Кажете Ехо!

Телетъбисът облече лилавия си костюм и излезе навън, за да работи. Шоуто му отдавна беше приключило, но сега забавляваше случайни деца на улицата, а родителите им, му хвърляха стотинки в червената чанта, която носеше навсякъде със себе си. Заради дългите години употреба, тя се беше разкъсала и беше останала само с една дръжка, но той нямаше как да я остави, беше му верен другар, толкова дълго време. Така актьорът, живеещ в миналото, успяваше да се издържа, ден за ден, събираше дребни стотинки, плащаше наема и сметките си, а храна си набавяше чрез социалните помощи. Някога беше талантлив, нямаше две мнения по въпроса, но след като стана звезда, влезе в роля и никога повече не успя да излезе. Остарелият Тинки-Уинки се беше превърнал в телетъбис-динозавър, триъгълникът на главата му отдавна не беше изправен, не знаеше как да го поправи и геометричната фигура се люлееше ту наляво, ту надясно, като сочеше все повече посоката, в която беше полетяла кариерата на притежателя й. През нощите, актьорът си спомняше за годините във филмовата академия, тогава беше само на двайсе, а млади режисьорки го умоляваха да се снима в студентските им късометражки, операторките също се състезаваха за участието му в някоя от задачите им. Той не се свенеше да ги покани на среща, а после да разбие и сърцата им. Усмихваше се. Разбитите сърца го караха да се усмихва, така със сигурност щяха да го помнят винаги. Чувстваше се забравен, чувстваше се отритнат и всеки път, в който си доказваше противното, му ставаше хубаво и успяваше да заспи. Различните хора ги топлят различни неща. Точно в полунощ, когато часовникът удари 12 пъти, от камината на помещението излязоха духовете на останалите телетъбиси. Тинки-Уинки се оживи и заедно с Дипси, Ля Ля и По прекараха нощта в игри и закачки. Коремите им светеха и от време на време си прожектираха стари епизоди от шоуто. На сутринта призраците изчезнаха, а актьорът се събуди в леглото си. Сви се под одеялото и се опита да стопли студеният въздух под завивката. От устата му излезе пара. Честита нова година! Прошепна си той и запали бенгалски огън. Пръчката хвърляше искри навсякъде, в радиус от половин метър. За миг телетъбисът си помисли, че одеялото му ще се запали. Прииска му се да се запали, уж случайно, и всичко щеше да свърши. Но не. Искрите не достигаха достатъчно висока температура, за да сътворят подобна пакост. Актьорът събра сили, изправи се и облече костюма си. Отново беше Тинки-Уинки. Подпря триъгълната си антенка нагоре, но скоро тя отново висна надолу. Направи си чай, сложи го в пластмасова чаша и излезе навън. Слезе по стълбището и затвори вратата на входа от външната страна. Повървя няколко пресечки. Статичната усмивка, върху маската му, забавляваше децата по улицата. Никой не подозираше, че човекът отдолу не се усмихва. Погледна встрани и видя Тауър Бридж. Нещо разчупи ледената му физиономия и по лицето му се появиха наченки на усмивка. За миг си представи как полита от върха, надолу към студените води на Темза. Спря се на ъгъла, отвори червената си чанта и я остави пред себе си. Играта започна. Нямаше завеси, които да отбелязват начало или край, нямаше написан сценарий, нямаше диалог, монолог, нямаше поддържащи роли, нито сценични работници, които да сменят декори. Имаше един единствен актьор, сцена и играта му за оцеляване. В главата си той беше на онези зелени полета, на които някога скачаше сред цветя и приятели. Звучеше красива мелодия, а децата наоколо се забавляваха, пляскаха с ръце и повтаряха движенията на голямото лилаво човече с виснала антена и съборени мечти. Родителите им брояха стотинки и ги хвърляха в червената чанта, отвътре парите подрънкваха и поздравяваха новодошлите. Покрай целия каламбур минаха няколко тинейджъри и коментираха телетъбиса. Тогава мъжът си спомни, как родители са завеждали съдебни дела срещу него, затова, че персонажът му развращава, че всъщност движенията му, цветът му и червената лачена чанта са атрибути или похвати на хомосексуалните мъже. Майната им! Майната им и на всички останали. Мъжът беше щастлив в танца си. Мъжът беше щастлив да бъде Тинки-Уинки и това бяха единствените неща, които го крепяха жив.

Обичам ви, но вместо вас избрах мрака

Здравейте, казвам се Емо и съм "рикошет от пердето", тоест родил съм се по грешка. Бил съм първото нежелано бебе на родителите ми, първото и последното. Сигурен съм, че адски са съжалявали за това, но какво да се прави, лоши неща се случват постоянно, грешки – още по-често. Естествено, след като майка ми е надула корема, баща ми се е венчал за нея, в противен случай е щял да яде пердах от дядо Пешо – бащата на мама. И така „щастливите“ младоженци скоро се сдобили с рожба. Родил съм се три килограма и седемстотин грама, нормално бебе, без коса, червено и пищящо. Не е имало нищо извън нормата около мен. Нищо.
Научих се да ходя на годинка и няколко месеца, проговорих малко преди това и устата ми от тогава не е спирала. Винаги има какво да кажа, а когато нямам какво да кажа си измислям някаква история и просто я хвърлям на обществото около мен, за да я осъдят, обсъдят, харесат или намразят. Обичам да съм център на внимание. Обичам, също, да си избирам каузи. Не мога да живея без тях. Примерно, когато бях на пет, случайно подслушах разговор на родителите си. Спореха за нещо, бяха се разпалили доста, крясъците привлякоха вниманието ми и първите думи, които се набиха в ушите ми говореха за раздяла. Очите ми се насълзиха, не знаех защо, не разбирах какво е това, но някак детското ми същество е осъзнавало по онова време, че нещата не се развиват добре. Тогава гласът на разума надделя и родителите ми спряха да викат. Разбраха се. Нямаше да се разделят, заради мен. Защото щяло да ми повлияе зле, защото децата на разведените родители, най-често свършват в затвора. Тогава разбрах каква е моята кауза. Аз бях създаден, за да държа родителите си заедно. Естествено скандалите вкъщи не спираха, но щом застанех между двамата, всичко заглъхваше и се връщаше към нормалното си ежедневие. Баща ми си четеше вестника, а майка ми продължаваше да глади. Пусках си анимация и двамата продължаваха спора само с погледи. Не си говореха със седмици, но щом се обърнех ми се усмихваха, усмихваха си се един на друг. Дори ми купиха куче, за да ми отнема от вниманието. Обожавах го. Беше цялото черно, някакво лабрадорче. Казваше се Дино и нямаше команда, която да не изпълни, нямаше ден, в който това куче да не ми спаси живота или поне доброто настроение. Докато съседа не го отрови. Дъртака беше отровил всичките кучета в квартала, но никой не смееше да му каже и „гък“. Дори се носеше слух, че е убил трите котки близначки на леля Миче, защото му крали малки бебенца зайци. Кучетата пък му пречели да спи. Исках да направя нещо и веднъж му строших прозореца с камък. Той тъкмо спираше черното си ауди отпред, бях забравил да се огледам. Тръгнах да бягам, но кучият син ме настигна. Хвана ме за ръката и я изви толкова силно, че до ден днешен китката ми щрака, когато я въртя. Родителите ми преглътнаха този факт и дори ме смъмриха за прозореца, пред него. Когато влязохме вкъщи, обаче, ме почерпиха със сладолед и ме гледаха със задоволство. Исках си кучето.
Отдръпнах се и от двама им, намирах приятели навън, на улицата, намирах емоции в музиката, филмите, четях, когато не ме мързеше и не изпитвах никаква остра нужда от родителско тяло или присъствие. Никакво. Пък и те не бяха кой знае какви авторитети, че да са ми интересни. Най-добрият другар ми беше порно канала, а най-добрия приятел - Веско от съседната улица.
Веско ме вдъхновяваше за пакости. С него се чувствах дете за първи и последен път. Бях свободен, див, бях щастлив. Той беше безстрашен. Не се страхуваше от учителите, от родителите, нито от съседа. Обичах, когато му правихме номера, а дъртака полудяваше от ярост. Гонеше ни и крещеше, че ще ни убие. Докато един ден не намериха Веско захвърлен в някаква шахта, отстрани пътя. Казаха, че от устата му излизала бяла течност, не знам какво му имаше, но Веско никога не се оправи. Сигурен съм, че това беше работа на шибания съсед.
Минаха години, така и не успях да преодолея случилото се. Въпреки това продължавах да си намирам каузи, но те не бяха толкова мащабни, както първата. Примерно кауза номер едно ми беше в седми клас да сваля Ванчето, защото целия клас беше пощурял по нея. Следващата ми кауза беше да накарам всичките ми приятели да слушат моята музика. Обожавам пинк флойд, малко са старички, но не са ръждясали. И след като каузите ставаха все по-лесни за постигане или все по-лесно постигах каузите си, реших да си измисля някоя по-трудна. Завърших училище, някак. Никога не съм бил тъп, но и никога не съм сядал да уча. В учебниците намирах единствено следващата доза приспивателно. Събуждах се и вместо кучето да ми е изяло домашното, аз го бях размекнал с плюнката си. Да, плюнча се, докато спя. А като си завъртиш главата няколко пъти и страницата става на пихтия. Майка ми трябваше да ми купува тетрадки ватър резист, или плюнка резист, но предполагам, че никой няма да се сети да измисли подобно нещо. Завърших училище и трябваше да се ориентирам към някаква професия, тоест трябваше вече да съм ориентиран, тъй като всичките ми съученици и приятели вече го бяха направили –учеха за матури, кандидат-студентски изпити и прочие. Седнах и записвах всичко, което исках да правя, пишех и задрасквах, пишех и задрасквах, докато не погледнах химикала в ръцете си и не осъзнах... Аз бях създаден за писане. Химикалът приляга идеално в ръката ми, листите са ми най-добрите приятели, стига да не спя... и мастилото - нямаше нищо по опияняващо от миризмата на мастило. Реших, щях да бъда писател. Трябва да запиша нещо, някъде, където ще ме научат да пиша. Майната им на тези, които смятаха, че писането е за онези с талант. Може да нямам талант, но ще постигна всичко, което и те. И Седнах, за да запиша първата си история. Беше окаяно глупава. Нямаше начало, нямаше край, персонажите се държаха неадекватно и връзките по между им не бяха никак съвършени. Но не се отказах и продължих да пиша. Стигнах до там, че ме приеха да уча в НАТФИЗ. Бях влязъл там, за да ме научат на драматургия. Не знам до колко успяха, но не беше особено трудно да се сдобия с диплома. За 4 години написах около 1000 страници. Преработих ги няколко пъти и ето ви диплома.
Сега...
Сега съм в затвора и пиша първата си книга, мисля това да е предговорът. В него ще обясня защо се стигна до тук. Много е просто. Аз съм човек на каузите и като такъв съм готов на всичко, за да постигна крайната си цел. Последната ми кауза беше да бъда писател, за това трябва да напиша книга. За да напиша книга ми трябват няколко неща – сила, вдъхновение, история, време, подслон и пари. За да си осигуря последните две започнах работа. Вадих парички, плащах си квартирата, работех по 8-9 часа на ден и нямах време за нищо друго. Тоест имах време, но нямах желание. Трябваше да измисля нещо. Избрах да се настаня под опеката на държавата. Нямаше да мисля за пари и покрив над главата си, щях да имам безплатен достъп до библиотека и пишеща машина. Трябваше само да си избера жертва. Не мислих дълго. Прибрах се на гости на родителите си. Накарах майка ми да сготви любимата ми манджа – чушки с кайма и ориз. Натъпках се, целунах я по челото, за пръв път й казах, че я обичам, после стиснах ръката на баща ми и се качих в стаята си. Под леглото си държах бухалка със забити пирони в края й. Пироните бях намазал с червен лак за нокти, за да изглежда сякаш съм я използвал. Всъщност никога не я бях вадил, но ето, че настъпи мига. Слязох по стълбите, тръгнах към родителите си и последното, което си спомням бяха ужасените им физиономии. Може би шокът ми е дошъл в повече. Останалото ми разказаха на една от визитациите в затвора. Как съм излязъл през входната врата и съм се насочил към къщата на съседа, как съм нахлул с ритници вътре и съм го повалил на земята и как съм му взел главата, образно казано. Тази история, дойде непосредствено след, като баща ми изрази съжаление, че съм излязъл от оная му работа, а майка ми се разплака. Мисля, че въпреки тези техни реакции, двамата бяха доволни, че повече няма да им се налага да бъдат съседи с онзи тъпак. А сега е време за писане.

под дърво и замък

кажи, как да отворя очи?
кажи ми, как да прогледна?
какво има за виждане?
какво остана за чувстване?

стоя на прага, не мога да вляза.
няма как да вляза. не искам.
не съм поканен.
около главата ми летят медузи,
забулени в собствените си откровения.
напомнят ми за дома.

не, за нищо не ми напомнят
шумят като найлонови торбички
и изглеждат, но не светят.

как е възможно да изглеждаш,
но да не бъдеш?
как е възможно това?
как е възможно да не изчезваш,
щом не обелваш и дума?

искам да изчезна, да се свия в ъгълчето на екрана,
да бъда умрелия пиксел.
да седя, да лежа, да не мърдам и не правейки нищо да дразня..
да предизвиквам вибрации.

отвори си очите, момче,
отдавна трябваше да си без кости,
държиш се, като влечуго и мрънкаш, като мекотело.
гнус.гнус.гнус.
страхотен вкус.

Стани, излез, изгрей, бъди...

Балончета

Сух съм. Пресъхнал съм от жажда. Устните ми са напукани, тялото ми се бели, а ръцете ми са спрели да оставят отпечатъци - никакво наследство, никакво съкровище. Само да запаля клечката и ще пламна, като добре напоена факла с керосин. Защото съм попивал любовта им предни пъти, като гъба. Попивал съм без да мисля и после съм я разпилявал. Няма и остатък. Твърд съм като камък. Твърд и сух. Дори пръстта е по-добре от мен. Рони се, слепва се и става на кал. Венчае се с водата, създава живот, а камъкът, просто стои, когато изсъхне се пука, и после пак, и пак, и пак, и пак. Докато се образува пясък и вятърът го погребе в морето.
И наркотиците не помагат.
Всеки път, когато се засиля към следващата любов й разбивам носа. Затварям очи и се УДРЯМ, УДРЯМ, УДРЯМ!. Блъскам се с всичка сила в нея. Усмивката ми става все по-широка, защото усещам онази позната мекота, усещам течността, която се разлива наоколо, най-накрая съм се размекнал, най-накрая ще попивам отново, най-накрая ще обичам. Отварям очи, а пред мен стои гледка от евтин гангстерски филм. Разбил съм лицето на горкото момиче. Мекотата, която съм усещал е липсата на съпротивление от разтрошения й череп, а течността е просто кръв, червена и безлична - поредната заблуда. Обръщам се, качвам се в колата, карам с двеста. Сълзите ми напират, но не мога да заплача, не трябва. Мъжете не плачат. Като по поръчка се появява и черният буреносен облак. Поглеждам се в огледалото за задно виждане, очите ме издават - не съм се наспивал от месеци, не съм се прибирал от месеци, имам нужда от нещо малко, дори и само за една нощ. Вали из ведро, стискам кормилото сякаш е клонката, от която зависи спасението на живота ми, чистачките се гонят и изхвърлят вълни встрани, с всяка вълна остава все по-малко самочувствие, с всяка обиколка остава все по-малко надежда. Трябва да спра с това клане. Трябва да спра, за да останат живи живите и да радват онези, които успяват да усвояват любовта, онези богоизбрани обичащи хора. Завой. Натискам спирачката и педалът хлътва. Колата не намаля скоростта си. Въртя волана, гумите губят сцеплението си с пътя, колата застава успоредно на мантинелата, хлъзгам се право към нея, за да я разбия и да се гмурна долу, в морето. Потъвам бавно, водата започва да изпълва старата ми приятелка. Коланът заяжда, мислите ми, също. Колата е наполовина пълна, или празна, няма значение. И в двата случая ми остава малко време живот. В такива моменти човек си спомня. Спомних си сродната си душа.
Ще я срещна и ще я позная, защото съм я срещал стотици пъти. Всичките предни животи съм я откривал и съм бил с нея, ще бъда и за напред. Но не сега... Ще попивам любовта й като гъба. Ще й се радвам, а тя ще ми спаси живота, като ми даде смисъл. Ще ми подари тялото си, от душата й ще си направя перо, с което да запълвам празните си листи, а с помощта на сърцето й ще напиша най-красивия роман, но не сега. В този живот, тя ще трябва да почака. Ще трябва да преживява разочарование, след разочарование, до следващото прераждане, защото сродната й душа потъва в морето, заедно с два тона желязо.
Някъде там зад мен, пък, стои усмивката на нечия чужда сродна душа, под очите, загледани в червените задни фарове на колата ми, под разбития й нос и под всички илюзии отишли си заедно с мен. Вятърът разпилява косите й, а дъждът смесва кръвта й с вода, за да напълни устата й с железен вкус. Тя е доволна, че се е спасила, че заедно със себе си е спасила още няколко сърца, които са щели да бъдат разбити, както и принадлежащите им илюзии. Локвата със спирачна течност пред нея става все по-дълбока, а усмивката й все по-широка.
Времето ми изтече. Сбогом, любима! Ще те позная следващия път!
Балончета.
Сега няма как да изсъхна.

Шматка

Прекарвах доста време с Патрик. Първоначално излезе от колодата карти. Изтеглих го, точно както вадя жокерите от тестето. Не знам как се случи, но картинката оживя и сега не мога да се отърва от него. Не искам. Патрик е чудесен. Да бе.. Сякаш да не хъркаш вечер, да ми осигуряваш кафе сутрин и да идваш с мен на пазар е достатъчно да ме държиш доволна, а да.. докато съм на работа ми пращаш смс-и, за да не се чувствам сама. Умрях от скука! Не съм спала с него, не, че не ме привлича, но кой прави секс с въображаемите си приятели? Ъъ.. сега като се замисля, май и на мен ми се е случвало два-три пъти в сънищата. Все едно, работата беше там, че започнах да се отдалечавам от него. Първоначално ми беше интересен. Рисуваше по стените ми, слушаше готина музика и имаше красиви зъби, но постепенно тези неща се превърнаха в рутина. Сега не мога да го гледам, а той ми се обажда всеки ден. Какво толкова има да ми каже? Всеки път едно и също. Повтаряме, докато се изтъркаме и после отначало. Довлича се пред вратата ми и чука. Искал просто да ме види, да ме целуне. Не понасям дъха му, не понасям и миризмата на дрехите му. Никога няма да се научи да си ги пере сам, а майка му никога няма да се научи да използва прах за пране, вместо това до края на живота си ще стърже сапун, от ония, дето прилича на бяла тухла четворка. По евтино било, такъв бил мирисът на чистотата. На мен ми мирише на умрели калинки, на сгънали гущери, на пепелянки оставени прекалено дълго на слънце. Искам да се разкара, искам да се разкара, а така ме е страх, че ще го нараня. Така ме е страх, че ще загуби надежда и още един живот ще тежи на съвестта ми. Вече смачках сърцето на едно момче. Зарязах го, заради друг. Сега пичът е в лудница. Мисли си, че носът му е дудук и си свирка по цял ден. Мисля, че така му е по-добре. Патрик. Муха. Досадник.
Трябва ми мухоловка, но по-голяма – такава, която е достатъчна, за да задържи човек и да му изпие жизнените сокове. Или пък ще го дам на паяците, имам доста в мазето. Нее, не бъди груба. Нека да измислим нещо по-хуманно. Разкажи му, че имаш работа, нямаш време за връзки. Трябва да се занимаваш с университет, кариера, да се грижиш за малкия си брат. Ами да, така хем ще си готина, хем Патрик ще изчезне. Измислих го. Готово.
Сега да му се обадим. Ало, Патрик? .. Какво? .. Вече си отпред! Как успя? .. Ха-ха.По-скоро теле-патка. Хайде, отварям ти! Червена слушалка. Клик. Телепат... какъв телепат, бе? Вярно е, че си мислех за него, но го споменавах с лошо... Тъпанар.
Звънец. Брава. Ключ. Панти. Трябва да се смажат. Здравей, Патрик! ....

..........................................................
2 месеца по-късно
Патрик, какво става? Защо не ме търсиш?

сутрешно

Виждам те. Вървиш нагоре по улицата, докато всички останали се стичат срещу теб, сякаш са се наговорили, само и само да видят лицето ти. Ти едва ли ме виждаш. Аз съм отзад и съм се фиксирал в походката ти, наблюдавам всяко твое движение, мисля си, колко ли щеше да е прекрасно, ако всички трептения на мускулите ти бяха провокирани от моите действия? Приказка.
Слизаш в метрото. Слизам и аз. Не искаш ли да се обърнеш и да ти направя кафе? Имам мляко и захар, знам и как да го направя турско. Знам точно коя песен да ти пусна. Може и да поспим после, ако искаш. Ще те събудя и ще играем на камък, ножица, хартия. Който спечели ще прислугва на другия цял ден. Знам и други игри. Не искаш ли? Не... Вървиш си право към ескалатора. Бариерата издава гнусен звук и ме пропуска да мина, сякаш съм продукт и са ме маркирали в супермаркета. Не ми пука. Стига да продължа да следвам движенията на тялото ти. Стига да успея да зърна лицето ти. Все някога ще спреш и ще успея да се приближа.
А дали жените знаят, че когато се разхождат някой ги боготвори? Някой там отзад, в тълпата, в нищото...
По всичко изглежда, че си решила да се качиш на първата врата на влакчето. Нямаш намерение да спираш. Добре, ще повървя още малко. Спря. Приближавам се. Всички мускули на тялото ми искат да те заговоря само мозъкът ме спира. Мозъкът не е мускул, за жалост. Коремът ми бълбука, играе си на жмичка. Просто ще те гледам, ще събирам смелост и ще си измислям изречения, с които да те заговоря. Обръщаш се, нещо в мен се счупва, втриса ме. Стоя като ударен с камък, а ти започваш да се правиш на изящна, на красива, на невероятна. Не е нужно да играеш, виждам и зад маската, и зад завесата. Ужасно е. Стига!
И моля те, премини зад жълтата ограничителна линия, преди леличката да е креснала по микрофона!!
Вадиш пакетче кърпички, късаш етикета и го пускаш на земята. Изваждаш една от влажните хартийки и избърсваш старателно ръцете си. После я поднасяш под носа си. Изглеждаш опиянена от аромата й, а аз си мисля, кифло, вдигни си боклука! Поглеждаш ме и ми се усмихваш. Мислиш си, че те харесвам. Лъжеш се. Колко зле изглеждаш сутрин, не е истина.

задуш

Задушавам се. Звукът на компютъра ме задушава. Влагата във въздуха ме задушава. Студеното време, също. Лятото пък ме задушаваше горещината. Сега се завивам с одеялото, обувам вълнените чорапи и ми става едно такова, топло и боцкаво на краката. Искам да се почеша, да се отвия, да разкарам шибаните чорапи от краката си. Задушавам се! С всяко издишване, вкарвам по-трудно въздух в дробовете си.
Отивам на работа и там е същото. Затворен съм между четири стени, от никъде не влиза слънце, от никъде не влиза въздух, освен през климатика. Но въздухът от климатика е изкуствен. Както е изкуствена и компанията на котката. Мислиш си, че не си сам, но и идея си нямаш какво се върти в главата й. Гушва се до теб, стопля те, нарушава ти личното пространство и изобщо не я е грижа. Котката ме задушава. После си удря главата в лаптопа и започва да ме хапе, да ме ближе и дере. Задушава ме мръсния въздух, мръсотията навсякъде, задушава ме градът. Задушава ме животът. И ми става едно такова стипцаво в устата, гадно, гнусно, прекалено. Отивам в банята и си измивам зъбите. Правя го по петнайсе пъти на ден. Имам нужда от свеж въздух. Имам нужда да дишам свежо.
Ще си изтъркам емайла от задушаване.
И;ъ гтътъииииииииииииииииииииииииииииииииио88 (от котката)

Оса

Повдигнах се от мъртвото тяло на мъжа и пребърках джобовете му. Извадих шишенце одеколон и ключ на някаква хотелска стая, след което се полях целия. Тогава забелязах... ръцете ми бяха пипала, а пипалата бяха на медуза, но вместо от долната част на тялото ми, те висяха някак от високо, досущ като ръце. Погледнах към краката си - нямаше тяло, под мен стърчеше някаква прозрачна структура. Ококорих се. Или поне така го усетих, защото не знам дали изобщо медузите имат очи. Факт беше, че виждах, значи, може би имат. Бях се превърнал в медуза. След като почудата в мен премина направих няколко крачки. Стори ми се доста естествено да се влача по коридорите на хотела. Чудя се какво ли щеше да се случи ако някой беше излязъл и ме беше видял. Сигурно щях да убия и него. Тази нощ желанието ми за кръв беше непреодолимо. Качих се в асансьора. Натиснах един от големите, лъскави бутони и той се оцвети в червено. След няколко иззвънявания излязох в голям коридор. Погледнах ключа от стаята, тръгнах по коридора и сверих номера на стаята. Бях на правилното място. Влязох вътре. На големия диван лежеше руса жена със зелена рокля. Тя беше на 27 години, работеше като детска учителка и по стечение на обстоятелствата ми беше съпруга, или поне, когато имах човешкото си тяло. Сега ми беше някак безразлична. Видях я, лежеше беззащитно, точно както в първата ни брачна нощ. Веднага поисках да я оставя бездиханна. Тръгнах към нея, но се подхлъзнах на собствената си слуз. Нощната лампа се счупи в земята и жената подскочи. Изправи се. Извика някого по име. Него го нямаше. Там беше единствено тъмнината и медузата в нея. Жената се разкрещя, аз се завлачих към изтръпналото й от ужас тяло. Гърбът й се опря в стената. Аз увих пипала около ръцете й. Тя вдиша дълбоко няколко пъти и се успокои. Вгледа се дълбоко в мен. Гледаше ме така известно време, докато накрая ме попита. „Това ти ли си?“ Беше си помислила, че съм глупавият й любовник. Може би заради одеколона. Опитах се да й отговоря, че шибанякът лежи мъртъв няколко етажа по-надолу, че съм изпитал безкрайно удоволствие, убивайки го, но единствено успях да я изпръскам със слуз. Кожата на ръцете й беше почервеняла от захвата на израстъците ми. „Ти си, нали?“ Усмихна ми се. Отпуснах пипалата си надолу, а тя сложи ръце около врата ми. Надигна се, за да ме целуне и... точно тогава се свлече не земята. Тялото й гореше. Отровата ми беше попаднала бързо в кръвообращението й. Крещеше, дишаше тежко, молеше ме да й помогна, а аз се усмихвах. Усмихвах се широко. Всичките гадости, които ми беше причинила, сега й се връщаха. За трите години, през които бяхме женени, бях мечтал 1543 пъти за този момент и той най-накрая се случи. Сърцето й спря. Смъртта й настъпи за по-малко от 5 минути. Разплух се върху нея. Прегърнах я. Тялото й изстиваше бързо и все пак това беше най-топлата ни прегръдка за всичките години заедно.

Bitches Love Cake

Големия лош вълк остаря, оплешивя, няма сили да гони девойки, да ги яде, нито тях, нито бабите им. Сутрин не пие кафе, защото не обича случайни заведения, а кафемелачката му се развали преди няколко години. Все не намира време да я оправи, макар, че по цял ден лежи. От време на време смуче зърна, не може да ги сдъвче, защото почти няма зъби. Единственото щастие идва, когато успее да свие цяла торта от някоя случайна сладкарница, но това, така или иначе се случва прекалено рядко. Успее ли, енергията му се изчерпва и трябва да презарежда цял месец. Маната му я няма никаква. Поушъни не се намират, защото всички хербали са с ГМО и не струват. По дяволите, Големия лош вълк обожава торта!! Лекарите му я забраняват, заради диабета тип 2, защото хапне ли малко захар не може да спи с дни. Властите му я забраняват, защото не може да си я позволи и трябва да нарушава закони, за да я придобие. Останалите животни му я забраняват, защото тортата му изостря апетита към малки сладки горски обитатели и така нататък. Големият лош вълк иска торта!!
Събра малко пари и си купи кожено палто, за да не ходи гол зимата.
Отсякоха му гората за подпалки, за да направят нова магистрала, ски писти и лифтове. Взеха му дома и го струпаха в няколко камиона. Обрулиха листата и клоните, стовариха ги в железните машини и запалиха каквото беше останало. Ловецът не е милостив. Престъпленията срещу човешкия род се наказват с най-суровата строгост на закона. Няма физическа смърт, но има духовна такава. Държавата идва с големите си механично заточени зъби и изгризва надеждата ти до кокал. После посипва останките със ситен прашец и гледа как костите й сами се превръщат в течност, която след това изсмукват. Но не, всичко е на картинка, всичко е в главата на нещастника, в главата на Големия лош вълк. Предпочиташе да го направят на луканки, да виси над камината, пред това да му вземат надеждата. Да превърнат кокалите му в желирани мечета и децата да се радват на десетките различни цветове в пластмасови пакетчета. Някога беше изпълнен с надежда, мечтаеше за сила, когато я придоби започна да сее раздор. Изнасилваше животните в гората, крадеше от запасите им за зимата, убиваше възрастни жени, внуците им. Кръвта никога не беше засъхвала по зъбите му, докато един ден старостта дойде, заедно с пълния търбух с камъни. С нея дойдоха болестите, но за разлика от кутията на Пандора, на дъното липсваше надежда. Беше изместена от нещо друго. Бялата лястовица отлетя като пеперуда, кацнала на върха на носа му. Не трябваше да я гони, виейки срещу Луната. Не трябваше да гони и глутницата. Големият лош вълк е единак. Големият лош вълк е избор, маска, поведение, диабет от тип 2 или какъвто и да е придобит синдром.

Стефани, диванът и котката без опашка

Стефани се питаше постоянно защо трябва да прекарва живота си с хора, които не понася. Тя е на 8 и е вярно, че половината от времето й тук, не е била наясно, дори какво точно се случва на земята. Но въпреки скромната си възраст, тя беше убедена във факта, че не понася съучениците си, не понася учителката си, нито заместникът й, който им преподаваше по физическо, не понася и родителите си, които по цял ден бяха на работа, а вечер се интересуваха само дали е гладна. Изнервяха я, дразнеха я, никога не виждаха нещата, които тя вижда, никога не осъзнаваха какво вършат или говорят. Хората са пълни с комплекси. По цяла година носят маски на лицата си и вместо да ги свалят веднъж годишно, те са си измислили празник – причина, за да сложат маска върху маската. Всъщност маските са доста по-прости за разпознаване от човешкото лице, защото един шаблон, може да донесе единствено по- забавени реакции и си личи ужасно много, когато някой лъже или пък просто не е себе си. Така беше, поне за Стефани. Тя нямаше нужда от маска, защото не обичаше да се крие. Правеше го само на Хелоуин и то заради купищата лакомства. През останалото време си казваше всичко директно в лицата на хората, а те вместо да се вбесяват и да я намразват, започнаха да ценят това нейно качество. Такава беше Стефани. Тя толкова много обичаше да бъде себе си, че на Хелоуин поръчваше на местната рекламна агенция да й изработят маска със собственото й лице. Те взимаха нейна снимка, уголемяваха я няколко пъти и я разпечатваха върху картон. Така Стефани можеше спокойно да си продупчи ноздрите с ножица, за да гледа през тях. Когато сложеше маската, тя се чувстваше още по-себе си, защото беше двойно или тройно по-голяма.
Стефани имаше двама най-добри приятели. Те естествено не бяха хора, както разбрахте, Стефани не понасяше хората, те искрено я възмущаваха. Приятелите на Стефани бяха диванът и котката й. Тя се разбираше чудесно с тях и котката й се разбираше чудесно с дивана, само диванът имаше леки проблеми при общуването с котката. Нали, разбирате? Просто, когато една котка легне на един диван и започне да точи ноктите си в красивата и мека дамаска, диванът подивява. В тези моменти една от облегалките помръдваше и удряше котката през главата. Стефани обожаваше да лежи на дивана, а котката да лежи в скута й. Понякога си представяше как тримата заедно образуват някакъв супер-герой, както 5-те пръстена образуваха Капитан Планета или 5-те лъва образуват Волтрон. Стефани затваряше очи и летеше. Тя беше главата, диванът тялото, а котката... е, котката си беше просто една опашка. Но в опашката се криеше тайното оръжие на непобедимият супергерой. Тя лесно се възпламеняваше и можеше да отсече главата на всеки един враг с камшичесто движение. След последната такава игра, се наложи да заведат котката на ветеринар, където лекарят констатира, че по-голямата част от опашката на котката е напълно изгоряла и ще се наложи да я отреже. Така супергероят загуби тайното си оръжие. Но Стефани не загуби надежда и скоро измайстори ново движение на котката, с което побеждаваше противниците си.
Един ден, докато Стефани си играеше с единствените си приятели, на вратата й се почука. Тя отвори. Пред прага й стояха две момчета - близнаци, които едновременно й бяха и съседи, и съученици. Тя ги попита отегчено какво искат, а те я попитаха какво прави. Тя им отговори – нищо. Тогава момчетата я попитаха дали иска да си играе с тях. Стефани отговори, че не иска, но момчетата започнаха да й се молят, те отчаяно се нуждаеха от време. Стефани ги попита за какво им е това време, а те й отговориха, че искат време, за да не пораснат никога. Били чели някаква приказка...
Стефани им се изсмя. Каза им да забравят и им тръшна вратата. Обърна се и подмина големия стенен часовник, останал от баба й.
Момчетата се спогледаха, после коментираха, че трябва да докопат древния часовник и да го унищожат, със или без нейна помощ. Тогава времето щеше да спре. Прибраха се в къщата си и измислиха план. Щяха да съборят дървото в двора на Стефани, върху къщата. Така то щеше да им осигури достъп до часовника, където те щяха да го отнемат от малките ръчички на предателката и да го разбият на хиляди малки парченца. Братята се разсмяха. Единият спря и попита другия, дали е сигурен, че когато спрат времето ще продължат да съществуват, дали няма да замръзнат в пространството и да си останат в това положение. Не ставай глупав, отговори втория брат, всичко щеше да е наред. Те влязоха в гаража на баща си и взеха брадва и трион. Изтичаха до дървото в двора на Стефани и докато единия скърцаше някаква противна мелодия с триона, другия започна да сече. След няколко минути успя да пробие кората на дървото. Навсякъде хвърчаха стърготини и трески. Стефани се показа на прозореца и им изкрещя. Те не й обърнаха внимание. Продължиха да секат. В този момент заигра и трионът. Тя не знаеше какво да прави, хрумна й да използва горящата опашка, но се сети, че ветеринарят я отряза. В главичката й настана паника. Помисли си да се обади на пожарната, но щеше да е твърде късно, когато пристигнат. Да се обади на родителите си?... Не. Да се обади на баба си? .. Още по-зле... Тогава Стефани реши да се оправи сама с положението, седна на дивана, взе котката в себе си и затвори очи. Сформира супергерой и огромните му силни крака, започнаха да крачат към вратата.
На момчетата им оставаше още малко. Още няколко секунди и дървото щеше да полети към земята, към къщата на Стефани. Вратата се отвори. Момчетата се обърнаха и видяха изобретението на малкото момиче. Уплашиха се и започнаха да секат още по-бързо. Супергероят извади огромно оръжие и изстреля огнено кълбо. Пропусна. Кълбото падна малко пред него. Тогава Стефани слезе от дивана и изтича да прибере котката, която беше тупнала пред нея. Котката й се опита да се спаси, измяучи силно, но момичето успя да я прибере в скута си. Седна отново на дивана и хвърли котката по момчетата.
Супергероят стреля за втори път с оръжието си. Сега обаче не пропусна. Едното от момчетата падна на земята.
Котката се удари в главата на момчето и започна да го драска с нокти. Издра му половината лице. Тогава вторият близнак издърпа триона от ствола на дървото и започна да се смее. Дървото се държеше изправено на малко парче кора. Близнакът бутна дървото в посока къщата, то се наклони леко, но падна на другата страна и затвори пътя, който обслужваше целия квартал. Момчето се изплаши. Силният тътен изкара съседите по терасите. Стефани изтича, за да прибере котката си. В този момент пред огромното дърво спря кола, от нея излязоха мъж и жена. Изглеждаха изморени. Вървяха към къщата на Стефани и гледаха право към нея. Минаха покрай окървавеното момче, покрай братчето му държащо трион, после подминаха и Стефани. Казаха й, че вечерята скоро ще е готова. После подминаха изпокъсания диван на двора. Влязоха в къщата и затвориха вратата. Стефани изтича и се прибра след родителите си, в ръцете си носеше уплашената котка. Момчето с триона се приближи до раненият си брат и го хвана за яката, издърпа го до дома им, където се скриха. Тик – так.