We are only making plans for Neda

Двамата си легнаха и се опитаха да заспят. След малко тя усети, че нещо я лази в тъмното й го помоли да светне лампата. Той го направи, а тя скочи от леглото. От ръката й беше паднала голяма черна хлебарка, която сега лазеше по белите чаршафи. Той я взе в някакъв вестник и я изхвърли. Тя не искаше да си лягат в това легло, той също не изгаряше от желание. Решиха да се преместят в другата стая. Седяха пред камината и си говореха, докато отпиваха от чашите с малиново вино. Тя го помоли да я пази от хлебарки ако заспи. Той й обеща да го направи. Бяха заедно едва от няколко дни. След малко вече обсъждаха сватбата си, дори децата, които ще имат. Тя искаше да има момченце, докато е малко, а когато порасне детето трябвало да бъде момиче. Той се разсмя, каза й, че това е извратено. Тя се съгласи. Той й каза, че иска момиченце. После двамата решиха, че трябва да е русо със сини очи. Технически беше невъзможно, тъй като нито един от двамата нямаше, нито руси коси, нито сини очи. Седяха цяла нощ будни, изживяха цял един живот в мислите си. Дори се разбраха кой ще умре първи, макар, че и на двамата им се искаше да умрат заедно. Малко след като избраха пола на детето си, решиха и как ще се казва то – Неда.
Неда беше малко момиченце, когато започна да се оглежда за нещо по-интересно от това, което й предлагаха родителите й. Крадеше червеите за риболов на баща си, поставяше ги на асфалта и рисуваше около тях кръг с няколко капки бензин. Накрая палеше бензина и гледаше как червеите се гърчат. Харесваше й. Тя си имаше своя градина, до тази на големите. В нея отглеждаше царевица, слънчоглед и няколко бобени зърна, които така и не покълнаха. Неда страшно много обичаше да ходи на село и да лови мишки с дядо си. Когато хванеха някоя, те я пускаха в кофа с вода и я натискаха с пръчка, докато гризачите се удавят. Веднъж дядо ѝ, ѝ донесе костенурка. Неда се почувства специална, защото никое друго хлапе в квартала нямаше костенурка. Тя ходеше напред-назад и се хвалеше с костенурката си. Хранеше я с краставици и зеле. Не мина много време и се намери хлапе, което ѝ завидя и открадна костенурката от двора им. Хвърли я в блатото и избяга. Когато Неда откри липсата на животното ѝ, тя се разстрои много и спря да се чувства специална. Друго момче от квартала ѝ каза какво се беше случило и тя реши, че момчетата не струват. Реши, че всички до един трябва да си платят. Неда започна да сресва косата си и да я връзва с панделка. Носеше винаги чисти рокли и бели чорапи. Момчетата бяха впечатлени. Всички до един бяха влюбени в нея. Неда се възползваше, като ги караше да ядат мравки в замяна на нейното приятелство. Един ден реши да вдигне летвата и накара едно от момчетата да си свали гащите и да седне върху таралеж. В замяна на това, той получи седмица държане за ръка. Един ден Неда откри привързаността си към котките. Връщаше се от магазина и докато дълбаеше в топлия хляб, за да изяде меката му част, тя видя едно малко рижаво котенце. Двамата се спогледаха и разбраха, че са един за друг. Неда прибра хляба в торбата и взе котето на ръце. Прибра го вкъщи и с много усилия накрая убеди родителите си да го задържи. Майка й каза да, баща й просто поклати глава. Тогава Неда за пръв път каза, че е щастлива. Върза сезал на врата на котето и го разхождаше из квартала по цял ден. Хранеше го толкова често, че скоро котето надебеля толкова, че децата твърдяха, че това е най-дебелата котка, която са виждали. Въпреки това, Неда продължаваше да е щастлива. А щом Неда каже, че е щастлива, значи вероятно е така. Затваряше се в стаята си и пееше. Живееше в собствения си свят, като всяко дете. После...
Тя отпусна ръката си, а той скочи и хвана чашата й преди да падне на пода и да се счупи. Усмихна й се. Беше й обещал да я пази от хлебарки цяла нощ. Затова я зави с одеялото и застана на пост. Скоро се унесе и заспа.

пачи крак

Възпявам горещите оферти и малките обяви, и водните лилии. - провикна се малкото момиченце, което все още стоеше и се взираше в табелите на кръстопътя. Притчите, които беше чувала за дървото и стареца, нямаха нищо общо със случващото се. Не можеше да намери приложение и на годините прекарани в Шаолин. От главата й струяха тонове мъдрост, въпреки пилешките мускулчета на ръцете й. Челото й се гърчеше периодично, но нито една от мозъчните й клетки не можа да й помогне при избора на дестинация. Накрая просто кичур от косата й се предаде и посочи евентуалното продължение. Може би беше заради вятъра, може би заради умората или най-накрая някое мускулче е трепнало. Момичето видя косата си и се стрелна натам, накъдето беше посочила тя. На гърба си носеше камъни от реката до която е израснала. Не искаше да забравя родното си място, не искаше и да го напуска, затова се надяваше, че с тези камъни ще придаде някакъв познат вид на новото си обиталище. Всъщност тя не знае крайната си цел, просто продължаваше да върви, докато срещне другар, приятел или просто някой с когото ще може да си говори. Знаеше че стигне ли мястото ще го усети с цялата си същност, или може би коса, ще се огледа и ще намери нов дом. Вече беше навършила 18 години, а това според обичаите на народа й, беше достатъчна причина за родителите й, да я изгонят от къщи, да се скита по прашните пътеки, докато намери съпруг, нов дом или смъртта си. По пътя тя хвърляше жълти стотинки, не за да успее да намери пътя обратно, а защото за нея те бяха напълно ненужни. Предпочиташе да носи камъни отколкото да си пълни джобовете със монети. Мина покрай някакъв старец, който я помоли за дребни. Тя просто се обърна и му посочи жълтата диря. Очите на стария светнаха и той се затъркаля надолу по пътя. Събираше монетите и си пееше. Най-накрая щеше да събере достатъчно за едно шише ракия. Момичето продължи пътя си, а старецът вечерта почина от алкохолно натравяне. Нещо стържеше в тъмнината, в импровизирания лагер на момичето. Стомахът й не искаше да приеме, че храна няма, че горските капани са празни и няма нито едно загинало животно. Сезонът не беше добър за горски плодове, също. Единственият избор, който й оставаше, беше да остърже малко мъх от камъните. Досега я беше спасявал няколко пъти, ето че и този път ще се включи по подобаващ начин. Извади 1-2 камъка и загриза директно от тях. Представяше си, че яде сладолед. След известно време заспа и сънува, че отново е малка и играе с децата от селото. Нищо не зависеше от нея, единственото и задължение беше да храни домашните животни вечер и да се грижи за хигиената им от време на време. Баба й я научи да играе на "пачи крак", а тя научи децата от близките къщи. Скоро всички се забавляваха с парчета прежда в ръка. Момичето тъкмо беше приключило с животните, когато вратата на двора се хлопна и тя се събуди. Отново беше в лагера, а няколкото камъка се бяха изтъркулили и я бяха събудили. Беше се съмнало, а момичето трябваше да продължи. Събра багажа си и нарисува няколко ромбоидни фигурки с тебешир, за да отбележи, че е била тук. Написа на дърветата „кур“ и си замина. Няколко птички я наблюдаваха, но не успяха да разберат какво прави, затова просто продължиха да си цирикат. По пътя всичко изглеждаше наред, пръстта си беше на мястото, слънцето – високо горе, а облаците все така сиво-бели. Няколко гущерчета прекосиха изгорялата згур, после потънаха някъде в нивата. Момичето вървеше и не мислеше за нищо, просто наблюдаваше хоризонта и чуваше как шума от крачките й се разнася във въздуха. След няколко часа стигна малко езеро и реши да си почине. Остави раницата с камъните и седна. Отдъхна си и се наведе, за да пие вода. Чу женски глас в далечината, друг му отговори, а накрая заедно се захилиха. Момичето се прокрадна зад едно дърво и надникна към мястото откъдето идваха гласовете. Подхлъзна се и падна. Пред нея стояха две стреснати русалки, които веднага се скриха. Момичето не вярваше на очите си. Мислеше, че русалки не съществуват. Или ако съществуваха, те живееха само в моретата и океаните и едва ли биха оцелели в това сладководно езеро. Момичето се приближи, но не намери и следа от тях. Накрая реши, че докато е падала си е ударила главата. Върна се на мястото откъдето беше чула гласовете и се напи с вода. Облегна се на близкото дърво и задряма. След малко отново чу гласовете и ококори очи. Чу се плисване на вода, но в езерото нямаше нищо. Момичето отчаяно искаше да види отново русалките, искаше ги толкова силно, че й потекоха сълзи. Изведнъж дърветата се размърдаха, нивото на водата се покачи, стигна й до кокалчетата на краката, но от русалките нямаше и следа. Водната повърхност стоеше идеално гладка, докато от нея не излезе огромен сом, а на гърба му стоеше зеленикав дребен старец покрит с блатна трева. Момичето се стресна и се опита да избяга, но сомът я сграбчи с един от мустаците си. Старецът й каза, че е чул желанията й и ще ги сбъдне. Засмя се страховито и я завлече във водата. След няколко секунди момичето се давеше, а нямаше принц, който да я спаси, нямаше и супергерои. Наоколо имаше само русалки, които я наблюдаваха любопитно. Речния дух, който я беше завлякъл я приветства с добре дошла, каза й, че това са новите й сестри. След което й посочи русалките. Момичето с изненада установи, че вече не се дави, а на врата й бяха изникнали хриле. Краката й липсваха, на тяхно място имаше прекрасна зеленикава, делфинова опашка. Вечерта всички в езерото се бяха събрали, за да отпразнуват появата на новия член на семейството. Момичето-русалка се радваше с тях, чувстваше се като у дома си. Липсваше ѝ само едно – камъните. На следващия ден тя помоли огромния сом да се опита да й ги донесе, а той се изстреля към повърхността и след малко се върна с камъните в уста. Новите й сестри пък я научиха да прави наводнения, като къса парчета от косата си. Предупредиха я, че кожата й никога не трябва да изсъхва, защото в противен случай ще умре. На вечеря тя научи всичките си сестри да играят „пачи крак“, а на другия ден се постара и самодивите в гората да знаят как се играе, като им изби от главата, че това всъщност е вид гъба.

лека нощ

Всичко е променено. Преди не беше така. Дърветата растат надолу, нощният въздух ме разбужда, а преди ме приспиваше. Дори спрях да се надявам, че някой друг ще умре тази вечер вместо мен. Това определено не е щастие.
Когато заспя сънувам, че вървя по невидимо въже опънато между два небостъргача. Около мен прелитат пътнически самолети, малки деца ми махат през кръглите им прозорчета и се разбиват в нищото. Сякаш има някакво невидимо защитно поле, което ме пази. А по принцип не сънувам. Дори да го правя, на сутринта не помня нищо. Точно като много лошо пиянство. От горе, от въжето, хората изглеждат толкова малки, разхождат се между пръстите на краката ми като търкалящи се бонбони. Дали някой долу може да промени живота ми, достатъчно е само да ме забележи. Но едва ли. Точиците вървят надолу и нагоре, а улиците изглеждат като колби, които ту се пълнят, ту се изпразват. Палитра от цветове, а аз съм някъде там, другаде. Стига дрога!
В университета ни карат да бъдем реални, да описваме истинския, живия живот! Когато дам свобода на мислите си угасвам. Сякаш някой гаси лампичката в мисловната стая, в главата ми. Седя си на нула и когато дойде моментът се включвам.
Обичам сладоледът да е студен, а чайът – топъл. Не е нещо, което можеш да промениш, да си поиграеш с него. Защото сегашното поколение обича да разчупва нещата, да ги смесва и да им дава нови имена. Аз съм малко остарял. Не че не се напивам с бира, даже ми е много лошо след това. Понякога бягам, когато трябва да вървя и обратното. Подскачам във въздуха без причина и падам по задник. Попитайте пингвините, те са ми приятели.
Батман отново е в Готъм сити. Сложил е костюма си и се приготвя за поредната нощна смяна. Дали някога ще се насити на геройства, дали ще свали маската и ще каже: "Мамка му, стар съм, искам да си почина. Друг да върши геройствата. Напускам."
На кого ли ще си връчи оставката, къде ще се скрие, когато заплачат децата?
Все едно... вълните ще продължават да се блъскат в шибания бряг.
Слънцето изгрява и ми донася само умора. Изплувам от информационната емисия и се чувствам толкова дезинформиран, че съм по цял ден пред гугъл. Искам да правя прави линии, напред-назад и после да се връщам. Чудя се на хората как могат да лежат и да сънуват, през нощта, когато творя. Чудя се, но се надявам да имате хубави съниша.

Кралят на бананите

Кралят на бананите е ненаписан разказ, чийто думи плуват в пространството. Той се крие в тъмното, ходи по самотните кътчета на нощта, но денем продава банани. Не е чернокож и няма бяла брада, която да му придава мъдър вид, но за сметка на това кралят на бананите може да ти даде всякакъв съвет. Често го бъркат с торбалан, заради самотния аутлук и чувала с банани преметнат през рамо, дори веднъж едно дете се разпищя, докато майка му си купуваше едно кило „Чикита“. Кралят на бананите не се побира върху белите листи, нито в умовете на хората. Той е поредния въображаем другар, който те изпраща до вкъщи, поредния реалист седнал пред бутката за вестници. Кралят на бананите не е монарх, няма си богатство, нито корона, кръвта му не е синя и не брои пари пред свещника вечер. Няма претенции дали се побира в рамките на някоя класа. Когато си ляга, той заспива, няма излишни мисли, а чувствата му се разпръскват към всички, защото се прави на хипи. Кралят на бананите е мечта.

the zone

Тялото ми трябва да диша, за да живее, умът ми – да се развива. Но живея на място където винаги ютията е забравена включена. Играя ролята на обща стена, където всеки оставя посланията си за следващия преминаващ през стаята. Искам просто да намеря някаква работа и да съм самостоятелен. Искам да мога да слагам фалшивата усмивка и да имам сили да карам други да се усмихват. Писна ми да ми казват какъв мъж не съм, искам да чувам какъв мъж съм. Да си купя колело и да обикалям града, да въртя педалите и в зъбите ми да се блъскат мухи. Да чувам музика в ушите. Искам да усещам шибания вятър, стига с тоя задух! Понеделник, вторник, сряда... дори не знам какъв ден е, каква дата. Знам само че Юли ще свърши някъде през Семптември, а Септември свършва чак през Май. Събуждам се два пъти в годината, два пъти дишам. После заспивам и губя времето на хората със себе си, губя себе си с хората. Играя на развален телефон с ума си. Животът бил игра, а „Играта на играчките“ е в три части. Аз съм играчка – играчка в ръцете на жена, на порастнало момиченце.
Тази жена пуска пералнята, напълнила я е с чаршафите си, напъхала е всичките си дрехи, сложила е и усмивката си там. Трие ме от леглото си, трие ме от деня си, трие ме от стената си във фейсбук, а накрая трие и себе си. Започва наново, с чисти чаршафи, дрехи, чисти мисли и бяла стена. Аз не започвам, аз се съвземам... бавно!

Ливада

Лежах на шибаното легло, което си мислех, че съм забравил в онзи запустял град, който бях изоставил, а той пък през времето в което ме е нямало се е напълнил и разкрасил до неузнаваемост, та чак и станал град номер едно за живеене в БГ. Гледах тавана, после гледах стената, но онази във фейсбук, после пак гледах тавана и се чудих как да изпразня изпълнения ми с безработица ден и после да го напълня с нещо по-хубаво. Нищо не ми идваше на акъла. Молех се заспалия ми брат да се събуди, но той не го правеше, после се молех заспалата ми приятелка да се събуди, но и тя не го правеше. Накрая загубих надежда, и точно в този миг се появи баща ми, който ми предложи да отидем на село. Направо скочих в някакви шорти и метнах тениската. Качих се в колата и казах на татко, че е забранено вече да пуши, докато кара. Той дръпна от цигарата и ми отговори, че още го обсъждат. Запали колата и потегли. Баща ми винаги е бил наясно с всичко, а този факт няма как да не направи впечатление на едно дете, затова когато бях малък си мислех, че е гений. След няколко прави отсечки и 2-3 мигача бяхме на околовръстното. Спряхме на бензиностанцията и докато баща ми се разправяше с пича на колонката, аз наблюдавах останалите служители. Единият псуваше, явно не беше доволен от работата си, а останалите се скриха под дебелата сянка и пиеха големи глътки студена, минерална вода. След няколко минути татко ми се върна в колата и потеглихме. За пореден път ми показа, че не може да кара бавно и че за изпреварването на колона автомобили не ти трябва лентата в отсрещното да е празна. Всъщност винаги съм имал усещането, че летя, когато съм в колата с него. Не е като да не сме имали инциденти, но татко ми е най-добрия татко на света! Всичко се преживява след това. Та продължихме по пътя за село, а аз се радвах като малко дете на всичко, което липсваше в ежедневието ми. Видях няколко кокошки с петел, видях магаре и един гордо изправен щъркел, който ни приветстваше за добре дошли, кацнал в гнездото си върху стария телефонен стълб. Преди да стигнем минахме през селото което е преди нашето, а там хората ни гледаха сякаш сме единствената преминаваща кола от седмици насам, няколко циганчета ни махаха, а възрастни старци ни се усмихваха с беззъбите си усти. За миг се почувствах като изследовател стъпил в непознати земи. И накрая пред нас се показа табелата „Ливада“. Мисля че чак в този момент осъзнах колко красиво име има селото ми. Преди винаги го бях свързвал с левада, което е производно на ляв, което пък от своя страна е нарицателно за гей, педал, некадърник или обществено-партийна ориентировка към социални промени. С две думи не ме кефеше. Пристигнахме пред вилата, където видях усмивката на баба ми, насълзените очи на дядо ми и дебелите крака на сестрата на баба. Винаги ме е учудвало колко много дебели могат да бъдат. В последствие забелязах и висналите меса на баба и беззъбата уста на дядо. Осъзнах колко остарели са. Май, че всяка среща с тях води до подобно осъзнаване, напоследък. А ако се задържиш при тях за повече от половин час се заговаря и за смърт. Бяхме отишли на село, за да залепим някакъв бидон. След половин часов спор с баща ми, дали е по-изгодно да купиш лепило за 5 лева или нов бидон за 10, дядо седна и започна да мърмори за нещо друго. Учудих се, че този път не ме пита дали не съм „научил“ цигарите. Мисля, че най-сетне се беше примирил с мисълта, че аз няма да пропуша. После продължи да спори с баща ми за нещо друго, помърмори на баба, която като работна пчеличка обикаляше насам-натам и събираше багаж, който да ни прати за Бургас. А лелята на баща ми се смееше отстрани и ми подаваше сигнали, за да се посмея и аз. По едно време потърка ръката ми, за да види дали татуировката ми ще се изтрие. Уви, не се изтри. След общия извод, че в старостта няма нищо хубаво баща ми ме хвана за яката и ме поведе към колата. Баба ми каза „на баба хубавото дете“ и аз се почувствах сякаш съм най-хубавото дете на земята след брат ми, нищо, че съм на 23 и отдавна имам брада. Излязохме от селото, а щъркелът стоеше все още изправен. Баща ми показа, че всъщност колата може да развива много по-висока скорост от тази, която бях виждал, а аз се опитвах да се отлепя от седалката. През цялото време наблюдавах малките неща. Усмихвах се. Онзи ден едно момиче ми каза, че щом виждам малките неща значи съм щастлив човек. Но аз не се усмихвах защото ги бях видял, усмихвах се, защото си мислех, че има с кого да ги споделя. Представях си как ги споделям на този човек и усмивката ми не слизаше от лицето. Бях се излъгал, защото до края на деня не успях да ги споделя с никого. И после осъзнах, че съм се излъгал втори път, защото имам блог и мога да ги споделя с всички.

скок-подскок

А: Можеш ли да летиш?
B: Не.
A: Мислех че можеш...
B: Мога да скачам нависоко, ако това се брои.
A: Не.
B: Еми, сори.
A: Нищо. Ще гледам мухите.
B: Чувал съм го и преди. Лежах си вкъщи и гледах телевизия, когато на вратата се потропа. Беше някакъв непознат и реших да го игнорирам. Та този човек седя и гледаше мухите хванати на мухоловката на вратата. В един момент дори започна да си припява „ще гледам мухите, ще гледам мухите“.
A: Ами то си е интересно. Преди имах муха, но умря. Задуши се в чашата с която я заклещих.
B: А мъжът накрая си тръгна. Мисля че мухите му омръзнаха.
A: Защо не му отвори?
B: Че какво ще си говоря с непознат?
A: Какво си говориш с мен.
B: Теб те познавам.
A: Да, от 10 минути.
B: Е, помислих, че ще ми е интересно да си поговорим.
A: И аз помислих, че можеш да летиш.
B: Крилата заблуждават понякога.
A: Фалшиви са нали?
B: Фалшиви? Не! Просто са пластмасови.
A: Тоест фалшиви.
B: Това, че не летят не ги прави фалшиви. Купени са от магазин. Имат си марка, цена, етикет, баркод, което ги прави напълно оригинални.
A: Като малък бях много бърз. Когато бягахме по физическо, имах чувството, че летя. Оттогава ми е мечта да полетя.
B: И си търсиш някого да полети с теб?
A: Не.
B: Ами защо толкова държиш да мога да летя?
A: Защо толкова държиш крилата ти да не са фалшиви.
B: Защото не са!
A: Имам мускулна треска.
B: От какво? Мама ми е казвала, когато тренирам...
A: От глупости, от спорене с хората. Имам мускулна треска от хората. Мозъкът и той ме боли.
B: Напиши си го на тениската.
A: Защо?
B: За по интересно.
A: Ъ.. Ти наистина не можеш да летиш. Само се правиш на интересна с тези крила. Поне в приказките вярваш ли?
B: Няма да ти отговоря. Започна да ме обиждаш.
A: Извинявай. Дано скоро ти мине и преглътнеш обидата.
B: Късно е, щетата е нанесена.
A: Шегуваш се..
B: Да.
A: Наслади му се.
B: На кое?
A: На вятъра, не го ли усети?
B: Крилата ми се размърдаха.
A: Значи все пак не са фалшиви.
B: Очевидното понякога лъже.
A: И децата лъжат.
B: А комарите хапят.
A: Истина. Кажи болница.
B: Защо.
A: Просто го направи.
B: Няма.
A: Защо ме заговаряш щом не искаш да си играем?
B: Помислих, че си интересен. Имаш цветна ръка.
A: И аз си мислех, че можеш да летиш.
B: Разбрах го това вече.
A: Ами направи нещо по въпроса.
B: Ще скоча от скалата.
A: Нямам търпение.
B: Добре бе.
A: Не, чакай.
B: Какво.
A: Ето ти един бонбон.
B: Благодаря.
A: Хайде скачай.
B: Сбогом.
A: Поздрави горе.
B: Познаваш ли някого.
A: Познавам Бог.
B: Луд си.
A: Само в сряда.
B: Днес е събота.
A: Така ли? Значи е започнало да избива и в събота.
B: Говори ми.
A: Щеше да скачаш.
B: Щях и да родя веднъж, но абортирах.
A: Страх те е..
B: Не ме е страх.
A: Скачай де. Само дето те е страх. Страх те е и да живееш.
B: Не те ли е срам, че ме подтикваш към самоубийство.
A: Живей тогава, ама не, не ме е срам.Такава им е работата на дяволчетата.
B: Сигурно има 300 метра до долу.
A: Може и повече.
B: Няма да скоча.
A: Скука.
B: Аз да не съм представление, намери си друго занимание.
A: Добре.
B: Какво правиш?
A: Търся си занимание. Занимание, занимание... а ето.
B: Какво?
A: Ще гледам мухите.
B: В един разказ един пич се превръща в муха и се прибира вкъщи, а там майка му си е сложила от онези специални колани и изнасилва баща му. Та след като жужа жужа наоколо потресен от гледката, майка му го утрепа с един вестник.
A: Хубав разказ.
B: Да. Поучителен.
A: Харесваш ли Батман?
B: Батман на Тим Бъртън или този новия?
A: Идеята за Батман.
B: Харесвам повече Жокера.
A: Мисля, че не те харесвам. Всъщност съм сигурен.
B: Ами да скачам тогава?
A: Скачай.
B: Скок!
A: Подскок.

Пране

Грубите ръце на госпожа Коен вадеха дрехите от пералнята, когато синът й Давид се прибра вкъщи. Той затвори входната врата и поздрави весело майка си. Каза й, че носи добри новини, после я накара да отгатне какви са. Тя направи няколко опита, но не успя да познае. Нито си беше намерил работа, нито беше избрал учебно заведение, където да продължи образованието си, нито беше намерил куфарче с пари на улицата. Синът й бръкна в джоба и извади лист хартия, беше повиквателна за армията, от онези бели листи, които те пращат в един съвсем друг свят – светът на войната. Момчето се похвали, че най-сетне ще бъде полезен. Госпожа Коен понечи да каже нещо, но успя единствено да преглътне звучно. Тя гледаше детето си с притеснение, пред очите й се появи докторът, който беше извадил Давид на бял свят. Мъжът в бяло й честити, каза й, че си има здраво момченце после изчезна. Появи се щастливият му баща, който раздаваше пури на приятелите си, даде една и на госпожа Коен, после и той изчезна. Жената запали пурата. Дръпна дълбоко и издиша дима високо нагоре. Загледа се в ръката си. Осъзна, че е празна. Пред нея отново стоеше синът й. Той гледаше с очакване майка си. Тя затвори очи и постави китката на корема си. Давид я попита какво не е наред. Госпожа Коен го попита дали е сигурен, че иска точно това. Той я погледна учуден и й каза, че именно тя го е подтиквала винаги да се изправя смело пред неизвестното. Още откакто баща му почина майка му го тласкаше към нови и нови предизвикателства, за да се изгради, като силна личност. Тя не успя да каже повече нищо, събра прането в един кош и излезе на балкона. Потупа се по джобовете, сякаш търсеше пакет цигари, сякаш беше забравила, че е отказала пушенето преди цели 10 години. Опита се да се отдалечи от случилото се, опита да затвори съзнанието си за емоции и мисли. Винаги се е показвала силна пред сина си, трябваше да го направи и този път. Спря, вгледа се напред, после чу децата играещи на площадката пред блока – „ти гониш“, „не, ти гониш“. Те бягаха около люлките и пързалките, прескачаха катерушки и се смееха. Госпожа Коен присви очи, усети болката изкачваща се по тялото й, сякаш тръгна от краката, мина през корема й, удари я силно в сърцето, заседна на гърлото и след малко продължи да се изкачва нагоре. От очите й потекоха сълзи. Веднага бръкна в коша за пране, извади първото нещо, което хвана и скри лицето си в топлата и влажна дреха. Тази топлина сякаш успя да я отпусне още повече и тя зарида, както може да го направи само човек, който дълго време е крил емоциите си.
Няколко седмици след това госпожа Коен стоеше пред масата за гладене и буташе ютията от единия й край към другия. Гладеше бяла военна риза, която си личеше, че отдавна е изгладена. Зад нея стоеше черен сак пълен с дрехи. Тя обърна за пореден път ризата и започна отначало. Повдигна леко ютията и натисна един от бутоните. Изведнъж от ризата се издигна пара, която се заби в лицето на жената. Госпожа Коен пое дълбоко въздух и се опита да се усмихне, изпъна мускулите на лицето си, за миг успя, но като освободен ластик устата й се върна в първоначалната позиция. Натисна силно ютията към масата, облегна се на нея и притвори очи. В този момент Давид излезе от банята подсвиркайки си. Госпожа Коен усети, че сълзите й напират. Тя отскочи от ютията и я изключи. Пое дълбоко въздух, напрегна се и се усмихна. След това занесе ризата на сина си, като дори му помогна да си я закопчае. Давид забеляза напрежението в майка си и се опита да я успокои. Каза й, че ще направи всичко възможно, за да запазят обещаната им земя. Госпожа Коен се отдръпна леко, сложи ръцете си на раменете му, погледна го в очите и се усмихна. Каза му, че Земята е на всички. После се повдигна леко на пръсти и го целуна по бузата. Погали го по косата и му каза, че винаги е бил добро момче, после добави да не я разочарова и да се пази. Давид й каза, че не иска сълзливи истории и че няма нужда да го изпраща до гарата. Тя се съгласи и оправи идеално изгладената му яка. Той дооблече униформата си, прегърна я, взе сака и излезе. Ъгълът, който яката оформяше беше последното нещо, което тя видя от сина си. Госпожа Коен помнеше този ъгъл и често го сънуваше. В началото сънищата й бяха предимно кошмари, но с течение на времето нещата поутихнаха и тя започна да води нормално ежедневието си. Всеки петък излизаше на пазар с приятелки. Следобедите се събираха и обсъждаха комшиите в блока, а в някои съботи ходеха на басейн, където заглеждаха спасителите. Госпожа Коен знаеше, че момчето с червени шорти е не по-голямо от сина й, но това не я спираше да си въобразява разни неща с него. Писмата от Давид пристигаха през седмица, затова тя беше спокойна. В тях той пишеше колко много му харесва военния живот, че най-сетне всичко е организирано и подредено.
Една сутрин, докато госпожа Коен вадеше прането от пералнята, на вратата й се потропа. Тя отвори, а гледката пред нея я накара да иска да умре, да се свие в малка точица и да изчезне от лицето на земята, да не съществува и да не чувства нищо. Пред нея стоеше мъж в униформа, който по нищо не приличаше на сина й. Той я успокои, помоли я да влезе и й разказа как е загинал синът й. Разказа й за това какъв герой е и колко медала ще получи, как всички граждани на Израел ще се гордеят с него и на колко паметника ще бъде изписано името му. Госпожа Коен изпрати посетителя си и затвори вратата след себе си. Тя не беше чула и дума от това, което й каза мъжът. Свлече се на теракота и заплака толкова силно, че в съседните апартаменти я чуваха. За пръв път спря да й пука, за пръв път тя извади всичко навън. Но вече беше късно...
След няколко дни тя получи сина си, чист и спретнат, с идеално изгладена униформа, точно както го беше изпратила. Само че този път, той беше загубил онова дихание, което кара хората да изглеждат живи. Беше изгубил борбата в себе си, вече нямаше за какво да воюва. Всъщност нямаше нищо, защото самия него го нямаше. Въпреки чистия му вид госпожа Коен го съблече и изми наново. Спомни си как го е къпала в синьото му корито, докато е бил бебе. Спомни си и други неща. После го подсуши и го облече с изгладената униформа. Ъгълът на яката му беше същия, лицето му – същото. Само на на нея й се струваше променен. Изглеждаше някак по-малък, изпънат на леглото, в малкия си дървен ковчег. Тя поглади яката му с ръка и вдигна телефона.

кавърма

Всички паяжини са пълни със самота. Седят и чакат в тъмното, за да прегърнат жертвата на господаря си. А той идва бързо, бил е скрит зад ъгъла. Притичва и дозавива живото, за да го превърне в ордьовър. Наслаждава му се с дни и винаги отхапва първо главата, като богомолка, като жена...
През това време слънчогледите поглеждат надолу. Вече са узрели и чакат някой да си прибере реколтата. Цял живот са наблюдавали слънцето, чакали са го да изгрее, изпращали са го, когато е залязвало. И един ден забелязват земята – приземяват се, също като хората. Ние по същия начин се раждаме и летим в облаците, наблюдаваме слънцето, един ден узрязваме и забелязваме земята, за да се потопим в нея, за да изчакаме някой да прибере реколтата.
Влакът спира на следваща гара, а там ни чака линейка, защото организмът не винаги издържа на жегата. Добре дошли в центъра на Вселената! Изкарват сравнително млада жена и я слагат да легне на някаква пейка. Влакът потегля, жената колабира. Бяла пяна.
След 2 минути забравихме жегите. През прозореца влиза и вятър, и една жирафска глава. В крайна сметка всички сме наркомани.
А таванът е бял, понякога се върти, полилеи падат и убиват враговете ни. Понякога пием чаши с отрова, понякога заживяваме щастливо с изгорите си, но винаги сме смели и добре възпитани. Героите са си типизирани отвсякъде. Ако Левски носел маратонки...
Ботев – каска.
Аз не съм камък и не съм стоик, не обичам да чакам, не обичам да стоя сам, да хващам мухъл, плесен, котлен камък и прочие. Често ме полазват мравки и изчезвам. Изчезвам защото бягам бързо, а избягам ли много трудно се връщам.
Празнота.
Закъснях с 2 седмици. Родих се 4 килограма с жълтеница, седях на слънце една седмица и се оправих. Леко съм слънчасъл.
И въпреки всичко, бих те чакал като камък, увас, унас, където кажеш, на слънце, на дъжд и под козирка. Ще те чакам, сам, с други хора, с паяци и чакали. Ще те чакам да се върнеш и да бръкнеш в мен, но не по онзи извратен и мръсен начин, а чисто и платонично. После аз ще бъркам в теб, вече по другия начин и всичко ще е цветя и рози или пепел от рози, или кавърма с много праз и сланина.

Too much Ефизол will kill you!

Навън дъждът ръмжи, а няколко стени играят със балон, пълнят го със въздух и го пускат да лети, за да следят отблизо вятъра, който развълнуван го поема и го мята на високо, като сто килограмова гюлетлъскачка. Белите коси са вътрешното състояние на обект от мъжки пол, тоест аз. Белият ми дроб клокочи бавно, иска да излезе и да поръмжи в дъжда. Стоп, чакай, телефонът ми звъни.
Ало.
Виждал ли си ми гащите?
При мен са.
Донеси ми ги, като идваш.
О.К.
Ай.
Ч.
Опитах се да се свържа с висшите сили, но черните и силни коси ме задушиха. Хванаха ме за краката и обладаха тялото ми. Почувствах се слаб, и как няма? Всеки изнасилен се чувства слаб. Когато редактирам, предните редове ще ги махна.
Някога веднъж в устата ми валеше дъжд, после се показах отначало и погълнах огледало. Почуках два пъти за щастие, но никой не отвори, а къде ли съм загубил вещите на предните вълнения? Отзад!
Всички седалища са отзад.
Тялото ми е показалец. Бялото на очите ми прилича на призрак. Нямам ирис, лявото полукълбо от мозъка ми е превзето от тролове, а лилипутите владеят дясното. Първото нещо което направиха беше да се обединят и да убият Батман, който беше предния владетел. След като го хванаха и завързаха. Извадиха торба с дъвки турбо и започнаха да дъвчат. Мачкаха картинките и пълниха устата му, докато накрая просто не остана място. Раздъвканите дъвки напъхаха в носа му и го гледаха как се задушава бавно. Всичко свърши бързо. Нито Жената-котка, нито Робин успяха да му помогнат. Аз наблюдавах, щото в началото ми беше все тая. Вече не ми е, искам да съм герой, а не лилипут или трол. Всъщност съм доволен и на Татко Смърф. Викам им, влезте, малко е разхвърляно, ще извинявате. Те викат, няма проблем. Влязоха и взеха да бутат дърветата, да строят магистрали и тогава усетих накъде отиват нещата. После убиха и Батман. Отвориха няколко бъчви с мерло и се напиха зверски. Халюцинираха малко, после се състезаваха, кой ще глътне по-мощна мълния, но светлината бързо успя да ги заслепи и откаже. От калта изникнаха чудовища високи 6-7 фута и унищожиха всички банани наоколо, после погнаха и царевицата. Точки, запетаи, нищо нямаше значение, стига устите им да бяха пълни със слюнка и слуз от убитите растения. Няма надежда за обладаните. Нито екзорсизъм, нито вишни биха ме спасили. Бийтълджус, Бийтълджус, Бийтълджус!
Живите хора игнорират странното и необичайното.