скок-подскок

А: Можеш ли да летиш?
B: Не.
A: Мислех че можеш...
B: Мога да скачам нависоко, ако това се брои.
A: Не.
B: Еми, сори.
A: Нищо. Ще гледам мухите.
B: Чувал съм го и преди. Лежах си вкъщи и гледах телевизия, когато на вратата се потропа. Беше някакъв непознат и реших да го игнорирам. Та този човек седя и гледаше мухите хванати на мухоловката на вратата. В един момент дори започна да си припява „ще гледам мухите, ще гледам мухите“.
A: Ами то си е интересно. Преди имах муха, но умря. Задуши се в чашата с която я заклещих.
B: А мъжът накрая си тръгна. Мисля че мухите му омръзнаха.
A: Защо не му отвори?
B: Че какво ще си говоря с непознат?
A: Какво си говориш с мен.
B: Теб те познавам.
A: Да, от 10 минути.
B: Е, помислих, че ще ми е интересно да си поговорим.
A: И аз помислих, че можеш да летиш.
B: Крилата заблуждават понякога.
A: Фалшиви са нали?
B: Фалшиви? Не! Просто са пластмасови.
A: Тоест фалшиви.
B: Това, че не летят не ги прави фалшиви. Купени са от магазин. Имат си марка, цена, етикет, баркод, което ги прави напълно оригинални.
A: Като малък бях много бърз. Когато бягахме по физическо, имах чувството, че летя. Оттогава ми е мечта да полетя.
B: И си търсиш някого да полети с теб?
A: Не.
B: Ами защо толкова държиш да мога да летя?
A: Защо толкова държиш крилата ти да не са фалшиви.
B: Защото не са!
A: Имам мускулна треска.
B: От какво? Мама ми е казвала, когато тренирам...
A: От глупости, от спорене с хората. Имам мускулна треска от хората. Мозъкът и той ме боли.
B: Напиши си го на тениската.
A: Защо?
B: За по интересно.
A: Ъ.. Ти наистина не можеш да летиш. Само се правиш на интересна с тези крила. Поне в приказките вярваш ли?
B: Няма да ти отговоря. Започна да ме обиждаш.
A: Извинявай. Дано скоро ти мине и преглътнеш обидата.
B: Късно е, щетата е нанесена.
A: Шегуваш се..
B: Да.
A: Наслади му се.
B: На кое?
A: На вятъра, не го ли усети?
B: Крилата ми се размърдаха.
A: Значи все пак не са фалшиви.
B: Очевидното понякога лъже.
A: И децата лъжат.
B: А комарите хапят.
A: Истина. Кажи болница.
B: Защо.
A: Просто го направи.
B: Няма.
A: Защо ме заговаряш щом не искаш да си играем?
B: Помислих, че си интересен. Имаш цветна ръка.
A: И аз си мислех, че можеш да летиш.
B: Разбрах го това вече.
A: Ами направи нещо по въпроса.
B: Ще скоча от скалата.
A: Нямам търпение.
B: Добре бе.
A: Не, чакай.
B: Какво.
A: Ето ти един бонбон.
B: Благодаря.
A: Хайде скачай.
B: Сбогом.
A: Поздрави горе.
B: Познаваш ли някого.
A: Познавам Бог.
B: Луд си.
A: Само в сряда.
B: Днес е събота.
A: Така ли? Значи е започнало да избива и в събота.
B: Говори ми.
A: Щеше да скачаш.
B: Щях и да родя веднъж, но абортирах.
A: Страх те е..
B: Не ме е страх.
A: Скачай де. Само дето те е страх. Страх те е и да живееш.
B: Не те ли е срам, че ме подтикваш към самоубийство.
A: Живей тогава, ама не, не ме е срам.Такава им е работата на дяволчетата.
B: Сигурно има 300 метра до долу.
A: Може и повече.
B: Няма да скоча.
A: Скука.
B: Аз да не съм представление, намери си друго занимание.
A: Добре.
B: Какво правиш?
A: Търся си занимание. Занимание, занимание... а ето.
B: Какво?
A: Ще гледам мухите.
B: В един разказ един пич се превръща в муха и се прибира вкъщи, а там майка му си е сложила от онези специални колани и изнасилва баща му. Та след като жужа жужа наоколо потресен от гледката, майка му го утрепа с един вестник.
A: Хубав разказ.
B: Да. Поучителен.
A: Харесваш ли Батман?
B: Батман на Тим Бъртън или този новия?
A: Идеята за Батман.
B: Харесвам повече Жокера.
A: Мисля, че не те харесвам. Всъщност съм сигурен.
B: Ами да скачам тогава?
A: Скачай.
B: Скок!
A: Подскок.

Пране

Грубите ръце на госпожа Коен вадеха дрехите от пералнята, когато синът й Давид се прибра вкъщи. Той затвори входната врата и поздрави весело майка си. Каза й, че носи добри новини, после я накара да отгатне какви са. Тя направи няколко опита, но не успя да познае. Нито си беше намерил работа, нито беше избрал учебно заведение, където да продължи образованието си, нито беше намерил куфарче с пари на улицата. Синът й бръкна в джоба и извади лист хартия, беше повиквателна за армията, от онези бели листи, които те пращат в един съвсем друг свят – светът на войната. Момчето се похвали, че най-сетне ще бъде полезен. Госпожа Коен понечи да каже нещо, но успя единствено да преглътне звучно. Тя гледаше детето си с притеснение, пред очите й се появи докторът, който беше извадил Давид на бял свят. Мъжът в бяло й честити, каза й, че си има здраво момченце после изчезна. Появи се щастливият му баща, който раздаваше пури на приятелите си, даде една и на госпожа Коен, после и той изчезна. Жената запали пурата. Дръпна дълбоко и издиша дима високо нагоре. Загледа се в ръката си. Осъзна, че е празна. Пред нея отново стоеше синът й. Той гледаше с очакване майка си. Тя затвори очи и постави китката на корема си. Давид я попита какво не е наред. Госпожа Коен го попита дали е сигурен, че иска точно това. Той я погледна учуден и й каза, че именно тя го е подтиквала винаги да се изправя смело пред неизвестното. Още откакто баща му почина майка му го тласкаше към нови и нови предизвикателства, за да се изгради, като силна личност. Тя не успя да каже повече нищо, събра прането в един кош и излезе на балкона. Потупа се по джобовете, сякаш търсеше пакет цигари, сякаш беше забравила, че е отказала пушенето преди цели 10 години. Опита се да се отдалечи от случилото се, опита да затвори съзнанието си за емоции и мисли. Винаги се е показвала силна пред сина си, трябваше да го направи и този път. Спря, вгледа се напред, после чу децата играещи на площадката пред блока – „ти гониш“, „не, ти гониш“. Те бягаха около люлките и пързалките, прескачаха катерушки и се смееха. Госпожа Коен присви очи, усети болката изкачваща се по тялото й, сякаш тръгна от краката, мина през корема й, удари я силно в сърцето, заседна на гърлото и след малко продължи да се изкачва нагоре. От очите й потекоха сълзи. Веднага бръкна в коша за пране, извади първото нещо, което хвана и скри лицето си в топлата и влажна дреха. Тази топлина сякаш успя да я отпусне още повече и тя зарида, както може да го направи само човек, който дълго време е крил емоциите си.
Няколко седмици след това госпожа Коен стоеше пред масата за гладене и буташе ютията от единия й край към другия. Гладеше бяла военна риза, която си личеше, че отдавна е изгладена. Зад нея стоеше черен сак пълен с дрехи. Тя обърна за пореден път ризата и започна отначало. Повдигна леко ютията и натисна един от бутоните. Изведнъж от ризата се издигна пара, която се заби в лицето на жената. Госпожа Коен пое дълбоко въздух и се опита да се усмихне, изпъна мускулите на лицето си, за миг успя, но като освободен ластик устата й се върна в първоначалната позиция. Натисна силно ютията към масата, облегна се на нея и притвори очи. В този момент Давид излезе от банята подсвиркайки си. Госпожа Коен усети, че сълзите й напират. Тя отскочи от ютията и я изключи. Пое дълбоко въздух, напрегна се и се усмихна. След това занесе ризата на сина си, като дори му помогна да си я закопчае. Давид забеляза напрежението в майка си и се опита да я успокои. Каза й, че ще направи всичко възможно, за да запазят обещаната им земя. Госпожа Коен се отдръпна леко, сложи ръцете си на раменете му, погледна го в очите и се усмихна. Каза му, че Земята е на всички. После се повдигна леко на пръсти и го целуна по бузата. Погали го по косата и му каза, че винаги е бил добро момче, после добави да не я разочарова и да се пази. Давид й каза, че не иска сълзливи истории и че няма нужда да го изпраща до гарата. Тя се съгласи и оправи идеално изгладената му яка. Той дооблече униформата си, прегърна я, взе сака и излезе. Ъгълът, който яката оформяше беше последното нещо, което тя видя от сина си. Госпожа Коен помнеше този ъгъл и често го сънуваше. В началото сънищата й бяха предимно кошмари, но с течение на времето нещата поутихнаха и тя започна да води нормално ежедневието си. Всеки петък излизаше на пазар с приятелки. Следобедите се събираха и обсъждаха комшиите в блока, а в някои съботи ходеха на басейн, където заглеждаха спасителите. Госпожа Коен знаеше, че момчето с червени шорти е не по-голямо от сина й, но това не я спираше да си въобразява разни неща с него. Писмата от Давид пристигаха през седмица, затова тя беше спокойна. В тях той пишеше колко много му харесва военния живот, че най-сетне всичко е организирано и подредено.
Една сутрин, докато госпожа Коен вадеше прането от пералнята, на вратата й се потропа. Тя отвори, а гледката пред нея я накара да иска да умре, да се свие в малка точица и да изчезне от лицето на земята, да не съществува и да не чувства нищо. Пред нея стоеше мъж в униформа, който по нищо не приличаше на сина й. Той я успокои, помоли я да влезе и й разказа как е загинал синът й. Разказа й за това какъв герой е и колко медала ще получи, как всички граждани на Израел ще се гордеят с него и на колко паметника ще бъде изписано името му. Госпожа Коен изпрати посетителя си и затвори вратата след себе си. Тя не беше чула и дума от това, което й каза мъжът. Свлече се на теракота и заплака толкова силно, че в съседните апартаменти я чуваха. За пръв път спря да й пука, за пръв път тя извади всичко навън. Но вече беше късно...
След няколко дни тя получи сина си, чист и спретнат, с идеално изгладена униформа, точно както го беше изпратила. Само че този път, той беше загубил онова дихание, което кара хората да изглеждат живи. Беше изгубил борбата в себе си, вече нямаше за какво да воюва. Всъщност нямаше нищо, защото самия него го нямаше. Въпреки чистия му вид госпожа Коен го съблече и изми наново. Спомни си как го е къпала в синьото му корито, докато е бил бебе. Спомни си и други неща. После го подсуши и го облече с изгладената униформа. Ъгълът на яката му беше същия, лицето му – същото. Само на на нея й се струваше променен. Изглеждаше някак по-малък, изпънат на леглото, в малкия си дървен ковчег. Тя поглади яката му с ръка и вдигна телефона.

кавърма

Всички паяжини са пълни със самота. Седят и чакат в тъмното, за да прегърнат жертвата на господаря си. А той идва бързо, бил е скрит зад ъгъла. Притичва и дозавива живото, за да го превърне в ордьовър. Наслаждава му се с дни и винаги отхапва първо главата, като богомолка, като жена...
През това време слънчогледите поглеждат надолу. Вече са узрели и чакат някой да си прибере реколтата. Цял живот са наблюдавали слънцето, чакали са го да изгрее, изпращали са го, когато е залязвало. И един ден забелязват земята – приземяват се, също като хората. Ние по същия начин се раждаме и летим в облаците, наблюдаваме слънцето, един ден узрязваме и забелязваме земята, за да се потопим в нея, за да изчакаме някой да прибере реколтата.
Влакът спира на следваща гара, а там ни чака линейка, защото организмът не винаги издържа на жегата. Добре дошли в центъра на Вселената! Изкарват сравнително млада жена и я слагат да легне на някаква пейка. Влакът потегля, жената колабира. Бяла пяна.
След 2 минути забравихме жегите. През прозореца влиза и вятър, и една жирафска глава. В крайна сметка всички сме наркомани.
А таванът е бял, понякога се върти, полилеи падат и убиват враговете ни. Понякога пием чаши с отрова, понякога заживяваме щастливо с изгорите си, но винаги сме смели и добре възпитани. Героите са си типизирани отвсякъде. Ако Левски носел маратонки...
Ботев – каска.
Аз не съм камък и не съм стоик, не обичам да чакам, не обичам да стоя сам, да хващам мухъл, плесен, котлен камък и прочие. Често ме полазват мравки и изчезвам. Изчезвам защото бягам бързо, а избягам ли много трудно се връщам.
Празнота.
Закъснях с 2 седмици. Родих се 4 килограма с жълтеница, седях на слънце една седмица и се оправих. Леко съм слънчасъл.
И въпреки всичко, бих те чакал като камък, увас, унас, където кажеш, на слънце, на дъжд и под козирка. Ще те чакам, сам, с други хора, с паяци и чакали. Ще те чакам да се върнеш и да бръкнеш в мен, но не по онзи извратен и мръсен начин, а чисто и платонично. После аз ще бъркам в теб, вече по другия начин и всичко ще е цветя и рози или пепел от рози, или кавърма с много праз и сланина.

Too much Ефизол will kill you!

Навън дъждът ръмжи, а няколко стени играят със балон, пълнят го със въздух и го пускат да лети, за да следят отблизо вятъра, който развълнуван го поема и го мята на високо, като сто килограмова гюлетлъскачка. Белите коси са вътрешното състояние на обект от мъжки пол, тоест аз. Белият ми дроб клокочи бавно, иска да излезе и да поръмжи в дъжда. Стоп, чакай, телефонът ми звъни.
Ало.
Виждал ли си ми гащите?
При мен са.
Донеси ми ги, като идваш.
О.К.
Ай.
Ч.
Опитах се да се свържа с висшите сили, но черните и силни коси ме задушиха. Хванаха ме за краката и обладаха тялото ми. Почувствах се слаб, и как няма? Всеки изнасилен се чувства слаб. Когато редактирам, предните редове ще ги махна.
Някога веднъж в устата ми валеше дъжд, после се показах отначало и погълнах огледало. Почуках два пъти за щастие, но никой не отвори, а къде ли съм загубил вещите на предните вълнения? Отзад!
Всички седалища са отзад.
Тялото ми е показалец. Бялото на очите ми прилича на призрак. Нямам ирис, лявото полукълбо от мозъка ми е превзето от тролове, а лилипутите владеят дясното. Първото нещо което направиха беше да се обединят и да убият Батман, който беше предния владетел. След като го хванаха и завързаха. Извадиха торба с дъвки турбо и започнаха да дъвчат. Мачкаха картинките и пълниха устата му, докато накрая просто не остана място. Раздъвканите дъвки напъхаха в носа му и го гледаха как се задушава бавно. Всичко свърши бързо. Нито Жената-котка, нито Робин успяха да му помогнат. Аз наблюдавах, щото в началото ми беше все тая. Вече не ми е, искам да съм герой, а не лилипут или трол. Всъщност съм доволен и на Татко Смърф. Викам им, влезте, малко е разхвърляно, ще извинявате. Те викат, няма проблем. Влязоха и взеха да бутат дърветата, да строят магистрали и тогава усетих накъде отиват нещата. После убиха и Батман. Отвориха няколко бъчви с мерло и се напиха зверски. Халюцинираха малко, после се състезаваха, кой ще глътне по-мощна мълния, но светлината бързо успя да ги заслепи и откаже. От калта изникнаха чудовища високи 6-7 фута и унищожиха всички банани наоколо, после погнаха и царевицата. Точки, запетаи, нищо нямаше значение, стига устите им да бяха пълни със слюнка и слуз от убитите растения. Няма надежда за обладаните. Нито екзорсизъм, нито вишни биха ме спасили. Бийтълджус, Бийтълджус, Бийтълджус!
Живите хора игнорират странното и необичайното.

сряда

Влажен и лепкав въздух, няма никакъв вятър. Двамата сме покрити с кал, защото обичаме да играем различно от останалите деца. Тя иска да си направи палто от кожата ми, аз искам да я удуша и да сложа главата й на стената си, вместо ловен трофей. Да вдишваш е толкова по-яко от това да издишваш. Мили Боже, ако те има, моля те, пусни вятъра!
Лежа на леглото си и слушам звуците на различните ми органи, не съм готов да умра. Обаче си мисля, че като съм се раждал не съм бил готов и да живея. Толкова непрофесионално подхождам към всичко, че се чудя какво правя и защо го правя.
Всичко е място и време, всичко остарява и изчезва. После се учим да живеем без тези, които обичаме. Как да остана завинаги? Не съм Достоевски...
Вчера пътувах във влака и видях дъга, беше хубаво, но не беше специално. Вече можем да имаме дъга на десктопа на телефона си. Човек присвоява всичко. Когато му се приисква отваря гугъл и намира каквото му трябва, за да го присвои. Напоследък, дори аз се усещам как си присвоявам думи. Написвам нещо и решавам, че щом съм подредил думите по някакъв начин, те ми принадлежат и всеки, който ги подрежда по същия начин трябва да ги слага в кавички. Радвам се, че мислите ми ви харесват, ако искате им слагайте и запетайки, защото мен не ме бива в пунктуацията, ако искате ме цитирайте, ако искате недейте. Аз днес не мога да пиша, прекалено е горещо.
Сили уърлд. Фрийдъм ис джъст ъ уърд, пийс ис джъст ту фингърс, тейк доуз фингърс енд шъв дем ъп йор асс. Поназнайвам малко английски.
Ха-ха! Вятър! Той ме чу и пусна вятъра, може би съм с връзки. Тийч ми хау ту дъги!
Яко щеше да е ако вместо веднъж в годината изключваме осветлението за час, отивахме някъде сред природата за седмица без технологии, без батерии и свирещи гаджети. Апък който загине – отпиши го. Каквото сабя покаже. И спрете да качвате шимейли, човек не може да се наслади на тишината от толкова глупотевина.
И защо квартероните са винаги къдрави?
В един филм се казваше, че ако един мъж е държал пушка, ръцете му винаги ще си спомнят усещането. Няма значение дали след това ще обича някоя жена, ще построи къща или ще сменя памперсите на сина си, ръцете му винаги ще искат пушката...
Същото е и с писането - винаги си изгубен и обречен, като в пустиня.

back to black

Може би щеше да е по-хубаво ако яздехме жирафи вместо коне и ръцете ни имаха ципи между пръстите, за да плуваме като риби. Не искам хриле, искам да си дишам чистия въздух високо в планината, но искам и да се гмуркам, пък дори и да трябва да изплувам от време на време. Забрави за кислородните бутилки, някак си не е естествено с тях. Забрави и за плавниците, имам си ципи. После излизам на повърхността за поредната доза въздушни съставки и някакъв облак ме хваща за ръката. Изтегля ме нагоре и ме кара да замръзна. Температурата пада изведнъж, а аз съм вътре в облака. Той ми се насища и ме пуска. Не съм искал да летя, а вече падам. Цъмбурвам във водата и всичко се замразява от мен. Така действам аз – заразително.
Липсваше ми пясък между пръстите, сега и водата се втвърди. Като настроението ми, което преминава постоянно от течно в твърдо състояние и обратното, без предупреждение, без паника. Газообразно е в главата ми, еднообразно.
И се разглобявам на части, просто и за разнообразие. Наблюдавам се в огледалото, наблюдавам как парченцата се разделят и се опитвам да запомня местата на всички, за да се сглобя след като ми омръзне. Очите ми подскачат по плочките и се удрят в стената, отскачат, а малкия ми брат си играе с тях сякаш са гумени топчета. Ръцете ми се катерят по дърветата и се преструват на клони, после се хващат за краката на бухал и отскачат върху някаква сърна, за да се превърнат в рогата й. Краката ми заравят пръсти в пясъка, така и не разбрах какво се опитаха да бъдат, липсваше им мозък. А мозъкът ми искаше да е пакет спагети и се разви и изсъхна. Мечтата на сърцето ми беше да бъде найлонова торбичка, но нямаше как да стане, след като на мода бяха платнените. Отчаяно се опитваше да сбъдне мечтата си и в същото време да е някак екологично. Накрая от чудене се пръсна и опръска спагетите със соковете си. Ушите ми пък се преструваха на миди и се опитваха да изработят перла. Не успяха, но успяха да потънат в морето и да не чуя никога нищо повече от тях, както и от всичко друго. Носът ми стана зурла, а от ноктите ми стриха прах, за да направят лак за нокти. Забравих за другите, явно не съм от най-наблюдателните. Омръзна ми. Свирнах с уста, за да събера всички обратно, но никой не се върна. Останах една уста, която да плямпа без смисъл, без мозък, без сърце и без чувство.

Музика и държава

Едно цитатче, от една книжка, която започнех днес.. намирам нещо общо :)

Всъщност отношението на нашата култура към музиката има още един прастар и високо почитан образец, комуто играчите на стъклени перли засвидетелстват голямо уважение. Спомняме си, че в приказната страна на китайските "древни императори" на музиката била отдредена водеща роля в светския и духовен живот, благосъстоянието на музиката се отъждествявало с благосъстоянието на културата и морала, дори на империята, а диригентите трябвало строго да бдят за съхраняването и чистотата на "древните тоналности". Замирала ли музиката, това било сигурен признак за залез на управлението на държавата. И поетите разправят страшни приказки за забранените, дяволски и отблъскващи небето тоналности, например тоналността на Цин Шан и Цин Чъ, "музиката на гибелта", при чието греховно подемане в императорския палат небето веднага притъмняло, стените затреперали и рухнали, погълнали владетел и царство. Вместо много други думи на древни автори ще приведем тук няколко откъса от главата за музиката в "Пролет и есен" на Лю Бу-уей.
"Произходът на музиката е твърде далечен. Тя възниква от отмереността и се корени във великото единно начало. Великото единно начало създава два полюса: двата полюса дават силата на тъмното и светлото.
Когато в света цари мир, когато всички неща са в покой и в превращенията си всички следват своя предводител, тогава музиката може да бъде съвършена. Ако страстите и ламтежите не вървят по неверни пътища, тогава музиката може да се усъвършенства. Съвършената музика има своите извори. Тя се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта - от смисъла на света. Затова за музиката можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света.
Музиката се крепи на хармонията между небе и земя, на съзвучието между мрачно и светло. Държавите, които клонят към заник, и хората, узрели за гибел. разбира се, също имат своя музика, но тяхната музика не е ведра. Затова: колкото по-крещяща е музиката, толкова по-меланхолични стаат хората, толкова по-застрашена бива страната, толкова по-дълбоко потъва владетелят. По този начин чезне и същината на музиката. Това което всички свети владетели са ценели в музиката е нейната ведрост. Тираните Дзуе и Джоу Цин държали на крещящата музика. Те смятали силните звуци за красиви и въздействието им върху масите за интересно. Стремели се към нови и странни звукови ефекти, към тонове, още нечувани от никое ухо; тези тонове се мъчели да се надвишат взаимно и прекрачвали мярка и цел.
Причината за упадъка на държавата Чжоу е в откриването на магическата музика. Такава една музика е достатъчно шумна, но в действителност много далеч от музикалната същина. И тъй като се е отдалечила от същината на истинската музика, не е ведра. А щом музиката не е ведра, народът мърмори и на живота се нанася ущърб. Всичко това става защото не се разбира същината на музиката и се търсят само крещящите звукови ефекти.
Затова пък музиката на благоприличните векове е спокойна и ведра и управлението им - сдържано. Музиката на една тревожна епоха е неспокойна и мрачна, управлението й - погрешно. Музиката на една залязваща държава е прочувствена и тъжна, а управлението й - застрашено."

Херман Хесе "Игра на стъклени перли"

Сън

Няма място в почвата за нас, гробищата отдавна приключиха дейността си. Сега всички чакаме да полетим с вятъра от своите урни. Мики Маус е нашият Бог, който д-р Мабузе накара да възкръсне от мъртвите и да се върне тук сред нас, за да царува. Но всичко е просто сън, както е сън и животът. А Трой беше малко момче, когато родителите му се разделиха. Майка му искаше да осигури добър живот на детето си, затова се отдаде на работата. Купиха си хубава голяма къща в скъп квартал, красива кола и много, много забавления. Трой получаваше всичко, което поиска. Само, че той не искаше почти нищо. Искаше вниманието на майка си, но получаваше внимание единствено от бавачките си. Искаше да вижда баща си, но той имаше ограничителна заповед и не можеше да се доближи на по-малко от 500 метра от къщата им. Трой израстна без баща, а майка си виждаше само вечер преди да заспи. Тя никога не му чете за лека нощ, никога не го носи на ръце и никога не му каза, че го обича. Въпреки това Трой порастна, защото нищо не можеше да спре хормоните му да се развиват, дори липсата на любов. На 13 се влюби за първи път, но толкова се притесняваше от момичето, че никога не успя да я заговори. После се увлече по музиката. Искаше да свири на китара в рок банда, да бъде известен. Трой се срамуваше от тази си мечта, защото не го биваше в свиренето, не го биваше в нищо, с което се беше захващал. През целия си живот той обичаше майка си, но в същото време я съжаляваше, защото според него тя не живее пълноценно и прохабява живота си. Ненавиждаше пасивността на баща си, който беше виждал едва няколко пъти. Страхуваше се, че може да стане такъв като него. Трой беше наистина умен, но рядко хората разбираха това, защото той пазеше всички добри идеи за себе си. Въпреки всичко той беше любимец на съучениците си, защото ги снабдяваше с хапчета. Трой имаше хапчета оцветени във всички цветове на дъгата. Взимаше ги от някакъв познат в болницата и ги продаваше в училище. Всички се правеха, че са му приятели, всички се държаха добре с него. Усмихваха му се по коридорите, поздравяваха го, дори понякога непознати момичета му сядаха в скута, за някоя безплатна доза. Тези номера не вървяха при Трой. С парите, които изкара, си купи фотографска техника и започна да снима хората в парка. Той ги снимаше тогава, когато те не подозираха. Когато личностите им изпъкваха на лицата, когато бяха самите себе си. Трой ми беше приятел, най-добрият приятел. Затова понякога се мразя, че не разбрах какво е смятал да направи.
Събудих се една сутрин и за 10 минути бях успял да се скарам с родителите си. Имах спешна нужда да взема нещо и отскочих отсреща при Трой. От бърлогата му се носеше силна музика, почуках няколко пъти, но той не ми отвори. Затова взех скритият му резервен ключ и отключих. Когато влязох в стаята му я намерих празна. Пристъпих напред и спрях уредбата, а когато се изправих се озовах пред огледалото. В огледалото видях себе си, а зад мен беше Трой, който се клатеше зловещо, висящ от тавана на въжена примка, зад входната врата. Стреснах се и се обърнах, след това отскочих назад и съборих нощтната му лампа. Личеще си, че е мъртъв от часове, нищо не можех да направя. Опитах се да го повдигна, да го сваля, но нямаше смисъл. Излязох, заключих и се прибрах вкъщи.
После се събудих, всичко е било просто сън, както живота...

Crippled (история с вентилатор)

И сега вентилаторът върти напразно, защото нея я няма, а на мен през нощта температурата ми е приятна. Въпреки това въздушните струи се гонят из стаята ми и носят спомени от миризмата й. Когато е статичен въздухът е скучен. Когато ми е скучно - пиша.
А сутринта тя сложи ръцете си върху лицето ми и затвори очи. После прокара пръсти по устните ми, носа, веждите. Каза, че ако е сляпа и трябва да ме види чрез ръцете си, ще поиска да ме целуне. Каза, че досега не е била с писател, че не разбирам от музика, но ако спечеля няколко баса срещу нея, ще се омъжи за мен. Тя не иска да се обвърже с мен във фейсбук, нито да ме държи за ръка пред приятелите си. Тя иска да отиде на плаж, за да й изчезнат пъпчиците й, от колата маска на ръцете. Иска да се научи да скача на лентата, която според мен е много по-удачна за теглене на автомобил, отколкото за скачане. Иска да рисува по небето. Искам да й подаря боички...
После ми каза, че е време да се науча да я къпя и да й суша косата, за да може един ден ако се случи инцидент и осакатее, да има кой да се грижи за нея. Вдигнах я от леглото и я вкарах във ваната, където тя ми показа как се мие дългата й коса, къде и колко балсам трябва да й сложа и как всъщност е изключително важно да го разнеса по краищата. Оставих я сама да си избръсне краката, защото тя настоя, каза, че с бръсненето имам опит. Беше права. През това време маската й за коса действаше. Усещах как косата й става все по-здрава, по-лъскава и по-всичко онова, което пишеше на опаковката. След малко тя свърши с краката си, а аз я изплакнах с душа. Хвана ме с двете си ръце и ме дръпна при себе си във ваната. Намокрих се...
Когато свършихме с „ваната“ я извадих и я подсуших с хавлия. Казах й сама да си изсуши косата със сешоар, защото според мен, едва ли щях да се справя, а и според нея, също. Облякох я, а тя поиска обувалка. Обу обувките си, хванахме такси и отидохме на гарата. Там тя се скри във влака, а влакът се скри зад хоризонта. Беше ми горещо и се прибрах вкъщи, пуснах си вентилатора. Той набра нужните обороти и въздухът се раздвижи. Стана ми малко по-добре. Легнах на леглото и видях лазерчето, което тя ми беше подарила. Взех го и започнах да рисувам фигурки от светлина по стената, с него. Написах името й, написах и своето, помислих си, че съм влюбен и оставих лазерчето. Май вече бях обречен, а? ... После всичко продължи, там откъдето започнахме.

Благотворителен концерт за Миленка :))

БЛАГОТВОРИТЕЛЕН КОНЦЕРТ ЗА МИЛЕНКА

22.07.2011 20 часа Маймунарника (Борисова)
RUBICUB
D2
RUTH KOLEVA
GRAVITY CO
вход: 10лв.


Тази година тя навърши 20. Ако попитате някого, който познава Милена, няма да спре да ви разказва за нея и през цялото време само ще се усмихва. Сега обаче всички питат:”Как е Миленка?.”, „Ще се оправи ли?”, „Събудиха ли я вече?”, „Може ли да се движи”. Тези въпроси започнаха да звучат след 14 май, когато се разигра грозната балконска сцена. Миленка беше в изкуствена кома в продължение на 1 месец, претърпя дренажи на белите дробове и две изключително тежки животоспасяващи операции.
Миленка се справи с всичко това, но за пълното й възстановяване трябват още средства, за да може да бъде скоро при нас! Като нас! Здрава. Не само, защото е най-сладкия човек.

Когато Милена се събуди, тя каза, че любовта й се е увеличила многократно
И защото обичаме живота, няма да се откажем,

защото

МИЛЕНКА НЕ СЕ ОТКАЗВА!

Това е дарителската сметка – BG12UBBS80021049734430 МИЛЕНА ОЛЕГОВА ПЕТРОВА