неделя, 22 август 2010 г.

на гърба на джудже

Филмът свърши и първото, което ми дойде наум беше да си купя оръжие. Трябваше да съм сигурен, че мога да умра бързо и безболезнено винаги, когато ми се прииска. Трябваше и да измисля къде да го скрия от жена ми и децата ми. За целта си купих сейф, който се отваря само с пръстов отпечатък. Избрах оръжието в интернет и почти на бегом тръгнах към оръжейния магазин, който го имаше в наличност. Продавачът ме пита дали имам разрешително и аз му показах бележката отпреди 15 години. Хубавото на държавата ни е, че всички документи са с голяма давност. Скрих оръжието в бяла найлонова торбичка, сложих вътре и няколко кутийки с патрони. Нямах за цел да се надупчвам целия, но човек никога не знае...
Реших, че за онзи момент (ако има такъв) ще ми трябва и алкохол, за смелост. Отидох до хранителните стоки и взех някаква бутилка, продавачката каза, че пияниците от квартала само такова купуват. Доверих й се, защото по принцип не пия. Тя ми предложи и цигари, сякаш вече знаеше за какво купувам алкохола. Благодарих й и си тръгнах. Прибрах се вкъщи и бързо пъхнах торбичката в сейфа, заключих и си отдъхнах. Сега вече можех да изкарам тези самоубийствени мисли от главата си. Просто съм такъв човек, подсигурявам се за всякакъв случай. Помня, че когато бях на 14 гледах филм за американските войници във Виетнам, как ги измъчват и разпитват. Реших, че трябва да се подготвя за живота от малък и започнах да си режа всяка седмица ръцете с бръснарско ножче, за да свикна с болката. За да не успеят шибаните виетнамци да изкопчат информацията от мен, не че имах някаква ценни знания на тази възраст, но поне станах кораво копеле. Почти не ме е страх вече, освен от високо, така и не можах да изкореня този страх. Надявам се виетнамците да не научат за него. Защото само да ме надвесят от 8-я етаж и съм готов да разкажа и за вкуса на майчиното ми мляко.
Тази история е минала, оказа се, че ще се развивам доста далеч от войнишката професия, станах психиатър. Но всичките истории, които слушам ежедневно натоварват толкова много. Вярно, че понякога се чувствам добре, че не съм на мястото на тези хора, но друг път депресията идва в повече. Надявам се точно в такъв момент да ми послужи и пистолетът. Не искам да дойде минутата в която желая самоубийството и да имам под ръка единствено тъп нож, с който ще успея да получа само обрив по китките си. Деветте милиметра си знаят работата, пуф и си аут.
Днес сутринта, при мен дойде пациент, който се оплака от безсъние, а когато все пак успеел да заспи сънувал един и същи кошмар. Не успях да му помогна и следобяд получих съобщение, че се е самоубил. Това невероятно ме подтисна и си представям какво може да се случи, ако още някой мой пациент избере същия път. Не искам да настъпва този ден, не искам утрото му да ме събужда. Хмм, трябва да си предпиша успокоителни или антидепресанти. Малко валериан или диазепам. Най-добре да поровя из аптечката си, за да видя какво мога да смеся...
Ммм, затварям очи и се потапям в действието на наркотика, отнася ме някъде. Всичко изглежда толкова ново и красиво, а в същото време някак познато и безопасно. Висока трева галеща босите ми крака, вятърът полюшва косата ми, а аз усещам движението на всеки отделен косъм. Протягам ръце и чувствам тялото си толкова силно, почти неуязвимо, сякаш изсмуквам енергия от почвата, сякаш съм растение. Израствам пред собствените си очи, а някъде надалеч вали, за секунда съм там, оглеждам се в капките, които са замръзнали във въздуха. Хващам няколко и измивам лицето си, от него се подават няколко люспи. Измивам се целия и се превръщам в дракон, излитам. Блъскам се във великани и планини, докато стигна космоса. Кацам на луната, а там ми маха малко русо човече. Казва ми, че мога да се чувствам, като удома си. Поглеждам назад и виждам синята планета. Знам, че тя е моят дом, не мога да се чувствам удобно другаде. Преспивам там и се връщам обратно, измивам се в дъжда и ставам отново на дете. Измислям да се кача на гърба на джудже и да прекося света, после го правя. Стигаме океана и аз скачам във водата, винаги съм знаел, че имам хриле...

Няма коментари:

Публикуване на коментар