Мъжът, който живееше само на Хелоуин

Преди 54 години един руски професор намира на улицата куче от породата самоед-териер. Кръщава го Лайка и го носи удома си. Започва да се грижи за него и след време установява, че кучето разполага с доста добър интелект. Успявало да реди пъзели и да смята прости уравнения. По неволя на съдбата се оказало, че професорът работи за съветската авиация. Той завел кучето си на работа и се похвалил на всичките си колеги. Не след дълго, кучето било взето насила от него и изстреляно в космоса. То се превърнало в първото живо същество летяло в орбитата около Земята. Никой от учените обаче не се надявал кучето да се върне. Те го обявили за мъртво, скоро след изстрелването на изкуствения спътник „Спутник 2“. Но забравили една важна подробност. Кучето разполагало със свръхкучешки интелект и насочило спътника в неопределена посока. След известно време се приземило в блатата на неизвестна планета. Излязло от спътника и попаднало на тамошните пещерняци. Те изглеждали като хората, само че малко по-космати. Местните се наричали помежду си „чуора“. Пещерняците помогнали на кучето да излезе от блатото и го попитали как се казва. Кучето познавало само руския език и не могло да ги разбере. После забелязало че го сочат и им казало, че там откъдето идва го наричат Сабака. Чуората се зарадвали на гостенката си и я приели като равна. Скоро Лайката свикнала с тях и си намерила мъжки от техния вид с който да дели ложето си. Те ловували заедно, тичали по сините поляни(там тревата била синя) и се препичали на Слънце или както там се наричала тяхната звезда. Дошъл и денят в който се родило първото им дете. То било от съвсем нов вид и затова трябвало да му измислят подобаващо име. Решили да смесят имената на Чуората и Сабака. Така малката рожба получило името Чубака. Малкото порастнало с разказите на майка си за Земята и не било чудно, че мечтата му била да види със собствените си очи земните пасбища. За всеки рожден ден се молило на майка си да го заведе там, накрая Лайка решила да поправи спътника с който пристигнала. Събрали се куп народ и измъкнали космическия кораб от блатото и след 1000 чалъма успели да го поправят. Мечтата на Чубака се сбъдвала пред очите му. Скоро той отпътувал за Земята. Майка му начертала точен маршрут и го изпратили по живо по здраво. След известно време Чубака пристигнал на земята. Кацнал посредата на някаква пустиня и вървял дълго докато накрая стигнал цивилизацията. Всичко му се струвало толкова красиво – природата, колите, небостъргачите, докато не срещнал хората. Те му се изсмяли. После други хора направили същото. Чубака не успял да се смеси с тълпата, защото бил с кучешка физиономия, а по цялото си тяло имал коса, дори от венците му излизали косми. Той събрал всичко, което имал и го продал за някакви пари, с които си намерил квартира. Скрил се от света в нея и станал блогър. „Хранел“ света в блога си и печелел пари от банерите в него. Издържал се някак си, но не излизал никъде. Поръчвал си храна и нужните продъкти по телефона. Единственият ден в който имал свободата да прави каквото поиска бил хелоун. Не само това ами хората даже му се кефили, били му нещ като фенове заради добрия костюм. Само че те не знаели че това изобщо не е костюм. На един от Хелоуините дори Чубака забил яка мацка, но в момента в който тя се съблякла и тръгнала да съблича него изпищяла и си тръгнала. На чубака му писнало, събрал всичко което има за втори път, върнал се при спътника си, поправил го с чалъмите на майка си и отпрашил. Кацнал на първата планета, която намерил и я нарекъл Кашуик.

Петна

Събудих се плувнал в пот. Сънувах кошмар. Обърнах се към нея, за да се утеша, но половината й на леглото, беше празна и студена. Станах, огледах се в другите стаи, после я потърсих и в банята, но не беше останала и следа от нея. Не беше останал и пеньоар от нея. Единствено снимките напомняха за съществуването й. Няколко дни по-късно тези снимки горяха в камината. Сините и червени пламъци обгръщаха тялото й постепенно, докато танцуваше над огъня. Косата й се топеше и стичаше по пода като мастило. Петна. Трудно се забравя такава красота. Трудно забравих и делфиновата й опашка, сините й люспи и перките, с които обичаше да ми прави вятър през топлите летни дни. Трудно изчистих и петната.
На небето пък ме гледаше червената Луна, все едно очаква всеки момент да затанцувам, да завия от радост. Не съм щастлив свободен, обичам да съм обвързан, обичам да дишам заради някого.
После и тя, Луната, сякаш ми обърна гръб, дори загуби червения си цвят, беше се напълнила с бяло, все едно е препила с мляко. Гледаше ме безжизнено, а аз още по-безжизнено й отговарях с поглед, и така до сутринта.
Тогава се събудих готов за ново начало, половината на леглото беше замръзнала. Отидох пред огледалото и погледнах директно в смачканата си физиономия. Исках да се наплюя, ненавиждах се и не знаех защо. Помислих си „излез, забий някоя и всичко ще е наред“. После излязох и в продължение на месец забих 4 „някои“. Първите три си тръгнаха защото им беше студено да спят на нейната половина. На последната пък й беше мокро. Сигурно ледът е започнал да се топи. Или се е напикала. Откъде да знам? Не загубих надежда и се оправих. Все още съм сам, но пък намерих положителните страни. Най-накрая си взех куче. Тя ненавиждаше кучета, риташе ги, когато стопаните им не гледаха. Беше прекрасна... а сега – мастилени петна до камината.

slut

Онзи момент, в който се облягаш назад и усещаш, усещаш каквото си помислиш – всичко, нищо, търсене, намиране и изведнъж се озоваваш там или никъде.
Депресийо, моя стара приятелко, влез в мен, прибери всичко, защото, когато съм празен мога да почна отначало, да изградя наново каквото си поискам. Да си пусна песен и да се почувствам щастлив, дали заради нея, дали заради самата празнина? Не знам. Облягам главата си назад и тръпките тръгват по цялото тяло. Има гъдел по краката ми и въобще навсякъде. Остави ме да чувствам, защото в моментите, когато съм празен се чувствам най-пълен, тогава намирам надежда и цел, и утеха.
А ти ми казваш, че не бих разбрал думите ти. Думите не се разбират, те се преживяват. Когато преживея историята ти, тогава ще те разбера.
Дали е трудно да кажеш всичко, или е по-трудно да не казваш нищо? Всяко настроение е зараза, особено, когато черпиш енергия от хората. И сега стоя заразен сред пустошта и искам да ти дам света. В главата си нямам нищо, ръцете ми са празни, джобовете, също. Стряскащо е колко много тежи това нищо. Кога ще се разтопи в морето? Кога и аз ще се разтопя в морето? Писна ми от песни. И ако зимата не съм сред хора, а навън има сняг, аз ще съм в депресия. Това е нещо, като теорема. Апък от хората ми става тежко на стомаха и имам нужда да полегна. Всичко е измислено с цел да стоя далеч от вас.пх.
Танцувай с мен под светофара, танцувай, лишена от романтика, жено! Подкарай колата срещу стената и спри на сантиметри. Вдигни се от сезона си и живей, докато още над главата ти се прескачат числата, а кожата ти мирише на сладко. Скрий се под палтото ми, ако искаш, скрий се до мен, но не стой сама. Самотните дървета изсъхват и стърчат напразно с години. пф...

под карантина

Онези викове, с които нощем се събужда, вцепенена и обляна в сухата си влажност. Онези вечери, в които пропуска да си легне, уплашена, че може да избяга. И онези дни, пропити от предупреждения, симулирани сирени, обгазяване. Всичко липсва. Някак е пропуснато и несподелено тича към морето. Там потъва в пясъка и никой никога няма да успее да го върне.
Евакуация. Отцепихме телата си сякаш са пропити със зарази и пропуснахме да забележим, че заедно сме ваксинирани.
И така стоя напразно, като сянка, слушам стъпките на хората. А там навън е празник и търкаляне щом Коледа чертае планове.
Онези книги, които можех да напиша. Онези преповтаряни, всеизвестни истини, с които щях да ви излъжа. Онази нощ, онази рокля, Луната и изтърканите звезди. Наистина ги има!

Прокрастинация или да отложиш днешната работа за утре

Хората се сблъскват всеки ден с последствията от собствената си глупост. Всички ние си мислим, че вселената е устроена за и според нас, но е крайно време да проумеем, че ние сме част от прашинките ѝ и като нейни частици трябва да поемаме отговорностите си и да си свършваме работата навреме.
Когато бях малък майка ми постоянно повтаряше измий си зъбите преди лягане, изхвърли боклука или нахрани рибката в аквариума. Работата е там, че аз дори съм се родил с 2 седмици закъснение и изобщо не е чудно, че когато не отлагах за следващия ден, аз отлагах за „след малко“. И така докато не отидох на зъболекар и трябваше да ми направят пет-шестнайсет пломби. Болката беше мъчителна и нямаше как да не намразя зъболекарите. Но в крайна сметка, не те бяха виновни за състоянието ми. Превъзмогнах омразата в себе си, не убих никого и се прибрах вкъщи. Там намерих рибката си с обърнато коремче към тавана, плуваща на повърхността на аквариума. Първо се учудих, че няма хиксчета на очите, защото така рисуваха умрелите животни в анимациите. После се сетих, че не бях я хранил от 2 седмици, не бях ѝ сменял и водата. Мъчително беше да я излея в тоалетната и да дръпна сифона, а друга така и не получих. На молбите ми за котка или куче, пък, родителите ми отговаряха със шумен пренебрежителен смях. Казаха, че не мога да се грижа за някаква си рибка, а какво остава за по-голямо животно. Тогава си обещах, че повече няма да отлагам нищо. Но явно се е получило друго. Всъщност досега съм отлагал и изпълнението на обещаното. Когато тръгнах на училище, започнах да отлагам ученето на уроците си, получавах слаби оценки, а родителите ми се откъсваха от мен все повече и повече. После отложих обръсването на девствения си мустак, а съучениците ми ме скъсваха от подигравки. Едновременно бях слаб ученик и аутсайдер – това всеки знае, че е достатъчно лоша комбинация, за да се превърне живота на един тийн в ужас. Отложих промяната в себе си и въобще, нека всичко е утре. Днес - да е празно!
За изненада на всички завърших училище без да го отлагам, в смисъл завърших с връстниците си. Но за сметка на това бях отложил първата си целувка, първия секс и въобще бях отложил гаджетата. Бях си наумил да си наваксам и за да го сторя се възползвах от най-добрата си приятелка. После тя се влюби в мен, а аз си бях наваксал – така че закъснях и за любовта.
Отложих казармата, за да вляза в университет, но след няколко години и десетки отложени изпити ме изхвърлиха от там. Веднага получих повиквателна.
В казармата бях най-голям от всички. На първо четене това не е проблем, но когато не става въпрос за физически показател, а за възрастов нещата стоят по малко по-различен начин. Отново бях аутсайдера, всички се деляха на висшисти и среднисти, а аз не бях нито едното, нито другото. Аз бях отложил. Уволних се и се върнах в университета, за да си довърша започнатото. Там се запознах с феноменално момиче. Още щом я видях знаех, че ще е моя, ако не бях закъснял естествено. Отидох до нея и ѝ поисках номера. Тя не ми го даде, но аз я проследих и го взех от съквартирантката ѝ.
От тогава минаха 6 години от които 4 прекарани с нея. Само че нея сега я няма, защото закъснях да й предложа брак. Като се замисля май съм отложил и първото си дете, защото в момента тя е бременна от друг. Днес си обещах, за втори път, да не отлагам нищо. Предполагам, че утре ще разбера резултата. А пък ако не стане, човек винаги си намира оправдание – по-добре късно, отколкото никога, например.
И все пак Картаген трябва да бъде разрушен.

врата

Къде сложих ключа?
Тя. Нейния глас. Нейната топлина. Нейното съществуване. Вратата. Скърцащи панти. Течение. Сблъсък. После отново.
Обезпечава ми достъп, ограничава света. Веднъж се отваря. Веднъж просто пада. Приплъзва се плавно, а друг път стои. И ме гледа. И ме иска. Почти.
За едни е спасение, за други е просто... бяла.

тахи

Клиент: -Добър ден. До централна гара?
Шофьор: -Качвай се.
Клиент: -А в колата пуши ли се?
Шофьор: -Само отпред.
Мъжът оставя багажа си в багажника и се качва отпред до шофьора, сваля леко прозореца си и изтръсква цигарата.
Шофьор: -Ше ви помоля само да внимавате тука с апаратчето, т'ва де брояча, че пада. Да не го ударите с крачето.
Клиент: -Внимавам, внимавам.
Колата минава през голяма дупка.
Шофьор: -Ей, да *** мама му, да *** !! Тая Фъндъкова... за какво гласувахме за нея, бе? Поне дупките да беше оправила.
Клиентът бута брояча.
Шофьор: -Леко бе, мама му стара! Нали ти казах да внимаваш?
Клиент: -Съжалявам! Тя ... Фъндъкова е виновна, дупките!
Щофьорът се навежда и вдига брояча, който е паднал в краката му и изведнъж е започнал да показва някаква звездна сума. Клиентът я поглежда.
Клиент: -Ама чакайте малко! Спрете колата!
Шофьор: -Какво, защо?
Клиент: -Какво е това?
Шофьор: -А?
Клиент: -Какво е това ви питам? Какви са тия 20 лв ?
Шофьорът отбива и поглежда брояча.
Шофьор: -Еми, така ше е, като не знаете къде да си държите краката.
Клиент: -Не сме минали и 20 метра, какви 20 лева? По левче на метър ли взимате?
Шофьор: -Господине, моля ви, успокойте се. Ето там е ценоразписа. Много добре можете да видите, че взимаме по 76 стотинки на километър дневна тарифа и 83 стотинки – нощна.
Клиент: -Така пише, ама друго показва брояча. И какво е това под ценоразписа?
Шофьор: -Ми то си пише.
Клиент: -Всяка щета причинена от клиента се заплаща от него, включително всяка изпушена цигара струва 50 стотинки добавени след края на пътуването. Какви са тия глупости?
Шофьор: -Увреждате ми белия дроб, води се щета.
Клиент: -И продължава?
Шофьор: -Продължава я.
Клиент: -Ако клиентът бутне по невнимание брояча, то той трябва да заплати сумата, която показва екрана след закачането му. Вие подигравате ли ми се?
Шофьор: -Не, господине. Просто съм се подготвил. А сега съвсем сериозно ща помоля да си платиш.
Клиент: -Не! Отворете ми багажника, искам да си взема куфарите.
Шофьор: -Не може така. Аз тия пари трябва да ги оправдая довечера пред шефа!
Клиент: -Абе отвори багажника! Селски номера ще ми въртиш?
Шофьор: -Ти на кой викаш селянин, бе? Аз от 10 поколения съм все от София.
Клиент: -Отваряй!
Шофьор: -Първо си плати!
Клиент: -Абсурд! 20 лв... никога! Да не си ме закарал до Пловдив?
Шофьор: -Не ми оставяте друг избор, освен да извикам колегите и да се саморазправяме с вас.
Клиент: -То тогава няма да е саморазправяне, а многоразправяне. Ама викайте... и аз ще викна „колегите“.
Таксиметровият шофьор се обажда по радиостанцията.
Шофьор: -Колеги, ало, колеги! Имаме код 16 в района на Студентски град адресът е Джон Ленън номер 71. Повтарям код 16 на Джон Ленън 71.
Клиентът вади дистанционно с голям червен бутон, натиска го. Лампичка започва да мига.
Клиент: -Ей ся ти се *** майката!
Шофьор: -Ще видим накрая чия майка какво правила.
Клиент: -Какво ще правим докато дойдат?
Шофьор: -Да послушаме музика?
Клиент: -Добре.
Пускат си асансьорна музика. Чакат.
След малко от небето се появява лъч светлина. Клиентът хваща кожата на лицето си и я откъсва. Под нея се показва извънземната му глава. Шофьорът го вижда и полудява от ужас, крещи, очите му изскачат от очните ямки и увисват на нервните си стълбчета, отскачат от ризата му при удара с нея. Той започва да си бие главата във волана. При всеки удар се чува отделно бибиткане на клаксона придружено с крещене, а очите му се въртят около главата, като планети около слънцето. След малко колата потегля с мръсна газ. Зад нея остава хихикащия се извънземен с багажа си в ръце.
Клиент: -Твойта майка.