Изведнъж ми стана безразлично 2

Изведнъж ми стана безразлично, че не мастурбирам.
Изведнъж ми стана безразлично, че никой не ме търси.
Изведнъж ми стана безразлично, че стоя сам вкъщи.
Изведнъж ми стана безразлично, че нямам коса.
Изведнъж ми стана безразлично, че хората не ме виждат.
Изведнъж ми стана безразлично, че не съм рокзвезда.
Изведнъж ми стана безразлично, че не друсам.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ям.
Изведнъж ми стана безразлично, че не пия.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ме дават по новините.
Изведнъж ми стана безразлично, че на никой от преподавателите в натфиз не му пука за мен и нещата, които пиша.
Изведнъж ми стана безразлично, че пак сме в криза.
Изведнъж ми стана безразлично, че трябва пак да си плащам наема.
Изведнъж ми стана безразлично, че не мога да рисувам.
Изведнъж ми стана безразлично, че вратата се отваря навътре и всеки път, когато я отворя се удрям с нея.
Изведнъж ми стана безразлично, че нямам пари.
Изведнъж ми стана безразлично, за цялата ромщина в държавата.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ходя на профилактични прегледи.
Изведнъж ми стана безразлично, че не спя с други жени, освен моята.
Изведнъж ми стана безразлично, че не свалям мацки.
Изведнъж ми стана безразлично, че не пиша.
Изведнъж ми стана безразлично, че не мога да летя.
Изведнъж ми стана безразлично, че не излизам.
Изведнъж ми стана безразлично, че преписах цялата форма на това нещо от Бегбеде.
Изведнъж ми стана безразлично, че не умирам.

танцуваш като фламинго

Глупави улични светлини, глупави заспали гълъби и хората и те са глупави. Пропускат толкова неща, които се виждат само на тъмно. Пропускат и себе си. Обърнете си внимание. Свалете тъмните прозорци, пуснете въздуха и вдишайте. После отворете очи и вижте дали виждате. Вярно, че дъга има само през деня, но тогава няма звезди, няма я и Луната. Никога няма да чуете щурци или да съберете буркан светулки. Няма да видите прилеп, нито огънят ще свети така ярко, ще топли така силно... Ми да!
В стаята свети нощна лампа на земята. Пада се някъде зад гърба ми. Точно до нея има купчина книги, така че светлината се отбива от тях и отива нагоре, пълзи по стената докато стигне тавана. Осветява рисунката ти с тебешири. Въпреки, че е тъмно тя все още е цветна и успява да ме накара да се усмихна. Взимам топката, която ми подари и я хвърлям към стената, тя се връща към мен и всичко се повтаря. Само сянката ми се уголемява и се свива. Бяга по стената и се опитва да скрие светлината. Не успява и скрива сама себе си. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Боядисвам пръстите си в червено и рисувам и лицето си. Индиански танци, тъпани и струни. Облак прах – пада и полепва по краката ми. Мисъл, остани при мен. Разбирам те, когато не искаш да ме държиш за ръка. Влажните студени длани не са най-добрата оферта, която човек може да получи. Но не ме оставяй, мога да ти дам много повече. Аз също имам магия, също сънувам странни сънища и се опитвам да живея в други светове, измислени, приказни вселени. Някои дори казват, че душата ми е лилава. А ти си най-красивата в моята вселена и винаги ще имаш най-стегнатия, секси задник, колкото и да напълнееш, колкото и да остарееш. Знам, че имаш лумбаго, аз пък си имам хемороид и това ни прави специални.
Червените петна по лицето ми изчезват, когато съм с теб. Изчезва целият заобикалящ ни свят. Не мисля за друго, не мисля за смисли. Мисля, но не с мисли, ами с някакви други неща, които не искам да наричам чувства, защото после ще кажеш, че съм изтъркан. То като цяло това всичкото е доста изтъркано, а аз самият съм малко ошлайфан напоследък. Знам, че преди съм обичал с двете си ръце, но сега обичам с всяка част от тялото си.

We are only making plans for Neda

Двамата си легнаха и се опитаха да заспят. След малко тя усети, че нещо я лази в тъмното й го помоли да светне лампата. Той го направи, а тя скочи от леглото. От ръката й беше паднала голяма черна хлебарка, която сега лазеше по белите чаршафи. Той я взе в някакъв вестник и я изхвърли. Тя не искаше да си лягат в това легло, той също не изгаряше от желание. Решиха да се преместят в другата стая. Седяха пред камината и си говореха, докато отпиваха от чашите с малиново вино. Тя го помоли да я пази от хлебарки ако заспи. Той й обеща да го направи. Бяха заедно едва от няколко дни. След малко вече обсъждаха сватбата си, дори децата, които ще имат. Тя искаше да има момченце, докато е малко, а когато порасне детето трябвало да бъде момиче. Той се разсмя, каза й, че това е извратено. Тя се съгласи. Той й каза, че иска момиченце. После двамата решиха, че трябва да е русо със сини очи. Технически беше невъзможно, тъй като нито един от двамата нямаше, нито руси коси, нито сини очи. Седяха цяла нощ будни, изживяха цял един живот в мислите си. Дори се разбраха кой ще умре първи, макар, че и на двамата им се искаше да умрат заедно. Малко след като избраха пола на детето си, решиха и как ще се казва то – Неда.
Неда беше малко момиченце, когато започна да се оглежда за нещо по-интересно от това, което й предлагаха родителите й. Крадеше червеите за риболов на баща си, поставяше ги на асфалта и рисуваше около тях кръг с няколко капки бензин. Накрая палеше бензина и гледаше как червеите се гърчат. Харесваше й. Тя си имаше своя градина, до тази на големите. В нея отглеждаше царевица, слънчоглед и няколко бобени зърна, които така и не покълнаха. Неда страшно много обичаше да ходи на село и да лови мишки с дядо си. Когато хванеха някоя, те я пускаха в кофа с вода и я натискаха с пръчка, докато гризачите се удавят. Веднъж дядо ѝ, ѝ донесе костенурка. Неда се почувства специална, защото никое друго хлапе в квартала нямаше костенурка. Тя ходеше напред-назад и се хвалеше с костенурката си. Хранеше я с краставици и зеле. Не мина много време и се намери хлапе, което ѝ завидя и открадна костенурката от двора им. Хвърли я в блатото и избяга. Когато Неда откри липсата на животното ѝ, тя се разстрои много и спря да се чувства специална. Друго момче от квартала ѝ каза какво се беше случило и тя реши, че момчетата не струват. Реши, че всички до един трябва да си платят. Неда започна да сресва косата си и да я връзва с панделка. Носеше винаги чисти рокли и бели чорапи. Момчетата бяха впечатлени. Всички до един бяха влюбени в нея. Неда се възползваше, като ги караше да ядат мравки в замяна на нейното приятелство. Един ден реши да вдигне летвата и накара едно от момчетата да си свали гащите и да седне върху таралеж. В замяна на това, той получи седмица държане за ръка. Един ден Неда откри привързаността си към котките. Връщаше се от магазина и докато дълбаеше в топлия хляб, за да изяде меката му част, тя видя едно малко рижаво котенце. Двамата се спогледаха и разбраха, че са един за друг. Неда прибра хляба в торбата и взе котето на ръце. Прибра го вкъщи и с много усилия накрая убеди родителите си да го задържи. Майка й каза да, баща й просто поклати глава. Тогава Неда за пръв път каза, че е щастлива. Върза сезал на врата на котето и го разхождаше из квартала по цял ден. Хранеше го толкова често, че скоро котето надебеля толкова, че децата твърдяха, че това е най-дебелата котка, която са виждали. Въпреки това, Неда продължаваше да е щастлива. А щом Неда каже, че е щастлива, значи вероятно е така. Затваряше се в стаята си и пееше. Живееше в собствения си свят, като всяко дете. После...
Тя отпусна ръката си, а той скочи и хвана чашата й преди да падне на пода и да се счупи. Усмихна й се. Беше й обещал да я пази от хлебарки цяла нощ. Затова я зави с одеялото и застана на пост. Скоро се унесе и заспа.

пачи крак

Възпявам горещите оферти и малките обяви, и водните лилии. - провикна се малкото момиченце, което все още стоеше и се взираше в табелите на кръстопътя. Притчите, които беше чувала за дървото и стареца, нямаха нищо общо със случващото се. Не можеше да намери приложение и на годините прекарани в Шаолин. От главата й струяха тонове мъдрост, въпреки пилешките мускулчета на ръцете й. Челото й се гърчеше периодично, но нито една от мозъчните й клетки не можа да й помогне при избора на дестинация. Накрая просто кичур от косата й се предаде и посочи евентуалното продължение. Може би беше заради вятъра, може би заради умората или най-накрая някое мускулче е трепнало. Момичето видя косата си и се стрелна натам, накъдето беше посочила тя. На гърба си носеше камъни от реката до която е израснала. Не искаше да забравя родното си място, не искаше и да го напуска, затова се надяваше, че с тези камъни ще придаде някакъв познат вид на новото си обиталище. Всъщност тя не знае крайната си цел, просто продължаваше да върви, докато срещне другар, приятел или просто някой с когото ще може да си говори. Знаеше че стигне ли мястото ще го усети с цялата си същност, или може би коса, ще се огледа и ще намери нов дом. Вече беше навършила 18 години, а това според обичаите на народа й, беше достатъчна причина за родителите й, да я изгонят от къщи, да се скита по прашните пътеки, докато намери съпруг, нов дом или смъртта си. По пътя тя хвърляше жълти стотинки, не за да успее да намери пътя обратно, а защото за нея те бяха напълно ненужни. Предпочиташе да носи камъни отколкото да си пълни джобовете със монети. Мина покрай някакъв старец, който я помоли за дребни. Тя просто се обърна и му посочи жълтата диря. Очите на стария светнаха и той се затъркаля надолу по пътя. Събираше монетите и си пееше. Най-накрая щеше да събере достатъчно за едно шише ракия. Момичето продължи пътя си, а старецът вечерта почина от алкохолно натравяне. Нещо стържеше в тъмнината, в импровизирания лагер на момичето. Стомахът й не искаше да приеме, че храна няма, че горските капани са празни и няма нито едно загинало животно. Сезонът не беше добър за горски плодове, също. Единственият избор, който й оставаше, беше да остърже малко мъх от камъните. Досега я беше спасявал няколко пъти, ето че и този път ще се включи по подобаващ начин. Извади 1-2 камъка и загриза директно от тях. Представяше си, че яде сладолед. След известно време заспа и сънува, че отново е малка и играе с децата от селото. Нищо не зависеше от нея, единственото и задължение беше да храни домашните животни вечер и да се грижи за хигиената им от време на време. Баба й я научи да играе на "пачи крак", а тя научи децата от близките къщи. Скоро всички се забавляваха с парчета прежда в ръка. Момичето тъкмо беше приключило с животните, когато вратата на двора се хлопна и тя се събуди. Отново беше в лагера, а няколкото камъка се бяха изтъркулили и я бяха събудили. Беше се съмнало, а момичето трябваше да продължи. Събра багажа си и нарисува няколко ромбоидни фигурки с тебешир, за да отбележи, че е била тук. Написа на дърветата „кур“ и си замина. Няколко птички я наблюдаваха, но не успяха да разберат какво прави, затова просто продължиха да си цирикат. По пътя всичко изглеждаше наред, пръстта си беше на мястото, слънцето – високо горе, а облаците все така сиво-бели. Няколко гущерчета прекосиха изгорялата згур, после потънаха някъде в нивата. Момичето вървеше и не мислеше за нищо, просто наблюдаваше хоризонта и чуваше как шума от крачките й се разнася във въздуха. След няколко часа стигна малко езеро и реши да си почине. Остави раницата с камъните и седна. Отдъхна си и се наведе, за да пие вода. Чу женски глас в далечината, друг му отговори, а накрая заедно се захилиха. Момичето се прокрадна зад едно дърво и надникна към мястото откъдето идваха гласовете. Подхлъзна се и падна. Пред нея стояха две стреснати русалки, които веднага се скриха. Момичето не вярваше на очите си. Мислеше, че русалки не съществуват. Или ако съществуваха, те живееха само в моретата и океаните и едва ли биха оцелели в това сладководно езеро. Момичето се приближи, но не намери и следа от тях. Накрая реши, че докато е падала си е ударила главата. Върна се на мястото откъдето беше чула гласовете и се напи с вода. Облегна се на близкото дърво и задряма. След малко отново чу гласовете и ококори очи. Чу се плисване на вода, но в езерото нямаше нищо. Момичето отчаяно искаше да види отново русалките, искаше ги толкова силно, че й потекоха сълзи. Изведнъж дърветата се размърдаха, нивото на водата се покачи, стигна й до кокалчетата на краката, но от русалките нямаше и следа. Водната повърхност стоеше идеално гладка, докато от нея не излезе огромен сом, а на гърба му стоеше зеленикав дребен старец покрит с блатна трева. Момичето се стресна и се опита да избяга, но сомът я сграбчи с един от мустаците си. Старецът й каза, че е чул желанията й и ще ги сбъдне. Засмя се страховито и я завлече във водата. След няколко секунди момичето се давеше, а нямаше принц, който да я спаси, нямаше и супергерои. Наоколо имаше само русалки, които я наблюдаваха любопитно. Речния дух, който я беше завлякъл я приветства с добре дошла, каза й, че това са новите й сестри. След което й посочи русалките. Момичето с изненада установи, че вече не се дави, а на врата й бяха изникнали хриле. Краката й липсваха, на тяхно място имаше прекрасна зеленикава, делфинова опашка. Вечерта всички в езерото се бяха събрали, за да отпразнуват появата на новия член на семейството. Момичето-русалка се радваше с тях, чувстваше се като у дома си. Липсваше ѝ само едно – камъните. На следващия ден тя помоли огромния сом да се опита да й ги донесе, а той се изстреля към повърхността и след малко се върна с камъните в уста. Новите й сестри пък я научиха да прави наводнения, като къса парчета от косата си. Предупредиха я, че кожата й никога не трябва да изсъхва, защото в противен случай ще умре. На вечеря тя научи всичките си сестри да играят „пачи крак“, а на другия ден се постара и самодивите в гората да знаят как се играе, като им изби от главата, че това всъщност е вид гъба.

лека нощ

Всичко е променено. Преди не беше така. Дърветата растат надолу, нощният въздух ме разбужда, а преди ме приспиваше. Дори спрях да се надявам, че някой друг ще умре тази вечер вместо мен. Това определено не е щастие.
Когато заспя сънувам, че вървя по невидимо въже опънато между два небостъргача. Около мен прелитат пътнически самолети, малки деца ми махат през кръглите им прозорчета и се разбиват в нищото. Сякаш има някакво невидимо защитно поле, което ме пази. А по принцип не сънувам. Дори да го правя, на сутринта не помня нищо. Точно като много лошо пиянство. От горе, от въжето, хората изглеждат толкова малки, разхождат се между пръстите на краката ми като търкалящи се бонбони. Дали някой долу може да промени живота ми, достатъчно е само да ме забележи. Но едва ли. Точиците вървят надолу и нагоре, а улиците изглеждат като колби, които ту се пълнят, ту се изпразват. Палитра от цветове, а аз съм някъде там, другаде. Стига дрога!
В университета ни карат да бъдем реални, да описваме истинския, живия живот! Когато дам свобода на мислите си угасвам. Сякаш някой гаси лампичката в мисловната стая, в главата ми. Седя си на нула и когато дойде моментът се включвам.
Обичам сладоледът да е студен, а чайът – топъл. Не е нещо, което можеш да промениш, да си поиграеш с него. Защото сегашното поколение обича да разчупва нещата, да ги смесва и да им дава нови имена. Аз съм малко остарял. Не че не се напивам с бира, даже ми е много лошо след това. Понякога бягам, когато трябва да вървя и обратното. Подскачам във въздуха без причина и падам по задник. Попитайте пингвините, те са ми приятели.
Батман отново е в Готъм сити. Сложил е костюма си и се приготвя за поредната нощна смяна. Дали някога ще се насити на геройства, дали ще свали маската и ще каже: "Мамка му, стар съм, искам да си почина. Друг да върши геройствата. Напускам."
На кого ли ще си връчи оставката, къде ще се скрие, когато заплачат децата?
Все едно... вълните ще продължават да се блъскат в шибания бряг.
Слънцето изгрява и ми донася само умора. Изплувам от информационната емисия и се чувствам толкова дезинформиран, че съм по цял ден пред гугъл. Искам да правя прави линии, напред-назад и после да се връщам. Чудя се на хората как могат да лежат и да сънуват, през нощта, когато творя. Чудя се, но се надявам да имате хубави съниша.

Кралят на бананите

Кралят на бананите е ненаписан разказ, чийто думи плуват в пространството. Той се крие в тъмното, ходи по самотните кътчета на нощта, но денем продава банани. Не е чернокож и няма бяла брада, която да му придава мъдър вид, но за сметка на това кралят на бананите може да ти даде всякакъв съвет. Често го бъркат с торбалан, заради самотния аутлук и чувала с банани преметнат през рамо, дори веднъж едно дете се разпищя, докато майка му си купуваше едно кило „Чикита“. Кралят на бананите не се побира върху белите листи, нито в умовете на хората. Той е поредния въображаем другар, който те изпраща до вкъщи, поредния реалист седнал пред бутката за вестници. Кралят на бананите не е монарх, няма си богатство, нито корона, кръвта му не е синя и не брои пари пред свещника вечер. Няма претенции дали се побира в рамките на някоя класа. Когато си ляга, той заспива, няма излишни мисли, а чувствата му се разпръскват към всички, защото се прави на хипи. Кралят на бананите е мечта.