Запознах се с момичето за което винаги съм мечтал твърде млад. Още не мислех за семейство, не мислех за деца, а на моята възраст трудно можеш да задържиш човек до себе си, за повече от година ако нямаш някакви сериозни планове. Всеки бърза нанякъде, мисли си че изпуска нещо, когато всъщност не е така. Обичах да я гледам. И двамата сме от морето и въпреки, че по-често се срещахме далеч от него, винаги съм си я представял на син фон, винаги съм чувал разбиващите се вълни в съпровод от гларуси около нея и фарът, който свети там навътре. Тя имаше миди в косите и много пясък по тялото, морски звезди скриваха най-интимните й части, тя беше като русалка, но без тъгата в очите, до един момент.
Исках да й построя дом, да създам новото си семейство с нея, но нека бъдем честни, нито съм дърводелец, нито пък имам пари, за да го направя. Единствено успях да начертая кроежите си в пясъка. Показах й спретнатата къщурка. Показах й контурите на мечтите си, но преди тя да успее да ги приеме или осмисли, морето ги затри с вълните си. Опитах се да ги нарисувам наново, но всичко изглеждаше различно и фалшиво. Безсмислено.
Сега живея сам в новия си дом. Чакам я да осъзнае нещо, но не знам какво. Знам, обаче, че морето ми липсва. Малките рачета скрити в рапани от злато не копаят дупки в реките на София. Морето винаги ще е пълноводно, винаги ще е солено, винаги ще е в мен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар