Една пуйка може да се казва само Геновева

Заснежено селце, рано сутрин. По улиците обикаля снегорин. Вътре ухилен мъж с брада пуши цигара и събира снега със снегорина на огромна купчина. До него стои кучето му, което е изплезило език и се е ухилило на стопанина си. Когато изчиства снега по улиците камионът обръща и се връща пред една от къщите. Отпред го чака бременна жена, която се люлее върху стол на верандата. Кучето скача от снегорина и бяга около мъжа, който се приближава и целува жената, а тя му промърморва нещо и му посочва градината отпред. Мъжът измърморва нещо на кучето, а то се стрелва към курника, където влиза и с ужасен лай събужда единствената пуйка вътре. Тя се стряска. Едва отворила очи пуйката се стрелва навън и замита двора с опашката си. Кучето се връща при господаря си и ляга в краката му. Пуйката си мърмори нещо и хвърля злобни погледи към хората на верандата. Мъжът влиза в къщата и след малко се връща, хвърля някакви семена на пуйката на земята пред нея. Той се обръща и се връща на верандата, а тя се навежда и обира едно по едно семенцата, като старателно почиства всяко и след това го изяжда. Мъжът изсипва кучешка храна в купичката на кучето, а то се нахвърля и започва да яде. Мъжът му се радва и го гали по главата. Всичко се случва пред очите на пуйката, която междувременно продължава да мете. Стопаните се прибират в къщата. Пуйката поглежда настрани и се вглежда в хоризонта, синьото небе. Изтупва се и се засилва, разперва криле и се забива в оградата. После измърморва нещо и продължава да мете.
Мъжът отново е в снегорина си заедно с кучето и събира снега от града, купчината е станала няколко пъти по-голяма. След малко се връща пред къщата и слиза. Пуйката подковава кон. Мъжът я бута и се качва на коня. Кучето се изхилва. Коня ходи напред-назад, а мъжът е доволен. Влиза в къщата и вади пушка, качва се на коня и заедно с кучето отиват на лов.
Мъжът се връща и прибира коня, а пуйката пере под надзора на бременната жена. Той се приближава и целува жена си, заедно се прибират в къщата. Сядат на дивана, а жената подлага възглавничка на гърба си. Гледат телевизия. Тя не може да се нагласи, постоянно мърда възглавницата, накрая я изважда и я бута пред лицето на мъжа си. Той я хваща и излиза. Отива до пуйката, която простира и й отскубва няколко пера от опашката. Тя изпищява и се хваща за задника. Мъжът напъхва старателно перата във възглавницата и се връща обратно в къщата. Подлага я на гърба на жена си , която се обляга назад и се усмихва. Пуйката отвън е почервеняла от яд. Чупи няколко щипки и отново се засилва към оградата, подскача веднъж и не полита, втори път, трети и отново се забива в оградата. Изтърсва се и издиша тежко.
Снегоринът събира снега, купчината е станала с размерите на планина. Камионът спира пред къщата и мъжът слиза. Към него се затичва жена му, която е стиснала корема си в ръце, а между краката й се кандилка бебешка главичка. Мъжът се стряска и скача в камиона. Жената се качва също, заедно отпрашват нанякъде.
След известно време камионът се връща. Чува се бебешки плач, мъжът и жената слизат от снегорина и се радват на рожбата си. Влизат в къщата, и мърморят нещо. Отвсякъде пристигат гости, за да видят детето. Всички са в къщата, веселят се. Мъжът излиза с голям касапски нож и хваща пуйката за врата. Завлича я до някакво трупче и й полага главата на него. Вдига ножа, но пуйката го рита в чатала. Двамата се гонят из двора. Мъжът крещи, пуйката пищи. Накрая тя се засилва към оградата, скача веднъж, втори път и на третия полита. Обръща се и вижда снежната купчина. Полита към нея, устремява се нагоре, докато стига върха й. За миг спира да маха с криле и се напъва. Изаква се върху планината от сняг, а гуаното й се търкулва надолу по склона. По него полепва все повече сняг, докато накрая се оформя лавина. Огромната снежна маса се насочва към къщата на стопаните на пуйката. Мъжът вижда какво го грози, но не може да направи нищо. Започва да крещи, широко отворил уста. С приближаването на лавината, устата му се разширява все повече и повече, докато накрая снежната маса го блъска и събаря къщата. От снега се подават човешки глави и опашката на кучето, която се върти. Мъжът е налапал гуаното на пуйката и тъжно премлясва, а отзад бебето плаче, докато жена му крещи. Пуйката се изхилва и полита към хоризонта.

Клуб „Геометрия“

Нормален човек не може да роди паралелепипед. Малко нормални хора успяват да го напишат правилно, още по-малко си го представят както трябва, а какво остава да го сътворят... от кал, ребро или оплодена яйцеклетка.
Паралелепипедът е централно-симетричен спрямо средата на телесния му диагонал (следствие от централната симетрия на стените му). Всяка отсечка с краища върху него и минаваща през средата на телесния му диагонал се разполовява от тази среда. Квадрата на дължината на телесния диагонал на правоъгълния паралелепипед е равен на сумата на квадратите на трите му размерности (следствие от Питагоровата теорема).
И аз имам такива приятели. Те разбират от строителство. Не засягат теми с дългосрочна устойчивост. Не искат да стават президенти, кметове, депутати и министри. Те искат прост живот, различен от този в теоремите или аксиомите. Опитват се да избягат от всякакви постулати, когато си почиват. И без това на работните им места се занимават по цял ден с математически доказателства. А когато остареят и трябва да работят нещо ненатоварващо те висят по черните дъски в класните стаи. Около тях висят пенсионирани букви и числа, танцуват пенсионирани уравнения.
Една вечер Паралелепипед се напил с компанията си в клуб „Геометрия“ и свалил случайна мацка, завел я в тоалетните и я оправил. На другия ден се събудил и не помнил нищо. Продължил нормалния си начин на живот, но след 2-3 седмици получил странно обаждане. Била мацката от онази вечер. Паралелепипед щял да става баща. Той се опитал да й докаже, че трябва да направи аборт, но така и не успял да се сети за точната теорема. Трябвало да си поеме отговорността. Паралелепипед се оженил. Осем месеца по-късно карал към болницата, а до него седяла мацката от онази вечер - съпругата му, която в този момент раждала. На сутринта Паралелепипед отишъл да види отрочето си. Гледката го стресирала. Лекарите му дали успокоително. Рожбата му нямала нито един ъгъл. Нямала обиколка, нито дължина, а обемът й изглеждал толкова труден за измерване, че нямало учен в страната, който да се наеме да го изчисли. Пред него стояло едно човешко дете. Тогава на Паралелепипед му хрумнало, че има някаква възможност той да не е бащата. Тестовете за бащинство доказали, че жена му е сгрешила изчисленията. Въпреки това оттогава Паралелепипед не е същия. Зле е с нервите, ъгълчетата му треперят, затова правителството му даде инвалидна категория и пенсия. Нормален човек не може да роди паралелепипед. Обратното също е в сила.

пара

В апартамента беше пълно с хора, които вдигаха наздравици и живяха на пълни обороти. Въпреки това листата навън бяха жълти, влагата по стъклото – студена, а лятото все по-далеч, или по-близо. Героите спяха зимен сън, тънките им копринени пелерини висяха в тъмните им гардероби, а на мода станаха дебелите вълнени яки, придружавани от маншони и шапки. Влюбени двойки висяха пред камините или не ставаха от леглата, за да се топлят. Други бързаха да стигнат до работното си място. Но всички пиеха чай. Чай по кафетата, чай в подводниците, чай под дърветата. И онази пара. Навсякъде имаше пара. Пара излизаща от водопроводните шахти, пара от ауспусите на автомобилите, пара от устите на хората, пара и от шибания чай. Навсякъде се виждаха запотени прозорци – на къщи, автобуси и трамваи. Лицата на хората бяха зачервени, но щастливи от заетостта на деня им. Бездомните животни се бяха скрили в сухите ъгълчета на сградите. И всичко това няма никакво значение защото във всеки един момент над отрупаната със сняг планина може да прелети птица, която да се изсере и от гуаното й търкалящо се по склона да се образува лавина, която да затрие всички и всичко. Когато всичко е мъртво и замръзнало навън няма пара.
Щурците и скакалците не пеят!

unleash the beast

Вежди. Колко много неща тръгват от веждите...

Иван(на 9 години, мръсен, с накаляни дрехи и черна шапка с периферия и нарисуван мустак) се прибра и тръшна вратата след себе си. Хвърли кожената си раница на земята и се отправи към кухнята. Върна се с висока чаша и седна на дивана. Повдигна чантата от земята и развърза завързания възел. Бръкна умело в нея и когато извади ръката си, тя държеше здраво малка кобра за главата. Змията отвори широко устата си, но не можа да захапе нищо, тъй като единствената част от тялото, която свободно можеше да контролира беше опашката. От устата й изскочиха 2 остри 3 сантиметрови зъба. Иван ги закачи за чашата и кобрата, усетила чуждия допир, пусна отровата си. Иван гледаше как жълтеникавата течност се стича по стените на чашата и се събира на дъното й. Той стисна силно главата на змията, тя пусна още малко отрова, след това се съсухри и Иван я захвърли в ъгъла на стаята. Змията не помръдна повече. Иван бръкна отново в чантата и извади черна мамба. Тя отново зяпна. Личеше че е двойно по-бърза от кобрата, но Иван беше тройно по-ловък от антилопа и хвана второто влечуго здраво за главата. След това я зашемети с един удар в масата. Хвана я за опашката и стискайки прекара ръката си през цялото й тяло. От устата на змията се стече отровата й право в чашата. Иван я захвърли като обелка от банан в ъгъла.
След малко там лежаха 6-7 мъртви змии, а чашата на Иван беше пълна. Той я гледаше като ковчеже пълно със злато. Стана нетърпеливо от дивана и я грабна. След секунда вече беше застанал пред една от стаите и отвори вратата й. Вътре беше тъмно и тихо. Чуваше се единствено някакъв капещ звук. Иван направи няколко крачки в тъмното и остави чашата на пода, след това се върна обратно. Прошепна си нещо и затвори вратата зад себе си. Отиде до големия гардероб, близо до входната врата на къщата. Свлече якето си и го метна вътре, след това събу обувките си и вълнените чорапи. Почеса десния си крак с помощта на левия и отново се метна на дивана. След малко задрема. От къщата му се носеха хъркащи звуци. На километри не живееше никой, но със сигурност много животни в близката гора не успяваха да заспят нощем от гърлените звуци на съседа си. След малко нещо тропна. Иван се изправи за секунди, нещото продължи да тропа в съседната стая, сякаш се опитва да се освободи от някого. Иван влезе в стаята и светна няколко прожектора. Те бяха насочени точно към мястото, където преди това той беше оставил отровата. Точно там, сега имаше клетка, а в клетката подскачаше някакво космато, синьо нещо. Иван се изсмя.
- В гората има едно чудовище по-малко - каза той.
Синьото нещо отмести ръцете си, а пред Иван се появиха две огромни очи и още по-огромна глава. Чудовището го изгледа тъпо. После каза:
- Струваше си, вкусно коктейлче.
- Мерси.
Чудовището се оригна и полегна, като кръстоса краката си. Иван скри една от ръцете си зад гърба, после скри и другата и го попита:
- Коя ръка си избираш?
А синия го наплю. Иван извади дясната си ръка бързо, тя беше оформена като пистолет. Насочи пръста си към чудовището и каза:
- Па-па-па!
Чудовището се стресна, изправи се бързо и погледна учудено към Иван. На гърдите си имаше 3 дупки, сякаш от куршуми. От дупките излизаше дим, после се показаха 3 желирани червейчета, които бяха завързани за стотина желирани мечета, които пък извадиха след себе си дъвки и близалки. След малко от чудовището беше останало само синя грива и купчина лакомства. Иван се облиза и се хвърли в купчината както Чичо Скруч се хвърля в трезора си пълен със златни монети. От някъде се чу вик „Иване“. Иван се изправи изведнъж. Наоколо вече не беше тъмно, в стаята имаше мебели, а прожекторите бяха заменени от слънчевата светлина, влизаща през прозореца. На главата на Иван имаше мръсен чорап, а в краката му цяла купчина мръсни дрехи. Той изтича до вратата и отвори. Пред нея стоеше майка му, която му каза,
– Време е за баня, суийтхарт.
Иван изтюхка и взе хавлията си.

в хралупата

Свалям флешовете и започвам да пиша. Това е като да си събуеш обувките и да влезеш вкъщи. Защото обут никога не можеш да се почувстваш наистина у дома. Често ме питат дали не ме боли, сякаш ме виждат да плача. Сякаш съм си причинил подобно нещо на ушите, за да привличам внимание. Истината за дупките на ушите ми е прекалено безинтересна, че да я споделям с всеки. Аз не плача, не искам внимание и всичко, което причинявам на тялото си е просто част от мен. Не, не се оправдавам. Това е просто загрявка на пръстите, нещо което ще постна в блога си и повече никога няма да погледна. Всеки има нужда да е някой друг. А аз съм това, което четете и нищо, ама нищо друго. Качвам се на дървото и забравям, скривам се от света и когато имам нужда от някой – слизам. Добре съм си с птиците. Добре съм си в моята хралупа. А когато сляза... ми мирише на дъвки и свежо.
Добре би било ако някой ме последва в тъмното...

под моя чадър вали

И тук и там, и все напред, и както, и да го погледнеш, все ти е отзад – седалището.

Малките чудовища, колкото и да са различни, винаги са с цвят на бонибон, или на скитълс, кой както предпочита. Имат големи бели зъби или някакви слюнчести торби вместо усти. Очите им напомнят на онези големи копчета предназначени единствено за балтоните на мама и татко. Издават звуци като зомбита, но не всички са страшни и опасни. Едни обичат да правят пакости, други да наблюдават, трети да мислят за околната среда, но всички обичат да се хранят. Малките чудовища се хранят с прах. Те живеят под леглата на децата и когато децата са немърливи - чудовищата са щастливи.

Маняка е маняк, дори да е мангал.

„Не вярвай на жена, която носи лилаво“ - Оскар Уайлд

Напоследък вали само под моя чадър, а когато слънцето изгрее ми се мръщи. После отваря широко уста и ми казва, че всичко, което знам е грешно. Затварям чадъра и започвам да живея отначало.

А на Спаска Лилавото всичко й е лилаво – чадъра, дрехите, червилото, химикала, чантата, обувките, лаптопа, мишката, флашката, очилата и даже стъклата на очилата. Може би пломбите й също са лилави. Кой знае? Сигурно Оскар Уайлд е знаел, че един ден ще се роди и ще ми говори за човекът-маса. Аз пък няма да й вярвам. Следвайте лилавото топче.

Искам прическа от Едуард Ножиците. Искам шоколад от фабриката на Уили Уонка. Искам да съм, като Матилда. Искам приятелката ми, да ми шие чорапите. Искам левитация, стига гравитация, може и фелацио – в краен случай.

Новият албум на пусифър.

Момче и момиче се поливат с мляко. Закваска.

Ако живеех в аквариум щях да си гледам малки златни хора, да ги ловя и да си пожелавам шестици от тотото, или от втори тото шанс.

Не знам какво ме прихваща, знам само, че когато днес излязох от тоалетната, бях защипал с колана си парче тоалетна хартия. Всички във фирмата ми се смяха. Дори беззъбия сакат пощальон най-сетне се усмихна, след като беше загубил жена си преди няколко ди. Не мисля, че беше чак толкова смешно. Всъщност има къде-къде по-смешни. Например да гледаш как малко котенце си играе с конец прежда. Или да се озовеш сам и гол в училищния коридор, точно преди звънецът за мждучасието да бие. Ех, как ми липсва училище.

Напиши ми хайку и ми го залепи на челото, за подарък!

Всичко, което поисках за Коледа беше гаечния ключ на татко с който той така умело подменяше водопроводните тръби. Уви, откакто татко ни напусна мама сменяше водопроводчиците всяка седмица, но те така и не достигнаха нивото на баща ми. Странно как всички се усмихваха, когато си отиваха, а тръбите така и не се отпушваха. Странно как мама е бременна за шести път.

Малкото момче се приближи към майка си и скри ръце зад гърба си. Усмихна се широко и я попита коя ръка си избира. Майка му посочи дясната, а хлапето я показа на майка си със задоволство в очите То държеше силиконов имплант. Момчето изпя честит рожден ден и целуна майка си по бузата.

сандвич-артистите създават живот

Преди няколко дни си вървях по улицата и срещу мен изскочи един огромен сандвич. Беше с около метър по-висок от мен, значително по-шарен и вероятно по-вкусен. От сандвича се показа зеленикава ръка, аз се свих през глава, защото си помислих, че ще ме удари(все пак аз написах „сандвич артистите правят култура“), но ръката ми подаде листовка и сандвичът ме отмнина. Замислих се. Ами да! Сандвич артистите правят култура, даже още повече, те създават живот. Живот, който върви насам-натам и ги рекламира. Мисля, че им завидях. Де да можех и аз да пусна из София няколко огромни странички, които да рекламират мен. Да стряскат хората по улицата крещейки „ЕПИТАФИЯ БЕЗДУМНА“. То моето затова не е култура. Но както и да е, боговете са малко, а щом създадеш живот, значи си един от тях. Аз дори не можах да създам мъж от себе си за 23 години. Седя по цял ден и се чудя как може жени с огромни кълки да обличат къси поли. Защо повечето хора предпочитат сини дънки и африканските слонове ли са по-сиви или индийските? Еми т'ва е. Балки и Лари отдавна се познават.

Изведнъж ми стана безразлично 2

Изведнъж ми стана безразлично, че не мастурбирам.
Изведнъж ми стана безразлично, че никой не ме търси.
Изведнъж ми стана безразлично, че стоя сам вкъщи.
Изведнъж ми стана безразлично, че нямам коса.
Изведнъж ми стана безразлично, че хората не ме виждат.
Изведнъж ми стана безразлично, че не съм рокзвезда.
Изведнъж ми стана безразлично, че не друсам.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ям.
Изведнъж ми стана безразлично, че не пия.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ме дават по новините.
Изведнъж ми стана безразлично, че на никой от преподавателите в натфиз не му пука за мен и нещата, които пиша.
Изведнъж ми стана безразлично, че пак сме в криза.
Изведнъж ми стана безразлично, че трябва пак да си плащам наема.
Изведнъж ми стана безразлично, че не мога да рисувам.
Изведнъж ми стана безразлично, че вратата се отваря навътре и всеки път, когато я отворя се удрям с нея.
Изведнъж ми стана безразлично, че нямам пари.
Изведнъж ми стана безразлично, за цялата ромщина в държавата.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ходя на профилактични прегледи.
Изведнъж ми стана безразлично, че не спя с други жени, освен моята.
Изведнъж ми стана безразлично, че не свалям мацки.
Изведнъж ми стана безразлично, че не пиша.
Изведнъж ми стана безразлично, че не мога да летя.
Изведнъж ми стана безразлично, че не излизам.
Изведнъж ми стана безразлично, че преписах цялата форма на това нещо от Бегбеде.
Изведнъж ми стана безразлично, че не умирам.

танцуваш като фламинго

Глупави улични светлини, глупави заспали гълъби и хората и те са глупави. Пропускат толкова неща, които се виждат само на тъмно. Пропускат и себе си. Обърнете си внимание. Свалете тъмните прозорци, пуснете въздуха и вдишайте. После отворете очи и вижте дали виждате. Вярно, че дъга има само през деня, но тогава няма звезди, няма я и Луната. Никога няма да чуете щурци или да съберете буркан светулки. Няма да видите прилеп, нито огънят ще свети така ярко, ще топли така силно... Ми да!
В стаята свети нощна лампа на земята. Пада се някъде зад гърба ми. Точно до нея има купчина книги, така че светлината се отбива от тях и отива нагоре, пълзи по стената докато стигне тавана. Осветява рисунката ти с тебешири. Въпреки, че е тъмно тя все още е цветна и успява да ме накара да се усмихна. Взимам топката, която ми подари и я хвърлям към стената, тя се връща към мен и всичко се повтаря. Само сянката ми се уголемява и се свива. Бяга по стената и се опитва да скрие светлината. Не успява и скрива сама себе си. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Боядисвам пръстите си в червено и рисувам и лицето си. Индиански танци, тъпани и струни. Облак прах – пада и полепва по краката ми. Мисъл, остани при мен. Разбирам те, когато не искаш да ме държиш за ръка. Влажните студени длани не са най-добрата оферта, която човек може да получи. Но не ме оставяй, мога да ти дам много повече. Аз също имам магия, също сънувам странни сънища и се опитвам да живея в други светове, измислени, приказни вселени. Някои дори казват, че душата ми е лилава. А ти си най-красивата в моята вселена и винаги ще имаш най-стегнатия, секси задник, колкото и да напълнееш, колкото и да остарееш. Знам, че имаш лумбаго, аз пък си имам хемороид и това ни прави специални.
Червените петна по лицето ми изчезват, когато съм с теб. Изчезва целият заобикалящ ни свят. Не мисля за друго, не мисля за смисли. Мисля, но не с мисли, ами с някакви други неща, които не искам да наричам чувства, защото после ще кажеш, че съм изтъркан. То като цяло това всичкото е доста изтъркано, а аз самият съм малко ошлайфан напоследък. Знам, че преди съм обичал с двете си ръце, но сега обичам с всяка част от тялото си.

We are only making plans for Neda

Двамата си легнаха и се опитаха да заспят. След малко тя усети, че нещо я лази в тъмното й го помоли да светне лампата. Той го направи, а тя скочи от леглото. От ръката й беше паднала голяма черна хлебарка, която сега лазеше по белите чаршафи. Той я взе в някакъв вестник и я изхвърли. Тя не искаше да си лягат в това легло, той също не изгаряше от желание. Решиха да се преместят в другата стая. Седяха пред камината и си говореха, докато отпиваха от чашите с малиново вино. Тя го помоли да я пази от хлебарки ако заспи. Той й обеща да го направи. Бяха заедно едва от няколко дни. След малко вече обсъждаха сватбата си, дори децата, които ще имат. Тя искаше да има момченце, докато е малко, а когато порасне детето трябвало да бъде момиче. Той се разсмя, каза й, че това е извратено. Тя се съгласи. Той й каза, че иска момиченце. После двамата решиха, че трябва да е русо със сини очи. Технически беше невъзможно, тъй като нито един от двамата нямаше, нито руси коси, нито сини очи. Седяха цяла нощ будни, изживяха цял един живот в мислите си. Дори се разбраха кой ще умре първи, макар, че и на двамата им се искаше да умрат заедно. Малко след като избраха пола на детето си, решиха и как ще се казва то – Неда.
Неда беше малко момиченце, когато започна да се оглежда за нещо по-интересно от това, което й предлагаха родителите й. Крадеше червеите за риболов на баща си, поставяше ги на асфалта и рисуваше около тях кръг с няколко капки бензин. Накрая палеше бензина и гледаше как червеите се гърчат. Харесваше й. Тя си имаше своя градина, до тази на големите. В нея отглеждаше царевица, слънчоглед и няколко бобени зърна, които така и не покълнаха. Неда страшно много обичаше да ходи на село и да лови мишки с дядо си. Когато хванеха някоя, те я пускаха в кофа с вода и я натискаха с пръчка, докато гризачите се удавят. Веднъж дядо ѝ, ѝ донесе костенурка. Неда се почувства специална, защото никое друго хлапе в квартала нямаше костенурка. Тя ходеше напред-назад и се хвалеше с костенурката си. Хранеше я с краставици и зеле. Не мина много време и се намери хлапе, което ѝ завидя и открадна костенурката от двора им. Хвърли я в блатото и избяга. Когато Неда откри липсата на животното ѝ, тя се разстрои много и спря да се чувства специална. Друго момче от квартала ѝ каза какво се беше случило и тя реши, че момчетата не струват. Реши, че всички до един трябва да си платят. Неда започна да сресва косата си и да я връзва с панделка. Носеше винаги чисти рокли и бели чорапи. Момчетата бяха впечатлени. Всички до един бяха влюбени в нея. Неда се възползваше, като ги караше да ядат мравки в замяна на нейното приятелство. Един ден реши да вдигне летвата и накара едно от момчетата да си свали гащите и да седне върху таралеж. В замяна на това, той получи седмица държане за ръка. Един ден Неда откри привързаността си към котките. Връщаше се от магазина и докато дълбаеше в топлия хляб, за да изяде меката му част, тя видя едно малко рижаво котенце. Двамата се спогледаха и разбраха, че са един за друг. Неда прибра хляба в торбата и взе котето на ръце. Прибра го вкъщи и с много усилия накрая убеди родителите си да го задържи. Майка й каза да, баща й просто поклати глава. Тогава Неда за пръв път каза, че е щастлива. Върза сезал на врата на котето и го разхождаше из квартала по цял ден. Хранеше го толкова често, че скоро котето надебеля толкова, че децата твърдяха, че това е най-дебелата котка, която са виждали. Въпреки това, Неда продължаваше да е щастлива. А щом Неда каже, че е щастлива, значи вероятно е така. Затваряше се в стаята си и пееше. Живееше в собствения си свят, като всяко дете. После...
Тя отпусна ръката си, а той скочи и хвана чашата й преди да падне на пода и да се счупи. Усмихна й се. Беше й обещал да я пази от хлебарки цяла нощ. Затова я зави с одеялото и застана на пост. Скоро се унесе и заспа.