the zone

Тялото ми трябва да диша, за да живее, умът ми – да се развива. Но живея на място където винаги ютията е забравена включена. Играя ролята на обща стена, където всеки оставя посланията си за следващия преминаващ през стаята. Искам просто да намеря някаква работа и да съм самостоятелен. Искам да мога да слагам фалшивата усмивка и да имам сили да карам други да се усмихват. Писна ми да ми казват какъв мъж не съм, искам да чувам какъв мъж съм. Да си купя колело и да обикалям града, да въртя педалите и в зъбите ми да се блъскат мухи. Да чувам музика в ушите. Искам да усещам шибания вятър, стига с тоя задух! Понеделник, вторник, сряда... дори не знам какъв ден е, каква дата. Знам само че Юли ще свърши някъде през Семптември, а Септември свършва чак през Май. Събуждам се два пъти в годината, два пъти дишам. После заспивам и губя времето на хората със себе си, губя себе си с хората. Играя на развален телефон с ума си. Животът бил игра, а „Играта на играчките“ е в три части. Аз съм играчка – играчка в ръцете на жена, на порастнало момиченце.
Тази жена пуска пералнята, напълнила я е с чаршафите си, напъхала е всичките си дрехи, сложила е и усмивката си там. Трие ме от леглото си, трие ме от деня си, трие ме от стената си във фейсбук, а накрая трие и себе си. Започва наново, с чисти чаршафи, дрехи, чисти мисли и бяла стена. Аз не започвам, аз се съвземам... бавно!

Ливада

Лежах на шибаното легло, което си мислех, че съм забравил в онзи запустял град, който бях изоставил, а той пък през времето в което ме е нямало се е напълнил и разкрасил до неузнаваемост, та чак и станал град номер едно за живеене в БГ. Гледах тавана, после гледах стената, но онази във фейсбук, после пак гледах тавана и се чудих как да изпразня изпълнения ми с безработица ден и после да го напълня с нещо по-хубаво. Нищо не ми идваше на акъла. Молех се заспалия ми брат да се събуди, но той не го правеше, после се молех заспалата ми приятелка да се събуди, но и тя не го правеше. Накрая загубих надежда, и точно в този миг се появи баща ми, който ми предложи да отидем на село. Направо скочих в някакви шорти и метнах тениската. Качих се в колата и казах на татко, че е забранено вече да пуши, докато кара. Той дръпна от цигарата и ми отговори, че още го обсъждат. Запали колата и потегли. Баща ми винаги е бил наясно с всичко, а този факт няма как да не направи впечатление на едно дете, затова когато бях малък си мислех, че е гений. След няколко прави отсечки и 2-3 мигача бяхме на околовръстното. Спряхме на бензиностанцията и докато баща ми се разправяше с пича на колонката, аз наблюдавах останалите служители. Единият псуваше, явно не беше доволен от работата си, а останалите се скриха под дебелата сянка и пиеха големи глътки студена, минерална вода. След няколко минути татко ми се върна в колата и потеглихме. За пореден път ми показа, че не може да кара бавно и че за изпреварването на колона автомобили не ти трябва лентата в отсрещното да е празна. Всъщност винаги съм имал усещането, че летя, когато съм в колата с него. Не е като да не сме имали инциденти, но татко ми е най-добрия татко на света! Всичко се преживява след това. Та продължихме по пътя за село, а аз се радвах като малко дете на всичко, което липсваше в ежедневието ми. Видях няколко кокошки с петел, видях магаре и един гордо изправен щъркел, който ни приветстваше за добре дошли, кацнал в гнездото си върху стария телефонен стълб. Преди да стигнем минахме през селото което е преди нашето, а там хората ни гледаха сякаш сме единствената преминаваща кола от седмици насам, няколко циганчета ни махаха, а възрастни старци ни се усмихваха с беззъбите си усти. За миг се почувствах като изследовател стъпил в непознати земи. И накрая пред нас се показа табелата „Ливада“. Мисля че чак в този момент осъзнах колко красиво име има селото ми. Преди винаги го бях свързвал с левада, което е производно на ляв, което пък от своя страна е нарицателно за гей, педал, некадърник или обществено-партийна ориентировка към социални промени. С две думи не ме кефеше. Пристигнахме пред вилата, където видях усмивката на баба ми, насълзените очи на дядо ми и дебелите крака на сестрата на баба. Винаги ме е учудвало колко много дебели могат да бъдат. В последствие забелязах и висналите меса на баба и беззъбата уста на дядо. Осъзнах колко остарели са. Май, че всяка среща с тях води до подобно осъзнаване, напоследък. А ако се задържиш при тях за повече от половин час се заговаря и за смърт. Бяхме отишли на село, за да залепим някакъв бидон. След половин часов спор с баща ми, дали е по-изгодно да купиш лепило за 5 лева или нов бидон за 10, дядо седна и започна да мърмори за нещо друго. Учудих се, че този път не ме пита дали не съм „научил“ цигарите. Мисля, че най-сетне се беше примирил с мисълта, че аз няма да пропуша. После продължи да спори с баща ми за нещо друго, помърмори на баба, която като работна пчеличка обикаляше насам-натам и събираше багаж, който да ни прати за Бургас. А лелята на баща ми се смееше отстрани и ми подаваше сигнали, за да се посмея и аз. По едно време потърка ръката ми, за да види дали татуировката ми ще се изтрие. Уви, не се изтри. След общия извод, че в старостта няма нищо хубаво баща ми ме хвана за яката и ме поведе към колата. Баба ми каза „на баба хубавото дете“ и аз се почувствах сякаш съм най-хубавото дете на земята след брат ми, нищо, че съм на 23 и отдавна имам брада. Излязохме от селото, а щъркелът стоеше все още изправен. Баща ми показа, че всъщност колата може да развива много по-висока скорост от тази, която бях виждал, а аз се опитвах да се отлепя от седалката. През цялото време наблюдавах малките неща. Усмихвах се. Онзи ден едно момиче ми каза, че щом виждам малките неща значи съм щастлив човек. Но аз не се усмихвах защото ги бях видял, усмихвах се, защото си мислех, че има с кого да ги споделя. Представях си как ги споделям на този човек и усмивката ми не слизаше от лицето. Бях се излъгал, защото до края на деня не успях да ги споделя с никого. И после осъзнах, че съм се излъгал втори път, защото имам блог и мога да ги споделя с всички.

скок-подскок

А: Можеш ли да летиш?
B: Не.
A: Мислех че можеш...
B: Мога да скачам нависоко, ако това се брои.
A: Не.
B: Еми, сори.
A: Нищо. Ще гледам мухите.
B: Чувал съм го и преди. Лежах си вкъщи и гледах телевизия, когато на вратата се потропа. Беше някакъв непознат и реших да го игнорирам. Та този човек седя и гледаше мухите хванати на мухоловката на вратата. В един момент дори започна да си припява „ще гледам мухите, ще гледам мухите“.
A: Ами то си е интересно. Преди имах муха, но умря. Задуши се в чашата с която я заклещих.
B: А мъжът накрая си тръгна. Мисля че мухите му омръзнаха.
A: Защо не му отвори?
B: Че какво ще си говоря с непознат?
A: Какво си говориш с мен.
B: Теб те познавам.
A: Да, от 10 минути.
B: Е, помислих, че ще ми е интересно да си поговорим.
A: И аз помислих, че можеш да летиш.
B: Крилата заблуждават понякога.
A: Фалшиви са нали?
B: Фалшиви? Не! Просто са пластмасови.
A: Тоест фалшиви.
B: Това, че не летят не ги прави фалшиви. Купени са от магазин. Имат си марка, цена, етикет, баркод, което ги прави напълно оригинални.
A: Като малък бях много бърз. Когато бягахме по физическо, имах чувството, че летя. Оттогава ми е мечта да полетя.
B: И си търсиш някого да полети с теб?
A: Не.
B: Ами защо толкова държиш да мога да летя?
A: Защо толкова държиш крилата ти да не са фалшиви.
B: Защото не са!
A: Имам мускулна треска.
B: От какво? Мама ми е казвала, когато тренирам...
A: От глупости, от спорене с хората. Имам мускулна треска от хората. Мозъкът и той ме боли.
B: Напиши си го на тениската.
A: Защо?
B: За по интересно.
A: Ъ.. Ти наистина не можеш да летиш. Само се правиш на интересна с тези крила. Поне в приказките вярваш ли?
B: Няма да ти отговоря. Започна да ме обиждаш.
A: Извинявай. Дано скоро ти мине и преглътнеш обидата.
B: Късно е, щетата е нанесена.
A: Шегуваш се..
B: Да.
A: Наслади му се.
B: На кое?
A: На вятъра, не го ли усети?
B: Крилата ми се размърдаха.
A: Значи все пак не са фалшиви.
B: Очевидното понякога лъже.
A: И децата лъжат.
B: А комарите хапят.
A: Истина. Кажи болница.
B: Защо.
A: Просто го направи.
B: Няма.
A: Защо ме заговаряш щом не искаш да си играем?
B: Помислих, че си интересен. Имаш цветна ръка.
A: И аз си мислех, че можеш да летиш.
B: Разбрах го това вече.
A: Ами направи нещо по въпроса.
B: Ще скоча от скалата.
A: Нямам търпение.
B: Добре бе.
A: Не, чакай.
B: Какво.
A: Ето ти един бонбон.
B: Благодаря.
A: Хайде скачай.
B: Сбогом.
A: Поздрави горе.
B: Познаваш ли някого.
A: Познавам Бог.
B: Луд си.
A: Само в сряда.
B: Днес е събота.
A: Така ли? Значи е започнало да избива и в събота.
B: Говори ми.
A: Щеше да скачаш.
B: Щях и да родя веднъж, но абортирах.
A: Страх те е..
B: Не ме е страх.
A: Скачай де. Само дето те е страх. Страх те е и да живееш.
B: Не те ли е срам, че ме подтикваш към самоубийство.
A: Живей тогава, ама не, не ме е срам.Такава им е работата на дяволчетата.
B: Сигурно има 300 метра до долу.
A: Може и повече.
B: Няма да скоча.
A: Скука.
B: Аз да не съм представление, намери си друго занимание.
A: Добре.
B: Какво правиш?
A: Търся си занимание. Занимание, занимание... а ето.
B: Какво?
A: Ще гледам мухите.
B: В един разказ един пич се превръща в муха и се прибира вкъщи, а там майка му си е сложила от онези специални колани и изнасилва баща му. Та след като жужа жужа наоколо потресен от гледката, майка му го утрепа с един вестник.
A: Хубав разказ.
B: Да. Поучителен.
A: Харесваш ли Батман?
B: Батман на Тим Бъртън или този новия?
A: Идеята за Батман.
B: Харесвам повече Жокера.
A: Мисля, че не те харесвам. Всъщност съм сигурен.
B: Ами да скачам тогава?
A: Скачай.
B: Скок!
A: Подскок.

Пране

Грубите ръце на госпожа Коен вадеха дрехите от пералнята, когато синът й Давид се прибра вкъщи. Той затвори входната врата и поздрави весело майка си. Каза й, че носи добри новини, после я накара да отгатне какви са. Тя направи няколко опита, но не успя да познае. Нито си беше намерил работа, нито беше избрал учебно заведение, където да продължи образованието си, нито беше намерил куфарче с пари на улицата. Синът й бръкна в джоба и извади лист хартия, беше повиквателна за армията, от онези бели листи, които те пращат в един съвсем друг свят – светът на войната. Момчето се похвали, че най-сетне ще бъде полезен. Госпожа Коен понечи да каже нещо, но успя единствено да преглътне звучно. Тя гледаше детето си с притеснение, пред очите й се появи докторът, който беше извадил Давид на бял свят. Мъжът в бяло й честити, каза й, че си има здраво момченце после изчезна. Появи се щастливият му баща, който раздаваше пури на приятелите си, даде една и на госпожа Коен, после и той изчезна. Жената запали пурата. Дръпна дълбоко и издиша дима високо нагоре. Загледа се в ръката си. Осъзна, че е празна. Пред нея отново стоеше синът й. Той гледаше с очакване майка си. Тя затвори очи и постави китката на корема си. Давид я попита какво не е наред. Госпожа Коен го попита дали е сигурен, че иска точно това. Той я погледна учуден и й каза, че именно тя го е подтиквала винаги да се изправя смело пред неизвестното. Още откакто баща му почина майка му го тласкаше към нови и нови предизвикателства, за да се изгради, като силна личност. Тя не успя да каже повече нищо, събра прането в един кош и излезе на балкона. Потупа се по джобовете, сякаш търсеше пакет цигари, сякаш беше забравила, че е отказала пушенето преди цели 10 години. Опита се да се отдалечи от случилото се, опита да затвори съзнанието си за емоции и мисли. Винаги се е показвала силна пред сина си, трябваше да го направи и този път. Спря, вгледа се напред, после чу децата играещи на площадката пред блока – „ти гониш“, „не, ти гониш“. Те бягаха около люлките и пързалките, прескачаха катерушки и се смееха. Госпожа Коен присви очи, усети болката изкачваща се по тялото й, сякаш тръгна от краката, мина през корема й, удари я силно в сърцето, заседна на гърлото и след малко продължи да се изкачва нагоре. От очите й потекоха сълзи. Веднага бръкна в коша за пране, извади първото нещо, което хвана и скри лицето си в топлата и влажна дреха. Тази топлина сякаш успя да я отпусне още повече и тя зарида, както може да го направи само човек, който дълго време е крил емоциите си.
Няколко седмици след това госпожа Коен стоеше пред масата за гладене и буташе ютията от единия й край към другия. Гладеше бяла военна риза, която си личеше, че отдавна е изгладена. Зад нея стоеше черен сак пълен с дрехи. Тя обърна за пореден път ризата и започна отначало. Повдигна леко ютията и натисна един от бутоните. Изведнъж от ризата се издигна пара, която се заби в лицето на жената. Госпожа Коен пое дълбоко въздух и се опита да се усмихне, изпъна мускулите на лицето си, за миг успя, но като освободен ластик устата й се върна в първоначалната позиция. Натисна силно ютията към масата, облегна се на нея и притвори очи. В този момент Давид излезе от банята подсвиркайки си. Госпожа Коен усети, че сълзите й напират. Тя отскочи от ютията и я изключи. Пое дълбоко въздух, напрегна се и се усмихна. След това занесе ризата на сина си, като дори му помогна да си я закопчае. Давид забеляза напрежението в майка си и се опита да я успокои. Каза й, че ще направи всичко възможно, за да запазят обещаната им земя. Госпожа Коен се отдръпна леко, сложи ръцете си на раменете му, погледна го в очите и се усмихна. Каза му, че Земята е на всички. После се повдигна леко на пръсти и го целуна по бузата. Погали го по косата и му каза, че винаги е бил добро момче, после добави да не я разочарова и да се пази. Давид й каза, че не иска сълзливи истории и че няма нужда да го изпраща до гарата. Тя се съгласи и оправи идеално изгладената му яка. Той дооблече униформата си, прегърна я, взе сака и излезе. Ъгълът, който яката оформяше беше последното нещо, което тя видя от сина си. Госпожа Коен помнеше този ъгъл и често го сънуваше. В началото сънищата й бяха предимно кошмари, но с течение на времето нещата поутихнаха и тя започна да води нормално ежедневието си. Всеки петък излизаше на пазар с приятелки. Следобедите се събираха и обсъждаха комшиите в блока, а в някои съботи ходеха на басейн, където заглеждаха спасителите. Госпожа Коен знаеше, че момчето с червени шорти е не по-голямо от сина й, но това не я спираше да си въобразява разни неща с него. Писмата от Давид пристигаха през седмица, затова тя беше спокойна. В тях той пишеше колко много му харесва военния живот, че най-сетне всичко е организирано и подредено.
Една сутрин, докато госпожа Коен вадеше прането от пералнята, на вратата й се потропа. Тя отвори, а гледката пред нея я накара да иска да умре, да се свие в малка точица и да изчезне от лицето на земята, да не съществува и да не чувства нищо. Пред нея стоеше мъж в униформа, който по нищо не приличаше на сина й. Той я успокои, помоли я да влезе и й разказа как е загинал синът й. Разказа й за това какъв герой е и колко медала ще получи, как всички граждани на Израел ще се гордеят с него и на колко паметника ще бъде изписано името му. Госпожа Коен изпрати посетителя си и затвори вратата след себе си. Тя не беше чула и дума от това, което й каза мъжът. Свлече се на теракота и заплака толкова силно, че в съседните апартаменти я чуваха. За пръв път спря да й пука, за пръв път тя извади всичко навън. Но вече беше късно...
След няколко дни тя получи сина си, чист и спретнат, с идеално изгладена униформа, точно както го беше изпратила. Само че този път, той беше загубил онова дихание, което кара хората да изглеждат живи. Беше изгубил борбата в себе си, вече нямаше за какво да воюва. Всъщност нямаше нищо, защото самия него го нямаше. Въпреки чистия му вид госпожа Коен го съблече и изми наново. Спомни си как го е къпала в синьото му корито, докато е бил бебе. Спомни си и други неща. После го подсуши и го облече с изгладената униформа. Ъгълът на яката му беше същия, лицето му – същото. Само на на нея й се струваше променен. Изглеждаше някак по-малък, изпънат на леглото, в малкия си дървен ковчег. Тя поглади яката му с ръка и вдигна телефона.

кавърма

Всички паяжини са пълни със самота. Седят и чакат в тъмното, за да прегърнат жертвата на господаря си. А той идва бързо, бил е скрит зад ъгъла. Притичва и дозавива живото, за да го превърне в ордьовър. Наслаждава му се с дни и винаги отхапва първо главата, като богомолка, като жена...
През това време слънчогледите поглеждат надолу. Вече са узрели и чакат някой да си прибере реколтата. Цял живот са наблюдавали слънцето, чакали са го да изгрее, изпращали са го, когато е залязвало. И един ден забелязват земята – приземяват се, също като хората. Ние по същия начин се раждаме и летим в облаците, наблюдаваме слънцето, един ден узрязваме и забелязваме земята, за да се потопим в нея, за да изчакаме някой да прибере реколтата.
Влакът спира на следваща гара, а там ни чака линейка, защото организмът не винаги издържа на жегата. Добре дошли в центъра на Вселената! Изкарват сравнително млада жена и я слагат да легне на някаква пейка. Влакът потегля, жената колабира. Бяла пяна.
След 2 минути забравихме жегите. През прозореца влиза и вятър, и една жирафска глава. В крайна сметка всички сме наркомани.
А таванът е бял, понякога се върти, полилеи падат и убиват враговете ни. Понякога пием чаши с отрова, понякога заживяваме щастливо с изгорите си, но винаги сме смели и добре възпитани. Героите са си типизирани отвсякъде. Ако Левски носел маратонки...
Ботев – каска.
Аз не съм камък и не съм стоик, не обичам да чакам, не обичам да стоя сам, да хващам мухъл, плесен, котлен камък и прочие. Често ме полазват мравки и изчезвам. Изчезвам защото бягам бързо, а избягам ли много трудно се връщам.
Празнота.
Закъснях с 2 седмици. Родих се 4 килограма с жълтеница, седях на слънце една седмица и се оправих. Леко съм слънчасъл.
И въпреки всичко, бих те чакал като камък, увас, унас, където кажеш, на слънце, на дъжд и под козирка. Ще те чакам, сам, с други хора, с паяци и чакали. Ще те чакам да се върнеш и да бръкнеш в мен, но не по онзи извратен и мръсен начин, а чисто и платонично. После аз ще бъркам в теб, вече по другия начин и всичко ще е цветя и рози или пепел от рози, или кавърма с много праз и сланина.

Too much Ефизол will kill you!

Навън дъждът ръмжи, а няколко стени играят със балон, пълнят го със въздух и го пускат да лети, за да следят отблизо вятъра, който развълнуван го поема и го мята на високо, като сто килограмова гюлетлъскачка. Белите коси са вътрешното състояние на обект от мъжки пол, тоест аз. Белият ми дроб клокочи бавно, иска да излезе и да поръмжи в дъжда. Стоп, чакай, телефонът ми звъни.
Ало.
Виждал ли си ми гащите?
При мен са.
Донеси ми ги, като идваш.
О.К.
Ай.
Ч.
Опитах се да се свържа с висшите сили, но черните и силни коси ме задушиха. Хванаха ме за краката и обладаха тялото ми. Почувствах се слаб, и как няма? Всеки изнасилен се чувства слаб. Когато редактирам, предните редове ще ги махна.
Някога веднъж в устата ми валеше дъжд, после се показах отначало и погълнах огледало. Почуках два пъти за щастие, но никой не отвори, а къде ли съм загубил вещите на предните вълнения? Отзад!
Всички седалища са отзад.
Тялото ми е показалец. Бялото на очите ми прилича на призрак. Нямам ирис, лявото полукълбо от мозъка ми е превзето от тролове, а лилипутите владеят дясното. Първото нещо което направиха беше да се обединят и да убият Батман, който беше предния владетел. След като го хванаха и завързаха. Извадиха торба с дъвки турбо и започнаха да дъвчат. Мачкаха картинките и пълниха устата му, докато накрая просто не остана място. Раздъвканите дъвки напъхаха в носа му и го гледаха как се задушава бавно. Всичко свърши бързо. Нито Жената-котка, нито Робин успяха да му помогнат. Аз наблюдавах, щото в началото ми беше все тая. Вече не ми е, искам да съм герой, а не лилипут или трол. Всъщност съм доволен и на Татко Смърф. Викам им, влезте, малко е разхвърляно, ще извинявате. Те викат, няма проблем. Влязоха и взеха да бутат дърветата, да строят магистрали и тогава усетих накъде отиват нещата. После убиха и Батман. Отвориха няколко бъчви с мерло и се напиха зверски. Халюцинираха малко, после се състезаваха, кой ще глътне по-мощна мълния, но светлината бързо успя да ги заслепи и откаже. От калта изникнаха чудовища високи 6-7 фута и унищожиха всички банани наоколо, после погнаха и царевицата. Точки, запетаи, нищо нямаше значение, стига устите им да бяха пълни със слюнка и слуз от убитите растения. Няма надежда за обладаните. Нито екзорсизъм, нито вишни биха ме спасили. Бийтълджус, Бийтълджус, Бийтълджус!
Живите хора игнорират странното и необичайното.

сряда

Влажен и лепкав въздух, няма никакъв вятър. Двамата сме покрити с кал, защото обичаме да играем различно от останалите деца. Тя иска да си направи палто от кожата ми, аз искам да я удуша и да сложа главата й на стената си, вместо ловен трофей. Да вдишваш е толкова по-яко от това да издишваш. Мили Боже, ако те има, моля те, пусни вятъра!
Лежа на леглото си и слушам звуците на различните ми органи, не съм готов да умра. Обаче си мисля, че като съм се раждал не съм бил готов и да живея. Толкова непрофесионално подхождам към всичко, че се чудя какво правя и защо го правя.
Всичко е място и време, всичко остарява и изчезва. После се учим да живеем без тези, които обичаме. Как да остана завинаги? Не съм Достоевски...
Вчера пътувах във влака и видях дъга, беше хубаво, но не беше специално. Вече можем да имаме дъга на десктопа на телефона си. Човек присвоява всичко. Когато му се приисква отваря гугъл и намира каквото му трябва, за да го присвои. Напоследък, дори аз се усещам как си присвоявам думи. Написвам нещо и решавам, че щом съм подредил думите по някакъв начин, те ми принадлежат и всеки, който ги подрежда по същия начин трябва да ги слага в кавички. Радвам се, че мислите ми ви харесват, ако искате им слагайте и запетайки, защото мен не ме бива в пунктуацията, ако искате ме цитирайте, ако искате недейте. Аз днес не мога да пиша, прекалено е горещо.
Сили уърлд. Фрийдъм ис джъст ъ уърд, пийс ис джъст ту фингърс, тейк доуз фингърс енд шъв дем ъп йор асс. Поназнайвам малко английски.
Ха-ха! Вятър! Той ме чу и пусна вятъра, може би съм с връзки. Тийч ми хау ту дъги!
Яко щеше да е ако вместо веднъж в годината изключваме осветлението за час, отивахме някъде сред природата за седмица без технологии, без батерии и свирещи гаджети. Апък който загине – отпиши го. Каквото сабя покаже. И спрете да качвате шимейли, човек не може да се наслади на тишината от толкова глупотевина.
И защо квартероните са винаги къдрави?
В един филм се казваше, че ако един мъж е държал пушка, ръцете му винаги ще си спомнят усещането. Няма значение дали след това ще обича някоя жена, ще построи къща или ще сменя памперсите на сина си, ръцете му винаги ще искат пушката...
Същото е и с писането - винаги си изгубен и обречен, като в пустиня.