the bucket list

Седя си вкъщи по бельо и празитирам,
като безценен диамант в калта.
Усещам как световното знание ме притиска, по цялата глава,
а ти ме караш да плача, заради това, че ям месо
Остави ме на мира!
Няма да съжалявам за нищо!
Световните войни отдавна приключиха.
Победителите написаха историята си,
тепърва ще преживяваме последствията.

Нямам велика фамилия.
Родът ми не е известен.
Искам просто да бъда
малко повече от това, което ми е отредено.
Да жертвам всичко, което имам, заради глупост.
Да се давя в младостта си, да преглъщам от лъжата.
Да бъда невеж и да се приближа до русалката,
която иска да ми изпие живота.
Трябва да опозная онази идея за любовта,
която увлича всички в себе си.
Трябва да разбутам мъртвеца с пръчка,
и да се уверя, че е изстинал.

А ти ме караш да плача, заради това, че съм крал на измислено кралство,
че искам да съм сам под дъжда.

Трудно е да се измъкнеш от себе си
и да се влееш, без интереси, в течението.
Родил си се без да вярваш на никого
и си повярвал на тези с храната.
Малките котенца правят така.
А ти се наричаш човек.
Криеш си мислите в тайна от другите, строиш се
и един ден си показваш творението. Излизаш наяве.
Всички знаят, че си просто каша
от която показваш чистите парченца.
Не, не искам да крия -
и аз съм като теб.
Колелото е по перфектно от двама ни,
Защото идеята му е чиста и правилна.
Защото е завършено.
Това, което правим ние е да падаме.
А когато падането свърши умираме.
Всички знаят, че след умирането няма изправяне.
Затова искам да тичам сега.
Да вярвам в нещо повече от хляба на масата.
Да давам воля на водовъртежите в главата си.
И да бъда диамант в калта.
Не ме карай да плача, за това, че вярваш на нещо измислено,
защото аз съм този, който измисля истории,
и аз съм този, който ще бъде пречистен от дъжда.

Без сигнал

“Хората трябва да сложат край на войните, или войните ще сложат край на хората.“
Не си спомням кой е казал тези думи, но със сигурност не са толкова преувеличени, колкото някои хора твърдят, особено когато в днешно време има десетки хиляди ядрени глави на различни точки по света, чакащи да бъдат насочени и изстреляни. Иран е в процес на произвеждане на ядрено оръжие и експерти твърдят, че до година-две те ще имат готов резултат. Всички знаят за военната мощ на Русия и САЩ. Северна Корея вече прави първите си опити. Светът все повече заприличва на бомба с часовников механизъм(де да беше портокал), на която й трябва една малка искрица, за да се детонира.
И разсъждавайки над това се сетих за историята на един познат. Прочетете я. Ако не друго, поне ще се научите как да си направите бомбоубежище.
Този мой познат се казва... да речем Анди, защото ако има лица и събития в разказа, които се доближават до истински такива в реалносста, то това е абсолютна случайност. Спомням си, че се запознах с Анди в един бар. Приятелката му, по онова време, беше чела блога ми. Беше споделила няколко мнения за мои разкази и оттам на сетне, вече бях длъжен да я поздравявам всеки път като я видя. Та тя ме запозна с него. Това е епитафията, разказвала съм ти за него. Той поклати глава, направи се, че се сеща за какво става въпрос и ми подаде ръка. Не изглеждаше впечатлен, дори напротив, вниманието му постоянно беше отнемано от телефона му. Не исках да надничам, но беше невъзможно, тъй като размахваше апарата си наляво и надясно. Прекарваше вечерта си в туитър. Стана ми любопитно какво толкова има там и когато го издирих в сайта и го последвах, видях, че пише статусчета за хората които го заобикалят. Пикантерийки. Не ми стана интересно, затова и не обръщах внимание на постовете му. Анди беше криейтив директор в столична рекламна агенция. Някои не знаят какво е това, други си представят някакви дъртаци на тази длъжност, но не. Анди беше на 29 и вече 5 години си скъсваше задника от бачкане, за проклетата фирма. Първо започна като копирайтър, но креативността и работохолизма му го издигнаха бързо в кариерата. В общи линии се занимаваше с реклами, не ми се обяснява, защото все някой ще ме изкара некомпетентен, затова продължавам нататък.
По онова време още си търсих поле за изява. Търсих си подходяща работа и след като не успях да си намеря такава по специалността, не можах да се реализирам, като сценарист, реших, че имам достатъчно идеи, за да бъда копирайтър. Пробвах в няколко рекламни агенции, но не ми мина номерът, затова веднага щом приятелката на Анди ми разказа с какво се занимава, реших че трябва да действам и да вляза в полезрението му - да ме вземе в агенцията си. Отидох при него, пуснах някакви тънки шеги и се залафихме. Остави телефона си за малко. Не ми беше особено интересно, защото дългите години в агенцията му бяха изпилили мозъка, но се правих, че ми е фън. Явно реши, че го харесвам, като човек, защото още на следващия ден ме добави във фейсбук. Оказа се, че местата за копирайтъри в агенцията им са заети и аз се сдобих с още един досадник във фейсбук, без да имам никаква изгода от него. Но пък, ако не беше той, нямаше да я има тази история, която започва сега...
Един ден Анди се събуди и започна с нормалните за него неща - сутрин. Отиде до кухнята, направи си кафе, сръбна го на бързо, дръпна половин цигара на бързо и изтича до тоалетната, за да пусне едно .. на бързо. Излезе освежен от банята и пусна киндъла си. Той автоматично го отведе в приложенията на няколко новинарски вестника, където Анди се запозна с новостите по света и у нас. Пореден ден на протест, пореден гаф на правителството, все поредности, за които на него му беше писнало да чете. Една новина му привлече вниманието. САЩ обмисля възможността да удари Сирия, Франция подкрепя подобно развитие, Сирия възнамерява да отвърне на удара. По всичко изглежда, че щатите възнамеряват да си колонизират още една държава, или поне така си помисли Анди. Отвори следващата новина и видя, че българското правителство няма нищо против да даде достъп до летището в Сарафово, за бази на НАТО. Това щяла да бъде най-близката точка на НАТО до Сирия. Анди се замисли. Извади телефона си и влезе в гугъл. Разстоянието от България до Сирия е 1961км. Обсегът на ракетите земя-земя достига до над 5500км. Като тези със среден обсег достигат до 4800км. Тоест една средно-скъпа ракета би ни видяла сметката. Според Анди ние щяхме да бъдем първата мишена на Сирия, след като сме най-близката точка на НАТО до нейната територия. Трябваше да се действа бързо. Войната дебнеше зад ъгъла. Той се обади на приятелката си, после на роднините за които го беше грижа, но всички му се изсмяха, очаквано. Никой не вярваше, че такова нещо може да се случи тук. Той им даде за пример атентата в Сарафово преди година, но те му отговориха, че няма страшно, тъй като не са еврейчета. Никой не искал да убива българи. Били сме незначими. Колкото и да беше съгласен с думите им, нещо отвътре му подсказваше, че ще ни се случи случка. Започна да предупреждава и с постовете си в туитър, но постепенно, хората го изоставиха и спряха да го следят, като маркираха статусите му със спам. Анди остана сам, но не и безсилен. Реши, че като не му вярват, ще страдат. Влезе в интернет и се опита да намери някакъв самоучител за бомбоубежища. Нещо което можеше да направи бързо и евтино. Всички варианти, до един изглеждаха трудоемки и скъпи. Накрая се спря на един. Трябваха му само лопата, брадва, кирка и желание за работа.
Анди не изключи възможността да греши, затова продължи да ходи на работа. Пред колегите си се опитваше да пази самообладание и да не се издава, защото трябваше да задържи работата си, каквото и да стане. Спазваше всички срокове, ходеше навреме и си тръгваше в секундата, в която работния му ден свърши. Тогава се отдаваше на новото си занимание. Връщаше се вкъщи и започваше да копае. Всяка вечер от 18:30 до 23:00ч. Анди прекарваше в градината на майка си. Първоначално избра най-отдалеченото място от къщата им, за да не се срути върху убежището. Чудеше се колко голяма трябва да е дупката, защото навсякъде в самоучителите пишеше, че колкото е по-дълбока, толкова по-добре. След няколко дни имаше дупка голяма приблизително 3 на 3 метра. Реши, че тези размери го устройват и мина нататък по плана. Трябваше да намери дървени трупи, за да покрие дупката с тях. Качи се в колата и отиде в близкия парк през нощта. Там с брадвата свали няколко млади дървета, които поизчисти и натовари върху колата. Върна се обратно и нареди трупите върху дупката, така че да имат опора от поне половин метър от всяка страна. Тоест частта от дървото, която стъпва на земята, беше половин метър дълга. Прозинките между трупите запуши с листа и парцали, а накрая изсипа изкопаната пръст отгоре. Опита се да я натрупа на поне метър височина, заглади отгоре и обърса морно челото си. Бомбоубежището беше готово. Сега трябваше да помисли за някакви глезотийки, като легло, провизии и интересни занимания, защото понякога бомбандировките траеха часове. Анди отиде до близката бакалия и купи консерви, бисквити и всичко, което не се разваля, ако го държиш извън хладилника. Върна се и ги струпа в дупката. Сети се нещо и ги извади. Бутна малко пръст вътре и с лопатата оформи купчината като легло. Влезе в къщата и се върна с няколко одеяла, които постели вместо матрак. Хвърли обратно провизиите и помисли за някакво забавление. Телефонът му иззвъня. Имаше нов последовател в туитър. Измисли го. Щеше да се занимава с интернет. Това чудо нямаше как да свърши – има го навсякъде в големи количества. Анди беше доволен. Възвърна си старото добро настроение, започна да излиза с приятели, виждаше се всеки ден и с приятелката си.
Междувременно САЩ нахлу в Сирия, естествено не по земя, а по въздух. Самолетите излизатаха от базата в Сарафово, пускаха по няколко бомби над предварително подбрани обекти и се връщаха обратно. Русия и Китай осъдиха военните действия, единствено защото, САЩ щяха да увеличат влиянието си, в близост до тях. Бяхме ли близо до трета световна? Не знам, но Анди се опитваше да накара някой от близките си да му повярва. У нас протестите продължаваха. Всички се чудеха как да свалят Орешарски и бомбите хич не ги интересуваха.
В почивния си ден Анди се събуди от мяученето на котката. Избърса плюнката от устата си и погледна навън. Преобладаваха облаци, а сивотата никак не отиваше на почивните сутрини. Анди се намуси в отговор на небето. Отиде до кухнята, сложи храна в купата на котката, направи си кафе, изпуши цигарата си до половина и изтича до тоалетната. В този момент сирените завиха силно. Някакъв механичен глас съобщаваше, че това не е учение, не бяха проби на системите, беше си военно положение. Анди вдигна гащите си и изтича до телевизора. Вървяха извънредни емисии по всички канали. Срещу България летеше ракета и нищо не беше в състояние да я спре. Военните се опитали да я взривят в онези ракети, с които разбиват облаците, когато има опасност от градушка, но акцията нямала успех. Единствената надежда била в противоракетните установки в няколко военни бази. Водещите на новините призоваваха всички граждани да се скрият в мазетата си. Анди взе телефона, опита се да се свърже с родителите си, но всички линии бяха заети. Цяла България звънеше и говореше. Накрая успя да се свърже. Баща му му каза, че съжалява, че не го е послушал. Анди му отвърна, че това няма значение. Каза му да се скрие в мазето на сградата, в която се намираше офиса му. Баща му го увери, че майка му е наред. Тя беше учителка в едно от столичните СОУ-та и щеше да се скрие заедно с учениците в училищното бомбоубежище. На Анди му стана една идея по-спокойно. Каза на баща си, че трябва да говори с приятелката си и затвори. Новинарите съобщиха, че остават три минути докато ракетата удари земята, те напуснаха столовете си и кадърът остана някак празен. Никой не говореше, на екрана имаше просто картина, висяща в нищото, чакаща да бъде прекъсната от взрива. Анди се насочи към творението си. Звъня няколко пъти, докато се свърже.
Признавам, приятелката му беше вкъщи и покрай заниманията ни, замалко да пропуснем цялото нещо, но сирените ни прекъснаха. На няколко пъти му се подигравахме какъв кретен е, но пичът се оказа прав. И сега тя му плачеше колко е уплашена и самотна. Той я пита дали е наблизо, а тя му каза, че няма как да стигне за 3 минути, защото си е у тях. Той я посъветва да слезе в мазето, а аз хванах телефона и я задърпах по стълбите.
Анди се скри в убежището, което сам беше издигнал и се опита да запази спокойствие. Беше сигурен, че ще оцелее, но не беше сигурен за близките си. Отдалечи се от мислите, които щяха да взривят главата му и се сля с тишината. За пръв път я забеляза, а тя цареше вече няколко минути. Никога не беше чувал такова нещо. То нямаше и нищо за чуване, но никога не беше ставал свидетел на подобна тишина. Чакане нещо да се случи, сякаш всички са се предали, не са могли да измислят по-добър вариант и просто са се скрили. Може би накрая само това ти остава. Анди се огледа, намери фенерчето и го включи. Всъщност му беше доста удобно. Беше си направил и система за вентилация, с която въздухът му да циркулира. Легна върху одеялата и внезапно тишината беше прекъсната от силен тътен. Нещо пресветна и в продължение на няколко секунди Анди усети адска жега. Тътенът утихваше, но започнаха да се чуват падащи дървета, хвърчащи предмети, аларми на коли. Това, което го изненада беше, че не чу нито един писък.
След няколко минути, когато всичко свърши, Анди вече не издържаше, искаше да излезе и да намери всички, за които го беше грижа, но беше прочел, че не трябва да се показва поне час след взрива, защото все още падат предмети и части от сгради и може да пострада от най-малкото нещо. Реши да изчака и отвори единия пакет с бисквити. Захрупа първата и след няколко минути вече го беше преполовил. Сети се за телефона си и се опита да се обади на някого, но нямаше сигнал, нямаше и интернет. Опита се да се свърже към домашната си мрежа, но телефонът му изобщо не намираше такава, не намираше нищо, сякаш всичко над главата му се беше изпарило. В гърдите му затуптя някаква болезнена буца. Нямаше значение, дали е безопасно, трябваше да излезе, за да се увери, че всички са добре. Махна капака на входа, показа се и се втрещи. Повечето дървета бяха повалени, от къщата им бяха останали само носещите стени, колите наоколо бяха обърнати по таван и нищо не помръдваше. Чуваше се само вятърът. Анди сметна, че е безопасно да излезе и в този момент се чу някакво пукане и скърцане, къщата на съседите му рухна право в скривалището му. Образувало се беше нещо като свлачище, защото в стремежа си да бъде по-далеч от дома му, Анди беше изкопал дупката в близост до къщата на съседите си. Инстинктът му беше спасил живота. Извади телефона си и тръгна да дири обхват или поне малко интернет. По пътя не можа да разпознае нищо, лицето на квартала, който познаваше от малък, се беше променило. Не срещна и никой оцелял, нито пък се чуваха писъци, сякаш всички бяха изпепелени от взрива. След малко над главата му мина военен хеликоптер. Той започна да крещи, да маха с ръце, но машината продължи по пътя си. Всички стълбове от електропреносната система, бяха или на земята или изкривени от ударната вълна. Нямаше как да има и електричество. Анди не знаеше какво да прави. Първо помисли да намери родителите си, но те не бяха сами щяха да се оправят, а и са големи хора. Реши да тръгне към дома на приятелката си, тъй като помисли, че тя е там, сама. Трябваше да постъпи джентълменски, да бъде рицар. Откровено беше сбъркал, тъй като тя беше у нас. Кофти начин да разбереш за изневярата на любимия човек.
След час пеша, Анди вече беше на жълтите павета, мина покрай народното събрание, или поне каквото беше останало от него, а там Орешарски стоеше на дървен престол рамбоподобно, с разкъсан костюм, обгоряла на места коса, с петна кръв по лицето, но цял и жив. Дори бомбата не беше успяла да го свали от властта. Анди продължи нататък и след малко вече беше пред сградата, където живее приятелката му. Тя беше напълно разрушена, а да се рови в останките, за да я намери беше немислимо. Хрумна му да се разкрещи и да започне да хвърля камъни, докато се укроти и клекне в развалините. Да се разплаче и да закрещи с вдигнати ръце към небето. Но това не беше филм, беше наистина, пък и не я обичаше толкова. Разрови няколко камъка с крак, без да влага особено усилия и нещо привлече вниманието му. Всеки път, когато приятелката му излизаше, тя скриваше ключа си в чифт скъсани обувки, които седяха пред входната им врата. Така беше сигурна, че няма да ги изгуби никъде. Точно този чифт беше изровил Анди, или поне лявата маратонка. Той я повдигна замислен и откри ключовете й вътре. Пусна маратонката на земята и направи последен опит да открие интернет. За него вече беше ясно какво става. Отиде на градинката на Кристал, седна на една от пейките. В краката му се търкаляше разцепената глава на Стамболов, а Анди сърчваше ли сърчваше без никакъв резултат. Няма интернет, няма любов, няма свят. Не знаеше какво да прави, беше свикнал да открива всички отговори в гугъл. Той му помогна да разбере за войната, той му помогна да си построи бомбоубежище, а фейсбук го беше запознал с приятелката му. Без интернет Анди загуби мотивацията си да живее, отказа се, не защото се беше предал, а защото не знаеше какво следва, какво трябва да направи. Нямаше самоучител в развалините, нямаше и сигнал.

Friend of the Night

Изписах върху себе си хиляди неща и пак всичко е измислено, фалшиво и пресилено.
Опитах се да бъда Галахад, от просяк да се превърна в крал, от момче в мъж, но няма как да те коронясат, докато яздиш дървена тояга, освен ако не искаш бодлив венец, освен ако не искаш да си краля на глупаците. Това го може всеки - всеки ден. Не ми е отредено да пазя Граала, да се докосна до него, да го видя дори. Не вярвам в него, и във виното не вярвам. Нищо не остана, мога да мечтая.
Помня само разстоянието между зъбите й, помня големината на гърдите й, помня че й обещах жираф за някой от рождените ѝ дни. Не изпълнявам обещания. Мисля, че това е нещото, което трябваше да напиша върху себе си, първо. Човек трябва да се запознава с хората с предупреждение, а не с името си. Например „Внимание, опасност, аз изневерявам“ или „Приятно ми е, пускам тихи, но много миризливи газове.“ Така няма да има разочаровани, няма да има наранени, нито неприятни изненади. Такова предупреждение трябва да си сложа на оградата, точно до надписа „Високо напрежение“.
Какво да се прави, не можах да я спася от бедност, не мога да се грижа за брат си, даже на моменти се получава обратното. Не можах и да осигуря спокойни старини на родителите си, защото всеки ден от някъде се появява някой, който да ми каже, че не съм прав, да ме спъне или просто да ми застане на пътя. Не можело да се живее в измислен свят, не можело да се живее по собствени правила, не можело да не се съобразяваш с другите. Като гравитацията, искаш или не, се съобразяваш с нея, защото в противен случай ще си разбиеш главата.
Един ден ще им се извиня на всички, ще се приближа до тях, ще ги погледна в очите, за да поискам прошка, че съм им попречил за каквото и да е, после ще ги бутна от високо, за да станат на кайма, за да изпитат на гърба си капка от собствената им гравитация, за която постоянно говорят. Дотогава ще стискам зъби и ще си пускам асансьорна музика, когато са пред очите ми. Абсолютен контрол.
Никой досега не ми е помагал да се влюбя. Винаги е било по собствена инициатива. Като се замисля даже, повечето хора са ми пречили. Особено като те сметнат за специален и тогава супер много искат да се влюбиш в тях, да се помислят и те за специални. Обаче мама и татко са ми казвали никога да не се качвам в колите на непознати, освен ако преди това някой от тях двамата не ми е позволил. И тогава на онези им давам избор. Показвам им къщата, в която живея и чакам да вземат решение - ще останат навън, ще си тръгнат или ще влязат вътре. Ще изберат да ми бъдат приятели, непознати, или кучето в колибката на двора. Май всички избори са изначално грешни. Като испаноезичните филми – звучат някак сбъркано.
Ето това ми е в главата в един през нощта. Лягам да сънувам.

game designer

Когато се роди, Нинтендо изкараха първата си конзола на пазара. Може да се каже, че беше роден с джойстик в ръцете. Мустакатият персонаж от Донки Конг се превърна в Супер Марио. Сега Мега Драйв 2 му беше първата мечта, но родителите му така и не успяха да си я позволят. Купиха му Терминатор, някакъв китайски боклук, който подкарваше жълтите дискети за Нинтендо(вероятно също китайски ментета), но той предпочиташе да скатава рестото от пазара и да ходи на ръчки, за да играе на Мустафата. Какво по-готино от това да убиваш динозаври с промити мозъци, карайки Кадилак? И така, докато майка му не го видя. Напердаши го и му забрани да ходи там. Не че номерът със забраната се получи. Той продължи да посещава тези клубчета, заедно с приятелите си, но не играеше, освен ако не го черпеха, защото майка му внимаваше къде отиват парите й. После се появи и първият плейстейшън. ПиСи игрите ставаха все по-популярни. Имаше ли пари, той беше в рая. Затова и свали няколко килограма, защото даваше джобните си за джиткане в залата, вместо за закуска. Така премина детството му, докато не му купиха компютър. Торент тракерите му бяха хоум пейдж, откъдето се зареждаше с купища нови светове, в които да победи, да спаси принцесата, жена си или целия свят. Постепенно се обособи и вкусът му. Не се кефеше да играе онези jump and run adventure игрички. Попадна в света на Диабло и не излезе от там няколко години.WOW, Call of duty, league of legends, skyrim... все светове, в които той прекарваше месеци. Развиваше герои, мислеше тактики и пълнееше пред екрана. Един ден майка му го попита дали няма да започне да се занимава с нещо по-серионо. Баща му го попита няма ли да кандидатства след като завърши. За него имаше ясен отговор - не! Но им каза, че все още не знае. Заплашиха го, че ще го изхвърлят от вкъщи, но той не взе нищо от това насериозно. Продължи да играе, а родителите му така и не го изгониха, плащаха му осигуровките, храниха го и му осигуряваха подслон. Един ден обаче му потрябваха пари. Трябваше да снабди героя си с велик меч, който можеше да намери само в онлайн магазина. Нямаше как да поиска пари от родителите си, рожденият му ден беше прекалено далеч, Коледа, също. Тогава негов приятел му каза, че съществува позиция гейм тестер и няколко компании набират хора. По цял ден цъкаш игрички, откриваш бъгове и ти плащат. Звучеше като нещо точно за него. Започна още на следващата седмица. С лекота мина обучителния период. Изкара с отличие всички входящи тестове и започна тестването на игри. Първоначално работеше на 8 часов работен ден, но после започна да взима все повече и повече извънредни часове. Стана най-добрият в студиото. Не мина много време и го повишиха. След това го повишиха отново, след това още веднъж, докато накрая се превърна в гейм дизайнер - в общи линии човекът който измисля игрите. Крачка след крачка, той водеше щастлив живот. Получаваше му се, защото знаеше какво иска, знаеше какво преследва и какво му е интересно. Не искаше да оставя следа, нито да става известен. Искаше да играе игри, да участва, да бъде вътре в нещата. Така и умря, вътре в нещата, на 63 години, с брада, дебел като слон и усмихнат. Епитафията му гласеше "Той превъртя живота."

Останеш ли сам - умираш

Цяла сутрин усмивката не слезе от лицето му - направи си пържени филийки, отвори си домашното сладко от смокини, намаза две-три и ги погълна наведнъж. Погледът му беше вторачен в стената отсреща. Капка сок, от черешовия компот, се стичаше по брадата му. Премлясна няколко пъти и преглътна. Беше му хубаво, сякаш се тъпче с шоколад пред телевизора, сякаш лепкавата течност вля свеж нюанс в кръвта му, създаде му някой друг ендорфин и тръгна към пикочния мехур. Точно това и чакаше. Притича до тоалетната, вдигна капака и седна на белия стол. Днес беше ден за експерименти, днес той пика седнал. Тръбичката се отпуши и жълтата топла мокрота оцвети водата под задника му. Всеки път когато пикаеше се сещаше за един определен виц. Всеки път му беше смешен. И този път се засмя. "А-ах, кеф!" Изтръска го няколко пъти, но не се заигра, изправи се и се погледна в огледалото. Отвори кранчето, после насапуниса ръцете си и отново се погледна в огледалото. Повдигна вежда, каза си защо не и отпусна ластика на панталона си, все пак колкото по-дълго живееше, толкова повече се убеждаваше, че адът и раят са измислица, и че накрая няма никой да го съди. Подпря се на мивката. Тялото му се разтресе, а водата ставаше все по-топла и по-топла. Гледаше се право в очите, но виждаше нещо друго. Съсредоточението му растеше, докато накрая придоби онова изражение, което хората имат на лицето си, когато са извън тялото си. Несъмнено трипът го беше отвел при някоя пищна красавица, при някой мил спомен, от времето когато жените все още благоволяваха да спят с него. Това време беше отдавна отминало. Сега той живееше самотния живот на учител, освен това плешивец с ниска заплата. През деня му се подиграваха десетки гаменчета, а вечер му се подиграваше самотата, подиграваха му се всички избледняващи спомени и заровени амбиции, всички мечти за светло бъдеще. Нямаше такова, както нямаше и компания след дългия работен ден.
Няколко горещи капки се отбиха от мивката и го изгориха. Той отскочи настрани. Ядоса се и си вдигна панталона. Затвори кранчето.
След малко вече слагаше папийонката си. Стегна я добре, завърза обувките си, излъска ги и отиде, за да вземе куфарчето си. Днес беше специален ден. Беше решил, че ще накаже всичките си ученици, ще им даде урок. Нито един от тях не проявяваше интерес към предмета му, нито един от тях не проявяваше интерес към него самия, дори не знаеха името му. Да, във всеки клас си има зубрачи, но в класовете, в които той преподаваше, дори зубрачите не искаха да учат. Отвори куфарчето си, погледна вътре и на лицето му се появи надежда, сякаш вътре стоеше учебникът, който ще влее знание в главите на всички, само с един удар. Точно така беше решил и точно така стояха нещата. Взе любимата си книга, сложи я вътре и се чу "щрак".
Съвсем спокойно слезе по стълбите на входа, в който живееше вече 43 години. Роди се и израстна тук, после наследи апартамента от родителите си. Ужасна смърт, ужасно красива смърт. Единият почина в автомобилна катастрофа, а другият умря от мъка седмица след това. Бяха на възраст, но любовта не признава на колко си, не пита и колко коса имаш на главата, тя удря и не те оставя на мира, докато не полудееш, но не можеш да си сам. Останеш ли сам - умираш.
Качи се в метрото, отвори леко куфарчето и взе книгата. Зачете любимата си глава, пренесе се на далечно място, където царуваха смели и справедливи крале, а принцесите бяха къдрави, с дълги слаби крака. Понякога се разхождаха голи, но само във въображението му. В книгата спазваха висок морал. След няколко минути вече крачеше към училището в което преподава, обзе го сценична треска. Предстоеше голямата му премиера, представлението на живота му. Влезе през главния вход, бутна заспалия охранител и го поздрави. Пенсионираният, бивш военен за малко не си прехапа езика от уплах и го изпрати с псувня. Вторият продължи по коридора, стигна до класната си стая, извади връзка ключове и отключи. Влезе вътре и седна на бюрото си. Приближи стола максимално до масата и се загледа напред в празното. Чистачката тъкмо беше приключила с измиването на стаята. Миришеше на препарат. Учителят се отпусна назад. Наслаждаваше се на аромата, на чистотата, на тишината, докато от коридора, отвън се чу училищният звънец. Сякаш падна бомба. Нещо гръмна в училището. Освободиха зверовете и те се разбягаха на воля. Навсякъде ехтяха викове и детски смях. След няколко минути вратата на кабинета му се отвори. В стаята започнаха да влизат един по един учениците. Той им се ухили, сякаш им е направил торта. Това забави реакциите на някои от децата, те станаха малко по-предпазливи, защото не го бяха виждали такъв, но след няколко минути се успокоиха и седнаха нормално по местата си. Пошегуваха се, че може би някоя му е вързала. Учителят изчака търпеливо всички да се съберат. Погледа ги как разговарят, как се заливат от смях на някакви неща и как разглеждат претендентките за короната на Мис България на телефоните си. Интелигентни малки глупачета, каза си. Помоли ги да седнат. Трябваше да повтори и да потрети преди това да се случи. Записа отсъстващите в дневника, след което отвори куфарчето си. От него извади куп листа. Децата изохкаха. Помислиха, че ще правят тест, отново, но учителят им ги успокои. Той мина по чиновете и раздаде на всички по лист. Каза им, че това е много важно и че никога няма да забравят този момент. Листата бяха празни, предстоеше нещо ново за тях. Помоли ги никога да не изхвърлят тези листи и че този метод на преподаване е експеримент. Разказа им, че животът е като празен лист хартия и че те сами решават какво ще сложат на него, но понякога има други хора, които решават да напишат нещичко върху чуждите листи, ей така, да оставят следа. Децата, учудени, се питаха какво става. След като раздаде по един празен лист на всички, той се върна на подиума, бръкна в куфарчето си и както беше с гръб към учениците и с лице към черната дъска, нещо изщрака, като голяма химикалка. Учителят дръпна спусъка на револвера си, който беше насочен към челото му. Разписа се на всички листи, а учениците не промълвиха и дума. Експериментът беше успешен. Капеше мозък от тавана.

Искрено ваш: продавач-консултант

Здравейте, казвам се Деян Георгиев, но в интернет пространството съм известен като епитафия бездумна. Някои хора ме наричат и така, нямам проблем с това. Аз съм млад, перспективен и татуиран. Занимавам се с писане на текстове. Може да прозвучи нескромно, но бих могъл да напиша всичко, което поискам, да го накарам да звучи научно, лумпенско, романтично и т.н. С няколко думи, аз съм най-добрия писател в квартала! Завърших семестриално Драматургия в НАТФИЗ и това ме прави един доста добър сценарист, но в същото време продавам маратонки... Омръзна ми!
Аз съм нещо ново. Аз накарах китовете да се обърнат по гръб и да създадат водовъртежите, аз заших душите на двама влюбени, за да изядат червеите телата им, аз карам хората да мечтаят всяка вечер и колкото и самовлюбено да звучи всичко това, аз съм надеждата за нещо различно в книжния свят в България, просто защото никой друг не е достатъчно смел, за да мечтае за същото.
Освен да издам книга, искам да напиша и великия сценарий. Нямам нужда от помощ за това, рано или късно ще се случи. Ядосан съм, че млади хора, като мен, не намират развитие, заради старите кучета, заради връзкари и най-вече, защото сценаристи се търсят само от уста на уста. Аз съм бездумен, няма как да си намеря работа от уста на уста. Да, случвало се е, сигурно ще продължи да се случва, но е доста фрустриращо да си намираш работа по специалността веднъж на 2-3 години, да работиш 3-4 месеца по даден проект и накрая да не ти платят, защото на мен тази история ми се е повтаряла няколко пъти. Този филм съм го гледал. А когато споделиш с някой, той клати глава и казва "Така е в България." Мои приятели рисуват за без пари, просто защото не им плащат, други играят за без пари по същата причина и съм сигурен, че има и много такива хора, които пеят безплатно, защото някой е решил да се възползва от тях, да им забави договора и накрая просто да ги изхвърли на улицата и да забрави, защото така било в България. И докога? После онези работодатели, продуценти получават още и още ефир, а за нас остава да пълним моловете и да разпродаваме стоката им, защото там поне плащат редовно. Да, аз съм страхотен продавач, мога да ви бръкна в джоба и да взема всичките ви пари без да се съпротивлявате, за да ги сложа в сметката на шефа ми. Ще мислите за здравето на краката си, ще се влюбите в маратонките си, нищо че може да имате същите два пъти по-евтино, нищо че може да имате още по-добри три или четири пъти по-евтино. Няма да ви пука, ще имате желаното на момента. Не искам да се усмихвам на непознати, да им ближа задниците и да замълчавам, защото по правило винаги били прави. Искам да пиша, да усмихвам хората, да ги карам да мечтаят и да не се занимавам с магазинните им желания.
Затова следващия път, когато влезете в магазин не гледайте човекa, който ви обслужва така сякаш е най-низшето създание, уважавайте го, защото много често се случва да е по-умен от вас, да е по-перспективен и да има по-големи мечти от вас самите.
Настроен съм малко революционно, може би заради протестите, може би защото чувам от непознати, че съм най-добрия блогър в България, че заслужавам повече лайкове във фейсбук. Всичко това са мнения на единици хора. Боало е казал, че всеки глупак ще дочака похвала от по-голям глупак. Там е работата, аз не се смятам за глупак, нито пък хората, които ме четат. Знам, че има примери за млади пичове, които са успели или успяват в момента, а аз съм просто едно мрънкало, но не се кефя на тези млади хора. Изкуството, което създават не ми носи нищо и просто не го разбирам. Някой ще каже "Ами стой си отвън, бъди аутсайдер. И Буковски е бил аутсайдер, работил е като какво ли не и пак е бил велик, в крайна сметка"
Не искам съдбата на Буковски. Не искам да съм нещо в крайна сметка. Искам да съм си аз, аз, сега на момента... и бидейки себе си да успея, да разчупя нормата. Може би ще се почувствам успял, когато някой режисьор предпочете мен за сценарист пред най-добрия приятел на сина си, който е известен само с пиянските си изпълнения. Защото докато предпочитат онези типове, които вършат работа, но не свършват работата, киното ни ще е такова, телевизията ни ще е такава, музикалните клипове ще са такива и песните ще са правени като на конвейер.
Съжалявам, че ви отнемам вниманието от Волен Сидеров и ко. но понякога сдържаността ми изчезва и се скрива при мъха, ниско долу в джобовете ми. Благодаря за отделеното време!
Искрено ваш: и аз вече не знам кой или какво....

boring machines disturb sleep

Неделя сутрин. Ако бяхме на село щяхме да чуем как първите петли събуждат Слънцето и то се появява на небето, прозява се, разтяга ръце и отпива от чашата си с кафе, за да засияе. Но ние сме в града, макар и в предградието му. Стоим пред красива бяла къща, с бяла ограда, зелена морава и веранда с хамак. Изглежда специална. Тогава се обръщаме наляво и виждаме, че по продължението на улицата има десетки подобни къщи, надясно също. Отваряме входната врата и влизаме вътре. В този момент се чува сутрешната аларма, която трябва да събуди стопанина на къщата. Джеймс е преуспяващ брокер, който отваря фирмата си твърде млад. Баща му умира, когато той е само на осемнадесет. Изведнъж става глава на семейството и е принуден да започне да се грижи за майка си и малкия си брат. Тогава му хрумва идеята да продаде семейните земи и да си отвори фирма за недвижими имоти. Прави го и сега, десет години по-късно, той е сред най-успелите млади хора в града, има жена и дете, малкият му брат вече е негов съдружник, а майка им се радва на старостта си.
Заварваме Джеймс пред огледалото. Всяка сутрин, той става десет минути преди алармата. Влиза в банята, къпе се, мие си зъбите и излиза, за да я изключи. Застава пред огледалото и се облича. Слага вратовръзката си точно за тридесет секунди. Приближава се до леглото и целува жена си по челото. После влиза в стаята на четири годишната си дъщеричка, избутва я в средата на леглото, за да не падне от ръба му, завива я и намества възглавницата й. Повтаря действието с целувката и излиза. За него е удоволствие да става преди всички, да излиза преди всички и като цяло да си върши работата.
Джеймс се качва в колата си, натиска дистанционното за гаража, вратата се вдига бавно, той пали двигателя и потегля. От радиото му звучи сутрешно предаване. Мъжът говори сякаш не си е доспал, обявява някаква песен и млъква. Идва ред на музиката. Джеймс потропва в ритъм по волана. Спира на знак стоп, очевидно наоколо няма никакви коли. По това време ще е чудо ако има будни, изобщо. Потегля. Излиза на околовръстното. Пътят пред него е чист и широк. Асфалтът е сякаш току що положен, свеж и готов за големия трафик. Маркировката е изчистена до блясък, бяла като от реклама на перилен препарат. Далеч в небето самолет чертае фигури от въздушните струи. Джеймс ускорява до максималната разрешена скорост. Поглежда фигурите в небето и се усмихва. Отстрани Луната още не се е скрила. Половинчато наднича на синия фон, сякаш е стъпила върху линиите изрисувани от самолета. Всичко е толкова красиво за любопитните очи на Джеймс, надига се и наднича през процепа на шибидаха. Удар, трясък, спирачки. Джипът отскача. Джеймс едва удържа колата, тя криволичи по пътя, за да отбие малко по-нататък. Учестено дишане, отваря очи, чуди се какво става, вдига глава и поглежда в огледалото за обратно виждане. На свежия асфалт, между бялата маркировка лежи някой. Джеймс се панира, удря волана, колата изсвирва. Край с щастливия и спокоен живот. Слиза, оглежда се, наоколо няма никого. Хваща се за врата и се приближава. Госпожо, добре ли сте? …
Никакъв отговор. Джеймс се приближава, проверява пулса й. Няма дишане, няма пулс, няма живот. Той вади телефона си. Набира номера на полицията и миг преди да натисне зелената слушалка се спира. Разхожда се напред-назад, сложил ръце на врата си, поглежда телефона, поглежда набрания номер. Издишва тежко, почти изревава нещо. Наоколо няма никого. Вдига жената на рамо и я слага в багажника на джипа. Потегля.
Джеймс спира на мост, оглежда се отново, отваря багажника и хвърля жената от горе. Трупът й цопва във водата.
Вратата на гаража се отваря, Джеймс паркира вътре, решетката се спуска. Той си отдъхва, гаси двигателя на колата и се прибира вкъщи. Сваля костюма и облича домашните си дрехи, отпуска се върху дивана. След малко се появява жена му. Реших да остана вкъщи днес, да прекарам повече време с вас.
През целия ден Джеймс гледа новините, трепери и чака да съобщят нещо за изчезнала жена.
Такова нещо не се случва.
На следващата сутрин, десет минути преди алармата, Джеймс лежи с отворени очи. Чува кола да спира пред къщата. Една от вратите се отваря, след няколко секунди се затваря и колата потегля. Джеймс става, изтичва надолу по стълбите, отваря входната си врата, отива до пощенската кутия, вади от там вестник и го разгръща. Преглежда го целия, страница по страница, няма нищо написано за изчезнала жена. Влиза в къщата и затваря вратата. Минава покрай кухнята и се насочва към банята. Нещо му привлича вниманието и се връща обратно. Гледката го кара да изпусне вестника. На кухненската маса стои чаша пълна с портокалов сок, а зад нея на стол е седнала мъртвата жена, гледа в нищото, мокра и покрита с водорасли. Джеймс се панира, оглежда се наоколо, дали някой не му върти номера. Приближава се до нея, бутва я леко и тя се свлича на земята. Някой е видял какво е направил и сега се опитва да го сплаши. Чува се алармата. Ще събуди жена му, ако не действа бързо. Изтичва нагоре по стълбите, успява да я спре, но жена му се размърдва. Той се приближава до нея, опитва се да й се усмихне и я целува по челото. Казва й да спи. Тя се отпуска на възглавницата си. Джеймс слиза надолу по стълбите, грабва мъртвата и я откарва в гаража си. Слага я в колата. Качва се отпред и застива. Трябва да измисли какво да прави с нея. Близката горичка. Слиза, взима лопата, слага я при жената и се качва обратно. Вратата се отваря. Джипът потегля. През цялото време Джеймс гледа в огледалото. Никой не го следи. Стига до гората и запретва ръкави. Започва да копае. Напрежението е изписано върху лицето му, всеки звук го стряска и го кара да се оглежда, оказва се вятъра. На челото му се появява пулсираща вена, почервенял и потен, той продължава да копае, когато рухва и се разплаква. Бие по земята с лопатата, свлича се и се обляга на дървената й дръжка. След малко успява да се мобилизира. Изкопава дупката и хвърля жената вътре. Зарива я. Хвърля лопатата в багажника и се отбива в близкия фитнес, за да се изкъпе. Преоблича се в колата. Отива на работа. Цял ден се опитва да се държи нормално с колегите си, но когато остане само той не е на себе си.
След края на работния ден Джеймс се прибира вкъщи. Оглежда се за полиция, оглежда се за трупа, оглежда се за нещо съмнително. Всичко е нормално. Съпругата му е сготвила вечеря, детето му разказва за денят си в детската градина, докато си играе с някаква кукла. Той се отдалечава от тях. Има нужда да остане сам със себе си. Страх го е, че може да ги нарани. Чувства се като чудовище. Харесва му, че е направил нещо нередно и забранено и се е измъкнал. Харесва му и това го плаши. Джеймс прекара цялата вечер в такива мисли. Жена му потърси контакт с него на няколко пъти, но опитите й бяха неуспешни. Накрая си легна разярена. Джеймс спа на дивана, макар че състоянието му за времето, което прекара там беше далеч от истинския смисъл на съня. Стана сутринта и се приготви за работа. Действията му бяха мудни, без желание, без обичайната страст, с която вършеше всичко. Просто се облече, провери всички стаи за трупове, провери под леглата, в гаража и накрая се качи в колата си. Вдигна вратата и потегли. Сутрин като всяка друга. Асфалтът, слънцето, небето, всички го приветстваха. Дори самолетът отново оставяше следи. Забрани си да го гледа, за да не сгафи отново. Май всичко беше нормално, този път. Нещо му замириса. Огледа се, нямаше нищо съмнително на задната седалка, по пода, също. Колата отби встрани от пътя. Чу се щрак, вратата се отвори и Джеймс излезе от джипа. Приближи се до вратата на багажното отделени. Протегна ръка, натисна ключа и механизмът я повдигна нагоре. Чу се силен вик. Жената лежеше покрита с пръст в колата му. Джеймс започна да крещи наляво и надясно. Къде сте бе, нещастници? Къде сте? С мен ли ще се подигравате? Майка ви, мръсна…
Птичките пеят, никой не се появява, сякаш наоколо съществува само вятърът.
Джеймс стои така, диша тежко и продължава да се оглежда. Накрая осъзнава, че е сам. Затваря задната врата. Качва се в колата. Стиска волана с две ръце. Завърта ключа в стартера, излиза от канавката и гумите стъпват на съседната житна нива. Той редува газ, спирачка, газ, спирачка, засилва се право към първото дърво, което вижда, завива встрани и дърпа ръчната спирачка. Продължава така около десет минути, изорава половината нива в яда си. Накрая решава да направи, това което трябваше още в самото начало. Качва се отново на пътя.
След малко колата му спира пред полицейския участък. Джеймс се обажда на жена си. Почти разплакан й казва, че я обича. Тя го пита какво става. Той я лъже, че всичко ще бъде наред, казва й да целуне дъщеря им от него и да не вярва на нищо от това, което хората може да кажат по негов адрес. Жена му изпада в паника. Джеймс затваря телефона. Избърсва сълзите си и слиза от колата. Първата крачка е най-трудна. Той я прави и продължава нататък. Формулира изречения в главата си. Чуди се какво ще каже, какво ще обяснява, но не спира…
Няколко метра преди вратата на участъка вълна от хора го обгражда. Осветяват го светкавици от фотоапарати, заливат го с въпроси, накрая му забиват камера в лицето. Джеймс се чуди какво става, откъде са разбрали толкова бързо, та той дори не си е признал още. В този момент от тълпата излиза побелял мъж, който се усмихва на камерата. Представя Джеймс, като жертва на новото реалити предаване. Джеймс се е хванал на въдицата. Хвърлили са трупа пред колата му. Той побеснява. Всичко това е било фарс? Трупът на жената изобщо не е бил труп и е бил пълен със малки скрити камери? Имало е скрити камери в колата му, в дома му? Жена му е била съучастник, а брат му го е поръчал? Това ли заслужава след всичко, което е направил за тях? Дори майка му се забавлява. Иска да ги нареди в редица и да ги сгази всичките, да хвърли тях от моста, да ги зарови…
Предаването приключва с компилация от най-добрите му моменти, как рови в пръстта разплакан, как се обяснява на жена си в любов и как крещи по средата на пътя. Публиката му се смее. Всички се смеят, а Джеймс е на няколко крачки по-близо до това да развие язва.

the messiah needs watching

Тя е времето в което раста, кацнало на кехлибарено цвете и докато ме гледа присвива очи. Тя иска да плува с русалките и да отглежда слон в задния си двор. Тя къса цветята от подредените градини и ги слага в очите на хората. Тя хвърля мидички, докато върви и повечето хора биха си помислили, че е малка и чувствителна, но биха сбъркали. Тя е силна колкото Пипи и знае цялото й име. Тя има тяло на изкусителка и душата на дете. Тя пуши с цигаре и от време на време лети. Отчаяно се опитва да се превърне в Хари Худини и да победи всички, защото не умее да губи. Тя не обича чуждият допир до ходилата си, затова носи чорапи. Купува си пакетче теменужки и е щастлива. Не знам какво вижда, когато ме гледа. Обръща се и заспива с гръб. Обича големите легла и понякога спи сякаш всеки момент ще заплува. Тя бърка действителността със сънищата си и се сърди за неща, които не са се случили. Тя е момичето, което гледа футбол наравно с мъжете и й дължа пита кашкавал, за което. До обяд е взела лентата в раницата, минала е по малките улички до морската градина и вече скача между двете дървета. Три сантиметра плат под краката й. Пази равновесие с цигара и бира в ръка – лети. Разперила е ръце, погълната е от чуждите погледи. Аз съм наблюдател. Искам да й причиня хиляди неща. Този път ще плувам с нея... или ще потъна.
Тя хваща влака и ми разказва за птиците. Изпитва ме и винаги знае повече. Показва ми как се живее, после изчезва. Този влак не спира за всеки. А довчера бях просто хлапе каращо ролери. Мислех си, че китовете съществуват само в приказките и анимациите. Вълнувах се от Коледа и не заспивах без да гушна одеялото. После се появи онази мечта. Тя е дълбокото вдишване, тя е завинаги...
Тя е момичето с въжето - Дора от сутрин до вечер, после отначало.
Тя иска да ме нарича свой и да ме пази вечер от тъмните субекти в подсъзнанието ми. Иска да ми прави компания през деня и да запълва тишината, когато стане прекалено тягостна. Тя иска да е слънце в моята прогноза и всички пътища към нея да са оцветени в зелено. Тя иска да е щъркелa на моята пролет, да е вълнен пуловер през зимата. Тя иска да е суша, за да се спасявам в нея. Иска да рисува усмивката ми с връхчетата на пръстите си. Тя иска да оставя бележки в джобовете ми, за да се изненадвам, когато се бръкна за нещо. Иска да ме завива с косата си, да я возя на колелото и да й построя къща. Иска да ми дава крила и да ги изглажда всеки път щом ги намачкам или счупя. Тя иска да е винаги перфектна за мен, да няма косъмче по тялото си, да се гримира умерено, да не прекалява с парфюма. Тя иска да гони сърничките в парка, а аз да я снимам. Иска да играем на топка, да е винаги красива, да е стройна като ледена висулка. Тя иска да е дъгата, след дъжда, който вали в главата ми. Иска да е сладолед на клечка, когато ми е жега. Да наблюдава с мен небето и да го наглася към музиката, която звучи. Не танцуват ли чудесно облаците? Тя иска да е камък, когато ми се троши. Иска да е азбука, когато имам нужда от думи. Да е статуя, когато имам нужда от тишина. И да е вретено, когато имам нужда от сън. Тя иска да е коралов риф, когато трябва да се скрия. Тя иска да е слънчоглед, да е русалка, да е летяща костенурка, да е красавицата или звяра, да е осакатена кукла, да е каменно цвете, да е булката труп, да е феникс, за да е под кожата ми. Тя иска да ми е катет, хипотенуза и отсечка пусната в пространството.Иска да е диджей на моя плейлист. Да ме обича повече отколкото аз се обичам. И да е рекламата на моята телевизия, сутрешен блок, новинарска емисия. Тя е стълбището на моята сграда, тя е крушката светлина, тя е парче от Рая, тя е мляко с какао и бадемов марципан. Тя е дъвка турбо, бенгалски огън, килограм череши, летяща чиния и захарен памук. Тя е жена ми и така си я представям.

синя коса

Първия път, когато я видях, беше първият път, когато влезе в магазина. Опитваше се да си откачи една закачалка, но не можеше да я стигне. Тръгнах натам, свалих тениската и я попитах дали иска да я пробва. Тя поклати глава. Тогава я огледах. Изглеждаше като всички останали от нейното поколение, но усещането беше различно - черна коса, сини кичури, тесни дънки, тениска и кецове, звучи нормално, даже прекалено. Усмивката й беше хубава, от онези усмивки, които сякаш се случват само за теб само в този момент и никой никога няма да бъде награден с нея повече. Обикалях след нея, предлагах й различни аксесоари и се молех да не забележи, че треперя, че сърцето ми ще падне в краката й, за да й оближе подметките, че ръцете ми биха й спрели въздуха, с прегръдката си. Надявах се да не забележи слабостта ми и в същото време се надявах да забележи всичко, за да се случи нещо красиво. Не знам дали го е забелязала. Всичко приключи с покупка, от която само шефовете ми останаха доволни, или поне, не и аз. Обещах си, че щом я видя пак, ще я поканя да излезем. Прибрах се вкъщи и попитах всичките си познати дали познават подобен персонаж. Нямах късмет, написах си статус за нея и реших, че най-вероятно утре няма да я помня.
Постепенно споменът за момичето изчезна. В магазина влизаха други като нея, пробваха различни дрехи и си тръгваха. Някои изглеждаха подобно, други не, но никоя не остави онова усещане в мен. Докато един ден не излязох от склада с няколко блузи в ръка и я видях отново. Беше с гръб и пак се беше протегнала към закачалките нависоко. Помогнах й. Тя ми се усмихна за втори път и сърцето ми отново се озова на земята и започна да лази около нея и да препикава наоколо, за да маркира територията си. Няма да лъжа, не я поканих на среща. Стори ми се тъпо да го правя, докато съм на работа. Телефонът й иззвъня. Тя вдигна и от разговора, който дочух, разбрах, че си има приятел. Реших, че е щастливо влюбена и няма какво да й се бъркам. Ще я срещна в друг момент от живота си, някой по-подходящ. Отново си обещах, че следващия път, вече ще я оферирам.
Днес слизах по ескалатора на метрото, към перона, когато забелязах привлекателно момиче. По принцип сканирам всичко наоколо за привлекателни момичета, в това отношение съм си отявлен мъж... и във всички останали, разбира се. Загледах се и очите ми светнаха. Сините й кичури бяха позеленели, но също й отиваха. Слизах към нея и нищо не можеше да ме спре да я заговоря, нищо освен срама ми. Тя не ме забеляза и се отдалечи, а аз не спирах да я гледам. Разказах всичко на приятелката, която ме придружаваше, а тя ме окуражи, каза ми, че трябва да го направя, че съм привлекателно момче с татуировки и едва ли ще ми откаже. Не можах. Качих се в метрото и пътувах на един вагон разстояние от нея. На следващата спирка слязох и докато подминавах вратата на която беше застанала погледите ни се срещнаха. Влакчето тръгна, с него си тръгна и тя, зачудих се къде ли отива и си мернах ръката. Тогава се сетих къде съм я виждал. Беше татуирана върху кожата ми, летеше, седнала върху костенурка... Приятелката ми се обърна към мен и каза - много си смотан! А аз й отвърнах, че знам и че най-вероятно довечера ще напиша разказ за това момиче. Ето го и поредният разказ за случайно момиче...
Не мога да ти предложа много, нито бих организирал национално издирване, за да те намеря, защото се отказвам лесно и съм нерешителен, но мога да ти измия косата, когато те домързи, мога и да те боядисвам и да сменям крушки, и да мълча...

Мъжът, който си играеше с детски играчки

Първият си срив преживя, когато жена му го заряза. През главата му минаха стотици варианти. Първоначално реши да се изсели в гората и да заживее там, да яде горските мъхове и гъби, да си построи къща от падналите дървета и да си играе с животните. Тогава се сети, че не знае нищо за гората, не може да различи иглолистно от широколистно дърво и най-вероятно ще оцелее не повече от няколко часа сам в гората, ако не изяде някоя отровна гъба преди това. Тогава дойде и вторият срив. Съжаляваше за всичките непрочетени книги, за пропуснатите знания в училище и часовете от които беше избягал. Нямаше връщане назад. Или продължава, или се отказва и си стяга примката около врата. Реши да се откаже от хората, но не като избяга в гората, а като ограничи до минимум общуването с тях. Малко или много това решение беше взел още много отдавна но крайната му фаза дойде, едва когато беше на 42. Избра играчките пред всичко останало, защото само с тях успяваше да види истинското си лице, или поне онова лице, което му харесваше да вижда. Изтри писмата си, заличи и детските си спомени, започна да твори наново. Купи си стотици оловни войничета. Подреди ги по чин и създаде война. Момчетата ги бива в това - да създават войни за забавление.
Един ден докато си приготвяше закуска и замисляше поредната битка, той откри, че войниците му са живи и предпочитат да пеят и да правят музика, пред това да се бият. Влезе във всекидневната, където ги беше подредил, привлечен от песните им и с изненада ги видя да се поклащат в ритъм с музиката. Веднага накара командира им да ги строи, след това се опита да ги убеди, че в песните и танците няма нищо забавно. Да накарат врага да клекне, да му отрежат главата и да се огледат победоносно, би било много по-голям успех, много по-достоен живот. Да извикат с пълни гърла „Атака“… Тогава войниците му го погледнаха смирени, както само една кукла може да погледне кукловода си, вдигнаха пушките си и се върнаха на работа. Командирът водеше войската си към поредното клане. Мъжът им обеща, че вечерта ще има Барбита за всички и изтича до магазина.
Неволен свидетел на случилото се стана една сврака, която се влюби в командира на армията. Беше привлечена от лъскавия му сребърен костюм, с оризови копчета и висока мечешка шапка. Трябваше да го притежава на всяка цена. Тя стоеше на отворения прозорец и кроеше планове за отвличането му. Удобен момент се появи веднага щом човекът изчезна от картинката.
Командирът подреди гвардията си пред къщата за кукли, която от ежедневните нападения беше останала без капаци на прозорците, без врата и една стена. Куклите вътре се скриха под маси и столове, децата крещяха, а кокошките на двора се разбягаха. Само един клоун с пружина вместо врат, се изтупурка пред армията, опита се да ги спре, после се опита да ги разсмее, за да се обедини с тях накрая. Командирът вдигна сабята си високо над главите на всички, въздъхна отегчено и поклати глава. После я свали. Чу се силен вик. Войниците се втурнаха към къщичката. В този момент нещо хвана командира под мишниците и го вдигна във въздуха. Войниците стреляха по грабителя, но не бяха свикнали да стрелят по нещо, което се движи и не улучиха нито веднъж. Без командир не знаеха какво да правят, животът им загуби смисъл. Дори песните им не се получаваха. Тогава едно момче от къщата излезе и им предложи да станат фермери и съдят царевица, заедно с останалите. Войниците приеха.
Когато мъжът се върна у дома, цялата му къща беше изорана, навсякъде се носеха песни, досущ като на памукова плантация напоена с негри. Той побесня, огледа се за командира, но не успя да го намери, дори след като обърна къщата с главата надолу. Тогава се сети да попита, а бившите войници му разказаха всичко. Командирът беше отвлечен от черна граблива птица. Мъжът се ядоса, заповяда им да зарежат каквото вършат и да тръгнат да търсят командира си. Войниците хвърлиха кирки и лопати, загърбиха мотиките и тръгнаха да търсят пълководеца си.
Изведнъж се чу силен трясък. Вратата на къщата падна заедно с пантите.
Пред къщата паркираха няколко полицейски коли. От тях излязоха униформени, скриха се зад колите си и насочиха оръжия към входната врата. Отстрани спря голям брониран микробус от който слязоха тежко-въоръжени, бронирани с каски полицаи. Те се насочиха към къщата и призоваха мъжът отвътре да излезе. Той ги чу, но побягна и се скри в мазето. След повторно призоваване, полицаите свалиха вратата заедно с пантите. Нахлуха вътре и след кратко лутане измъкнаха мъжа от къщата му. Сложиха му белезници и му прочетоха правата. Изнесоха няколко компютъра, дискове и разпечатани снимки с доказателства, че мъжът е поддържал няколко сървъра с качени сайтове за малолетно порно.
Свраката и командирът… те заживяха щастливо.