камшик

нещо безспорно, като разсъбличане, но на ръба на смисъла.
нещо доволно, като слънце, но без изгаряния и сенки.
нещо като огледало, но без хора вторачени в теб.
нещо на райета, като на зебра, но не на паважа пред светофара.
нещо диво, заключено, където дивите неща не са.
нещо горещо, парещо, но не изгарящо.
нещо скъпо, ценно, златно, нещо като днес.
нещо като да си върнеш откраднатите яйца, които хлапето от съседната къща, със зелена тениска и жълто около устата ти е взело. след като е дебнело няколко месеца. гледало е как си строиш гнездо на дървото, клонка по клонка, парче кал по парче кал, докато накрая те е видяло да мътиш. изчакало е да излетиш за храна и се е възползвало от липсата ти. няма как да се опиташ да го поправиш. годините му са загубени. детството се свършва с един омлет. остава да се надяваш. докато камъкът по средата на градината, който той си беше донесъл, за да си маркира футболна врата, не го спъна. момчето изтърва яйцата, пада по глава и губи съзнание. върни си ми яйцата и следвай светлината!

историята показва, че историята се повтаря

едно за теб едно за мен

иска ми се да имам дървени очила
които да ми се вържат с дървените флешове
и дървения кейс на телефона
и всички да ми завиждат на перчема

обаче съм се родил ездач
от онези хора които покоряват
и не се спират за да се похвалят
с една дума мразя всичко което изброих

иска ми се да се науча да стрелям с лък
да опъвам тетивата с крак
докато съм застанал на челна стойка
и Дядо Коледа да ми ръкопляска

всички сме виновни
но някои сме добри
и сме слушали през годината

искам сандвич със шунка и маргарин
знам, че повечето смятат маргарина за гадост
една от идиотщините на французите
и предпочитате да готвите с масло
обаче на мен сандвичите с маргарин са ми по-вкусни

искам облак и път да стигна до него
искам тялото ми да е цветно
ти искаш ли палто в замяна

искам в задния двор да имам градина с река
ти може да искаш мост по средата
за да се срещаме там някъде

искам величествени рога
но не ми ги слагай ти
защото ще поискам пистолет с две дула
който ще заредя и ще насоча
едно за теб едно за мен
и трудно ще се спра да натисна спусъка

Летящата подводница на Господин Феноменален

Господин Феноменален, някога бил подарен от царя на моряка Добри, за богатия улов, с който морския вълк, решил да почерпи властелина си. Никой не знаел кога и как е роден, или как е попаднал в царския двор, но историята започва от първото му истинско приятелство. Мореплавателят използвал котката за талисман, държал я в клетка, за да не падне животното във водата, от глупост, или от любопитство. Това, което Добри не знаел обаче е, че котката била по-умна и от него. Веднъж, докато й отключвал клетката, за да й подаде парче от току що уловения сафрид, нещо разлюляло лодката и тя се обърнала. Добри бил ловък плувец и бързо изплувал на повърхността, изпсувал и се опитал да повдигне плавателния съд. Тогава зад него се показала заострената перка на акула. Насочила се точно към него, а Добри нищо не подозирал. Когато се обърнал, вече било твърде късно. Кръвожадното създание било отворило огромната си паст и изчаквало насъбраната инерция да го отведе, до бъдещия покойник. В този момент господин феноменален се показал с въже в ръцете и бързо преплувал около акулата, завързал я здраво, така че да не може да мръдне. Приклещил челюстта й и акулата останала неподвижна. А всички знаят какво се случва, когато някоя акула спре да плува – потъва и умира. За капак котаракът хвърлил и връзка динамит в устата на свирепия хищник, за да направи края ѝ малко по-сигурен. Тогава Добри попитал феноменалния, как да му се отблагодари, а котаракът отвърнал, че не му е длъжен за нищо, но ако го сложи още веднъж в клетка, ще го загуби завинаги. Тогава Добри се зарекъл, че животното никога повече няма да помирише клетка. Естествено, не след дълго, всички хора грешат, каквото и да казват или обещават. Феноменалният се разхождал по перваза на прозореца в една от стаите на Добри, скочил върху малка секцийка, където старата моряшка майка си държала китайския порцелан, подарък за сватбата ѝ. Една от чиниите се търкулнала и паднала. Станала на сол. Майката се разгневила, хванала котарака за козината на врата, той се вцепенил, не можел да мръдне. Тя го хвърлила на Добри и му заповядала да се отърве от него. Но, мамо... опитал се да възрази Добри, но със стара майка не се спори, а и нали си бил мамино комплексирано детенце. Хвърлил феноменалния в клетка. Тогава котаракът се заканил да отмъсти за унижението, на което го подложили. Вкарал малкия си нокът в ключалката на клетката и механизмът изщракал. Скоро феноменалният бил навън. Обиколил света, запознал се с различни животни, предизвиквал най-големите от тях на дуел, просто, за да поддържа форма. Научил се да пуши сапунена лула на британските острови. Купил си цилиндър, за да завърши вида си на джентълмен, но никога не обул обувки, за да не го помислят, за котарака в чизми. Накрая се спрял в древен будистки манастир, където медитирал 15 години върху килим от пирони, докато не се понесъл във въздуха. Почувствал се готов да се върне обратно, но не се върнал просто така, а си построил подводница. Енергията му била толкова мощна, че той можел да повдигне плавателния съд и да се носи така навсякъде. По това време Господин Феноменален вече бил известен, като единствената котка, която си имала куче, имал специално пригодена каюта пълна с тигри, охрана му били два носорога, носили се легенди, че вместо топки с косми, той кашлял кълба от скорпиони, но ако това е възможно да са слухове, то със сигурност, той е единствената котка, на която ѝ е позволено да пуши в летящата си подводница.
Тобеконтинуед....

Ледено-прохладна вечер

Един от гласовете в главата на Пешо му каза да остане на място. Той не помръдна повече. Вярваше им. сякаш вярва на майка си или някого на когото има безпрекословно доверие. В краката му блесна нещо и когато очите му свикнаха с тъмнината, той видя, че колата му е спряла върху заледено езеро. Чу се леко пропукване. Пешо изтръпна, лицето му смени няколко цвята, но това остана незабелязано в нощта и той продължи да бъде точно толкова непоклатим, колкото езиците в главата му нашепваха. Спомни си за съня, който сънува преди няколко дни. Може би точно днес щеше да се случи. Тогава Пешо се събуди с вода в дробовете, беше сънувал, че се дави, но нямаше идея откъде беше попаднала тази течност в дихателната му система, след като нито беше спал на открито, нито имаше кой да му я изсипе в устата - вратата му беше блиндирана с 6-точково заключване, подсилени панти и така нататък. Абсурд някой да е влязъл и излязъл. Въпросите не спираха, но чувството от лошия сън те пуска рано или късно. Така се случи и с Пешо. Вечерта вече беше забравил за него, беше се напил в бара след работа както и беше забравил за всички забрани на шофьорите да карат пили, без колан или да говорят по телефона. Така след три големи бърбъна се оказа в колата си, с 60 по някакъв уж главен път, с едната ръка омотана в колана, а с другата звънящ на бившата си приятелка. Тя беше причината за напиването му тази вечер, както и предната, както и онази преди нея. Тя беше причината той да започне да пие. Странно как алкохолът му помагаше да забрави всичко освен нея, уж целта беше точно обратната. И сега Пешо е посредата на езерото. Човек лесно попада в такива ситуации, след като има по-горе описаните условия. Колата му беше полуразбита и е цяло чудо, че въобще премина през толкова дървета в онова дере и все още се търкаля. Ледът се пропука. Автомобилът се свлече във водата и започна да потъва бавно. Постепенно димът излизащ под капака изчезна. Сърцето на Пешо се сви от ужас. Знаеше какво следва. Пукнатината тръгна към него и раздели двата му крака с граница. Вледеняващият дъх на съдбата го погали по врата. Шията му изтръпна, студът тръгна надолу по гърба и кръста, докато цялото му тяло се вкочани. Тогава от храстите излезе духът на гората - голям кафеникаво-сив лос. Засили се и бутна мъжа с рогата си. Уцели го точно там, където го болеше най-много, в сърцето. Внезапно болката спря. Гърдите му бяха кърваво червени, ушите му пищяха и от адреналина в главата на Пешо нахлуха хормони на щастие. Усети пеперудки в стомаха. Беше ли възможно човек да умре щастлив? Беше ли възможно човек да умре от сън?

Таксиджията Карнобатман

Карнобатман беше дебел таксиджия с мустак(от онези дето блузите им не успяват да им скрият коремите) и спасяваше животите на хората, под покритието на плътната пелерина на нощта. През деня той обираше псувните на шофьорите в Карнобат, защото играеше роля на не много ловък водач, но вечер се превръщаше в нещо друго, нещо от което много престъпници се страхуваха, нещо за което повечето домакини биха свалили престилките и биха се впуснали в мечтано любовно изживяване - в супергерой.
Хараламби Спасов от своя страна, беше човек с авантюристичен дух. От малък мечтаеше да покори Еверест или поне Монблан, но животът му се разви така, че дори не успя да излезе от покрайнините на Карнобат, освен един път, когато му се наложи да отиде до Бургас, за да си вземе някаква част по колата, която магазините за авточасти от родния му град не бяха заредили. Дали е изкачил някой връх - сигурно, някой в Странджа. Именно защото Хараламби не мърдаше много много, той се възползваше от всяка възможност, за да се движи по ръба на вълната. Карането с превишена скорост му беше нещо по default, тичането с ножици му беше basic. Една вечер Хараламби имаше гости. Новият съсед електричар, беше слязъл за по чашка ракия, хем да се запознае със съседите отдолу, хем да си предложи занаята, пък току виж е изкарал някой лев. Подметна на Хараламби да прегледат всички кабели, контакти, електроуреди и тъй като прегледът се падаше безплатен, домакинът позволи без никакво притеснение. След като се разходи навсякъде, съседът констатира, че най-опасното място в къщата е банята, защото бойлерът не е свързан правилно с елетропреносната система. Мъжът веднага предложи изход, семейството на Хараламби трябваше да се къпе докато бойлерът е изключен, за да не ги удари ток, а ако това е прекалено голяма занимавка, съседът с удоволствие щеше да го поправи, като първо свали големия съд за варене и след това го свърже наново. Хараламби чуваше само цифри в главата си - цифри излизащи от джоба му, затова реши да изпрати набързо съседа си.
Хараламби тръшна вратата и изтича в банята. Включи бойлера, който вече беше загрял водата на максималните градуси, смъкна дрехите си и отвъртя кранчето.
Карнобатман беше спрял на червен светофар, когато шестото му чувство се обади. Той включи на първа и даде газ до ламарината на 25 годишната си Лада. След известно количество каране, Карнобатман слезе пред входа на Хараламби, затича се по стълбите нагоре, разби вратата на апартамента, нахлу в банята и прегърна голия мъж. Двамата се разкрещяха. Единият се чудеше в паниката си какво става, докато другият викаше, че го е спасил. Въпреки неугледната ситуация, Карнобатман отказваше да пусне Хараламби, докато не излезе на безопасна дистанция от водата, а вторият отказваше да напусне банята си. Двамата мъже се гушкаха под водната струя и не можеха да намерят изход. Мустаците на Карнобатман се напластиха от водата, тениската му подгизна, коланът му се отпусна и панталонът му се свлече на теракота. Хараламби помисли, че е жертва на изнасилване, но най-близкия предмет, който можеше да използва като оръжив беше слушалката на душа, която отказваше да се свали от стойката си. Така двамата души останаха още малко време заедно. Топлата вода свърши. Хараламби спря струята и двамата мъже излязоха от банята видимо сконфузени от ситуацията. Карнобатман бутната строшената входна врата и се показа на стълбището. Затананика си мелодията, която звучеше след всяко негово спасяване и заподскача надолу.

Соуто Преславски

Купонът започна в Бургас, в Славейков и завърши в София.
Имам малко приятели. Може би, това е нещото, което всеки може да каже за себе си, нещото, което можеш да чуеш от всяка уста. Никой никога не претендира, че има много истински приятели, най-малкото, защото се съмнява в тях и го е страх, че някой ще му забие нож в гърба, в момента, в който изрича тези думи. Но преди да задълбая още в глупави разсъждения ще се върна на началото. Аз наистина имам малко приятели. Не, защото съм асоциален или не умея да общувам, просто така се е случило. Или пък съм осакатен, нещо, вътрешно. Не знам.
Имам няколко най-добри приятели. Да, знам, че това са определения от детската градина и вече съм голям за тях, но само така мога да опиша тези двама души. Защото само тях чувствам изначално свързани с мен. Въпреки, че не се познаваме от детството си, усещам, че те са били някъде там и познанството ни започва много преди това, много преди да бъда.
Вчера най-добрият ми приятел замина за Америка. Отиде да търси по-добра съдба, по-добра заплата или ако щете нова родина. Все едно каква е причината, няма го. Да, вероятно там ще е много по-щастлив, да, не е умрял, но чувството е подобно и колкото и да спорите няма да ме убедите в обратното. Няма го. Хората във фейсбук започнаха да си слагат профилни снимки с него. Написаха прочувствени статуси и усилиха още повече чувството на липса. Егото ми заговори. Запитах се, колко ли хора щяха да си сложат снимки заедно с мен за профилни, ако аз бях заминал. И си отговорих – нула. Сякаш минаха сто години от времето, когато някой се снимаше с мен, просто, за да имаме снимка заедно. Сякаш минаха сто години от времето, когато някой ме ценеше, като човек. И не, не го пиша, защото се чувствам неоценен. Сега ме ценят двойно повече хора. Но ме ценят като някого, когото са свикнали да четат. Мина времето, когато бяхме хора. Сега всеки е някой с професия преди името си. Нещата бяха простички. Онзи е със руса коса, тази е със сини очи. Хората или ти харесваха или не, деляха се на красиви и грозни, дебели и слаби, а сега хората се делят на професори и непрофесори, бедни и богати, луди, глупави, трезви и т.н.
Знам, че няма да го прочетете, защото за вас съм онзи човек, който съществува на онзи чин, или в онова кафене, а не в интернет, но... липсваш ми, Гена! Пешо и ти ми липсваш!!
Липсва ми и детството.

Въображаем разговор с човек в униформа

Лежа си тук в леглото и тихичко си повръщам в един син леген. После отварям тетрадката и започвам да водя въображаеми диалози с полицаи от протестите.
- Кой си ти, ве, лек?
- Аз съм най-големия ти кошмар!
- Ми аз не сънувам.
- М.. всички сънуват. Само че някои не го осъзнават.
- Ти много умен ще излезеш за кошмар, бе.
- Не се занасяй, момченце. Давай си личната карта!
- Пак те питам, кой си?
- Не виждаш ли, виж пагона! Полицай съм.
- Искам служебна карта да видя, нещо, значка, номер, знак, подпис, снимка, кръвна картина.
- Ще ти дам една кръвна картина, ей сега, като целунеш стената.
- Ама не, замисли се, ако можеш, обличам сега една униформа и както всичките сте от различни градове и не се познавате, нямате отличителни знаци. Супер бързо ставам един от вас. Имам достъп до домовете на хората, до личните им документи, вещи. Мога да крада, да ритам, да събарям безнаказано, защото нося униформа. Никой няма да ме заподозре.
- Обърни се.
- Ама какво правиш?
- Слагам ти белезници.
- Защо?
- Току що разкри пъкления си план. Предовратявам бъдещо престъпление.
- Ти да не си Том Круз, бе? Това да не ти е "Специален доклад"?
- Върша си задълженията.
- Леко само, леко! Няма ли да ми прочетеш правата?
- Не знам. Аз съм въображаем, не знам дали в България се четат права при задържане.
- Имаш право. Ти за кого гласува май месец?
- За зелените.
- Да, бе!
- Сериозно.
- Това ме изненада повече от ареста.
- Ти си мислиш, че ние не разсъждаваме, че сме платени, празноглави каски, изпълняващи заповеди.
- Е, в интерес на истината, така си мисля. Не че да гласуваш за зелените ти пълни особено много главата. Но е някакво раздвижване.
В този момент до полицая се доближи възрастна дама. Подаде му българското знаме и попита:
- Извинявам се, това ваше ли е?
Полицаят се отдръпна.
- Не е мое.
- Не е вашето знаме?
- Не.
- Значи не сте българин?
- Българин съм.
- Значи това е вашето знаме.
- А, бе, много хитри сте станали всички в тая глава, бе! Излизам.
Полицаят освободи момчето от белезниците и свали каската си, хвърли я на земята и се отдалечи в малката уличка. Някакво малко момиченце го догони.
- Изпуснали сте си шапката, господине!
- Пусни ми каската, ве, изрод, малък!
Полицаят изтръгна каската от ръцете на детето и за втори път я хвърли нанякъде. Силуетът му се отдалечи и изчезна постепенно в светлината на залязващото слънце.

екнига

Реших да се самопубликувам. Направих си електронна книга и ви я предоставям съвсем безвъзмездно, защото да си кажа честно не съм написал нищо ново. https://dl.dropboxusercontent.com/u/18809968/epitaph%20von%20weird%20-%20god%20hates%20fat%20people.mobi Ето тук ще намерите форматът MOBI за Амазонските устройства Kindle. Утре ще кача и EPUB. Така че вече и в метрото да съм ви под ръка.
Илюстрацията е на Хана Кристенсон.
Може да разпространите, така лекичко, ако имате желание...
Подкрепете бедния артис !

Безръкото момиче

http://kumanov.com/mylib/index.php/text/2548 - оригиналната приказка на Братя Грим

Безръкото момиче

Венера

ЕКСТ. ГОРА ДЕН
Белобрад дрипав старец върви през гората. Оглежда се. Бърка в пазвата си и вади златен часовник на верижка, поглежда часа и го скрива обратно. Сяда на тревата и се обляга на дебело дърво. Вади от торбичката си книга с бели корици без надписи. Отваря я, страниците й са чисто черни и на тях няма текст. Старецът задържа погледа си на първата страница, поглежда втората, после отгръща. Дървото на което се обляга се разтриса. Старецът се изправя. От другата страна мъж на средна възраст сече дървото с брадва. Това е мелничарят.
СТАРЕЦ
Стига си се мъчил с тая брадва.

МЕЛНИЧАР
Трябва да насека дърва за вкъщи.

СТАРЕЦ
Не ти ли омръзна да си беден. Аз мога
да те направя богат.

МЕЛНИЧАР
Как?

СТАРЕЦ
Първо обещай, че ще ми дадеш
онова, което е зад мелницата ти.
А после аз ще напълня всичките ти
сандъци с жито.

МЕЛНИЧАР
Сигурно говориш за ябълката. Че за
какво ти е?

СТАРЕЦ
Приемаш или не?

МЕЛНИЧАР
Е, приемам!

СТАРЕЦ
Ще дойда да си прибера обещаното
след три години.
/смее се злобно/

ИНТ. МЕЛНИЦА ДЕН
Мелничарят се прибира в мелницата, а жена му го посреща.

МЕЛНИЧАРКА
Няма да повярваш!

МЕЛНИЧАР
Сандъците ли?

МЕЛНИЧАРКА
Ама... как разбра?

МЕЛНИЧАР
Един луд в гората... Срещнах го
и той поиска ябълката отзад, в замяна
на това ни направи богати. Сметнах, че
можем да му дадем ябълката.
/смее се/

МЕЛНИЧАРКА
Не ми се вярва да му е толкова
чиста работата.

МЕЛНИЧАР
Къде е Венера?

МЕЛНИЧАРКА
Мете двора отзад.

МЕЛНИЧАР
Отзад? ...

Усмивката на Мелничаря замръзва.

ЕКСТ. ЗАД МЕЛНИЦАТА ДЕН
Мелничарят изскача от къщата и изтичва при дъщеря си Венера. Прегръща я и я целува.


ВЕНЕРА
Какво се е случило, татко?

МЕЛНИЧАР
От днес нататък няма да излизаш
откъщи!

ВЕНЕРА
Защо? Аз обичам да съм навън.

МЕЛНИЧАР
Защото баща ти е един глупак.
Обещах те на самия дявол, за да
ни направи богати. Ужасно съжалявам.

ВЕНЕРА
О, не. Какво си направил, татко!

МЕЛНИЧАР
Ще се молим на Бог и той ще те
избави.

ТРИ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

ИНТ. СТАЯТА НА ВЕНЕРА ДЕН
Венера, порастнала, спи в леглото си. Пред нея се появява светещ силует на мъж.

АНГЕЛ
Спи и слушай. Днес, преди да дойде
Дяволът начертай кръг с брашното на
баща си и се измий хубаво с бистра
вода. Когато влезеш в кръга Дяволът
няма да може да те докосне.

Силуетът изчезва. Слънцето изгрява.
На двора петел прави няколко подскока и се качва върху оградата. Кукурига.

Венера се разбужда. Става от сламеното си легло и изтичва навън.

ЕКСТ. ПРЕД МЕЛНИЦАТА ДЕН
Пълни вода в някакъв съд от кладенеца и се прибира в къщата.

ИНТ. МЕЛНИЦА ДЕН
Минава покрай родителите си.

ВЕНЕРА
Яви ми се ангел и ми каза как
да се предпазя от Дявола.

Измива се добре. Чертае кръг с брашно и влиза вътре кръга.
На вратата се чука. Мелничарят отваря, а пред прага стои старецът. Влиза без покана и избутва мелничаря. Отива в стаята с момичето и се стъписва.

СТАРЕЦ
Махни водата, за да не може
да се мие.

Мелничарят взима водата и я изнася от стаята. Старецът сяда на леглото.

СТАРЕЦ
Когато изсъхнеш ще си моя.

Венера гледа уплашено. Поглежда капките вода по ръцете си, те се стичат надолу и капят по брашнения под. Тялото й постепенно започва да изсъхва, а тя слага ръце, върху лицето си и започва да плаче. Плаче толкова силно, че сълзите й са като ручеи. Венера започва да мие тялото си с тях, а дяволът се ядосва.

СТАРЕЦ
Мелничарю, отрежи й ръцете, за да
не може да се мие с тях.

МЕЛНИЧАР
Какво? Тя ми е дъщеря! Няма да й режа
ръцете.

СТАРЕЦ
Ако не го направиш ще взема и двама ви!

МЕЛНИЧАР
Вземи ме!

Мелничарят влиза в брашнения кръг. Старецът се ококорва и очите му започват да светят в червено. Изрича някакви проклятия. Очите на мелничаря се обръщат навътре и той взима брадвата. Застава до дъщеря си и настъпва ръцете й върху пода. Застопорява ги. Крещи, опитва се да се пребори с проклятието, но вдига брадвата бавно над главата си. Спуска я и отсича ръцете й една по една. Търкулват се на пода и на тях се изписват с червени кървави следи проклятията на дявола. Момичето скача и изблъсква баща си. Бяга навън, а дяволът се втурва след нея.

ЕКСТ. ПРЕД МЕЛНИЦАТА ДЕН
Почти я стига, когато тя скача във водата на воденицата. Няколко капки попадат по лицето на стареца. Чува се съскащ звук и капките се превръщат в пара. Старецът извиква от болка и изчезва в гората. Мелничарят се съвзема и изтичва навън, носи ръцете на дъщеря си и ги измива във водата. Проклятието пада от кожата им.

МЕЛНИЧАР
Съжалявам, дъще! Той контролираше
Всяко мое действие.

ВЕНЕРА
Знам, татко.

МЕЛНИЧАР
Ти ме направи богат и сега ще се
грижа за теб.

ВЕНЕРА
Не, татко. Искам да си отида.
Дяволът ще се върне, никога няма да
се откаже, докато не ме има. Видях
го в очите му.Завържи ръцете ми някъде
за мен и ме остави да си замина.

МЕЛНИЧАР
Но..

ВЕНЕРА
Довиждане, татко. Поздрави мама, когато
се върне от пазара. Може би един ден пак
ще се видим.

Мелничарят завързва ръцете на момичето за гърба й. Венера се насочва към гората. Върви известно време, когато пред себе си вижда светещият силует от съня й.

ВЕНЕРА
Ти си ангелът от съня ми.

АНГЕЛ
Не, аз съм омагьосаният елф от
съня ти.

ВЕНЕРА
Значи ти си този от който се
страхуват всички когато дойдат
в гората. Защо ме спаси?

АНГЕЛ
Защото си като мен.

ВЕНЕРА
Можеш ли да ми помогнеш?

АНГЕЛ
Не, но ти можеш да ми помогнеш.
А ако го направиш, ще те взема
за моя жена и винаги ще се грижа
за теб.

ВЕНЕРА
Какво трябва да направя?

АНГЕЛ
Преди години аз бях най-богатият
човек в околията, но имах много
любовници, на които не бях верен.
Тогава измежду тях се появи една
циганка, която ме прокле. Сега
не мога да напусна гората, докато
не се намери жена, която да даде
ръцете си за мен.

Докато говори Ангелът елф, анимация проследява действието, за което той разказва.

ВЕНЕРА
Откъде да съм сигурна, че няма да
постъпиш с мен както в любовниците
си.

АНГЕЛ
Моля те. От години живея в гората.
Поучил съм се от грешките си. Всеки
ден мисля за това. Всеки ден ги пре-
живявам наново. Ако го направиш ще
те почитам както никоя друга, ще
накарам скулптори да направят твоя
статуя в центъра на града. Моля те.


ВЕНЕРА
Добре. Можеш да ги свалиш от гърба
ми, едва ли ще ми потрябват за нещо
друго. Твои са.

АНГЕЛ
Обърни се.

ВЕНЕРА
Зашо?

АНГЕЛ
Защото това, което ще видиш не е
много красиво.

ВЕНЕРА се обръща, а Ангелът започва да гризе от ръцете й. След малко ги натъпква като змия в устата си и на ръцете и краката му се появяват окови, които се пръскат на парченца.

И така Ангелът и Венера заживели щастливо.
КРАЙ

Пианото - пиеса

Днес ви предлагам една пиеса, чиято идея не е моя, но пък аз я написах. Целта ѝ беше да я представя пред мой преподавател в НАТФИЗ, а тя да ми разкрие грешките, които съм направил, за да ги поправя. В състоянието, в което е в момента, пиесата не е пипната. Не успях да се възползвам от критиката, която ми "сложи" критичката и не съм я редактирал. Написана е на един дъх и съвсем без изненада може да не става за нищо. Както винаги решението оставям на вас.

/едноактова пиеса/
действащи лица –

КИРИЛ - бащата
ПЕТЯ - майката
ГЕОРГИ – малкият син
ИВАН – големият син
ДИРЕКТОРА – директора на операта





СЦЕНА 1
На сцената излиза млада жена на около 30-35 - Петя. На сцената има мебели, диван, няколко фотьойла, маса, килими, пиано, телевизор и огледало. Жената застава пред огледалото и прибира кичурите си коса в стегнат кок. След това на сцената излизат две деца едното на 12 другото на 10. Първото е Иван, а второто Георги. Те се целят с пистолети изстрелващи дунапренени топчета.

ПЕТЯ: Момчета, стегнете се! Всеки момент ще се прибере баща ви и ще ви направи на нищо.
ГЕОРГИ: Убих те, убих те!
ИВАН: Не е вярно!
ГЕОРГИ: Убих те, мамо кажи му!
ПЕТЯ: Спокойно, след малко баща ви ще ви убие и двамата.
Петя излиза от сцената. Децата продължават да се забавляват, подскачат из цялата сцена. Излиза мъж на около 40 – Кирил. Застава на входа с куфарче в ръка и едно от дунапренените топчета го уцелва в устата.
КИРИЛ: Малки идиотчета! Какво правите? Иване! Защо не се упражняваш? Георги, марш в стаята си!
ИВАН: Ама ние само си играем, татко.
КИРИЛ: На какво? На война.. това не е игра! Започвайте веднага!
ИВАН се приближава до пианото и сяда. Започва да свири. Малкото момче, Георги застава до него и го слуша. Усмихва се. Иван му се усмихва в отговор и бърка един клавиш. Тогава баща му кресва.
КИРИЛ: Георги, какво ти казах аз? Отивай в стаята си, разсейваш брат си!
ГЕОРГИ: Съжалявам.
Малкото момче излиза от сцената.
КИРИЛ взима някакъв вестник и го разтваря, докато ГЕОРГИ продължава да свири. Чете. Момчето бърка клавиша, звучи фалшиво. КИРИЛ сгъва вестника и го удря с него зад врата.
КИРИЛ: Отново!
ИВАН започва мелодията отначало. КИРИЛ излиза. ИВАН спира да свири.
КИРИЛ: Не се прави на умен, продължавам да те слушам! Свири!
ИВАН продължава да свири, но отново бърка. Кирил се връща и го шибва по врата с вестника. Излиза.
Момчето удря по пианото и капакът му пада въху ръцете. Изпищява от болка. Кирил се втурва при него.
КИРИЛ: Какво стана, миличък, добре ли си? Дай да видя.
Кирил взима ръцете му в своите.
КИРИЛ: Слага богу, нищо ти няма! Как щеше да свириш довечера на приема? Внимавай малко!
ИВАН: Съжалявам, татко, ще внимавам повече!
Кирил излиза и се връща с някакъв крем. Намазва ръцете на сина си.

СЦЕНА 2
Двете деца са на двора на къщата.
ИВАН: Ти си по-малкият ми брат!
ГЕОРГИ: На какво ще играем?
ИВАН: Чуй ме малко! После ще играем. Сега искам да направиш нещо за мен.
ГЕОРГИ: Добре.
ИВАН: Би ли направил каквото и да ти кажа? Не забравяй, че си ми брат, и братската обич е по-силна от всичко!
ГЕОРГИ: Да, кажи какво да направя!
ИВАН: Вземи онзи чук и ела насам!
Георги отива до малка дървена постройка, до нея лежи голям чук Момчето се връща при брат си с чука.

ИВАН: Сега искам да го вдигнеш и да го засилиш с всичка сила в ръката ми!
Иван слага ръката си върху някакъв дънер.
ГЕОРГИ: Ама защо?
ИВАН: Просто го направи!
ГЕОРГИ: Няма!
ИВАН: Каза, че ще го направиш!
ГЕОРГИ: Не!
ИВАН: Ти обеща!
ГЕОРГИ: Мислех, че ще си играем на нещо, когато ме извика тук!
ИВАН: Моля те, Жори! Просто го пусни, не мога сам.
ГЕОРГИ: Няма, не искам да ти чупя ръката, а и татко ще ме убие!
ИВАН се разплаква.
ИВАН: Моля те, Жори! Моля те! Не издържам вече, искам да си почина от цялото това свирене.
ГЕОРГИ: НЕ!
ИВАН: Ти не си ми брат!
ГЕОРГИ се разплаква.
ИВАН: Просто го пусни!
Георги изпуска чука върху ръката на брат си. ИВАН изпищява от болка, опитва се да си запуши устата, но болката е ужасяваща и не успява.
ГЕОРГИ: Съжалявам, батко! Съжалявам!
КИРИЛ излиза на двора и когато вижда ИВАН да се държи за ръката полудява. Взима го на ръце и удря шамар на ГЕОРГИ. Малкото момче пада на земята.
КИРИЛ: Идиот, какво си направил?
На сцената излиза и Петя.
ГЕОРГИ: Без да искам беше.
ИВАН: Наистина не го направи нарочно, тате. Не му се карай!
ГЕОРГИ: Отиваме в болницата, когато се върна ще съжаляваш, че си се родил!!
ГЕОРГИ се разплаква. Майка му проверява ръката на ИВАН. После се опитва да успокои ГЕОРГИ. Прегръща го. Той не може да си поеме дъх от рев.
ИВАН И КИРИЛ излизат.

СЦЕНА 3

В домът на семейството има прием. Приятели и роднини са се събрали, за да отпразнуват повишението на Кирил. Той вече е професор в консерваторията.
КИРИЛ: Иване, ела тук да те запозная с един човек.
Иван излиза на сцената, ръката му е гипсирана. Изглежда доволен.
КИРИЛ: Господин директоре, това е синът ми Иван. Всички възлагат огромни надежди на него, свири невероятно и би ви демонстрирал, ако не беше дребният инцидент, в който участва днес. Иване, поздрави директора на операта.
ИВАН: Здравейте!
ДИРЕКТОР: Приятно ми е, момчето ми! С нетърпение очаквам да се възстановиш и да чуя как свириш.
ИВАН: Да, разбира се, с най-голямо удоволствие.
Иван се отдръпва и намира братчето си Георги, който е подпухнал от плача цял ден.
ИВАН: Ей, добре ли си? Ти си най-добрият брат на света. Няма да мога да свиря цял месец! Мисля следващия път да я загклещя на някоя врата!
ГЕОРГИ: Гледай само да си далеч от мен. Че може пак на мен да си го изкара!
ИВАН: Ти за това ли се спичаш? Споко, ще му мине!
ГЕОРГИ: Искам аз да можех да свиря на пианото.
ИВАН: Ами свири.
ГЕОРГИ: Знаеш, че не ме бива. Той никога няма да ми позволи. Вчеа учихме за щъркелите. Когато им се излюпи изостанало пиленце, го изхвърлят извън гнездото. Мисля, че аз съм такова пиленце и той иска да ме изхвърли.
ИВАН: Спокойно, мама не би му позволила! А и той не обича никой, мен само ме пробутва на колегите си, за да му трупам бонус точки.
ДИРЕКТОРА И КИРИЛ се приближават до децата.
ДИРЕКТОРА: Да не би това да е другият ви син?
КИРИЛ: Ами да.. всъщност.
ДИРЕКТОРА: Ти свириш ли на нещо, моето момче?
КИРИЛ: Не, той не свири. Като се замисля май нищо не прави. И в училище не го бива.
ГЕОРГИ се разплаква и изтичва навън.
ДИРЕКТОР: Така не се говори на дете!
КИРИЛ: Нищо му няма!
КИРИЛ изпива на екс питието си.

СЦЕНА 4
ИВАН И ГЕОРГИ са на покрива на къщата.
ИВАН: Жори, какво правиш?
ГЕОРГИ: Щъркелите отлитат на края на лятото.
ИВАН: Жори, защо си на ръба?
ГЕОРГИ: Трябва да се науча да летя. Може би тогава татко ще ме хареса.
ИВАН: Не прави глупости, хайде да слезем долу.
ГЕОРГИ: Ще ме научиш ли да свиря като теб.
ИВАН: Ще те науча.
ГЕОРГИ: Ще бъда ли добър колкото теб?
ИВАН: От теб зависи.
ГЕОРГИ: Ще бъда ли?
ИВАН: Стига де, естествено, че ще бъдеш! Хайде да слезем сега...
ГЕОРГИ: Не, ти постигна своята победа, сега е мой ред!
ИВАН: Жори, моля те! Да слезем долу!
ГЕОРГИ Аз слизам оттук.
Иван се приближава към Георги. Жори прави крачка напред и миг преди да скочи Иван го хваща и го издърпва. Двамата започват да се боричкат. Замалко да паднат и двамата. Иван плесва шамар на Жори и той се съвзема. Сваля го долу.
ИВАН: Хайде да излезем навън, ще покараме малко колела из квартала и ще се разсееш.
ГЕОРГИ: Добре. Благодаря ти, батко!
ИВАН: Насъбра ти се много, не трябваше да се възползвам от тебе по този начин.
ГЕОРГИ: Аз не трябваше да изпускам чука.
Двамата взимат колелата си и излизат от сцената карайки. След малко се чуват спирачки на кола и сблъсък.

КИРИЛ се клати на стола си с бутилка в ръка. Костюмът му е раздърпан. Петя плаче на дивана. А Георги седи и гледа в една точка.
ГЕОРГИ: Съжалявам татко!
КИРИЛ го поглежда.
ГЕОРГИ: Ако бях умрял аз, сега щеше да си щастлив. Трябваше да умра аз, трябваше да скоча!
Кирил изпуска бутилката на земята. Петя го поглежда.
ПЕТЯ: Виж какво направи! Всичко развали, всичко!
КИРИЛ: Съжалявам!
ГЕОРГИ: Може би ако не му бях счупил ръката сега щеше още да е жив, щеше да успее да вземе онзи завой без да падне. Иван е мъртъв заради мен!
Кирил се разплаква. Става и прегръща сина си.
ЗАВЕСА