неделя, 12 юли 2020 г.

лек ъпдейт


Мина доста време от последния ми пост. Оттогава пропих кафе, пропуших цигари и имам усещането, че съм се превърнал в скучен възрастен. Пиша този текст, за да видя до къде мога да стигна - дали не съм забравил как се случват нещата, дали мога да подредя пет изречения, дали изобщо ще ми хареса и в кой момент точно сам ще си омръзна.
Истината е, че следобеда изпих една бира и в главата ми започна да звучи едно гласче, което скоро не бях чувал, скоро не бях откривал, не че го бях търсил. Оформи се някакъв текст. Звучеше хубаво. После ме хвана страх, че съм се превърнал в онези писатели, които могат да пишат само под въздействието на алкохола. Затова изчаках да премине биреното влияние и седнах, сложих колана и запалих лаптопа, убеден, че никой дрегер няма да ме хване, особено писателския. Нямам големи очаквания. Нямайте и вие.
Та, какво се случва?
Мисля си, че все още съм си същия човек. Все още мечтая за същите неща - да напиша книга, да построя къща, да изчета света. Винаги ми е звучало простичко, но вече знам, че не е.
Определено не съм толкова публичен колкото преди и мисля, че основната причина зад това е, че колкото и да не вярвам в глупости има едно леко суеверие, че някой ще ми завиди, защото съм щастлив. Да, доста по-лесно се пише за нещастие - нямаш никакви опасения, че някой ще поиска мястото ти.
Иначе съм като всеки друг - ходя на работа от 9 и 30 до 18 и 30, на обяд се редя на опашка за свинско със зеле, след обяд се чудя дали трето кафе не ми е много и вечер нямам търпение да се прибера вкъщи при жената, която превръща апартамента ни в дом и каквото и да кажа повече за нея, ще е поетично клише, а не искам, защото тя няма нищо общо с клишетата. Имам куче. Али е мопс на 8 години и половина и когато я няма ми липсва хъркането ѝ.
Мислих, че ще мога да го докарам до страница, но просто всеки път като се замисля за себе си се отегчавам. Всяко изречение е борба. Май е достатъчно за сега. Мъничко, но от сърце.Приемете го като подарък. Нека хората, които се чудят как съм, но нямат смелостта да попитат, знаят че съм добре и ми е добре. Не защото се правя на важен, ами защото и аз се интересувам от хора, които нямам смелостта да попитам как са, защото е минало време, защото са далеч и имат друг живот.

TL;DR Тук съм. Очаквайте още.