думи духове

Всяка изречена дума е изпратен дух с мисия. Той скита и дири къде да се сгуши. Сляп е и не знае какво търси. Опипва стените и се движи между тях, докато пристигне, като ключ в ключалка. После предава посланието и издъхва. А какво оставя? Зависи от призрака...

Мартин е на 17 и е един от малкото хора на земята, които имат реални спомени от утробата на майка си. За нещастие обаче той присъства и в друга статистика. Около 6 процента от населяващите планетата ни хора страдат от клаустрофобия. Точно така, Мартин е един от тях. Докторите не могат да кажат от какво точно се е получило така, единствено са убедени, че се дължи на травматично преживяване в миналото му. Мартин отказва да влезе в машината за магнитен резонанс, затова по-нататъшното му лечение е невъзможно.
Когато беше само зародиш, майка му, говореше на издутия си корем целодневно. А всички знаят, че бебетата чуват какво им се говори, когато са в утробата. Това продължи до самото му раждане. Оттогава насам Мартин успешно можеше да затвори съзнанието си за всякакви външни обстоятелства и да се върне в утробата на майка си, само като чуе гласа й. Той нямаше нищо против, дори му беше приятно. Всеки път, когато се почувстваше застрашен в детската градина или на площадката, той се свиваше на топка и си представяше гласа на майка си. До момента в който влезе в пубертета и започна да получава паник атаки от затворени и тесни пространства. А какво по-затворено и тясно от утробата? Оттогава насам Мартин не иска да чува майка си, той страни от нея и обмисля да избяга от дома си. Всяка дума, която майка му изрече го поставя натясно, връща го обратно, както миризмата на парфюма ни връща даден спомен.
Мартин ще се оправи.
Майка му е тази, която е на успокоителни.

CatdoG

Какви чувства могат да съществуват между котка и куче?

Историята заспа под юргана, червена като лютеница, изживяна като нова придобивка.

Сега едва гледам през мъглата на миналото си затишие. Ти си прекалено бърза, аз съм прекалено хлъзгав. И нищо.

Консервираният ми, консуматорски мозък вехне под капачката.

Занемарих и наденичките в хладилника.

Оранжев е студът навън.

Замръзвам и се събуждам след 1000 години. Разтърквам очи и си измивам зъбите, защото старите навици остават. Помня... и дотам.

Ще легна възху релсите, може електрическите вълни да ме излекуват.

Не мисля.

Мъжът вече не е скривалище.

Кръгове. Отпечатъци. Чаши. Вода.

Трябва ли да се чувствам виновен след като сгреша, или да се чувствам човешки?

Милост. Имам да изгледам толкова реки, толкова тъмно от което да се крия, с което да се сливам.

Балонът излетя. Нагоре и наникъде.

Обърни се, за да съм себе си. „Млъкни, за да те обичам.“

Истински.

Безмълвно.

Напразно.

Кучето на Павлов и котката на Шрьодингер били любовници. Запознали се в някакъв бар и симпатиите помежду им бързо прерастнали в нещо повече. Никой от двамата не подозирал, че любовта им била обречена. Никой не подозирал, че ще свършат в кутия или пък в стая с крушка. Но такава била съдбата им. Те попаднали в ръцете на хората познаващи единствено лицето на науката. Никога божията светлина не беше озарявала телата на тези изгубени души. Никога не бяха си взимали отпуска.

Дора

Да, тя можеше да вземе отношение във всяка тема. Можеше и да замълчи, но когато ставаше дума за котки, те бяха вълшебни. Или поне в повечето случаи. Защото имаше такива породи, от които й се повдигаше, а и като всеки човек и тя си имаше своите предпочитания. Прекалено космати или такива без косми, всичко в тях й напомняше на пластична хирургия и експерименти с непознати химични субстанции. Може би всичко се криеше в характера на животното. Не знам, не претендирам да я познавам, аз просто пиша истории.
И така, представям ви едно странно момиче, което е странно само на пръв поглед, но иначе си е доста обикновено. Тя обичаше да се усамотява и заради това избра за свой дом гората на края на света. Живееше до пресъхнало езеро, от което беше останало само голямо мочурище. А в езерото някога черни работници са вадили тонове нефт. Сега навсякъде имаше мазутени петна и мокри листа. Мазутът е нефтен остатък, който се получава след дестилиране на бензиновите, керосиновите и газоловите фракции.
На края на света й беше добре, защото там никой не се налагаше да я вижда. Не се налагаше да общува с хора, защото честно казано хората й бяха непонятни. Момичето имаше синя коса и жълт дъждобран, който не сваляше, защото в гората често валеше. Но нещото, което я отличаваше най-много бяха рогата на главата й. Тя не си спомняше откъде се е сдобила с тях, защото винаги нещо й е стърчало от главата. За нея, дори този факт изглеждаше нормално и не я безспокоеше. Беше се отделила от хората на твърде крехка възраст. Тогава рогата й не бяха пораснали толкова и се криеха под качулката на дъждобрана. Момичето гледаше останалите и си мислеше, че се е развила преждевременно, а един ден, онези деца, също ще имат рога. Възрастните пък, тя изобщо не им обръщаше внимание. Мислеше си, че след всичките грижи, които полагат за косите си, за ноктите и кожата, те са решили, че едни рога ще стоят грозно, затова са ги махнали. Да, така се заблуждаваше тя и дори не предполагаше, че е специална. Но пък си мислеше, че има специален петел. Специален беше според нея, защото викаше слънцето и дори не подозираше, че всеки петел го прави, или ако не всеки, то повечето. Момичето имаше съвсем обикновено ежедневие, ставаше сутрин, веднага след като петелът изкукурига. Запряташе ръкави и изчистваше бъркотията от предния ден. След това сядаше да закуси. За закуска животните от гората й осигуряваха плодове, в замяна тя се грижеше за болните и ранените. Те пък я мислеха за една от тях, главно заради рогата и дори не предполагаха, че произлиза от човешкия род. След закуска момичето се хващаше да рисува, тя рисуваше цял предиобед и цял следобед. След това чакаше да да се появи господин Котка.
Господин Котка беше най-обикновен черен котарак, който носеше скъп кафяв костюм с вратовръзка, а от джоба му стърчеше бяла кърпичка. Той винаги държеше в дясната си ръка черно бизнес куфарче, чието щракване нашето момиче обожаваше да чува. Господин котка беше търговец на бои и навестяваше момичето всеки ден, за да й донесе най-новата боя или просто нещо от което имаше нужда. Тя пък обичаше да се надвесва над куфарчето и да поема глътка от миризмите на боите в ноздрите си . Доста наркоманско ако питате мен, но в една детска приказка това по-скоро изглежда сладко. Господин Котка играеше роля на нещо като агент. В смисъл, че взимаше картините на момичето и ги продаваше в близката гора, след това й даваше печалбата, а за него оставаше процент за дилърските услуги.
И така момичето чакаше, но господин Котка не се появяваше. Тя си помисли, че е болен и продължи да рисува. Въпреки това в нея се надигна лека тревога, защото досега не се беше случвало агентът й да закъснява или да не се появи изобщо. И после момичето чу шум. Отиде до прозореца на къщичката си и забеляза огромна змия да се търкаля около мочурището й. Момичето не обичаше змии, бяха й по-неприятни дори и от чувството да си мокър. Тя отвори вратата и извика на змията да се разкара. Влечугото се обърна и отвори уста, а на единият й зъб момичето ясно разпозна бялата кърпичка на господин Котка. В нея се надигна гняв, който не беше изпитвала никога. Тя се засили и наръга змията право в сърцето. Вдигна я с рогата си във въздуха и започна да я размята напред-назад. Удряше я в земята, вдигаше я във въздуха и обратно, докато накрая влечугото издъхна. Момичето хвърли змията в мочурището, и докато тялото й потъваше, на повърхността излизаха черни мазутени балончета. В този момент се появи господин Котка, който си подсвиркваше. Той се извини за закъснението, после се оправда със някакви свраки, които се опитали да го ограбят. Момичето го зяпаше и не можеше да повярва на очите си. Обърна се към мочурището, после към котката, после пак към мочурището и реши да си купи нови боички.
илюстрация: Дора

Варвара

„Важно е да се пие много вода.“ С тези думи малката Варвара ставаше всяка сутрин от леглото. Тя ги беше запомнила от майка си, която й даде този съвет минути преди да замине в чужбина. Варвара живееше при баба си и дядо си на село. Тя обичаше да храни кокошките на двора и да прогонва петлите, защото си мислеше, че са хулигани, които тормозят останалите птици. Бащата на Варвара беше починал във войната, коя война точно не е ясно, но единствените неща, които бяха останали от него, бяха медалът му за храброст и войнишкия кожен колан. Тя обичаше този колан. Той беше аксесоар, който малкото момиче успяваше да съчетае с всяка една своя дреха, независимо дали носеше рокля, панталон или каквото и да е.
Малко след смъртта на баща й, майка й загуби работата си в шивашкия цех и трябваше да замине за Гърция, за да гледа възрастни или болни хора. Това беше единствената им възможност да оцелеят. В притивен случай трябваше да се издържат с двете скромни пенсии на баба й и дядо й. И така, майка й замина. Остави след себе си една бяла рокля и заръката за водата.
Варвара обичаше родителите си, затова не сваляше колана и на ден изпиваше десетки литри вода. Това бяха нещата, с които тя ги почиташе. Всеки ден вадеше от гардероба бялата рокля и мечтаеше за деня в който ще порастне достатъчно, за да я облече и да й е по мярка. Но този ден така и не идваше. Тя продължаваше да гони петлите на двора, да храни малките котенца и да се въргаля в прахта заедно с магарето Руско. Разбира се, след всяко въргаляне получаваше обилен пердах от дядо си, който й беше забранил да се доближава до това животно, защото магарето Руско обичаше да рита разни хора. Беше наритал дори кмета на селото, без да се съобразява с годините, нито поста, който заема. Но магарето Руско обичаше Варвара и през ограничения му ум не бе минавала мисълта да изрита малкото телце на момичето, нито пък тя можеше да го изплаши дотолкова, че то да не може да удържи инстинкта си.
Един ден Варвара се събуди, взе двулитровата бутилка от Кока-кола до леглото си и както обикновено изпи съдържанието й наведнъж. Пластмасовото шише обаче не беше пълно с обичайната за него течност. Всъщност то беше толкова старо, че червеният му етикет беше загубил цвета си и беше просто бял. Варвара го пълнеше старателно всеки ден по няколко пъти с вода. Не може да се каже, че бутилката е била специална, но просто това шише беше единственото празно под ръка, когато майка й замина. Така и си остана. Тя остави бутилката на пода и се изправи срещу огледалото. Точно в този момент през главата й премина писък, който само тя беше чула. Това беше собственият й писък. В огледалото стоеше бледо момиче без цвят. Всичко което се виждаше бяха щрихи и контури. Съдбата на червения етикет се повтори. Варвара си помисли, че сънува. Бързо се ощипа, но нищо не последва. Тогава тя изкрещя още по-силно. Баба й влезе в стаята и също се разпищя.
След малко Варвара закусваше филии с масло и мед, а баба й я навикваше, че е сбъркала като е послушала майка си. „Водата е отмила всичките ти цветове!“ - крещеше бабата, докато Варвара похапваше сладко. За изминалия половин час от който тя се беше видяла в огледалото, момичето всъщност, беше осъзнало, че не е толкова лошо да си безцветен. Дори следобяда накара дядо си да отиде до града, за да й купи цветни моливи и пастели. Дядо й изпълни молбата и когато се върна с пълна торба най-различни боички и рисувателни материали, Варвара ги грабна и се качи в стаята си. Облече бялата рокля на майка си и започна да я оцветява. После оцвети и себе си. Един ден Варвара беше блондинка, на другия с лилава коса. Един ден кожата й беше като на индианка, а на другия като на марсианец. Нищо нямаше значение, дори по-ярките й цветове плашеха повече петлите на двора...
илюстрация: doveinjar

the gentlewoman

Ема е любимият ми персонаж, защото е напълно измислен. Но един ден, лутайки се из въображаемите полета на ума ми, тя попадна не съвсем случайно в реалността. И както се случва по принцип Ема имаше реална причина да пътува с влак. Тя отиде на ЖП гарата десетина минути преди часът на тръгване, купи си билет и се качи във вагона, чийто номер прилежно беше изписан от продавачката на билети върху бялото листче. Ема намери мястото си и седна, стори й се прекалено студено, но си помисли, че в момента в който влакът потегли ще усилят парното, затова и не свали якето си. Малко по-късно Ема осъзна, че парно изобщо нямаше. Явно кондукторът не беше намерил за нужно да го пуска, след като в целия влак имаше десетина пътници. Часът настъпи, но влакът не потегли. Ема се зачуди какво става, но реши търпеливо да изчака и да им даде няколко минути толеранс. След малко влакът вече имаше 10 минути закъснение, а дори не беше помръднал от гарата. Няколко пътници слязоха на перона и запалиха цигари, тогава Ема дочу разговора им. Оказва се, че все още влаковата композиция няма локомотив. Ема съжали, че не е предпочела автобуса, пресметна наум, че билетът е само няколко лева по-скъп, но беше късно за смяна на каквото и да е, пък и никой не би й върнал парите за билета от влака, след като той ще тръгне всеки момент. Затова тя се облегна назад и зачака. Отвори някаква книжка и зачете. След малко усети как нещо се удря във вагоните, те потеглят леко назад. Явно локомотивът пристигна, помисли си Ема. Чу се бучене и парното тръгна да духа топъл въздух, който докато стигнеше до Ема съвсем се беше изстудил. Влакът потегли, а в купето влезе момиче, което любезно попита дали това е първи вагон. Ема поклати глава положително и момичето седна на една от празните седалки. Ема продължи с книгата, а студът пълзеше по нея, като змия по клоните на дърво от джунглите на Амазонка. Много скоро той се беше настанил в обувките й, а краката й трепереха и издаваха тракащ звук, като разбъркваща зарове ръка. Вратата хлопна и се подаде побелял господин миришещ на джибри, който хлъцна и поиска билетите на двете млади дами. Оказа се, че това е кондукторът, който се беше постарал да се напие преди работа и небрежно беше пропуснал да се изкъпе. Вратата хлопна втори път, когато господинът я затвори и остави след себе си единствено ароматни следи във въздуха. Ема се сгуши в якето си, опита се да сложи така краката си на земята, че да докосват възможно най-малка част от студената площ и се втренчи в книгата си сякаш всеки момент щеше да влезе вътре. За няколко минути й беше добре, но после телефонът на любезното момиче отсреща иззвъня няколко пъти. Тя вдигна, беше приятелят й, говориха си няколко часа за всевъзможни неща, теми, които не представляваха никаква важност за нито един от двамата, камо ли за Ема, която неволно се оказа пряк слушател. Тя седеше отстрани и се опитваше да се дистанцира от ситуацията, не беше конфликтна, дори напротив помагаше на всеки, който има нужда от помощ, подхождаше винаги с разбиране. Тези няколко часа Ема прекара в просъница, опити да чете и други такива да се стопли. Изведнъж отвори очи и с радост осъзна, че момичето е слязло. Нямаше я! Разбира се студът все още беше проблем, но най-сетне Ема можеше да се потопи в книгата си или да заспи. Книгата й се разказваше за малко момче, което по време на войната в Ирак губи ръцете си, но въпреки това следва мечтите си и се занимава с рисуване. Той се учи да рисува, като захапва четката в устата си и постепенно прецизира движенията до съвършенство. Картините му се продават, а...
Вратата отното хлопна, пред Ема стоеше мъж с протези вместо ръце, той беше със насълзени очи и тъкмо тя да си помисли, че сънува и момчето се е материализирало в съня й погледна надолу. Мъжът беше със разкопчан дюкян. Той влезе вътре и се опита да обясни ситуацията на Ема, тя едва се сдържа да не се разкрещи, но той я помоли да не го прави. Обясни й, че страшно много му се пикае, но когато докосне пишката си със студената протеза и струята просто не потича. Той я молеше със сълзи на очите да му помогне. Трябвало му топла ръка, жива. Болеше го и молбите му звучаха все по-настървено. Обеща да й даде мокри кърпички след това. Ема преглътна трудно, но се съгласи. Отиде с него в тоалетната и бръкна в гащите му, още не беше го извадила и струята я намокри. Тя присви очи и се обърна назад. Мъжът я напътстваше, каза й да го изтръска, после да го прибере обратно. Ема седна обратно в купето и обърса ръцете си с мократа кърпичка, хвърли я в кошчето и си помисли колко отвратително реално е в реалния свят.

Червената лампичка на таблото светеше от месеци

Да плануваш самоубийствен бомбен атентат с месеци. Да сглобиш бомбата, да подготвиш мястото, да прецениш времето, да се сбогуваш наум със семейство и приятели и накрая да не ти запали колата... отиваш при монтьора, но нямаш пари да платиш ремонта, защото си изхарчил последните си пари за взривни материали. Обаждаш се на приятел за заем, но той е на работа. Отиваш в банката за бърз кредит, но точно в този момент влизат крадци и я обират. Пред банката, да не повярваш, вече са се наредили ченгетата, които отцепват района. Обирджиите са в капан, също и ти. Радваш се, че не си задействал по-рано таймера на бомбата. Опитваш се да говориш с единия от крадците, караш го да те пусне, колегиално по бандитски, но преди да чуе каквото и да е, той ти навира дулото на автомата в устата и те кара да млъкнеш. Сядаш си на задника и зачакваш. Обирджиите са все по-нервни, започват да пускат заложници и много скоро оставаш само ти и един чиновник, за който по новините казват, че има 5 деца. Скоро крадците пускат и него. Оставаш сам, ти си единственият коз в ръцете на престъпниците и също си престъпник. Целта ти е да убиеш много хора в центъра на града, тяхната цел е да се измъкнат живи и свободни с много пари в джобовете, а целта на полицаите е да те освободят и да сложат тях зад решетките. По този начин ченгетата стават съучастници в самоубийствения ти атентат. Тази мисъл те възбужда, ненавиждаш властта, също като обирджиите. Допикава ти се, молиш да отидеш до тоалетна. Обирджиите те карат да оринираш в ъгъла. Ти ги питаш дали няма капка човещина в тях - не трябва да виждат бомбата. Те ти отговарят с автомат в главата. Ставаш и си разхлабваш колана, опитваш се да скриеш кабелите, вадиш си пишката и се отпускаш. Жълтата течност потича от теб и се чувстваш облекчен, после се чува пук и умираш. Намокрил си кабела, станало е късо, после - бум. Крадците също са мъртви. Властите се чудят какво е станало, семейството ти, също. Накрая за всички най-лесно е да те обявят за герой, за да не се налага да обясняват абсурдната ситуация. Абсурдът е пълен, целта не.

Слоновете не правят гимнастика сутрин

„Слоновете не правят гимнастика сутрин, само се прозяват и размахват хоботи.“ - до това заключение стигна човекът, който мислеше ли си нещо, то му се изписваше на лицето. Точно тогава от челото му изскочи червейоподобен хобот и помаха в огледалото. Мъжът затвори очи и вкара четката си за зъби в устата, започна да търка усилено, а на челото му се показа планът му за деня. Трябваше да се облече и да отиде на работа, след това да плати сметките, а накрая да се види с някакъв човек от телевизията. След като пусна водата да тече изми четката и я остави в червената чаша, в която различните му четки за зъби се сменяха вече 35 години. Изплакна устата си и излезе от банята. Сложи изгладената си риза, закопча я. На челото му се показа панталон. Мъжът се обърна и взе панталона от леглото. Обу го, а след като лицето му вече беше показало следващата стъпка, той грабна вратовръзката и я пристегна на врата си. Сложи сакото и шапката си и излезе. По пътя шапката му подскачаше, заради различните мисли, които му идваха в главата. Мозъкът му визуализираше директно върху челото и плешивото му теме.
Веднъж някаква жена изпусна папка с документи пред него, а той се наведе, за да й помогне да ги събере. Когато приключиха, тя му благодари, а той свали шапката си и наведе джентълменски главата си към нея. При навеждането обаче забеляза деколтето й и на главата му се изписа очарователен, гол, женски бюст. Бюстът се заби в лицето на жената и тя изпищя. Господинът се притесни и се опита да й обясни, но беше късно, жената беше избягала. Оттогава той гледаше да не се спира никъде на път за работа, особено при привлекателни или разголени жени.
Мъжът работеше като телефонен оператор във световно-известна софтуерна фирма. Така хем успяваше да общува с хора от цял свят, хем не му се налагаше да ги среща лице в лице. Обикновено влизаше в офиса си, който представляваше затворено картонено помещение с бюро и компютър, и едва тогава сваляше шапката и сакото си. После работният ден започваше. Когато общуваше с шефовете си, той гледаше да е с покрита с нещо глава и да мисли максимално малко. На интервюто за работа той беше дошъл с превързана в бинтове глава. Излъга ги, че е претърпял катастрофа. Тогава бинтът се разшава, а шефовете му го попитаха какво става. Мъжът погледна нагоре и забеляза движенията по главата си. Каза им, че част от черепа му липсва и тези вибрации са в следствие на мозъчната му дейност. Шефовете му се "успокоиха", после го взеха на работа от съжаление, че е пострадал толкова сериозно. След време видяха, че се справя добре и решиха да го задържат.
Часовете на работа минаваха бързо. Мъжът обичаше общуването с хората. Въпреки недъга си, той беше повече екстроверт отколкото интроверт и мразеше да се задържа някъде сам. Скоро работното му време свърши. Приключи последният си разговор, сложи шапката, сакото си и излезе. След двайсетина минути вече беше платил сметките и беше седнал в уреченото кафене и чакаше мъжа от телевизията. Не беше свалил шапката си, а яката на палтото му беше високо вдигната. Отстрани изглеждаше като пародиен образ на таен агент с подскачаща шапка. Много скоро телевизионерът дойде и му стисна ръката. После го накара да си свали шапката. Видя каквото искаше и му предложи огромна сума пари, за да участва в ново реалити шоу, в което много жени ще се състезават, за да стане, една от тях, негова съпруга. Разбраха се, когато вземе решение да му се обади.
Мъжът, който мислеше ли нещо, то му се изписваше на лицето, се прибра в къщи. Събу обувките си, свали палтото и шапката и се зачуди иска ли да участва в подобно шоу. Иска ли да бъде част от подобен парад в който хората ще го гледат, заради недъга му, ще му се смеят, когато го видят по улицата. Замисли се дали иска разходките му навън никога да не бъдат спокойни и някакви случайни хора да ги прекъсват с глупавите си въпроси, да пишат за него в жълтите вестници. После се сети за момичетата, а на лицето му се показа женски бюст. Мъжът се обади на агента и прие офертата.

RAT MILK

Фейсът ми - разтопен на земята. Събрах го и тръгнах. Трябваше да изляза навън, иначе нещо в мен щеше да избухне всеки момент. За първи път от няколко дни птичките не пееха. Летяха насам-натам, но пък нямаха меса. Само кухите им кости хвърчаха от дърво на дърво, после на телефонната жица, а оттам на уличната лампа и накрая отначало. Подяволите, как ми се ще да съм специален като тях. Но няма нищо специално, нито в погледа ми, нито в обувките ми. Изведнъж всички улични котки отдолу бяха надебеляли неимоверно. Наблюдаваха полета и следяха кога ще падне следващото месце. Не познавам котка, която да си остави храна за после или да каже „тежко ми е“. Няма такава. Главите им се движеха сякаш наблюдават муха мятаща се над тях. Не знам какво ги беше прихванало всички. Нямаше избухнали атомни електроцентрали, нито някой беше използвал химично или биологично оръжие. Явно когато на някой или нещо му хрумне някаква идея нищо не е в състояние да му я изкара от главата. Не можеш! Дори лисиците спяха по дърветата, а висящите им опашки се клатеха, като махало на часовник и отброяваха часовете до голямото отричане на всичко случващо се. Забравих всичко. После се зачудих от какво ли бягам, щом в подобна атмосфера се чувствам нормален и спокоен. По-добре да не задавам въпроси чийто отговори не искам да знам, по-добре да затворя очи и колкото и да ме натискат с палец по главата да не се поддавам. Чувствам се като гумичка на молив, която някой чопка с нокът. Ще сваля шапката си и ще изпусна малко пара. Дано струята не изплаши птиците – успокояват ме. Изведнъж от нищото се появи глутница кучета. Обикаляха около котките и ближеха асфалта, като някакви странни почистващи машини. Котките изсъскаха, но скоро се успокоиха, кучетата не бяха заплаха. Всичко полудя. Липсваха цигани с гадулки, а мечки играеха хоро и подскачаха върху надуваеми топки, после няколко свраки се опитаха да ми свият очите, явно беше останал още блясък в тях. Не ми се иска да знам какво щеше да стане ако котките бяха оставили за момент птиците и бяха забелязали цялото месо по мен. Връхната точка настъпи, когато се появи елегантен господин с брада и татуировки. Носеше бизнес куфарче, което постави пред мен, щракна закопчалките и го отвори. Вътре имаше шише с бяла течност. Господинът каза, че това е най-новото на пазара – мляко от плъх. Пиеш две глътки и отлиташ. Нямало подобни халюцинации. Казах му, че не успотребявам. Той се изсмя и затвори куфарчето. Щракна закопчалките и изчезна. Аз седнах, следих полета на птиците и когато върнах погледа си на земята пред мен стоеше шишето с мляко. Попитах го какво прави тук. Какъв съм идиот - шишетата не говорят. Писна ми от тишина, отворих шишето и го надигнах. Не остана и капка. После музиката започна, мечките се върнаха в гората, птиците отново изглеждаха нормално, а котките се бяха разгонили. Явно всичко е в главата ми, явно гъделичкането от котешките мустаци по петите ми е дошло в повече и съм отворил прозореца, за да подишам чист въздух. Чист въздух няма в София. Всеки се е сгушил в сивотата си, прегърнал е топлото си палто и гази през снега, за да стигне до работа или магазина. Аз съм всеки.
А по ризата ми можеше да има цветя, на шала ми усмивка. Можеше да имам корона вместо шапка или устата ми да бъде човка.
ИЛЮСТРАЦИЯ: ДОРА

Сърдитият пингвин

На островът Адели, където виреят един определен тип пингвини, се раздаваше правосъдие. Сред всички тях имаше един, който освен с намръщената си физиономия се отличаваше и с пелерина и маска. Сърдитият пингвин живееше отделно, опитваше се да виси с главата надолу в пещерите, заедно с прилепите, но нещо не му достигаше. Той беше прекалил с епизодите на Батман. Останалите от ятото/стадото/глутницата пингвини, обаче, нямаха нищо против или поне повечето. Защото сред тях имаше и такива, които честно казано са си истински измамници. Опитваха се да крадат камъни, да ги предлагат на женските като свои и съответно да се възползват от тях. А всеки знае, че пингвинките от остров Адели се дават лесно – само за 2-3 камъка.
Сърдитият пингвин се стараеше да възстанови равновесието, да усмири палавниците и ако прекалят да се погрижи да си получат заслуженото. Освен многото епизоди, които беше гледал, причина за неговата, да го наречем, шизофрения беше и миналото на което нашият герой е стъпил. Родителите му бяха най-богатите на целия остров. Притежаваха мина, където всички животни работеха и вадеха камъни. Един ден докато прибирали „съкровищата“ ги нападнали подобни крадци и ги убили пред очите на малкия сърдит пингвин. Той се заклел че ще си отмъсти и го направил, когато му се отдала възможност - всички сме гледали Батман, знаем как е станало. Но след това, не могъл да спре това, което вече бил започнал.
Островът разчита на него – когато падне мрак, Сърдитият пингвин тръгва по снежните пътеки и търси нечестиви хора, за да ги върне в правия път. И така докато един ден Сърдитият пингвин изчезна. Всички се чудиха какво става, белият сняг на острова се замърси от престъпност. Навсякъде имаше кал, мръсен сняг, а на някои места и жълт. Молеха се Сърдитият пингвин да се върне, но не...
Истината е, че мечтата на Сърдитият пингвин е да се научи да лети. Докато бил малък опитвал всеки ден да развие деформираните си криле, молел се, да му порастнат пера, но това така и не станало. Нищо, обаче, не можело да го спре, защото разполагал с неизброима сума пари, които той давал за разработката на редица изобретения, чрез които той да полети. Скачал от скали, трошил си кости, крака, човки, докато един ден Сърдитият пингвин осъзнал, че истинската му мечта не е да лети, а да избяга. Да избяга надалеч от това пропито от гадости общество на пропаднали мъжки и продажни женски, които не мислят за нищо друго освен как да направят следващото си поколение. Тогава учените му изобретили лодка, той сложил всичко необходимо в една раница и потеглил към тропиците.
Илюстрация: Дора

hookers

Довчера Уенди беше с руса коса, но от днес вече е с черна. През няколко месеца обича да експериментира с нея, не знам защо,едва ли и тя знае, просто го прави. Тя е със сини очи, а лицето й е бяло, и червено през зимата, когато излезе навън. Висока е 172 сантиметра и обикновено ходи на 10-12 сантиметрови токове. Уенди не е красива, но определено е търсена. Всъщност тя е пример за онези момичета, които по някакъв начин са изхабили красотата си, дали те сами или животът им го е причинил, нямаше значение.
Уенди е работно момиче. Тя обича да застава на един определен ъгъл, да разкрачва краката си и да гледа в далечината – напред към шосето. Следи автомобилите, докато някой не спре до нея. Когато някоя кола спре, Уенди се качва, договаря цената и колата потегля. След малко този син лек автомобил се скрива зад завоя или някъде другаде, спира на някое тихо, обезлюдено местенце и Уенди изплюва дъвката си. Шофьорът разкопчава дюкяна си, а Уенди се навежда към волана. Така дните минават, автомобилите се сменят, а дюкяните са си все същите. Уенди пък изминава пътя от вкъщи до любимия й ъгъл тихо. Тя не мисли за нищо, живее ден за ден и обича да пие бира в следобедната почивка. Тогава някой от автомобилите я връща на ъгъла, Уенди слиза от него и вади от чантата си шише с освежител за уста. Развива капачката и отпива няколко глътки, жабури си устата и изплюва синята течност. Отива до близката бутка и си взима така желаната бира. Сяда на масичките отпред и пие бирата бавно. След малко смачква кенчето и го изхвърля в кофата за боклук. Връща се на ъгъла,защото е време за още няколко клиента. Понякога в очите на Уенди има буря. Това се случва най-често,когато някое друго момиче е застанало на любимия й ъгъл. Тогава Уенди се приближава до момичето и я хваща за косата. След малко натрапничката е на земята, а Уенди е с кичур в ръката.
Вечерта Уенди се прибира и сваля високите токове. Тя обича да ляга на белия си диван и да си разтяга краката, после бърка в джоба на якето си и вади торбичка с бели кристали. Взима лула от стъклената масичка пред дивана и слага кристалите в нея. Нагорещява издутия край на лулата със запалка и дърпа от другия. После отново разтяга краката си и цялото си тяло. Уенди не обича да мисли много. Тя просто живее ден за ден.