game designer

Когато се роди, Нинтендо изкараха първата си конзола на пазара. Може да се каже, че беше роден с джойстик в ръцете. Мустакатият персонаж от Донки Конг се превърна в Супер Марио. Сега Мега Драйв 2 му беше първата мечта, но родителите му така и не успяха да си я позволят. Купиха му Терминатор, някакъв китайски боклук, който подкарваше жълтите дискети за Нинтендо(вероятно също китайски ментета), но той предпочиташе да скатава рестото от пазара и да ходи на ръчки, за да играе на Мустафата. Какво по-готино от това да убиваш динозаври с промити мозъци, карайки Кадилак? И така, докато майка му не го видя. Напердаши го и му забрани да ходи там. Не че номерът със забраната се получи. Той продължи да посещава тези клубчета, заедно с приятелите си, но не играеше, освен ако не го черпеха, защото майка му внимаваше къде отиват парите й. После се появи и първият плейстейшън. ПиСи игрите ставаха все по-популярни. Имаше ли пари, той беше в рая. Затова и свали няколко килограма, защото даваше джобните си за джиткане в залата, вместо за закуска. Така премина детството му, докато не му купиха компютър. Торент тракерите му бяха хоум пейдж, откъдето се зареждаше с купища нови светове, в които да победи, да спаси принцесата, жена си или целия свят. Постепенно се обособи и вкусът му. Не се кефеше да играе онези jump and run adventure игрички. Попадна в света на Диабло и не излезе от там няколко години.WOW, Call of duty, league of legends, skyrim... все светове, в които той прекарваше месеци. Развиваше герои, мислеше тактики и пълнееше пред екрана. Един ден майка му го попита дали няма да започне да се занимава с нещо по-серионо. Баща му го попита няма ли да кандидатства след като завърши. За него имаше ясен отговор - не! Но им каза, че все още не знае. Заплашиха го, че ще го изхвърлят от вкъщи, но той не взе нищо от това насериозно. Продължи да играе, а родителите му така и не го изгониха, плащаха му осигуровките, храниха го и му осигуряваха подслон. Един ден обаче му потрябваха пари. Трябваше да снабди героя си с велик меч, който можеше да намери само в онлайн магазина. Нямаше как да поиска пари от родителите си, рожденият му ден беше прекалено далеч, Коледа, също. Тогава негов приятел му каза, че съществува позиция гейм тестер и няколко компании набират хора. По цял ден цъкаш игрички, откриваш бъгове и ти плащат. Звучеше като нещо точно за него. Започна още на следващата седмица. С лекота мина обучителния период. Изкара с отличие всички входящи тестове и започна тестването на игри. Първоначално работеше на 8 часов работен ден, но после започна да взима все повече и повече извънредни часове. Стана най-добрият в студиото. Не мина много време и го повишиха. След това го повишиха отново, след това още веднъж, докато накрая се превърна в гейм дизайнер - в общи линии човекът който измисля игрите. Крачка след крачка, той водеше щастлив живот. Получаваше му се, защото знаеше какво иска, знаеше какво преследва и какво му е интересно. Не искаше да оставя следа, нито да става известен. Искаше да играе игри, да участва, да бъде вътре в нещата. Така и умря, вътре в нещата, на 63 години, с брада, дебел като слон и усмихнат. Епитафията му гласеше "Той превъртя живота."

Останеш ли сам - умираш

Цяла сутрин усмивката не слезе от лицето му - направи си пържени филийки, отвори си домашното сладко от смокини, намаза две-три и ги погълна наведнъж. Погледът му беше вторачен в стената отсреща. Капка сок, от черешовия компот, се стичаше по брадата му. Премлясна няколко пъти и преглътна. Беше му хубаво, сякаш се тъпче с шоколад пред телевизора, сякаш лепкавата течност вля свеж нюанс в кръвта му, създаде му някой друг ендорфин и тръгна към пикочния мехур. Точно това и чакаше. Притича до тоалетната, вдигна капака и седна на белия стол. Днес беше ден за експерименти, днес той пика седнал. Тръбичката се отпуши и жълтата топла мокрота оцвети водата под задника му. Всеки път когато пикаеше се сещаше за един определен виц. Всеки път му беше смешен. И този път се засмя. "А-ах, кеф!" Изтръска го няколко пъти, но не се заигра, изправи се и се погледна в огледалото. Отвори кранчето, после насапуниса ръцете си и отново се погледна в огледалото. Повдигна вежда, каза си защо не и отпусна ластика на панталона си, все пак колкото по-дълго живееше, толкова повече се убеждаваше, че адът и раят са измислица, и че накрая няма никой да го съди. Подпря се на мивката. Тялото му се разтресе, а водата ставаше все по-топла и по-топла. Гледаше се право в очите, но виждаше нещо друго. Съсредоточението му растеше, докато накрая придоби онова изражение, което хората имат на лицето си, когато са извън тялото си. Несъмнено трипът го беше отвел при някоя пищна красавица, при някой мил спомен, от времето когато жените все още благоволяваха да спят с него. Това време беше отдавна отминало. Сега той живееше самотния живот на учител, освен това плешивец с ниска заплата. През деня му се подиграваха десетки гаменчета, а вечер му се подиграваше самотата, подиграваха му се всички избледняващи спомени и заровени амбиции, всички мечти за светло бъдеще. Нямаше такова, както нямаше и компания след дългия работен ден.
Няколко горещи капки се отбиха от мивката и го изгориха. Той отскочи настрани. Ядоса се и си вдигна панталона. Затвори кранчето.
След малко вече слагаше папийонката си. Стегна я добре, завърза обувките си, излъска ги и отиде, за да вземе куфарчето си. Днес беше специален ден. Беше решил, че ще накаже всичките си ученици, ще им даде урок. Нито един от тях не проявяваше интерес към предмета му, нито един от тях не проявяваше интерес към него самия, дори не знаеха името му. Да, във всеки клас си има зубрачи, но в класовете, в които той преподаваше, дори зубрачите не искаха да учат. Отвори куфарчето си, погледна вътре и на лицето му се появи надежда, сякаш вътре стоеше учебникът, който ще влее знание в главите на всички, само с един удар. Точно така беше решил и точно така стояха нещата. Взе любимата си книга, сложи я вътре и се чу "щрак".
Съвсем спокойно слезе по стълбите на входа, в който живееше вече 43 години. Роди се и израстна тук, после наследи апартамента от родителите си. Ужасна смърт, ужасно красива смърт. Единият почина в автомобилна катастрофа, а другият умря от мъка седмица след това. Бяха на възраст, но любовта не признава на колко си, не пита и колко коса имаш на главата, тя удря и не те оставя на мира, докато не полудееш, но не можеш да си сам. Останеш ли сам - умираш.
Качи се в метрото, отвори леко куфарчето и взе книгата. Зачете любимата си глава, пренесе се на далечно място, където царуваха смели и справедливи крале, а принцесите бяха къдрави, с дълги слаби крака. Понякога се разхождаха голи, но само във въображението му. В книгата спазваха висок морал. След няколко минути вече крачеше към училището в което преподава, обзе го сценична треска. Предстоеше голямата му премиера, представлението на живота му. Влезе през главния вход, бутна заспалия охранител и го поздрави. Пенсионираният, бивш военен за малко не си прехапа езика от уплах и го изпрати с псувня. Вторият продължи по коридора, стигна до класната си стая, извади връзка ключове и отключи. Влезе вътре и седна на бюрото си. Приближи стола максимално до масата и се загледа напред в празното. Чистачката тъкмо беше приключила с измиването на стаята. Миришеше на препарат. Учителят се отпусна назад. Наслаждаваше се на аромата, на чистотата, на тишината, докато от коридора, отвън се чу училищният звънец. Сякаш падна бомба. Нещо гръмна в училището. Освободиха зверовете и те се разбягаха на воля. Навсякъде ехтяха викове и детски смях. След няколко минути вратата на кабинета му се отвори. В стаята започнаха да влизат един по един учениците. Той им се ухили, сякаш им е направил торта. Това забави реакциите на някои от децата, те станаха малко по-предпазливи, защото не го бяха виждали такъв, но след няколко минути се успокоиха и седнаха нормално по местата си. Пошегуваха се, че може би някоя му е вързала. Учителят изчака търпеливо всички да се съберат. Погледа ги как разговарят, как се заливат от смях на някакви неща и как разглеждат претендентките за короната на Мис България на телефоните си. Интелигентни малки глупачета, каза си. Помоли ги да седнат. Трябваше да повтори и да потрети преди това да се случи. Записа отсъстващите в дневника, след което отвори куфарчето си. От него извади куп листа. Децата изохкаха. Помислиха, че ще правят тест, отново, но учителят им ги успокои. Той мина по чиновете и раздаде на всички по лист. Каза им, че това е много важно и че никога няма да забравят този момент. Листата бяха празни, предстоеше нещо ново за тях. Помоли ги никога да не изхвърлят тези листи и че този метод на преподаване е експеримент. Разказа им, че животът е като празен лист хартия и че те сами решават какво ще сложат на него, но понякога има други хора, които решават да напишат нещичко върху чуждите листи, ей така, да оставят следа. Децата, учудени, се питаха какво става. След като раздаде по един празен лист на всички, той се върна на подиума, бръкна в куфарчето си и както беше с гръб към учениците и с лице към черната дъска, нещо изщрака, като голяма химикалка. Учителят дръпна спусъка на револвера си, който беше насочен към челото му. Разписа се на всички листи, а учениците не промълвиха и дума. Експериментът беше успешен. Капеше мозък от тавана.