Образът в огледалото

Нека целият свят да види, колко желирани бонбони са останали под езика ми.

Под звуците на измислената музика, вървях по улиците на непознатия град и се вглеждах във всичко невиждано досега. Думите по табелите бяха написани на майчиния ми език, но изреченията, които оформяха ми звучаха непознато. Затова се вглеждах внимателно в тях за да ги разгадая. Успях единствено да си докарам световъртеж, от прекаленото втренчване. Реших, че съм се разхождал достатъчно и тръгнах към мястото, което напоследък наричах дом. Блок 29 в Студентски град. Първи етаж, стая която някои биха определили като мрачна. Всъщност стаята беше типичното мъжко свърталище. С петна от напитки по пода, миришеща на бира и толкова затъмнена, че дори по обяд можеш да си помислиш, че е полунощ. Веднъж се прибрах и електрическата крушка изгоря, не ме питайте как съм я сменял. Хаха.

Тръгнах по посока на квартирата, но не след дълго до мен спря кола. Прозорецът се скри бавно и така откри лицето на доста силно гримирана блондинка. Залитнах от миризмата на алкохол, която в следващия миг премина през носа и се заби в съзнанието ми. Тя ми направи знак да се кача, а аз все още замаян, дори не се поколебах. Седнах до нея, а тя подкара с такава скорост, че с тялото си оплътних всяка извивка на спортната седалка. Не знаех какво да кажа, а жената изглеждаше толкова обсебена в карането си, че просто реших да не я безспокоя. Стоях мирен и сдържан. Дори толкова сдържан, че гледах да огранича броя на вдишванията и издишванията. Свалих прозореца и запалих цигара, аз бях нейния пътник. Колкото и да се опитвах да се успокоя, изпитвах лека доза страх. Не се сдържах и я попитах къде отиваме. Тя ме погледна със зачервените си очи и не каза нищо. Страхът все повече нарастваше в мен, започнах да се питам, защо подяволите съм се качил? Къде ми е бил умът? И за каква дрога става въпрос, че все още нямам желанието и силата да сляза. Тази жена караше като луда, всъщност беше доста добър шофьор, защото изпреварвахме колите, сякаш са спрели. Аз съм пътник.

Загасих цигарата и вдигнах прозореца. Точно тогава, като по поръчка заваля дъжд. Чистачките създаваха някак романтична атмосфера с равномерните си движения, а запотените прозорци допълваха цялата картинка чудесно. Мислех си за секс и как тази жена би паснала идеално на моментните ми желания. Надявах се да ме закара на някое изоставено място, а там... е всички знаем какво имам предвид. Съгласен бях след това да разпори стомаха ми, да ми вземе вътрешностите и да ги даде на кучетата си. Не знам какво ме беше прихванало. Може би беше страничен ефект от странната миризма в колата. Стоях вътре, затаил дъх и чаках да достигнем дестинацията. После колата издаде адски рев и аз се залепих отново за седалката. Тя се обърна към мен и ме попита дали знам къде ме води. Глупав въпрос, та аз дори не знаех къде сме. Аз не й отговорих, само се огледах, а тя полудя. Започна да блъска по волана, да скубе косите си. Крещеше немислими неща. Опитах се да я успокоя, но нещо ме блъсна толкова силно, че сякаш бях вързан за седалката. Изплаших се и понечих да отворя вратата, но ръката ми премина през ръчката. Повторих движението, но се случи същото. Нещо в главата ми казваше, че нещата не отиват на добре за мен. Тогава тя се обърна и ми каза, че е толкова лоша, че сигурно ще поискам да умра. Ако сега разсъждавам над казаното, сигурно бих се възбудил, но в онзи момент пишката ми беше застанала в гърлото и не искаше да излезе на никаква цена. Стоях на седалката, опиянен от миризмите, кожата ми беше настръхнала, а цялото ми тяло трепереше. Незнайно защо, тази луда жена започна да ми разказва за себе си. Личеше си, че е пила, защото след всяка нейна дума, аз се чувствах все по-пиян. Разказа ми за детството си, колко умно дете била. Как никога не получавала по-малко от 6. После ми разказа за първата си любов, първата им целувка. Не исках да слушам за секса, а и тя ми го спести. Разказа ми за съпруга си, колко влюбени били и колко хубави деца имали. Но той започнал да й изневерява, а тя да пие. И тогава ме попита дали съм щял да умра. Отговорих й, че да, всеки умира рано или късно. Мисля че вече се бях напикал от страх, когато тя се разплака и крещеше в очите ми, дали съм искал да умра от нейната ръка. Опитах се да кажа нещо, но от устата ми излезе единствено балонче от слюнката, която бях опитал да преглътна. Лицето ми пребледня, виждах го в огледалото. Никога не съм си представял, че страхът би имал такова изражение в моето лице. Смъртта да, но не и страхът. Жената се разплака още по-силно, а аз не знаех дали да успокоя себе си или нея. Опитах се да отворя вратата, после да натисна клаксона, за да привлека внимание. Опитах да отворя прозореца, но никакъв резултат. Ръката ми преминаваше през всичко, което опитвах да натисна. Сякаш съм изцяло под неин контрол. Тя чакаше решение. Аз не знаех какво да кажа. А тя започна да ме моли. Каза че ще се промени, че повече никога няма да кара пила, че всъщност ще откаже алкохола. Молеше се да не умирам. Аз мислих, че е луда. Казах й го. А тя ме молеше и молеше. Тогава видях светлината в небето. Почувствах някаква сила. Странно привличане. Изведнъж аз бях извън колата, отстрани колата, над колата. Бях навсякъде, където съзнанието ми кажеше. Обърнах се назад и видях, че още лежа на седалката, а жената е заровила лицето си във волана. Стори ми се странно, защото дрехите ми бяха мръсни. Приближих се. Плачът се засилваше и тогава видях предната броня. Беше изкривена и на места имаше петна от кръв. Погледнах през прозореца, лежах на седалката, потънал в кръв. Не дишах. Или желанието ми да притая дъха си, е експлодирало в крайна сметка или сънувах. Колата спря пред болницата, но явно е било прекалено късно. Не осъзнавах какво се случва, докато не се появиха полицаите и закопчаха хубавата дама. Аз бях нейният пътник.

Странно е да гледаш как собствената ти майка те погребва. Но е хубаво, когато навестяваш стари познати. Отмъстително, привлекателно чувство на цялост. Но ти си просто спомен, и след като умре последния, който те помни, изчезваш и ти.

Read more: http://blogs.myspace.com/index.cfm?fuseaction=blog.view&friendId=139288952&blogId=513990619#ixzz0xH7qKJuq

+ amor

Днес се влюбих за 4 път. Не беше от онези влюбвания от пръв поглед, за които хората разказват на внуците си. Май не беше и от втори. Не е задължително да е било и днес. В крайна сметка важното е, че съм влюбен.

Всъщност, всички очакват от един мъж да се влюби в жена. Аз се влюбвам в такива всеки ден. Искам да им се прекланям целогодишно, да лазя в краката им, да им пиша нежни поеми, но те просто завиват зад ъгъла и се превръщат в красивото начало на деня, или завършека. Някак не успявам да уловя и запазя красотата им за себе си, остава само споменът. Но той е тъжна вест, като останала на дъното течност от скъп парфюм. Сякаш го има за да ми напомня, че никога няма да се потопя в тази красота. Че мога да я имам за миг, но не и за по-дълго. Май затова и не събирам смелост за да замахна. Тези влюбвания са колкото прекрасни, толкова и мигновени. Но важни са не те, а онези които изкарат нощта и светят като пълнолуние по цял ден – всеки ден.

Стоя и я наблюдавам, а тя от своя страна не прави нищо. Просто съществува. Но това съществуване за мен е толкова очарователно, че при всяка нейна усмивка се чувствам сякаш ме полазват хиляди малки бръмбарчета, а част от тях успяват да преминат през пъпа ми. Тогава чувствам онова топло жужене в стомаха. Тогава тя вдига поглед и ме поглежда, а аз придобивам смисъл. Съществувам. После тя се обръща и аз изгасвам, както изгазсват лампите по време на кино-прожекция. Лентата свършва, имената на целия екип хора са се изредили, а аз все още я наблюдавам. Естествено, че тя не знае. Дори не подозира за съществуването си в главата ми. Толкова е хубаво и сигурно така. Но и самотно. Нямам смелостта да я погледна в очите, не мога да я оставя да ме хване, че я наблюдавам. Чувствам го, като грях. Сякаш я оскърбявам с погледа си, превръщам се в онези нагли зяпачи и подсирвачи, или поне така го усещам. Не мога да си позволя подобно нещо. Не мога и да спра да я гледам. Жалко е, че не можеш да притежаваш красотата на цветето, без да го откъснеш. Жалко е, че не можеш да бръкнеш в буркан с кисели краставички, без да си заклещиш ръката.

А просто исках да напиша, че се чувствам щастлив.

Едуард Олби, дано ми простиш.

Read more: http://blogs.myspace.com/index.cfm?fuseaction=blog.view&friendId=139288952&blogId=513575561#ixzz0xH7RnN7o

Кръвта ми е черно грозде

Улови мига, докато потъваш. Сигурно се чудиш как е възможно да пиша все по-песимистични и мрачни послания и все още да дишам. Ами как... мисля, следователно съществувам. Но оставям мислите си върху белия лист. Моралът ми е запълнен с утехата на хиляди хора, изказващи почитания към написаното. Лицата са все усмихнати. Лицемерието им е станало водеща роля. Порцелановите маски не са сменяни скоро. Но сълзите и смеха нямат нищо общо, освен ако не ги свържеш с игла и конец. И аз май точно това направих. Защото от известно време не е имало миг в който да се засмея, без след това да се разплача и обратното. Киселините напират от стомаха към гърлото, но ти целуни очите ми и ме остави да заспя. Да се нося на крилете на вятъра. Да спя.

Не. Вече не искам целувки. Не искам ничие докосване. Омръзна ми да спя и да се събуждам. Да спя и да се събуждам. Сякаш съм попаднал в природен кръговрат. Уж сам определях съдбата си, а се оставям да завися от разни парцалени кукли, украсени по мое желание. Някой им вдъхнал живот, а може би аз. Че на кой му е нужно да обича парцал? По-добре да хвана една метла и да изчистя всички тъмни кътчета в мръсното ми подсъзнание. Може би така ще съм по-симпатичен. Всичко на теория изглежда ОК. И сега аз съм наред. Аз те зарязвам. Вижте ме, вожда на мъжкото общество. Изоставих момиче. Вече мога да пусна брада и да се наричам Мъж. Момчето умря по време на второто действие, в една от първите сцени. Много кръв изтече оттогава. Много превръзки бяха сменени, но раната не зарастна. Тя еволюира в пъпна връв, а щом я срязох сама се завърза на възел. От малките й процепчета се показаха зъби и езиче. Тя ми заговори с женски глас. Разказваше ми за местата, които е посетила, за хората, които е срещала. Веднъж била с рогоносец, искал да отмъсти на жена си, но не могъл да го вдигне. Пъпната връв се отпусна и заспа. Повече не чух гласът й. Мисля че вече говори на стомаха ми. Понякога вечер я чувам да къркори с червата ми. И тогава идват тежките утрини, защото тя кърви вътре в мен цяла вечер. А на сутринта се налага да вадя кръвта й от тялото си. Паразити дотичват от време на време. Умират от глад, но не съм луд да ги нахраня. Желая смъртта им, както те кръвта ми. Подушвам лицемерието в тях, както в лицата от горе. Веднъж стъпках един на пътя за тоалетната. Бързах ужасно, а той не направи място на господаря си. Предполагам, че е бил ослепял от глупост. Сложих го да поспи. Ленивостта ми се спуква от поквара. Еделвайсът на ревера ми вехне от години. Остана ми само един цвят, ако падне и не съм намерил любовта, съм обречен на вечен живот. Как да живея вечно сред зверове като тези? Хаха. Предполагам, че ще ми се наложи да разбера. Всички, всичко трябва да изчезва понякога, за да съм щастлив. Всички, всичко трябва да е до мен понякога, за да съм щастлив. Тя ще ме чака винаги. Дали ще е доволна от видяното? Там на големия часовник. Точно в 5:00. Аз ще съм в бял фраг със синя папионка. А тя ще носи криле, откъснати от ангел и свити в черен, найлонов човал. Ще вечеряме обилно. Ще целим консервни кутии с камъчета. Ще си легнем в различни легла, за да правим платонична любов.

И накрая аз ще изсмуча крехките й черъвца, докато тя се наслаждава на голото си тяло в огледалната стая на любовното ми гнездо. Не съм ли глиган ударен от голяма доза приспивателно. Уви не. Но ще е така, докато на някой му запука. Защото сега на никой не му пука. Дори на мен.

Балон

Летим с дирижабъл в отвъдното. Търсим приключение. Но къде ще го намерим в страната във която всички спят?

Облечени сме в надежда, но нямаме изненади в цилиндрите, нито фокуси в ръкавите си. Правим се на смели, но всъщност нямаме идея какво ни очаква. Изправяме се сами пред непознатото, както когато се раждаме. Скоро усещаме присъствието, а те май усещат нашето.

Разбуждат се за да ни посрещнат, но изглеждат разочаровани. Никой не ни е очаквал толкова рано, а предците ни гледат сякаш сме провал. Все пак сме част от поколението на самоубийците. Където е модерно да носиш бръснарско ножче на врата си, да разширяваш дупките на ушите си, да драскаш по кожата си и да се свиваш на топка в трудните моменти, посягайки към наркотика. Но все пак ни приемат, тук не съществува отхвърляне, защото просто няма къде другаде да отидеш. Може би ще ни пуснат по бързата процедура към някое прераждане. Но ние знаем, че дори така, скоро пак ще сме тук. Вечните пътници, тайм травълърс, летящите между световете, жадни за още и още, наричат ни с всякакви имена, но какво значение имат те, щом нямаме лица? Самоличностите ни са забулени в тайна, дотолкова дълбока и тъмна, че дори самите ние не знаем кои сме. Съзнанията ни са гладки и чисти, нужно ни е просто да се носим сред канелените планини и да чакаме. И всичко е толкова достатъчно... Затова до следващото пътуване ще се радваме на полетата и цветята, на облаците изрязани като от картинка. И цветовете, които са толкова бледи, но в същото време засищащи всички твои желания. Как да не се зарадваш и на липсата на време. Тук всичко е спряло, дори мъртвите часовникари са щастливи, че са се отърсили от него. Защото смъртта е черна дупка, а минавайки през нея, загубваш всяка част от душата си, която брои, отмерва или има нуждата да знае. Една голяма черна точка на стената, в която си се втренчил с векове. Това е смъртта. Може би затова толкова много обичам да съм мъртъв. Защото не е нужно нищо, никой не изисква нищо, а всичко е мир и покой. Пространство, левитация и топлина.

Но ето, че сенките ми започнаха да бледнеят, скоро пак ще пътувам и ще се събудя в нов свят. Без да помня нищо, без да знам кой съм. За да почакам до следващото пътуване. За да забавлявам създателя.

Да почувстваш себе си е невроятно, сякаш откриваш кой си всъщност, за 1 път. Само когато умирам, мога да се намеря. А само чрез болката мога да умра наистина. Как да се откажа от този живот, след като болката е най-прекрасното нещо, което съм срещал. Убива те и в същото време те кара да се чувстваш по-жив от всякога. Дава ти край, но ти дава и надежда за ново начало. А аз се качвам на тези криле и отлитам, докато намеря нов бряг, където ще градя наново. Или просто се качвам на дирижабъла за да си отворя очите за малко и да погледам черната точка...

Без болката няма живот, а от болката се ражда изкуството. Само заради това изречение си струва да живея още 100 години. Не защото е правилно, а защото ме събужда.

12 през нощта удари, а аз отново пиша ли пиша, ли пиша. Но в крайна сметка имам чувството, че просто мислите си издишам.

Комплексар

Наливам се с бира с надеждата да ми дойде музата, уви нищо не идва. Избяга уж на луната, но допреди малко се взирах в почти пълното й кръгло тяло и не видях и следа от нечие присъствие. И все пак ми напомни на муза. Годините в които пишех без да спирам. Когато можех да поваля гвардия от рицари и орда от дракони само с помощта на писалка. Когато мисълта ми не спираше да върви след казаните 3 изречения и когато спирах да говоря само за да си поема дъх. Годината беше 1881, тепърва изобретиха бирената мая и аз я видях за 1ви път. Стоеше сякаш никога не бе докосвана от човек, а знаех че точно допреди секунди барманът се е занасял с нея. Леко запотена и желана от почти всички в бара. Чашата с бира си е просто чаша с бира, но може да бъде описана по милиони начини, когато седнеш да разсъждаваш върху нея. Май в момента просто няма за какво да разсъждавам. И отново ме връхлита идеята за земята и луната. Направени от един и същ материал, стоят разделени, но напомнят за едно и също. Живот, начало или просто събуждане. Събуждане, което осъзнаваш и изпитваш. Усещаш разликата в настроенията, но не можеш да победиш себе си, затова продължаваш да мислиш за края. Защото същите две космически тела означават и смърт. Смъртта на вожда, който е определял житието ти. Смъртта на искрата горяла в теб. Края на всяко начало и началото на всеки край. Репликата която никога не си очаквал да чуеш. Решението което не си взимал. И всичко изглежда оправдано, когато то е просто нещо нормално. В границите на допустимото, обикновена норма. За какво ли говоря, когато просто няма никой да чуе, и как успявам да говоря без да помръдна устните си. Застояли и посипани с прах от годините мълчание. Дори езикът ми не смее да ги безпокои и се е завързал на възел. А от зъбите е останал само спомен за усмивката на някога щастлив човек.  Липсва ми този човек. Жалко че и споменът избледня и вече дори не знам какво точно ми липсва. Оставям се на вълните на музиката. А муиката е толкова разнообразна че вече дори не знам какво харесвам. Мечтая си да бях наркоман. да бях умрял от свръх доза. Дори не ми стиска да се самоубия, а самоубийствените мисли са фон на ежедневието ми. Не рискувам достатъчно, а се надявам да не доживявам 30. Ясно е че ще живея до 90. Подяволите аз дори не пуша и не пия. Надявам се Макдоналдс или КФС да ме убият скоро. КОмплексар!

Daniel

Въртях се в леглото и мечтаех за надежда. Сънищата ме връхлитаха сякаш са прегладнели свраки, а аз бях оставен посредата на нивата, кучан царевица. И накрая умрях. Не наистина, но в съня си. А казваха че щом умреш в съня си, умираш наистина. Може би е така, защото в този момент част от мен си отиде. И сега чакам тази част да се върне. Оглеждам се, сякаш чакам да пресека на светофар, но няма коли. Няма трафик, няма жив човек, всички спят. Лека нощ, скъпи принце. Надявам се, когато се събудиш да си си намерил пъргавият и смел породист кон, на чието седло виси мечът с който ще победиш и най-могъщите си врагове. Имаше нощи, които завършваха така. Имаше и нощи, които започваха така. Сега просто затварям очи. Умирам. Събуждам се и чакам следващата смърт. За да се преродя в нещо чисто. Нещо достойно за светът в който живеем. Защото след всичко изживяно, стигам до извода, че не е достатъчно да кажеш край на нещо, трябва да го убиеш. Да му извиеш врата, докато не му изкочат очите от ужас, докато кръвта му замръзне.  Мечтая за надежда. И докато е така сълзите ми ще са сини, чаршафите-черни, наоколо ще летят грабливи птици, а балоните ще се пукат в мига в който излетят. Мрачните мисли ще са домът ми, острието ще е вярата, а сънят ми ще е бягство...

скрийм(е)

Илюзия. Вървях по пътека, по която ми казваха да тръгна. Изведнъж чакълът свърши, а на негово място се появи скоро поникнала трева. Нямаше и следа от продължение на пътя, затова продължих по тревата. Тя постепенно се превърна в гора от храсти, а после се появиха и високите дървета. Заболяха ме краката от вървене и седнах за да си почина. Заспах. Когато се събудих се озовах облегнат на торса на снежно бял кон. Разгледах го обстойно и се оказа еднорог. Но нещо липсваше. Рогът му беше отрязан, а краката му бяха счупени. Приказното животно отдавна беше спряло да диша. Без източник на живот нямаше как да продължи...
Почувствах се в опасност. Продължих да вървя. Срещнах огнедищащ дракон,но той не прояви интерес, затова го отминах. Срещнах феи и горски нимфи, но те бяха прекалено заети в своите игри за да разбера нещо от тях. Срещнах Питър Пан, побелял от старост, затворил очи, се опитваше да мисли положително и да полети. Отминах го и следваше бряг, но не трябваше да спирам. Направих си сал и отплавах. След като бях гребал цял ден, се отпуснах в спокойната нощ на мократа дървесина и заспах. Когато се събудих беше още тъмно. Но морето беше пресъхнало. Намирах се в някакво затворено помещение. Първата ми мисъл беше че съм стигнал суша, но след това забелязах отворът над главата ми. Син кит ме беше погълнал. По вътрешностите му бяха поникнали цветя, които гъделичкаха краката ми. Лежах и се наслаждавах на момента. Никога не бях се чувствал по-загубен и в същото време по-свободен и спокоен. Спомних си за анимацията с Пинокио. Там използваха дим за да излязат от корема на кита. Тръгнах да търся сухи пръчки, за огън. След като минах 3 преки попаднах на някакво космато тяло. Беше чудовище от непознат вид. Нещо средно м/у дива свиня и мечка. По размери близки до тези на африкански слон. Нещото се разбуди, а при видът ми очите му станаха червени, като горски пожар. С един удар ме повали на земята, а после ме помоли да стана. Изяде ми краката, а след това ми се извини и изтупа праха от дрехите ми. Изплю част от собствената ми кръв в лицето и я избърса. Хвана ме за ръка и ме прегърна, откъсна ми главата, заби я на кол, а после зарови тялото ми и сложи цветя на гроба. Нямаше надгробна плоча, на нейно място беше колчето със забитата ми глава. Нямаше епитафия, вместо нея за мен говориха изпълнените ми със страх очи и още капещата кръв. Тишина.

чертата

Напоследък става все по-трудно да поглеждаш хората в очите. Не само заради големите им лъскави, черни очила. Все по-трудно можеш да им размахаш пръст и да кажеш това е правилно, а това грешно. Просто защото границата м/у правилно и грешно стана прекалено тънка. Даже се замислям дали въобще я има. Дали да забогатея по нечестен начин и да осигуря бъдещето си семейство с по-лесен живот. Или да се потя като роб 100 години за 50 годишна гарсониера с мухъл по стените и плочки в банята, набори на баща ми. Дали да не се захвана с наркотици. Вярно, малко е нечестно, убиваш хората чрез собствената им слабост. Но при тези обстоятелства, при които живеем, рано или късно същите ще умрат по пътищата. Онзи ден по новините казали, че за 1 ден умрели 12, само от катастрофи, а в същото време са се родили също толкова. Колко ли още са измрели от хероинова недостатъчност, рак на белия дроб, тестисите или СПИН. Колко са се задавили с фъстък или парче ябълка. За последните, жалко че не живеем в приказка и почти не се срещат принцове, за да ги спасят, подобно на Снежанка.
И докато се чудя по кой път да тръгна, сякаш се люлея между Ин и Ян, се чувствам потънал в локва от надежда. Локвата се превръща в море и започвам да се давя в собствената си илюзия. Илюзия за по-добро. Но кому е нужно? Хората ще продължат да умират, просто защото този път си избират. Защото в такъв свят сме избрали да живеем, в такова племе сме се родили и такова сме го направили. И щом всичко е избор, следва въпросът. Дали последното нещо, което човек вижда, преди да умре е: "Вие току що умряхте. За да продължите на следващо ниво, моля изберете желаната опция от падащото меню." Натиска стрелкичката, а от нея изкачат всички задгробни светове. Съзнанието маркира избрания, и натиска бутона ОК. Следва чудно приключение, после още избори и така нататък, и така нататък. В крайна сметка избори много, но реалният е само един. Дали избираш сам да управляваш съзнанието си или то да управлява теб.
Избягах си от темата. Дали да забогатея, или не, дали да забогатея, или не, дали да забогатея, или не, дали да забогатея, или не; дали да изнасиля душата си, или...Е може би един ден всички ще се срещнем във Валхала, или един от деветте слоя на Шибалба, Рая, Ал-Дженна, Ада или някой от дръглестите ни, плужекоподобни, книгопродаващи светове. It's all about the money. 

ветропоказателчета

Аз съм света, а светът е едно пухкаво кексче с боровинков пълнеж. Съществува само то, е разбира се и вещицата, която го е направила, за да привлече някое детенце с апетитния аромат и да го излови. След това да го угои и да го изяде. После се чудете какво е Господ? Някой който ви угоява и изяжда. Може би да, може би не, а може би се шегувам. Пънк рок чикс ъраунд ма майнд.
Контролираме ли ума си? Че откъде да знам.
Секунда да се почеша...
Оп, готово.

Едно, две, три...
Живяли някога двама ветропоказатели. Те се намирали в едно мъничко селце на края на света, отгоре върху две къщи близнаци. Ветропоказателите били направени от ламарина и оформени, като нещо страшно типично - петел. Но никой не подозирал за техните чувства. Те не харесвали формата си и искали да си направят операция за смяна на външността при д-р Блексмит, местния ковач (в това село всички били доктори). Освен всичко друго, ламаринените листи, от които били направени, била излята от едно парче метал, съответно те били братчета. Дълго тъгували, че живеят разделени братчетата, но в последствие свикнали и се отдали на жалбите за външността си. Един ден докато падал тихо снежец и едното братче се въртяло весело около себе си, другото го гледало. В този момент паднал самолетен двигател от небето и смазал къщата заедно с въртящото се ветропоказателче. Братчето му застинало на място и не могло да отрази нито полъх. Дълго време страдало за загубата и накрая преодоляло болката, но чак след като й намерило заместник. Ветропоказателчето сметнало, че животът е прекалено кратък, за да го прекара като кокошка, пък дори и петел. Опитало да се отлепи от основите си, но не успяло. После опитало да се откъсно с много силно въртене, но не му достигнал вятър. Тогава върху него кацнало малко лястовиче. Самотното братче му обяснило как стоят нещата и че не може да му позволи да си свие гнездо, заради сегашните закони, ще трябва да подписват договори, ала-бала и не му се занимавало. Лястовичето мрън-нало, но си заминало. После ветропоказателчето се сетило за приказката на Оскар Уайлд - Златният принц и се цапнало по главата, защото можело да помоли птичето за помощ. После дълго се надявало някоя птичка, да кацне, но лястовичките се оказали клюкари и бързо разпространили факта, че вятърното петле е недрожелюбно. Един ден, след 1000 години братчето отворило очи и видяло, че върху него се е покатерил охлюв и умряло от кеф. Най-накрая можело да помоли някого за помощ. След като разбудило охлюва ветропоказателчето му обяснило какво се е случило и го помолило да отиде при д-р Блексмит и да му разкаже за петлето. Обещало му награда, на която един охлюв не би могъл да откаже. И охлювът се запътил. След ден, вече бил слязъл от петлето, след седмица от покрива, след месец от къщата. И охлювът умрял, но оставил като наследство на децата си задачата, така и те на своите. След няколко години едно малко мижаво охлювче стигнало офисът на д-р Блексмит и почукало на вратата. След като никой не отворил, влязъл и видял голям чук, който се стоварва върху наковалня, огньове и потно изгоряло тяло. Уплашило се и избягало, после разказало на останалите от рода си, че това всъщност е ада и дядо им е искал да ги измами, защото ги е мразил, явно. Въпреки това, братовчедът на това охлювче - също малко охлювче не му повярвал и тръгнал към ковача. След няколко седмици стигнал и видял с очите си, че роднината му е прав, но не се уплашил, влязъл по-надълбоко, качил се върху наковалнята и миг преди чукът да го направи на лепкава каша, той извикал СПРИИИ и ковачът спрял. Поговорили си двамата на по чаша скъп коняк и Блексмитът решил, че може да помогне на петлето. Излязъл, качил се в колата и спрял пред къщата. Позвънил на вратата и стопанинът й се съгласил да направят нужните манипулации, за да ощастливят ветропоказателчето. След като го закарали в операционната и загряли пещта, възникнал въпросът как всъщност иска да изглежда. Петлето бръкнало в пазвата си и извадило няколко снимки, после обяснила че иска носът от едната, цицата от другата и брадичката от третата. След няколко часа парчето ламарина имало вид на залепени едни за други цица, брадичка и нос...

Каква е поуката?
Ние сме повече от цица, нос и брадичка!!
всъщност не знам дали е това !?

Паяците ми те следват

Отваряш очи и виждаш, че паяците ми те следват. Плетат пухкави паяжини около краката ти и те запазват жива за мен, за да те изям. А аз обичам да го правя бавно, макар че знам - обичаш да си жива. Обичаш да летиш и да мечтаеш за още по-високи върхове. Обичаш да ме гледаш, но обичаш и да си сама. И тогава пращам паяците, за да те уловят и върнат при мен. Знам, че те убивам, но го правя. Знам, че е грешно, но не спирам. Защо ли? Може би защото ми липсваш прекалено много, а аз съм слаб, за да се противопоставя на чувството. Затова тази година, докато духам свещичките на тортата няма да си пожелавам куче - както всеки път; ще си пожелая да съм силен, ще си пожелая да те правя щастлива, защото виждам колко нещастна се чувстваш. Дори ще избия паяците, ще спра да ги храня и ще гледам как умират бавно в малките си бурканчета, за да виждам как ти тържешствуваш в смъртта им.
Защото ти си всичко за мен и всичко е малка дума, за да опише каквото и да е.
Чудя се дали да не убия и себе си заедно с паяците, дали ако ме няма ще си по-щастлива. Май не искам да разбирам, защото ако отговорът не ми хареса, ще ме съсипе. Липсваш ми. Всяко движение и полъх, всеки гъдел, който съм изпитал. Къде си? Извинявай. Ела си вкъщи.
Гласът ти ме вика, но това е гласът от главата ми, вдигам телефона и ти се обаждам. Тогава истинският ти глас ме пъди, иска да се махна. Лабиринт, загубих се, не знам накъде да вървя, не знам и какво да говоря, не знам и защо мълча. Но ме чуй, усети ме. Погледни слънцето и се сети за мен, виж как се раждаш. Умът ми е край, търся си начало и намирам теб, взираща се в небето, търсиш си слънце. Изпий кръвта ми, усмихни се, мамка му. Чувствата са наполовина, смешките не предизвикват смях, говорим глупости и се отегчаваме, за да мине проклетия ден. Искам те нацяло, искам да спра да те убивам, искам да спра да умирам.
Надолу по пътя лежиш и човъркаш фото-апарата си, нещо не изкарвал правилното изображение. Аз сядам отстрани и те наблюдавам как се опитваш да го настроиш. Не ме виждаш, не ме и усещаш, а за мен картинката е пълна. Диаманти и злато не ми трябват, трябваш ми ти в моята картинка. А на теб ти трябва правилно изображение. Ядосваш се и се разплакваш, като дете, на което не са му угодили. Усмихвам се, защото знам, че след малко ще измислиш решението. Гледам те как се тръшкаш и въргаляш по земята. Бориш се с яда си, бориш се със себе си. После се изправяш, избърсваш сълзите си, натискаш няколко бутона на машинката и се обръщаш към мен. Снимаш ме и се усмихваш. Оказва се, че винаги си знаела, че съм зад теб, но си ме заблуждавала. Поглеждаш в дисплея и усмивката ти се уголемява. Постигнала си каквото си искала. Аз също се усмихвам. Постигнах каквото исках. Паяците ми са мъртви, ръцете ми летят. Страхът от високо съм закачил на клоните на високото дърво и смятам да те заведа, до най-високия връх.