Мъжът, който си играеше с детски играчки

Първият си срив преживя, когато жена му го заряза. През главата му минаха стотици варианти. Първоначално реши да се изсели в гората и да заживее там, да яде горските мъхове и гъби, да си построи къща от падналите дървета и да си играе с животните. Тогава се сети, че не знае нищо за гората, не може да различи иглолистно от широколистно дърво и най-вероятно ще оцелее не повече от няколко часа сам в гората, ако не изяде някоя отровна гъба преди това. Тогава дойде и вторият срив. Съжаляваше за всичките непрочетени книги, за пропуснатите знания в училище и часовете от които беше избягал. Нямаше връщане назад. Или продължава, или се отказва и си стяга примката около врата. Реши да се откаже от хората, но не като избяга в гората, а като ограничи до минимум общуването с тях. Малко или много това решение беше взел още много отдавна но крайната му фаза дойде, едва когато беше на 42. Избра играчките пред всичко останало, защото само с тях успяваше да види истинското си лице, или поне онова лице, което му харесваше да вижда. Изтри писмата си, заличи и детските си спомени, започна да твори наново. Купи си стотици оловни войничета. Подреди ги по чин и създаде война. Момчетата ги бива в това - да създават войни за забавление.
Един ден докато си приготвяше закуска и замисляше поредната битка, той откри, че войниците му са живи и предпочитат да пеят и да правят музика, пред това да се бият. Влезе във всекидневната, където ги беше подредил, привлечен от песните им и с изненада ги видя да се поклащат в ритъм с музиката. Веднага накара командира им да ги строи, след това се опита да ги убеди, че в песните и танците няма нищо забавно. Да накарат врага да клекне, да му отрежат главата и да се огледат победоносно, би било много по-голям успех, много по-достоен живот. Да извикат с пълни гърла „Атака“… Тогава войниците му го погледнаха смирени, както само една кукла може да погледне кукловода си, вдигнаха пушките си и се върнаха на работа. Командирът водеше войската си към поредното клане. Мъжът им обеща, че вечерта ще има Барбита за всички и изтича до магазина.
Неволен свидетел на случилото се стана една сврака, която се влюби в командира на армията. Беше привлечена от лъскавия му сребърен костюм, с оризови копчета и висока мечешка шапка. Трябваше да го притежава на всяка цена. Тя стоеше на отворения прозорец и кроеше планове за отвличането му. Удобен момент се появи веднага щом човекът изчезна от картинката.
Командирът подреди гвардията си пред къщата за кукли, която от ежедневните нападения беше останала без капаци на прозорците, без врата и една стена. Куклите вътре се скриха под маси и столове, децата крещяха, а кокошките на двора се разбягаха. Само един клоун с пружина вместо врат, се изтупурка пред армията, опита се да ги спре, после се опита да ги разсмее, за да се обедини с тях накрая. Командирът вдигна сабята си високо над главите на всички, въздъхна отегчено и поклати глава. После я свали. Чу се силен вик. Войниците се втурнаха към къщичката. В този момент нещо хвана командира под мишниците и го вдигна във въздуха. Войниците стреляха по грабителя, но не бяха свикнали да стрелят по нещо, което се движи и не улучиха нито веднъж. Без командир не знаеха какво да правят, животът им загуби смисъл. Дори песните им не се получаваха. Тогава едно момче от къщата излезе и им предложи да станат фермери и съдят царевица, заедно с останалите. Войниците приеха.
Когато мъжът се върна у дома, цялата му къща беше изорана, навсякъде се носеха песни, досущ като на памукова плантация напоена с негри. Той побесня, огледа се за командира, но не успя да го намери, дори след като обърна къщата с главата надолу. Тогава се сети да попита, а бившите войници му разказаха всичко. Командирът беше отвлечен от черна граблива птица. Мъжът се ядоса, заповяда им да зарежат каквото вършат и да тръгнат да търсят командира си. Войниците хвърлиха кирки и лопати, загърбиха мотиките и тръгнаха да търсят пълководеца си.
Изведнъж се чу силен трясък. Вратата на къщата падна заедно с пантите.
Пред къщата паркираха няколко полицейски коли. От тях излязоха униформени, скриха се зад колите си и насочиха оръжия към входната врата. Отстрани спря голям брониран микробус от който слязоха тежко-въоръжени, бронирани с каски полицаи. Те се насочиха към къщата и призоваха мъжът отвътре да излезе. Той ги чу, но побягна и се скри в мазето. След повторно призоваване, полицаите свалиха вратата заедно с пантите. Нахлуха вътре и след кратко лутане измъкнаха мъжа от къщата му. Сложиха му белезници и му прочетоха правата. Изнесоха няколко компютъра, дискове и разпечатани снимки с доказателства, че мъжът е поддържал няколко сървъра с качени сайтове за малолетно порно.
Свраката и командирът… те заживяха щастливо.

млекарят е мъртъв, да живее млекарят

Аз съм крал на самотно кралство. Нямам слуги и придворни, нямам рицари и селяни, които да ми се кланят. Хазната ми е празна. Земите са обрасли с плевели. Кокошките не снасят, кравите измират, овцете ги остригах. Нямам изтривалка пред вратата. Приемам посетители без предварително записване. Чакам от десетилетия. Никой не е стъпвал на прага ми. Днешните принцеси се страхуват от дворци с високи крепостни стени. Те искат да виждат всичко от пръв поглед, дълбокото ги плаши. Мен също.
Време е да решиш, че съществуваш. Време е да се родиш. Време е да те намеря в късметчето от кафето си. Тогава ще дойда за теб, когато светлината на небето изчезне, когато вулканите изригнат и единствените лъчи започнат да излизат от недрата на земята. Конят ми е оседлан и ме чака. Трябва да усетиш какво е чувството да сънуваш мечки и гарвани докато лежиш в пръстта, между осем вековни дървета, а животните да те обграждат и да реват срещу теб. Дъх на мърша и боровинки, мисля, че така мирише страха, защото друго не усещам, когато настървената мечка реве срещу лицето ми и хвърля слюнка върху изтръпналите ми крака. Тогава ще разбереш защо не плача. Кръвта ми се е събрала в мозъка, отдръпнала се е, защото и тя е страхлива, не иска да засища, не иска да тече извън вените ми. Зениците ми се пръскат на милиони парченца и тръгват по гората, като изгонени от поробителите си. Вият срещу тях, както вълците вият срещу Луната, както хората вият срещу утопията, от желание, от страст.
Преди беше заради безсънието, сега е многото сън. Не знам дали ще намеря баланса. Хищниците си имат лова, имат отдушник, аз имам белия лист на екрана. Не мога да пиша на ръка…
Грях е..
Трябваше да се науча да дълбая по-дълбоко. Да не се засищам със сладко преди вечеря.
Бяхме изгонени от Рая, а подобно на нас, вълците бяха изгонени от Луната. Не обичаха родината си, но обичаха тишината й. Чревоугодничеството им ги докара до тук, да бродят из горите, да се делят на глутници и да превръщат възрастните в безполезни единаци, ровещи в отпадъците, ядящи умиращи птици. Котките обичат Луната повече от вълците, повече от Слънцето, повече от Земята.
Мислех те за котка.
А ти си грозна, грозна русалка. От очите ти стърчат подути вени, от ушите ти стършели. Безполезна лежиш и се мислиш за муза. Само змиите ти липсват и щеше да си Медуза. Остави ме да плувам сам, да се давя сам, нямам опашка, нямам хриле, нямам море и се давя на сухо, сухо, сухо… момче.

Носталгия по фенерите

Влязох в ниската пещера, едва вървях прав и на всяка крачка си удрях главата във висящите сталактити. Трябваше да направя нещо, преди да пострадам и както си стоях изправен, поставих ръцете си на тавана. Опитах се да го избутам нагоре, опитвах с всичка сила, но той не помръдна. За миг си повярвах, че ще повдигна цялата планина на раменете си и се превърнах в сталактон, а мечтаех да съм слънчоглед. Останах тук завинаги. Изпитвам носталгия само към фенерите вечер.
Непознато, ново чувство няма. Като в приказка с някакъв неизвестен край. Няма го. Всичко е старо, опитвано и захабено. Всичко е скучно, защото вече съм бил принц, превръщал съм се обратно в звяр, в жаба, в дявол. Обиколил съм всички царства и съм се нагледал на чудни девойки. През девет планини в десетата съм ходил и там драконите не бяха достатъчно големи, за да ме впечатлят. Летял съм с килимчета, превръщал съм сламата в злато и съм точил вода от вълшебни кладенци. Събуждал съм спящи красавици, спасявал съм принцеси в беда и съм раздавал на бедните последното, което съм имал. Скубал съм косми от брадата на Педя човек, за да създам вълшебна отвара и да приспивам децата, докато крада от емоциите им. Гонили са ме тролове, Медуза е искала да ме превърне в статуя, за да украси с мен градината си, а Юпитер и Латона кръстиха дъщеря си на мен. Всичко е написано някъде, или ще бъде написано, но вече ме уморява.
Вретеното приспива момента и ме кара да се чувствам като ранена антилопа - полужива, полусмазана, полуизядена, поставена в буркан, с надупчена пластмасова капачка. Наоколо летят мухи, лешояди и пчели. Едните създават живот, а другите ядат от смъртта.
Вървя със силите, които са ми останали и се оглеждам, но не за да избегна някоя опасност. По-скоро чакам да бъда изяден, искам да бъда изяден, моля да бъда изяден...

Ръцете на годеника й

Той я срещна, беше все такава – боса по брега, с разрошена коса и хвърлена на пясъка, все едно, че е била някому излишна. Тя търсеше с какво да се покрие, да се скрие от очите му, преди да са я поели в себе си. Беше от онези мъртви момичета, които бяха запазили красотата си. Те не приличаха на зомбита, нито миришеха на мърша, но сърцата им бяха изтръгнати. Върху нея личеше единствено белегът – вдлъбнатина в кожата й тръгващ от гърдите и стигащ чак до корема. Знаеше, че вътре в нея няма нищо и за да не стои празна и куха, беше запълнила вътрешността си с единственото нещо, което можеше да създаде изкуствено – ентусиазъм. Беше късно за маски и завеси, ловците като него, трябваше да притежават красотата й на всяка цена. Затова очите му блеснаха веднъж и я запечатаха вътре, сякаш в найлоново пликче. Консервира я, и я превърна във вечната ентусиастка. Постепенно спечели доверието й. Тя му сподели, че понякога се страхува, а той зарови ръце в мокрия пясък. Издигна й стена, зад която да се скрие. Тя погледна притеснено нагоре, а там кръжаха няколко лешояда. Той отново използва ръцете си, хвърли няколко камъка и ги свали на земята. Вечерта щяха да вечерят пилешко. Тя го погледна благодарно в очите и свали презрамката на роклята си. Другата падна сама, а с нея и цялата дреха. Вълните се блъскаха в стената, но не успяваха да я съборят. Едно раче се закачи за пясъчната постройка и се опита да я изкачи, докато гларусите грачеха и спореха с рибите дали са чайки или не. Двамата се бяха вплели един в друг и опознаваха телата си. На нея й харесваше да усеща ръцете му върху тялото си, а понякога й харесваше и малко повече. Така се увличаха, докато свърши деня, тогава започваха отначало. Съществуваха в една спирала от въртеливи движения, която сами си сътвориха. Докато накрая той трябваше да замине. Имаше друг живот за който трябваше да се погрижи. Тя изтръпна от паника, не можеше да остане сама, не можеше да се грижи за себе си, пак щеше да лежи безпомощно на пясъка и да чака следващия си спасител. Той се смили и й остави ръцете си, за да се грижат за нея.

играчка-пачка

Вятър. Дълга поляна с изгоряла от слънцето трева. Няколко бръмбарчета се борят едно с друго, търкалят малко топче изпражнение. Крачето на едното насекомо влиза в меката кафява повърхност и се заклещва, то започва да се търкаля заедно с гуаното. Останалите го подгонват. Чува се тропот. После бос човешки крак стъпва върху забързаните насекоми. Отминава. Виждаме Финк – русоляво момче, със зелени очи, на около 10 години, облечено в скъсани шорти и гол до кръста. Финк бяга през поляната, по тялото си има кръв, в ръцете носи лък и стрели, на главата има завързана лента, а в лентата има втъкнато бяло перо. Прескача камъни, счупени клони на дървета, скелети на отдавна мъртви животни, бяга сякаш от собствената си сянка, с всички сили се опитва да увеличи скоростта си. Над него прелита сокол, а над сокола тъмнеят облаци. Финк се изкачва по някакво хълмче, а под него се показва палатков лагер от десетки деца. Финк стои над тях, на фона на скриващото се слънце. Те го поглеждат, премрежили поглед. Виждат тъмен силует, но го разпознават, изправят се бавно. Финк вдига ръце, победоносно. Останалите го приветстват. В този момент соколът каца на лъка му. Отново щяха да вечерят, защото Финк беше ловецът на племето. А върнеше ли се ловецът, значи беше дошъл, за да донесе добри новини. Понякога залагаше капани и се връщаше с дребен дивеч, но друг път успяваше да убие бизон или елен, тогава се нуждаеше от помощта на останалите, за да го пренесе до лагера. Ловуваше сам, защото беше прекалено опасно да излизат повече деца в прерията. Можеше да попаднат на някого от другото племе и тогава със сигурност щеше да стане война. Определено между двете племена липсваше разбирателство. А при липса на разбирателство се получават войни. Истината е, че никой не помни как са се родили тези деца. Нямаха майки и бащи, нямаха къщи от бетон, нито топли дрехи. Никой не знае откъде са дошли. Никой, защото те не познаваха никого, защото никой друг не ги беше срещал. Те живееха в гората на две отделни племена, воюващи помежду си. Наброяваха около 30 човека и всеки от тях беше на възраст не по-голяма от 11-12 години, на пръв поглед. От години бяха все така, не помнеха нищо друго освен сегашния си живот и си живееха така, отцепени от света, точно както са живели първите хора, след динозаврите.
Чу се мелодия от телефон. Децата се обърнаха в посока на жуженето. Пред погледа им се появи панелната конструкция на жилищен блок. Премигна и изчезна, заедно с мелодията от телефона.
Никой не обърна внимание на случилото се. Беше нещо като масова халюцинация, която никой не разбра. Финк поиска помощта им, беше убил голям благороден елен и трябваше да го изтеглят от гората до тук. В този момент на небето се появиха буреносни облаци. Задуха силен вятър, който запрати няколко клона от поляната, в небето. Децата се предпазиха да не бъдат ударени, след което решиха, че е по-добре да изчакат да премине бурята. Скриха се в палатките си и зачакаха. През това време Шаманът, хлапе с впити черни панталони и червен суичър, изпробваше новото си заклинание за добър късмет. Танцуваше и подскачаше в дъжда, пееше на някакъв несъществуващ език – бейбе, бейбе, бейбе, оо! И после пак…
Всичко изглеждаше сякаш се опитва да ядоса още повече небето, така и звучеше, но усмивката върху лицето на хлапето така и не слезе от там, въпреки тоновете вода, които се изляха отгоре му, въпреки гръмотевиците, които падаха наоколо. Накрая всичко приключва. Дори и лошото време има край, затова и никой не се изненада на дъгата, която се появи. Слънцето отново се качи на небето, а децата бяха готови да си приберат вечерята. Финк тръгна заедно със Шамана, Вожда и Кин към мястото, където беше убил благородния елен. Вождът, както всички се досещат, беше вожда на племето. Той беше най-голямото и най-едро дете от всички и като първороден беше заслужил правото да управлява. Кин пък беше точно обратното. Той беше дребно хлапе, понякога страхливо и нерешително, но пък беше част от групата и всички го уважаваха, заради знанията, които притежава. Четиримата вървяха и точно преди да пресекат голямото блато с плаващите пясъци, чуха клаксон на кола. Обърнаха се и я видяха, картината беше като от телевизор с лош сигнал. Голямо червено Мондео връхлиташе точно към тях. Децата отскочиха встрани. За малко да ги сгази. Подобно на предната халюцинация и този път никой не обърна внимание на станалото. Просто продължиха напред. След няколко минути Финк спря останалите. Беше вперил поглед точно напред. Усещаше нещо гнило. Приклекна и разпозна чуждите следи в калната поляна. Някой друг беше минал оттук сравнително скоро и всички се досещаха кои можеха да го направят. Шаманът извади магическата си пръчка, от нея висяха лисичи опашки, заешки крачета и пера от гарван, приготви всичките си заклинания. Вождът приготви нунджакото си, а Кин вкара отровна стреличка в тръбичка от папур. Финк опъна тетивата на лъка си. Острия край на стрелата му, хвърляше светлинно зайче на близките дървета. Така четиримата се придвижваха бавно към своя елен. Скриха се в храстите. Финк им посочи, къде трябва да е еленът. Всички погледнаха натам. На няколко метра от храстите лежеше мъртвото животно. В това време някакво момче с изрусена коса и червило режеше рогата му с ножовка. Около него стояха още няколко подобни персонажи кой от кой по-странен. Единият беше намазан с бебешко олио и светеше, като Сребърният сърфист, вторият изгорял от солариум кафевееше, а третият, явно техния шаман, беше с перука и нарисувани мустачки. Горкото животно остана само с един рог. Другите не чакаха втора покана, трябваше да изгонят натрапниците. Хвърлиха се на бой. Странно-изглеждащите хлапета само това и чакаха, приготвиха се за секунда и тръгнаха срещу тях. Миг преди да се сблъскат. Децата се спряха едни срещу други, наредени в бойни редици. Оглеждаха се с явна неприязън. Започнаха да спорят за елена. Кой го е убил, на кого принадлежи и кой трябва да си го прибере. И двете групи имаха право. Постепенно спорът премина на друга тема. Кой е по-велик изпълнител, Джъстин Бийбър или Азис? Странно-изглеждащите запяха песен на Азис, а пред тях излезе едно от децата и заразказва, танцувайки, част от страшната съдба на изпълнителя, колко беден е бил и как се е изкачил до върха. В този момент пред останалите деца излезе Кин. Беше време да покаже, че е най-начетен, все пак първи беше прочел и двете автобиографии на Бийбър. Кин разказваше толкова увлекателно, че странно-изглеждащите млъкнаха и го слушаха с интерес. Мина известно време преди Вождът им да се осъзнае първи, извика с бойния си вик, останалите се съвзеха и тръгнаха срещу Кин. Момчето се стресна, лапна папурената си фуния и издуха с всичка сила. Една от стреличките му се заби в лицето на дългокосото момче с мустачките. То падна на земята отровено и умря. Другарите му се разбягаха. Финк, Кин, Шамана и Вожда заподскачаха победоносно, бяха победили в спора, бяха спечелили и елена. Тогава се чуха крясъци. Момчето с дългата коса крещеше. Стреличката беше попаднала в окото му. След малко се появиха родителите му, а с тях дойдоха панелните блокове, асфалтовите площадки и хипермаркетите. Хванаха Кин за ухото, вдигнаха детето си на ръце и тръгнаха нанякъде. Обвиниха децата си, за собствените си грешки. Наказаха ги. Опитаха се да пречупят мечтите им. А в крайна сметка, възрастните ги бяха научили да строят стени, вместо мостове.
Ние, другите, страничните наблюдатели, не можем да виним бащите им, защото те се постараха, направиха каквото можаха, бяха стигнали лимита си. Не можем да виним и идолите им, защото те постигнаха най-доброто от себе си.

лично писмо

Здрасти, събудих се най-сетне! Спах около 14 часа. Имах нужда да се пречистя от предния ден, от всичко преживяно и изказано. Сега е някъде около 7 сутринта, закусих милинки с боза и си направих чай. Липсва ми онзи ликьор. Да, вече мисля да пия чая с ликьор. Мисля, че ми носи късмет, защото ми донесе теб. Да, знам какво ще кажеш, всъщност ще издишаш тежко, защото те е страх да ме нараниш. Мен не ме е страх да се самонаранявам. Цялото ми тяло е в дупки. Май стигнахме до извода, че съм мазохист. А ти си от хората, които трябва да бъдат издигани на пиедестал. Рядко срещам истински човек. Рядко срещам хора, в които мога да се влюбя. Но се влюбих в теб и въпреки, че не си го признах, когато ме попита, е истина. На онзи купон от вчера, всички останали бяха влюбени в теб. Ти завладяваш хората, а си толкова обикновена, че като се замисля, се усмихвам. Не те заслужавам. Не трябва да си само моя. Затова разбирам съдбата, че те отнема от мен. Не й се сърдя, не мога да се сърдя и на теб. Ти трябва да си свободна, за да се влюбват всички останали, да разбират какво е любов. Аз знам какво е. Аз вече знам на какво да се усмихвам.

колко струва да си човек

Момчето лежеше на брега на морето, завит в черен суичър с качулка и износени дънки. До него пукаше огън, а на няколко метра встрани вълните се разбиваха в острите скали, които той наричаше свой дом. Беше застанал така, че няколкото му руси кичура, подаващи се от качулката, бяха постоянно огрявани от парещата светлина на огъня, а морската пяна, която се доближаваше плахо, галеше босите му крака и се оттегляше. Лежеше, загледан в небето и не обръщаше внимание на нищо друго. Съществуваха само звездите и тяхната майка – Луната. Някой поет беше измислил, това тъпо определение, или поне така си мислеше той. Спомни си как, когато беше малък, след дълга игра на футбол, лежеше по подобен начин по поляните със своите приятели и гледаха облаците. Чудеха се дали съществуват извънземни, а суеверната му малка главичка си мислеше, че ако гледа прекалено дълго струпването на водни пари в атмосферата и си мисли за извънземни, то те ще пристигнат веднага, за да го отвлекат, сякаш е нещо специално, сякаш е богоизбран. Затова отвръщаше погледа си. Опитваше се да бъде смел, но не можеше да гледа облаците за повече от пет секунди. Постепенно, докато порастваше, чувството за богоизбраност изчезна. Виждаше колко е обикновен, осъзнаваше, че не е важен за никого. Дори родителите му не успяха да се привържат към него. Затова избра да изчезне, да избяга от всички и всичко. Премести се в нов град, където никой не го познава. Избра морето, защото винаги е изпитвал някаква теглителна сила към морската шир, а и климатът тук е доста по-мек, можеш да си бездомен целогодишно. Приятелите си забрави бързо. Беше свикнал да се разделя с хората, не му представляваше проблем да се откъсне. Някои го предупреждаваха, че самотата може да бъде опасна, но той не я познаваше. В главата му живееха хиляди спомени, персонажи, хиляди гласове крещяха, пееха и не го оставяха нито за секунда сам. Всички в града го наричаха Пещерняка, защото си беше направил къща от една скала, близо до брега на морето. Дойде на колело само с една раница, извади малко геоложко чукче и си издълба заслон, след няколко дни, вече можеше да легне в дупката, а след още 2-3 месеца имаше място да прибере колелото си. Направи си кабинет с бюро и стол, голяма библиотека, където трупаше книгите, които хората забравяха или изхвърляха. На бюрото остави старата пишеща машина, която беше намерил до кофите за боклук. Нямаше мастило, нямаше и хартия, но пък изглеждаше добре. Беше само за снимка разположена върху каменния плот, огрявана от няколко свещи. На следващия ден момчето се замисли за трапезария. Разполагаше с неограничени възможности, защото скалата беше огромна. Можеше да си направи палат, но не искаше чак толкова много. Не чувстваше глад, защото се хранеше по седем пъти на ден, винаги намираше каквото му трябва из боклуците на хората, а и с тази "висяща мода", се чувстваше като крал. Трябваше само да мине покрай някое кафене, за да го догони сервитьорката и да му връчи чаша кафе с думите „висящо е“. Първоначално не знаеше какво означава това, но му се наслади, а когато към кафето започнаха да идват и сандвичи, спря да минава покрай подобен тип заведения, чувстваше се гузен, помисли си, че хората прекаляват със своята благотворителност. Ако искаше сандвичи щеше да се хване на работа, щеше да живее нормален живот, като всички останали. В крайна сметка, нито беше болен, нито стар, просто нямаше нужда от всичкия лукс, който предоставя онзи начин на живот. Имаше си всичко необходимо. Когато се уморяваше, просто спираше и си почиваше, четеше книги, разсъждаваше върху смисъла на живота, после отричаше всичко, понякога се чудеше дали да не се върне назад и да започне отначало, като всички останали. Да си купи нормална къща, кола, да се ожени и да има потомство. Гледаше небето и осъзнаваше колко е щастлив така. Не му трябваше нищо друго, нищо друго освен смисъл да продължи. Един щастлив край на "Into the wild". Другият живот поне си имаше смисъл, а сега, за какво е всичко това? За да е различен? За да е самостоятелен, независим? Омръзна му онази задоволеност, тя е скучна и банална. Искаше нещо ново, нещо интересно, за пръв път искаше да сподели живота си с някого. Но как? Кой щеше да се влюби в аскетизма заради него? Със сигурност не и някой нормален. Съществуваше някаква възможност, но нека бъдем трезви. Повечето жени искат сигурност, а той можеше да й предложи пещера до морето, която има вероятност да се напълни с вода във всеки един момент. Или пък разходка с колело? Всички се забавляваме безумно много, когато ни возят на колело по улиците, но не бихме избягали от къщи заради това, не бихме се отказали от фейсбук, от приятелите си, от топлата вечеря на мама, заради красиво звучащи думи и мокър студ вечер. Трябваше да вземе решение, да бъде себе си - това което е постигнал или това, което иска да бъде? Цялото му тяло го болеше от всичките въпроси в главата му. Отчаяно искаше да намери щастие, защото си самовнуши, че е нещастен. Сви се на топка и така заспа. Съдбата му помогна с избора. Приливът наводни пещерата. Изми цялата светлина, пишещата машина и всичко. Наводни трапезарията, кабинета и едва не го удави. На сутринта момчето събра каквото беше останало от вещите си в една раница, вдигна колелото си на рамене, занесе го към асфалтовата настилка и го подкара към дома, там където се беше родил. Тръгна с колело само с една раница, а родителите му толкова се зарадваха, сякаш бяха видели възкръсналия си син. Беше сгрешил за тях. Вероятно беше сгрешил и за всичко останало. Той се огледа в старата си нова среда. След няколко месеца стана студент, запозна се с нови хора, започна да излиза, намери си работа. Всичко изглеждаше сякаш ще свърши добре. Тогава я видя за първи път. Беше излязъл с приятели и докато седяха на бара, тя мина точно покрай него. Погледна го право в очите и сякаш се спря така, заедно с времето. Остана няколко минути гледайки го, нещо в него се промени, сякаш беше преминал през силно магнитно поле, коремът го сви, искаше да се сгъне на топка, а очите й го изпиваха, не знаеше какво става, после тя продължи. Около нея се носеха чайки, тя беше самото море, подът на бара се наводни, а вълни се блъскаха в столовете, пяната й го погали по краката. Тогава усети онази теглителна сила. Всъщност не беше минала и секунда. Беше чел за любовта от пръв поглед, знаеше, че се случва чак на третия път. Нямаше търпение да я види още два пъти, нямаше търпение да се влюби.

Lost

Lost. Винаги когато бързам за някъде пропускам себе си, пропускам мислите си, обличам се и излизам. Тръгвам към метрото и мисля как трябва да стигна до там, дали ще успея да го хвана или ще чакам поредните загубени осем минути? Дали ще стигна на време или ще чакам някого? Дали ми се ходи изобщо? После моментът настъпва, изтърпял съм всичко, изчакал съм останалото и идва моментът с връщането. На връщане имам време. На връщане съм себе си. На връщане наблюдавам, изследвам и мисля. Обикновено на връщане се вдъхновявам.
Стоя си на перона. Заобикалят ме непознати. Красиви момичета, момчета, възрастни дами, лачени джентълмени, старци и деца. Непознати. Обръщам се и посрещам поредния с поглед. Той ми отвръща, но ме гледа в обувките. Забравихме да се вглеждаме в очите си. На червения килим, също първо питат „какво носиш?“, вместо „как си?“. Не намирам смисъл да се вглеждам в призраци. Прекарвам осем минути втренчен в бетона на станцията, в железопътната линия, която се е вкопчила в него, във всичката ламарина, която ни заобикаля и телевизорите с тъмни екрани. Нито дума. Нито дума за никого. Дрехите ни говорят достатъчно. Няма нищо лошо в живота.
Забравих накъде съм тръгнал, а си отивах вкъщи. Изгубен съм във влака, изгубен в тунела изгубих желание да продължа. Непознатите около мен се опознават. Момчето пуска ръка по гърба на момичето, стига до задника й и спира. Отстрани двама мъже се смеят, разказват си някакъв филм. Пенсионерката разказва за внуците си в чужбина. Всички изглеждат сякаш са намерили липсващите парченца. Едни са влюбени, други самотни, а трети са загубили личността си някъде по пътя. Аз стоя облегнат до вратата и си чакам спирката. Нямам място, но по всичко изглежда, че съществувам, защото виждам отражението си в стъклото. Те са щастливи, защото се осъзнават, а аз съм игра на светлината. Влакът пристига на спирката ми. Гледам напред и виждам стотиците хора, които подминаваме. Стотици съдби, които се прибират към вкъщи или отиват някъде, които бързат или са на връщане. Спирачките изсвирват. Вратите се отварят. Отражението ми изчезва и се появява пътят. Намерих се на пътя точно тогава, когато изчезнах. Lost.

fucktum

Момчето се приближи, до нея, целуна сълзите й, после каза, че съжалява. Пусна ръцете й бавно и се отдръпна от нея. Тялото й увисна във въздуха, сякаш беше на бесилото. Той направи няколко малки крачки назад, докато излезе от светлината, хвърлена от уличната лампа, обърна се и изчезна. Нищо не помръдваше на малката уличка, само хлипането на момичето потъваше в тишината, както капките вода потъват в блу меджик моп. Тя се обърна към Луната, чувстваше се предадена, сякаш от най-добрата си приятелка. Вдигна високо ръката си, после сви четири от петте си пръстта, само средният остана величествено изпънат. Тогава се чу силен шум. Момичето се стресна, обърна се към близката кофа за боклук и инстинктивно свали ръката си. Върху кофата лежеше делфин. Свличаше се бавно по наклона на металната повърхност. Чуваше се тих, скърцащ звук. Езикът на делфина висеше от устата му, като черво от изкормено прасе, а вместо очи имаше хиксчета, точно както в реалността. Последва още един оглушителен звук, този път на метър от момичето, беше паднала морска крава. Опръска я цялата в кръв. Момичето се опита да се избърше в дрехите си, да изплюе червената течност попаднала в гърлото й, когато се чу свистене. Тя погледна нагоре и видя още едно туловище да се приближава към нея. Скочи встрани и се размина на сантиметри с моржът, чийто бивни се забиха в асфалтовата настилка. Не трябваше да се ебаваш с Луната. Момичето се изправи на крака и тръгна да бяга. По пътя зад нея се сипеха труповете на различни морски обитатели, сякаш Хензел и Гретел маркираха пътя си до дома с тях. Опитваше се да се скрие под козирки и навеси, но Луната намираше точното животно с което да разбие конструкциите им. Момичето продължаваше да бяга, но в един момент се измори, дори антивибрационната възглавничка на маратонките й не успя да запази силите й, предаде се и зачака поредното туловище. Погледна нагоре, зениците й се разшириха, очите й щяха да изскочат от очните й ямки, над нея левитираше син кит. Изведнъж силите й се възвърнаха, тръгна да бяга и скочи в първата кола, която видя. Запали я със силата на ума си и подкара към края на света. Синият кит се носеше непосредствено след нея. Няколко секунди по-късно вече беше там. Слезе и скочи от ръба...
Падна в морето. Синият кит падна след нея, водата го изхвърли на сушата, последваха го и други мъртви създания. Момичето се опитваше да не изплува, за да не я уцели нещо по главата. Но се сети, че трябва да диша. Започна да се дави. Гълташе морската вода и гърлото й изгаряше. Опитваше се да се докопа до въздуха, докато накрая лицето й се сблъска с последния слой вода, с повърхността и хиляди капки полетяха във всички посоки. Дълбоки глътки въздух. Луната се приближи към Земята и отвори голямото си око. Погледна в морето. Момичето й се извини хиляди пъти. Молеше я да й прости, но Луната не забравя, протегна се и я посребри. Превърна я в лъжица...
Оттогава насам русалките закусват с лъжици, октоподите закусват с лъжици, а в пиратските съкровища липсват сребърни сервизи.

Йоана, Александър и Червената роза

Йоана беше от онези момичета, които носеха цветните си дрехи само на празници, през останалото време тя се обличаше в сиво и черно. Имаше няколко черни блузи, няколко черни панталона и точно два чифта черни обувки, едни за зимата и едни за останалото време от годината. Нямаше нужда от повече, просто защото не излизаше никъде, освен на лекции. Йоана учеше в СУ и да ходи в университета беше единствената й задача през седмицата. Цветните си дрехи пазеше, за деня на влюбените или рождени дни, ако ги празнува евентуално. От доста време й се искаше да отпразнува Свети Валентин, но никога не й се беше налагало. Не, тя не беше от онези корави момичета, които твърдяха, че не са се влюбвали и че това е тъп празник. Тя беше от онези луди романтички, които не успяваха да си намерят приятел, заради външния си вид, заради не особено отвореното си поведение и главно, заради начина й на живот. Честно казано, Йоана не се грижеше особено за себе си. Ходеше по улицата така както ставаше от леглото, не поддържаше контакти в социалните мрежи, нито пък излизаше вечер, за да пие и да се забавлява. Така вариантите да си намери някой специален се свеждаха до колегите в университета и случайните непознати в метрото.
Няколко дни преди празника, Йоана отиде на лекции с надеждата, че някой от колегите й е почувствал внезапна нужда да затрие самотата си. В аулата, вместо да слуша професора, тя се оглеждаше и си избираше надежда. Нямаше претенции, но и никой не й грабваше вниманието. Синьо птиче пресече залата и излезе през отворената врата. Йоана гледаше неразбиращо. Потърка очи. Реши, че е било плод на фантазията й. Цял ден прекара в блянове, но така и не се появи момче, което да й предложи среща, което да я заговори. Тя прибра учебниците си, прибра белите си листи, сложи химикалите в специалното отделение на чантата, преметна я през рамо и излезе. Слезе по стъпалата на университета и след малко вече чакаше метрото. На перона продължи да се оглежда за някой специален. Няколко лисици притичаха пред погледа й. Скриха се зад краката на възрастен господин и изчезнаха. Чуха се кокошки. Кукуригу!
Мечтите й живяха в замък, разположен върху летяща скала, точно над морето. Тя носеше дълги ренесансови рокли, а десетки прислужници се грижеха за косата и тялото й. Носеха й храната в леглото и тя винаги се хранеше от огромни плата, пълни с всякакви странни и вкусни манджи. Понякога обличаше дебел пуловер, лягаше на леглото, свиваше се на топка и доизграждаше картинката. Измисляше си принц, измисляше му препятствия, с които да се справя, и накрая си измисляше целувка. Стискаше мекия пуловер и с треперещи очи се обръщаше на другата страна, към стената. Там мечтите й свършваха...
Александър живееше сам от няколко години. Веднага след като завърши училище, го приеха в университета без никакви проблеми. Без никакви проблеми си намери и работа. Изнесе се на квартира и заживя свободно без родителите си. Естествено, свободно, колкото му позволяваше държавата. Нямаше търпение да се отърве от майка си, смяташе я за досадна и неистинска, за поредната кифла, за нещо, което е по-добре да не съществува. Въпреки, че живееха заедно, родителите му спяха в отделни стаи и почти не си говореха. Навсякъде в апартамента им се усещаше напрежение. Затова Александър си отдъхна и се успокои, едва след като седна на новия си диван, в новия си дом. Той предложи на приятелката си да дойде да живее с него, но няколко дни след това, тя го заряза с оценката, че нещата ставали прекалено сериозни. Следващата му връзка също не свърши добре. Александър обичаше тези жени, но смяташе, че те са се подиграли с него. Изплакваше всичко в блога си, защото едно от малкото неща, които му носеха удоволствие бяха писането и вниманието на хората. Така получаваше и от двете по малко. Всяко следващо момиче, което успееше да свали го зарязваше, в последствие. Той не търсеше причината в себе си, защото винаги си намираше оправдание, винаги виждаше отговорите в тях. Себичен егоцентрик. Тогава реши, че жените са се обединили срещу него, че го правят за смях нарочно и намрази всички едновременно. Искаше да си отмъсти. Искаше да си върне за всичките пъти, в които е лежал с разбито сърце и е плакал сам в тъмното...
Червената роза беше малка розова пъпка. Тя смука много от стеблото, яде достатъчно слънце, за да порасне и да стане голяма и красива, червена роза. Нито беше най-голямата, нито най-красивата, нито миришеше най-хубаво, но Червената роза беше някак специална. Специален облак я поеше всеки ден, веднага след това се появяваше и специалното й слънце, докато накрая дойде някаква жена и я сряза с градинската си ножица. Червената роза загуби специалността си, в момента в който я пуснаха с още 500 други рози в контейнер. Заради липсата на въздух вътре, нашата роза заспа. Събуди се във ваза с още няколко червени рози, досущ като нея. Лежа няколко дни така, докато крайчетата на цветовете й започнаха да покафевяват. Тогава в цветарския магазин влезе едро момче и я посочи. Жената я пое в ръцете си и подстрига бодлите й. От това Червената роза почувства леко гъделичкане. Сложиха й панделка и момчето излезе с нея...
Свети Валентин е. Йоана се събуди сутринта, беше мрачна, нямаше да празнува, нямаше кой да я обича, нямаше кой да я изненада с бонбони и вино, но пък отново трябваше да ходи на лекции. Влезе в банята, изкъпа се, избръсна си краката и си изми зъбите. Подсуши косата си и отвори гардероба. Пред нея се показа семпла гледка от еднакви на цвят дрехи. В ъгъла се виждаше някакво цветно петно. Тя изгледа зелената си блуза тъжно, но все пак реши да я облече. Изрови старите си изтъркани дънки и скъсаните си червени кецове и след миг от черна дупка се превърна в шарена композиция. Почувства се малко по-добре и излезе.
Качи се в метрото и бръкна в джоба си, за да провери дали е прибрала портмонето си там. Напипа го и се успокои. Облегна се на току що затворилите се врати и погледна в земята. Познат женски глас оповести следващата спирка. Хората се наклониха назад и метрото потегли. След минута вратите пак се отвориха. Инстинктивно Йоана се отдръпна и ги изчака да се затворят. Внимание, вратите се затварят! Чу се механичен звук. И двете железни плоскости тръгнаха една срещу друга. Миг преди да се докоснат, между тях влетя синьото птиче. Йоана го видя и просто проследи полета му. За да не я помислят за луда се опита да не реагира. Успя за малко. Но птичето кацна върху главата на някакво момче. Йоана се разсмя и се сепна. Тогава забеляза момчето. Беше се свил в ъгъла, сякаш искаше никой да не го види. Беше прегърнал голяма тетрадка, а в едната си ръка държеше химикал. На гърба си имаше раница, а на птичката явно много й харесваше в гнездото от къдравата му коса.
Александър се качи в метрото и се сви в ъгъла. От ушите му стърчаха слушалки, а в главата му звучеше музиката на “The Weeknd”. Припяваше си текста наум, а с очите си гонеше нещо невидимо. Изведнъж осъзна нещо. Някаква дума от текста събуди съзнанието му. Ядоса го! Беше му писнало да е “Драма куин”, да се оплаква, да е вечният ревльо. Дръпна слушалките от ушите си. Смени песента, смени изпълнителя и реши, че ще се погрижи за всички жени по света. Странно, но точно тогава видя как към него се приближава някакво момиче. Тя протегна ръка към него и му каза, че се казва Йоана. Той се стъписа леко, но успя да се представи. Двамата се здрависаха. През това време тя го попита за номера му, дали е свободен вечерта и някакви други общи въпроси. Александър се поокопити и й отговори положително. На нея вече й беше писнало да е сама, а и синьото птиче беше кацнало на главата му, сигурно е специален. Сините й изтъркани дънки доближиха неговите. За момент сякаш се докоснаха. Стигаха точно до кокалчетата на глезените й, а от ръбовете им стърчаха дебели, сини конци. Отдолу тя беше с бледо розови чорапи. Бледото, червено копие на адидас, което имаше беше със зейнала подметка, криви шевове и недоизпипани линии. Неговите дънки, пък, покриваха дебелия език на кецовете му, които бяха опръскани с кал. Кал имаше, също и по крачолите отзад. Забелязваха се белези от бой по кокалчетата на ръцете му. И въпреки всичко, двамата се допълваха чудесно в тази картинка, изглеждаха прекрасно. Разбраха се да се видят малко по-късно.
Йоана и Александър се срещнаха в запустял парк по свечеряване. Той й подари червена роза, тя беше най-щастливата на света. Птичето още беше в косите му. Седнаха на една от пейките и посрещнаха Луната. Не спряха да си говорят. Разказваха за детството си, за родителите си, за общите си болки и терзания. Тя разбра колко е прекрасен, а той разбра, че няма да липсва на никого, ако я зарови отзад...
След малко изтича до колата си, извади лопата и се върна обратно. С всяко забиване в земята, обувките му ставаха все по-кални. С всяко загребване, той осъзнаваше сериозността на постъпката си. Изтрезняваше. Адреналинът изчезваше. Очакваше приливи на ендорфин, но той също липсваше. Беше я убил, за да си отмъсти, но не се чувстваше доволен. Не се чувстваше пречистен. Сега остана да скрие трупа й от света и да се опита да заживее наново, някак нормално. След половин час я хвърли в дупката, погледна лежащата червена роза - специалната червена роза. Наведе се и я взе, после я хвърли при момичето. Зарови ги, сякаш искаше да скрие красотата им от всички останали, да я съхрани в спомените си, само за себе си. Но истината беше друга.

Войната може да бъде само война.