се опита да ги убеди, че в песните и танците няма нищо забавно. Да накарат врага да клекне, да му отрежат главата и да се огледат победоносно, би било много по-голям успех, много по-достоен живот. Да извикат с пълни гърла „Атака“… Тогава войниците му го погледнаха смирени, както само една кукла може да погледне кукловода си, вдигнаха пушките си и се върнаха на работа. Командирът водеше войската си към поредното клане. Мъжът им обеща, че вечерта ще има Барбита за всички и изтича до магазина.
Неволен свидетел на случилото се стана една сврака, която се влюби в командира на армията. Беше привлечена от лъскавия му сребърен костюм, с оризови копчета и висока мечешка шапка. Трябваше да го притежава на всяка цена. Тя стоеше на отворения прозорец и кроеше планове за отвличането му. Удобен момент се появи веднага щом човекът изчезна от картинката.
Командирът подреди гвардията си пред къщата за кукли, която от ежедневните нападения беше останала без капаци на прозорците, без врата и една стена. Куклите вътре се скриха под маси и столове, децата крещяха, а кокошките на двора се разбягаха. Само един клоун с пружина вместо врат, се изтупурка пред армията, опита се да ги спре, после се опита да ги разсмее, за да се обедини с тях накрая. Командирът вдигна сабята си високо над главите на всички, въздъхна отегчено и поклати глава. После я свали. Чу се силен вик. Войниците се втурнаха към къщичката. В този момент нещо хвана командира под мишниците и го вдигна във въздуха. Войниците стреляха по грабителя, но не бяха свикнали да стрелят по нещо, което се движи и не улучиха нито веднъж. Без командир не знаеха какво да правят, животът им загуби смисъл. Дори песните им не се получаваха. Тогава едно момче от къщата излезе и им предложи да станат фермери и съдят царевица, заедно с останалите. Войниците приеха.
Когато мъжът се върна у дома, цялата му къща беше изорана, навсякъде се носеха песни, досущ като на памукова плантация напоена с негри. Той побесня, огледа се за командира, но не успя да го намери, дори след като обърна къщата с главата надолу. Тогава се сети да попита, а бившите войници му разказаха всичко. Командирът беше отвлечен от черна граблива птица. Мъжът се ядоса, заповяда им да зарежат каквото вършат и да тръгнат да търсят командира си. Войниците хвърлиха кирки и лопати, загърбиха мотиките и тръгнаха да търсят пълководеца си.
Изведнъж се чу силен трясък. Вратата на къщата падна заедно с пантите.
Пред къщата паркираха няколко полицейски коли. От тях излязоха униформени, скриха се зад колите си и насочиха оръжия към входната врата. Отстрани спря голям брониран микробус от който слязоха тежко-въоръжени, бронирани с каски полицаи. Те се насочиха към къщата и призоваха мъжът отвътре да излезе. Той ги чу, но побягна и се скри в мазето. След повторно призоваване, полицаите свалиха вратата заедно с пантите. Нахлуха вътре и след кратко лутане измъкнаха мъжа от къщата му. Сложиха му белезници и му прочетоха правата. Изнесоха няколко компютъра, дискове и разпечатани снимки с доказателства, че мъжът е поддържал няколко сървъра с качени сайтове за малолетно порно.
Свраката и командирът… те заживяха щастливо.

млекарят е мъртъв, да живее млекарят

Аз съм крал на самотно кралство. Нямам слуги и придворни, нямам рицари и селяни, които да ми се кланят. Хазната ми е празна. Земите са обрасли с плевели. Кокошките не снасят, кравите измират, овцете ги остригах. Нямам изтривалка пред вратата. Приемам посетители без предварително записване. Чакам от десетилетия. Никой не е стъпвал на прага ми. Днешните принцеси се страхуват от дворци с високи крепостни стени. Те искат да виждат всичко от пръв поглед, дълбокото ги плаши. Мен също.
Време е да решиш, че съществуваш. Време е да се родиш. Време е да те намеря в късметчето от кафето си. Тогава ще дойда за теб, когато светлината на небето изчезне, когато вулканите изригнат и единствените лъчи започнат да излизат от недрата на земята. Конят ми е оседлан и ме чака. Трябва да усетиш какво е чувството да сънуваш мечки и гарвани докато лежиш в пръстта, между осем вековни дървета, а животните да те обграждат и да реват срещу теб. Дъх на мърша и боровинки, мисля, че така мирише страха, защото друго не усещам, когато настървената мечка реве срещу лицето ми и хвърля слюнка върху изтръпналите ми крака. Тогава ще разбереш защо не плача. Кръвта ми се е събрала в мозъка, отдръпнала се е, защото и тя е страхлива, не иска да засища, не иска да тече извън вените ми. Зениците ми се пръскат на милиони парченца и тръгват по гората, като изгонени от поробителите си. Вият срещу тях, както вълците вият срещу Луната, както хората вият срещу утопията, от желание, от страст.
Преди беше заради безсънието, сега е многото сън. Не знам дали ще намеря баланса. Хищниците си имат лова, имат отдушник, аз имам белия лист на екрана. Не мога да пиша на ръка…
Грях е..
Трябваше да се науча да дълбая по-дълбоко. Да не се засищам със сладко преди вечеря.
Бяхме изгонени от Рая, а подобно на нас, вълците бяха изгонени от Луната. Не обичаха родината си, но обичаха тишината й. Чревоугодничеството им ги докара до тук, да бродят из горите, да се делят на глутници и да превръщат възрастните в безполезни единаци, ровещи в отпадъците, ядящи умиращи птици. Котките обичат Луната повече от вълците, повече от Слънцето, повече от Земята.
Мислех те за котка.
А ти си грозна, грозна русалка. От очите ти стърчат подути вени, от ушите ти стършели. Безполезна лежиш и се мислиш за муза. Само змиите ти липсват и щеше да си Медуза. Остави ме да плувам сам, да се давя сам, нямам опашка, нямам хриле, нямам море и се давя на сухо, сухо, сухо… момче.

Носталгия по фенерите

Влязох в ниската пещера, едва вървях прав и на всяка крачка си удрях главата във висящите сталактити. Трябваше да направя нещо, преди да пострадам и както си стоях изправен, поставих ръцете си на тавана. Опитах се да го избутам нагоре, опитвах с всичка сила, но той не помръдна. За миг си повярвах, че ще повдигна цялата планина на раменете си и се превърнах в сталактон, а мечтаех да съм слънчоглед. Останах тук завинаги. Изпитвам носталгия само към фенерите вечер.
Непознато, ново чувство няма. Като в приказка с някакъв неизвестен край. Няма го. Всичко е старо, опитвано и захабено. Всичко е скучно, защото вече съм бил принц, превръщал съм се обратно в звяр, в жаба, в дявол. Обиколил съм всички царства и съм се нагледал на чудни девойки. През девет планини в десетата съм ходил и там драконите не бяха достатъчно големи, за да ме впечатлят. Летял съм с килимчета, превръщал съм сламата в злато и съм точил вода от вълшебни кладенци. Събуждал съм спящи красавици, спасявал съм принцеси в беда и съм раздавал на бедните последното, което съм имал. Скубал съм косми от брадата на Педя човек, за да създам вълшебна отвара и да приспивам децата, докато крада от емоциите им. Гонили са ме тролове, Медуза е искала да ме превърне в статуя, за да украси с мен градината си, а Юпитер и Латона кръстиха дъщеря си на мен. Всичко е написано някъде, или ще бъде написано, но вече ме уморява.
Вретеното приспива момента и ме кара да се чувствам като ранена антилопа - полужива, полусмазана, полуизядена, поставена в буркан, с надупчена пластмасова капачка. Наоколо летят мухи, лешояди и пчели. Едните създават живот, а другите ядат от смъртта.
Вървя със силите, които са ми останали и се оглеждам, но не за да избегна някоя опасност. По-скоро чакам да бъда изяден, искам да бъда изяден, моля да бъда изяден...