Пране

Грубите ръце на госпожа Коен вадеха дрехите от пералнята, когато синът й Давид се прибра вкъщи. Той затвори входната врата и поздрави весело майка си. Каза й, че носи добри новини, после я накара да отгатне какви са. Тя направи няколко опита, но не успя да познае. Нито си беше намерил работа, нито беше избрал учебно заведение, където да продължи образованието си, нито беше намерил куфарче с пари на улицата. Синът й бръкна в джоба и извади лист хартия, беше повиквателна за армията, от онези бели листи, които те пращат в един съвсем друг свят – светът на войната. Момчето се похвали, че най-сетне ще бъде полезен. Госпожа Коен понечи да каже нещо, но успя единствено да преглътне звучно. Тя гледаше детето си с притеснение, пред очите й се появи докторът, който беше извадил Давид на бял свят. Мъжът в бяло й честити, каза й, че си има здраво момченце после изчезна. Появи се щастливият му баща, който раздаваше пури на приятелите си, даде една и на госпожа Коен, после и той изчезна. Жената запали пурата. Дръпна дълбоко и издиша дима високо нагоре. Загледа се в ръката си. Осъзна, че е празна. Пред нея отново стоеше синът й. Той гледаше с очакване майка си. Тя затвори очи и постави китката на корема си. Давид я попита какво не е наред. Госпожа Коен го попита дали е сигурен, че иска точно това. Той я погледна учуден и й каза, че именно тя го е подтиквала винаги да се изправя смело пред неизвестното. Още откакто баща му почина майка му го тласкаше към нови и нови предизвикателства, за да се изгради, като силна личност. Тя не успя да каже повече нищо, събра прането в един кош и излезе на балкона. Потупа се по джобовете, сякаш търсеше пакет цигари, сякаш беше забравила, че е отказала пушенето преди цели 10 години. Опита се да се отдалечи от случилото се, опита да затвори съзнанието си за емоции и мисли. Винаги се е показвала силна пред сина си, трябваше да го направи и този път. Спря, вгледа се напред, после чу децата играещи на площадката пред блока – „ти гониш“, „не, ти гониш“. Те бягаха около люлките и пързалките, прескачаха катерушки и се смееха. Госпожа Коен присви очи, усети болката изкачваща се по тялото й, сякаш тръгна от краката, мина през корема й, удари я силно в сърцето, заседна на гърлото и след малко продължи да се изкачва нагоре. От очите й потекоха сълзи. Веднага бръкна в коша за пране, извади първото нещо, което хвана и скри лицето си в топлата и влажна дреха. Тази топлина сякаш успя да я отпусне още повече и тя зарида, както може да го направи само човек, който дълго време е крил емоциите си.
Няколко седмици след това госпожа Коен стоеше пред масата за гладене и буташе ютията от единия й край към другия. Гладеше бяла военна риза, която си личеше, че отдавна е изгладена. Зад нея стоеше черен сак пълен с дрехи. Тя обърна за пореден път ризата и започна отначало. Повдигна леко ютията и натисна един от бутоните. Изведнъж от ризата се издигна пара, която се заби в лицето на жената. Госпожа Коен пое дълбоко въздух и се опита да се усмихне, изпъна мускулите на лицето си, за миг успя, но като освободен ластик устата й се върна в първоначалната позиция. Натисна силно ютията към масата, облегна се на нея и притвори очи. В този момент Давид излезе от банята подсвиркайки си. Госпожа Коен усети, че сълзите й напират. Тя отскочи от ютията и я изключи. Пое дълбоко въздух, напрегна се и се усмихна. След това занесе ризата на сина си, като дори му помогна да си я закопчае. Давид забеляза напрежението в майка си и се опита да я успокои. Каза й, че ще направи всичко възможно, за да запазят обещаната им земя. Госпожа Коен се отдръпна леко, сложи ръцете си на раменете му, погледна го в очите и се усмихна. Каза му, че Земята е на всички. После се повдигна леко на пръсти и го целуна по бузата. Погали го по косата и му каза, че винаги е бил добро момче, после добави да не я разочарова и да се пази. Давид й каза, че не иска сълзливи истории и че няма нужда да го изпраща до гарата. Тя се съгласи и оправи идеално изгладената му яка. Той дооблече униформата си, прегърна я, взе сака и излезе. Ъгълът, който яката оформяше беше последното нещо, което тя видя от сина си. Госпожа Коен помнеше този ъгъл и често го сънуваше. В началото сънищата й бяха предимно кошмари, но с течение на времето нещата поутихнаха и тя започна да води нормално ежедневието си. Всеки петък излизаше на пазар с приятелки. Следобедите се събираха и обсъждаха комшиите в блока, а в някои съботи ходеха на басейн, където заглеждаха спасителите. Госпожа Коен знаеше, че момчето с червени шорти е не по-голямо от сина й, но това не я спираше да си въобразява разни неща с него. Писмата от Давид пристигаха през седмица, затова тя беше спокойна. В тях той пишеше колко много му харесва военния живот, че най-сетне всичко е организирано и подредено.
Една сутрин, докато госпожа Коен вадеше прането от пералнята, на вратата й се потропа. Тя отвори, а гледката пред нея я накара да иска да умре, да се свие в малка точица и да изчезне от лицето на земята, да не съществува и да не чувства нищо. Пред нея стоеше мъж в униформа, който по нищо не приличаше на сина й. Той я успокои, помоли я да влезе и й разказа как е загинал синът й. Разказа й за това какъв герой е и колко медала ще получи, как всички граждани на Израел ще се гордеят с него и на колко паметника ще бъде изписано името му. Госпожа Коен изпрати посетителя си и затвори вратата след себе си. Тя не беше чула и дума от това, което й каза мъжът. Свлече се на теракота и заплака толкова силно, че в съседните апартаменти я чуваха. За пръв път спря да й пука, за пръв път тя извади всичко навън. Но вече беше късно...
След няколко дни тя получи сина си, чист и спретнат, с идеално изгладена униформа, точно както го беше изпратила. Само че този път, той беше загубил онова дихание, което кара хората да изглеждат живи. Беше изгубил борбата в себе си, вече нямаше за какво да воюва. Всъщност нямаше нищо, защото самия него го нямаше. Въпреки чистия му вид госпожа Коен го съблече и изми наново. Спомни си как го е къпала в синьото му корито, докато е бил бебе. Спомни си и други неща. После го подсуши и го облече с изгладената униформа. Ъгълът на яката му беше същия, лицето му – същото. Само на на нея й се струваше променен. Изглеждаше някак по-малък, изпънат на леглото, в малкия си дървен ковчег. Тя поглади яката му с ръка и вдигна телефона.