Летя, вредя, кръжа отново над града. Губя, влюбвам се и плувам в надежда от слова. Редовете си дописвам с копринено мастило, а жило от пчела писецът ми е красило. На ръба вися, дивя се на света и плюя всеки, който видя да боде очите ми с игла. Кръвта попивам от асвалта в халба, скръбта измивам с кал, лицето крия с чанта. Събрал съм в човал всички добри мисли, скътал съм си цял свят от мечти. Тялото ми се пречупва от светлината и поглъща тъмнината. Малко ми напомня за терминатора на Луната. Превръща се в къща на чудесата, където децата умират преди да се родят, а родителите им гледат филми на ужасите с анимирана кръв и убийства. Доброто се бори срещу злото само по филмите. В реалния живот те пият на една маса и са първи приятели. Понякога доброто няма пари за сметката и злото му отпуска кредит, след което му реже краката, ако не успее да го върне. Хубавото е, че доброто расте постоянно и винаги успява да си сътвори нови крачка. А злото се храни с миризливите крака на доброто. Важното е да му харесва, да му е вкусно, защото докато злото е нахранено, нищо няма да заплашва нас. Всъщност точно поради тази причина ние често сами режем краката на доброто за да нахраним злото. Ревностно пазим собствените си тела, но с удоволствие оскверняваме чуждите. Някои казват, че две глави са по-добре от една, но не и когато едната е влюбена в слепите мечти на другата. Да, аз наистина се чувствам забравен, но е забавно да знаеш, че някой ще прочете този ред и дори няма да се сети, че става въпрос... че съм забравен от него. Забавно е, когато пишеш, че си влюбен в някой и този някой чете написаното и не осъзнава нищо. Последователност от случайности или не, животът е толкова забавно поле за изява, че нямам търпение да ме застрелят в стомаха, за да умра бавно и мъчително. Осъзнавам толкова малко, че не заслужавам да живея, напредвам толкова рядко, че когато затворя очи виждам светлината. И преди някой да каже, този е много отрицателен и черноглед усетете тънката ирония във всеки текст, вижте подигравателната част към всеки един от вас. Ако човек чете и си мисли „ този текст е много отрицателен“ то значи, не текстът е отрицателен а мислите на дадения човек. Предубедеността се изчерпва, дотам където свършва мисълта. Критиците умират последни, но се смеят първи. Русите, дълги и прави коси предизвикват погледа ми, а мозъкът ми симулира спомен. Къдравите коси са детството ми и кой би могъл да каже, че толкова ще го обичам. Не и аз. Умирам да знам кой ще победи във вечната борба между реките и планините, но вероятно едното не би съществувало без другото. Така че всяка победа би било пагубна. Упс. Отново изгубих надежда и както пее една руса блондинка станах токсичен, дъхът ми мирише на отпадък, а при всяка изречена гласна буква убивам по някой събеседник. Тялото ми е заприличало на сметище, дори пенисът ми не стои вече гордо изправен, а се вее с вятъра. Гордостта ми кашля кръв, докато всичко което съм извършил се превръща в посмешище. Епичните битки, които съм водил промениха победителите си, а епитафиите, които съм изписал се превърнаха в прах погребан в пустинята. Катарзисът е далеч напред в бъдещето, което сам си творя. Стиснахме си ръцете и се изплюхме в лицата си. Кой би казал, че човек би се изпикал върху съседа си? ...
Юмрукът който вдигам сега ще се стовари върху мен утре и всички мои дела ще се запишат върху челото ми.
„Под всичките си татуировки и флешове, той наистина беше добро момче.“ - вероятен епитаф ха!
Приключих.
Излъгах. Съди ме.
Вчера видях няколко деца да играят на шах. Приближих се до едното, а то ми каза, че това е игра проповядваща мир. Хвана една от фигурите си и я заби в окото на другото, после се изсмя и отиде да играе компютърни игри. Лекарят му беше ги предписал, за да източва там гнева си. След няколко часа, детето вече беше на 46 години и успешно градеше кариера, като шеф на полицията. Недвузначно се сещам за репликата „всички ченгета са копелета“. Но вината не е тяхна, те не са се родили такива. Ние сме ги направили такива. Такива като нас, защото ние сме тяхното отражение, те нашето и така до края на света.
Днес играх етюд в който трябваше да съм отражение на някой. Успях да отразя единствено себе си, така че всичките ми опити да съм беззпогрешен бяха напразни. В главата ми звучи много мрачна песен. Пее се че на никой не му пука, така се и чувствам, но защо пък трябва на някой да му пука, след като на мен не ми пука хахахахах ?
Очите ми горят, след като погребах чувствата си се чувствам празен и лек. Сам на края на дирижабъл съм потънал в мекия балон. Лежа и гледам към сивото небе, взимам цветен молив и го оцветявам в розово. Цветовете се смесват и сиво с розово... да не ви казвам кво се случва...
Няма връщане назад... но моля те избоди очите ми за да не виждам вече тъгата си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар