събота, 21 август 2010 г.

+ amor

Днес се влюбих за 4 път. Не беше от онези влюбвания от пръв поглед, за които хората разказват на внуците си. Май не беше и от втори. Не е задължително да е било и днес. В крайна сметка важното е, че съм влюбен.
Всъщност, всички очакват от един мъж да се влюби в жена. Аз се влюбвам в такива всеки ден. Искам да им се прекланям целогодишно, да лазя в краката им, да им пиша нежни поеми, но те просто завиват зад ъгъла и се превръщат в красивото начало на деня, или завършека. Някак не успявам да уловя и запазя красотата им за себе си, остава само споменът. Но той е тъжна вест, като останала на дъното течност от скъп парфюм. Сякаш го има за да ми напомня, че никога няма да се потопя в тази красота. Че мога да я имам за миг, но не и за по-дълго. Май затова и не събирам смелост за да замахна. Тези влюбвания са колкото прекрасни, толкова и мигновени. Но важни са не те, а онези които изкарат нощта и светят като пълнолуние по цял ден – всеки ден.
Стоя и я наблюдавам, а тя от своя страна не прави нищо. Просто съществува. Но това съществуване за мен е толкова очарователно, че при всяка нейна усмивка се чувствам сякаш ме полазват хиляди малки бръмбарчета, а част от тях успяват да преминат през пъпа ми. Тогава чувствам онова топло жужене в стомаха. Тогава тя вдига поглед и ме поглежда, а аз придобивам смисъл. Съществувам. После тя се обръща и аз изгасвам, както изгазсват лампите по време на кино-прожекция. Лентата свършва, имената на целия екип хора са се изредили, а аз все още я наблюдавам. Естествено, че тя не знае. Дори не подозира за съществуването си в главата ми. Толкова е хубаво и сигурно така. Но и самотно. Нямам смелостта да я погледна в очите, не мога да я оставя да ме хване, че я наблюдавам. Чувствам го, като грях. Сякаш я оскърбявам с погледа си, превръщам се в онези нагли зяпачи и подсирвачи, или поне така го усещам. Не мога да си позволя подобно нещо. Не мога и да спра да я гледам. Жалко е, че не можеш да притежаваш красотата на цветето, без да го откъснеш. Жалко е, че не можеш да бръкнеш в буркан с кисели краставички, без да си заклещиш ръката.
А просто исках да напиша, че се чувствам щастлив.
Едуард Олби, дано ми простиш.

Няма коментари:

Публикуване на коментар