epitaph von weird

Едно, две, три котки

2012-02-28T23:57:00.003+02:00

acrobat cat

Въжето е опънато високо между двата телефонни стълба. По него ходят трите пеещи котки, а отдолу кучето ги гледа. Първата - дебела, колкото си иска, черна и с едно око държи отворено чадърче в дясната ръка. В лявата ръка тя държи коктейл с друго чадърче и черешка. Прави няколко плавни движения и изминава 3-4 метра. Изпива коктейла и се прозява, после запява. Кучето я лае, маха с опашка и накрая просто ги гледа. Скача, но не стига и се депресира.
Втората котка е слаба и гъвкава. Тялото й е създадено за конкурс, а козината й за кожена наметка. На цвят е сиво-бяла, а в ръката си стиска кроасан с масло. Показва, че е мекичък и отхапва. Плъзва се по въжето и се спира малко преди дебеланата. Пее втори глас. От мустаците й падат трохи, които проследяваме на забавен каданс. Трохите се разбиват тежко тежко в главата на кучето. Котките се изхилват. Кучето наостря уши и се изправя. Бърка надълбоко в козината си и вади лула, поглежда я, прибира я, бърка отново и вади чук. Тръгва към телефонния стълб. Котките го наблюдават внимателно. Кучето се приближава до някаква кола и чупи задното й стъкло, през това време третата котка рижава и синеока пристъпва по въжето и се приближава към другите. Тя носи бастунче и монокъл, а от ревера й виси позлатен часовник на верижка. Кучето скача в колата и се хвърля на шофьорското място. Разбива някаква кутия под волана и вади от нея 3 кабела. След малко пали колата и се засилва. Удря я право в стълба. Той се огъва и после се връща в същата позиция, като избутва колата обратно. От ластичния ефект въжето изхвърля котките на високо. Те летят нагоре, нагоре, нагоре. Спират се във въздуха и настръхват. Започват да падат надолу, надолу, надолу и се приземяват като акробати на два крака върху въжето - първата разперила чадър, втората ръце, а третата подпряна на бастуна си. Идва време кучето да бръкне за втори път в своята пазва. Вади три ножа, хвърля ги. Едно, две, три – с първия не улучва, с втория леко разрязва въжето, а с третия го къса. Едно, две, три котки падат на земята. Кучето ги хваща.
Кучето лежи по гръб на диванче в някаква градинка, кръстосало е крака, а в ръката си държи лула, приближава я към устата си и от нея излизат сапунени мехури. Зад него са двата телефонни стълба и едно, две, три обесени котки се люлеят тихо на тях.

думи духове

2012-02-27T23:02:00.001+02:00

Всяка изречена дума е изпратен дух с мисия. Той скита и дири къде да се сгуши. Сляп е и не знае какво търси. Опипва стените и се движи между тях, докато пристигне, като ключ в ключалка. После предава посланието и издъхва. А какво оставя? Зависи от призрака...

Мартин е на 17 и е един от малкото хора на земята, които имат реални спомени от утробата на майка си. За нещастие обаче той присъства и в друга статистика. Около 6 процента от населяващите планетата ни хора страдат от клаустрофобия. Точно така, Мартин е един от тях. Докторите не могат да кажат от какво точно се е получило така, единствено са убедени, че се дължи на травматично преживяване в миналото му. Мартин отказва да влезе в машината за магнитен резонанс, затова по-нататъшното му лечение е невъзможно.
Когато беше само зародиш, майка му, говореше на издутия си корем целодневно. А всички знаят, че бебетата чуват какво им се говори, когато са в утробата. Това продължи до самото му раждане. Оттогава насам Мартин успешно можеше да затвори съзнанието си за всякакви външни обстоятелства и да се върне в утробата на майка си, само като чуе гласа й. Той нямаше нищо против, дори му беше приятно. Всеки път, когато се почувстваше застрашен в детската градина или на площадката, той се свиваше на топка и си представяше гласа на майка си. До момента в който влезе в пубертета и започна да получава паник атаки от затворени и тесни пространства. А какво по-затворено и тясно от утробата? Оттогава насам Мартин не иска да чува майка си, той страни от нея и обмисля да избяга от дома си. Всяка дума, която майка му изрече го поставя натясно, връща го обратно, както миризмата на парфюма ни връща даден спомен.
Мартин ще се оправи.
Майка му е тази, която е на успокоителни.

CatdoG

2012-02-13T22:03:00.003+02:00

Какви чувства могат да съществуват между котка и куче?

Историята заспа под юргана, червена като лютеница, изживяна като нова придобивка.

Сега едва гледам през мъглата на миналото си затишие. Ти си прекалено бърза, аз съм прекалено хлъзгав. И нищо.

Консервираният ми, консуматорски мозък вехне под капачката.

Занемарих и наденичките в хладилника.

Оранжев е студът навън.

Замръзвам и се събуждам след 1000 години. Разтърквам очи и си измивам зъбите, защото старите навици остават. Помня... и дотам.

Ще легна възху релсите, може електрическите вълни да ме излекуват.

Не мисля.

Мъжът вече не е скривалище.

Кръгове. Отпечатъци. Чаши. Вода.

Трябва ли да се чувствам виновен след като сгреша, или да се чувствам човешки?

Милост. Имам да изгледам толкова реки, толкова тъмно от което да се крия, с което да се сливам.

Балонът излетя. Нагоре и наникъде.

Обърни се, за да съм себе си. „Млъкни, за да те обичам.“

Истински.

Безмълвно.

Напразно.

Кучето на Павлов и котката на Шрьодингер били любовници. Запознали се в някакъв бар и симпатиите помежду им бързо прерастнали в нещо повече. Никой от двамата не подозирал, че любовта им била обречена. Никой не подозирал, че ще свършат в кутия или пък в стая с крушка. Но такава била съдбата им. Те попаднали в ръцете на хората познаващи единствено лицето на науката. Никога божията светлина не беше озарявала телата на тези изгубени души. Никога не бяха си взимали отпуска.

Дора

2012-02-10T18:43:00.003+02:00

Да, тя можеше да вземе отношение по всяка тема. Можеше и да замълчи, но когато ставаше дума за котки, те бяха вълшебни. Или поне в повечето случаи, защото имаше такива породи, от които й се повдигаше. Прекалено космати или такива без косми, всичко в тях й напомняше на пластична хирургия и експерименти с непознати химични субстанции. А може би всичко се криеше в характера на животното. Не знам, не претендирам да я познавам, аз просто пиша истории.
И така, представям ви едно странно момиче, което е странно само на пръв поглед, но иначе си е доста обикновено. Тя обичаше да се осамотява и затова избра за свой дом гората на края на света. Живееше до пресъхнало езеро, от което беше останало само голямо мочурище. А в езерото някога е имало нефтено находище. Сега навсякъде имаше мазутени петна и мокри листа. Мазутът е нефтен остатък, който се получава след дестилиране на бензиновите, керосиновите и газоловите фракции. На края на света й беше добре, защото там никой не се налагаше да я вижда. Не се налагаше да общува с хора, защото честно казано хората й бяха неприятни. Момичето имаше синя коса и жълт дъждобран, който не сваляше, защото в гората често валеше. Но нещото, което я отличаваше най-много бяха рогата на главата й. Тя не си спомняше откъде се е сдобила с тях, защото откакто се помни все нещо й стърчи от главата. За нея дори този факт изглеждаше нормално и не я безспокоеше, беше се отделила от хората на твърде крехка възраст. А тогава рогата й не бяха порастнали толкова и се криеха под качулката на дъждобрана. Момичето си мислеше, че се е развила преждевременно и един ден онези деца също ще имат рога. Възрастните пък, тя изобщо не им обръщаше внимание. Мислеше си че с всичките грижи които полагат за косите си, за ноктите и кожата, те са решили че едни рога ще стоят грозно, затова са ги махнали. Да, така се заблуждаваше тя и дори не предполагаше, че е специална. Но пък си мислеше, че има специален петел. Специален беше според нея, защото вика слънцето и дори не подозираше, че всеки петел го прави, или ако не всеки, то повечето. Момичето имаше съвсем обикновено ежедневие, ставаше сутрин, веднага след като петелът й изкукурига. Запряташе ръкави и изчистваше бъркотията от предния ден. След това сядаше да закуси. За закуска животните от гората й осигуряваха плодове, в замяна тя се грижеше за болните и ранените, а и честно казано с тези рога, всички я възприемаха за една от тях. След закуска момичето се хващаше да рисува, тя рисуваше цял предиобед и цял следобед. След това чакаше да да се появи господин Котка.
Господин Котка беше най-обикновен черен котарак, който носеше скъп кафяв костюм с вратовръзка, а от джоба му стърчеше бяла кърпичка. Той винаги държеше в дясната си ръка черно бизнес куфарче, чието щракване нашето момиче обожаваше да чува. Господин котка беше търговец на бои и навестяваше момичето всеки ден, за да й донесе най-новата боя или просто нещо от което имаше нужда. Тя пък обичаше да се надвесва над куфарчето и да поема от миризмите на боите. Доста наркоманско ако питате мен, но в една детска приказка това по-скоро изглежда сладко. Господин Котка играеше роля на нещо като агент. В смисъл, че взимаше картините на момичето и ги продаваше в близката гора, след това й даваше печалбата, а за него оставаше процент за дилърските услуги.
И така момичето чакаше, но господин Котка не се появяваше. Тя си помисли, че е болен и продължи да рисува. Въпреки това в нея се надигна лека тревога, защото досега не се беше случвало агентът й да закъснява или да не се появи изобщо. И после момичето чу шум. Отиде до прозореца на къщичката си и забеляза огромна змия да се търкаля около мочурището й. Момичето не обичаше змии, бяха й по-неприятни дори и от чувството да си мокър. Тя отвори вратата и извика на змията да се разкара. Влечугото се обърна и отвори уста, а на единият й зъб момичето ясно разпозна бялата кърпичка на господин Котка. В нея се надигна гняв, който не беше изпитвала никога. Тя се засили и наръга змията право в сърцето. Вдигна я с рогата си във въздуха и започна да я размята напред-назад. Удряше я в земята, докато накрая влечугото издъхна. Момичето хвърли змията в мочурището, и докато тялото й потъваше, на повърхността излизаха черни мазутени балончета. В този момент се появи господин Котка, който си подсвиркваше. Той се извини за закъснението, после се оправда със някакви свраки, които се опитали да го ограбят. Момичето го зяпаше и не можеше да повярва на очите си. Обърна се към мочурището, после към котката и реши да си купи нови боички.
илюстрация: Дора

Варвара

2012-02-04T21:23:00.004+02:00

„Важно е да се пие много вода.“ С тези думи малката Варвара ставаше всяка сутрин от леглото. Тя ги беше запомнила от майка си, която й даде този съвет минути преди да замине в чужбина. Варвара живееше при баба си и дядо си на село. Тя обичаше да храни кокошките на двора и да прогонва петлите, защото си мислеше, че са хулигани, които тормозят останалите птици. Бащата на Варвара беше починал във войната, коя война точно не е ясно, но единствените неща, които бяха останали от него, бяха медалът му за храброст и войнишкия кожен колан. Тя обичаше този колан. Той беше аксесоар, който малкото момиче успяваше да съчетае с всяка една своя дреха, независимо дали носеше рокля, панталон или каквото и да е.
Малко след смъртта на баща й, майка й загуби работата си в шивашкия цех и трябваше да замине за Гърция, за да гледа възрастни или болни хора. Това беше единствената им възможност да оцелеят. В притивен случай трябваше да се издържат с двете скромни пенсии на баба й и дядо й. И така, майка й замина. Остави след себе си една бяла рокля и заръката за водата.
Варвара обичаше родителите си, затова не сваляше колана и на ден изпиваше десетки литри вода. Това бяха нещата, с които тя ги почиташе. Всеки ден вадеше от гардероба бялата рокля и мечтаеше за деня в който ще порастне достатъчно, за да я облече и да й е по мярка. Но този ден така и не идваше. Тя продължаваше да гони петлите на двора, да храни малките котенца и да се въргаля в прахта заедно с магарето Руско. Разбира се, след всяко въргаляне получаваше обилен пердах от дядо си, който й беше забранил да се доближава до това животно, защото магарето Руско обичаше да рита разни хора. Беше наритал дори кмета на селото, без да се съобразява с годините, нито поста, който заема. Но магарето Руско обичаше Варвара и през ограничения му ум не бе минавала мисълта да изрита малкото телце на момичето, нито пък тя можеше да го изплаши дотолкова, че то да не може да удържи инстинкта си.
Един ден Варвара се събуди, взе двулитровата бутилка от Кока-кола до леглото си и както обикновено изпи съдържанието й наведнъж. Пластмасовото шише обаче не беше пълно с обичайната за него течност. Всъщност то беше толкова старо, че червеният му етикет беше загубил цвета си и беше просто бял. Варвара го пълнеше старателно всеки ден по няколко пъти с вода. Не може да се каже, че бутилката е била специална, но просто това шише беше единственото празно под ръка, когато майка й замина. Така и си остана. Тя остави бутилката на пода и се изправи срещу огледалото. Точно в този момент през главата й премина писък, който само тя беше чула. Това беше собственият й писък. В огледалото стоеше бледо момиче без цвят. Всичко което се виждаше бяха щрихи и контури. Съдбата на червения етикет се повтори. Варвара си помисли, че сънува. Бързо се ощипа, но нищо не последва. Тогава тя изкрещя още по-силно. Баба й влезе в стаята и също се разпищя.
След малко Варвара закусваше филии с масло и мед, а баба й я навикваше, че е сбъркала като е послушала майка си. „Водата е отмила всичките ти цветове!“ - крещеше бабата, докато Варвара похапваше сладко. За изминалия половин час от който тя се беше видяла в огледалото, момичето всъщност, беше осъзнало, че не е толкова лошо да си безцветен. Дори следобяда накара дядо си да отиде до града, за да й купи цветни моливи и пастели. Дядо й изпълни молбата и когато се върна с пълна торба най-различни боички и рисувателни материали, Варвара ги грабна и се качи в стаята си. Облече бялата рокля на майка си и започна да я оцветява. После оцвети и себе си. Един ден Варвара беше блондинка, на другия с лилава коса. Един ден кожата й беше като на индианка, а на другия като на марсианец. Нищо нямаше значение, дори по-ярките й цветове плашеха повече петлите на двора...
илюстрация: doveinjar

the gentlewoman

2012-02-02T02:06:00.001+02:00

Ема е любимият ми персонаж, защото е напълно измислен. Но един ден, лутайки се из въображаемите полета на ума ми, тя попадна не съвсем случайно в реалността. И както се случва по принцип Ема имаше реална причина да пътува с влак. Тя отиде на ЖП гарата десетина минути преди часът на тръгване, купи си билет и се качи във вагона, чийто номер прилежно беше изписан от продавачката на билети върху бялото листче. Ема намери мястото си и седна, стори й се прекалено студено, но си помисли, че в момента в който влакът потегли ще усилят парното, затова и не свали якето си. Малко по-късно Ема осъзна, че парно изобщо нямаше. Явно кондукторът не беше намерил за нужно да го пуска, след като в целия влак имаше десетина пътници. Часът настъпи, но влакът не потегли. Ема се зачуди какво става, но реши търпеливо да изчака и да им даде няколко минути толеранс. След малко влакът вече имаше 10 минути закъснение, а дори не беше помръднал от гарата. Няколко пътници слязоха на перона и запалиха цигари, тогава Ема дочу разговора им. Оказва се, че все още влаковата композиция няма локомотив. Ема съжали, че не е предпочела автобуса, пресметна наум, че билетът е само няколко лева по-скъп, но беше късно за смяна на каквото и да е, пък и никой не би й върнал парите за билета от влака, след като той ще тръгне всеки момент. Затова тя се облегна назад и зачака. Отвори някаква книжка и зачете. След малко усети как нещо се удря във вагоните, те потеглят леко назад. Явно локомотивът пристигна, помисли си Ема. Чу се бучене и парното тръгна да духа топъл въздух, който докато стигнеше до Ема съвсем се беше изстудил. Влакът потегли, а в купето влезе момиче, което любезно попита дали това е първи вагон. Ема поклати глава положително и момичето седна на една от празните седалки. Ема продължи с книгата, а студът пълзеше по нея, като змия по клоните на дърво от джунглите на Амазонка. Много скоро той се беше настанил в обувките й, а краката й трепереха и издаваха тракащ звук, като разбъркваща зарове ръка. Вратата хлопна и се подаде побелял господин миришещ на джибри, който хлъцна и поиска билетите на двете млади дами. Оказа се, че това е кондукторът, който се беше постарал да се напие преди работа и небрежно беше пропуснал да се изкъпе. Вратата хлопна втори път, когато господинът я затвори и остави след себе си единствено ароматни следи във въздуха. Ема се сгуши в якето си, опита се да сложи така краката си на земята, че да докосват възможно най-малка част от студената площ и се втренчи в книгата си сякаш всеки момент щеше да влезе вътре. За няколко минути й беше добре, но после телефонът на любезното момиче отсреща иззвъня няколко пъти. Тя вдигна, беше приятелят й, говориха си няколко часа за всевъзможни неща, теми, които не представляваха никаква важност за нито един от двамата, камо ли за Ема, която неволно се оказа пряк слушател. Тя седеше отстрани и се опитваше да се дистанцира от ситуацията, не беше конфликтна, дори напротив помагаше на всеки, който има нужда от помощ, подхождаше винаги с разбиране. Тези няколко часа Ема прекара в просъница, опити да чете и други такива да се стопли. Изведнъж отвори очи и с радост осъзна, че момичето е слязло. Нямаше я! Разбира се студът все още беше проблем, но най-сетне Ема можеше да се потопи в книгата си или да заспи. Книгата й се разказваше за малко момче, което по време на войната в Ирак губи ръцете си, но въпреки това следва мечтите си и се занимава с рисуване. Той се учи да рисува, като захапва четката в устата си и постепенно прецизира движенията до съвършенство. Картините му се продават, а...
Вратата отното хлопна, пред Ема стоеше мъж с протези вместо ръце, той беше със насълзени очи и тъкмо тя да си помисли, че сънува и момчето се е материализирало в съня й погледна надолу. Мъжът беше със разкопчан дюкян. Той влезе вътре и се опита да обясни ситуацията на Ема, тя едва се сдържа да не се разкрещи, но той я помоли да не го прави. Обясни й, че страшно много му се пикае, но когато докосне пишката си със студената протеза и струята просто не потича. Той я молеше със сълзи на очите да му помогне. Трябвало му топла ръка, жива. Болеше го и молбите му звучаха все по-настървено. Обеща да й даде мокри кърпички след това. Ема преглътна трудно, но се съгласи. Отиде с него в тоалетната и бръкна в гащите му, още не беше го извадила и струята я намокри. Тя присви очи и се обърна назад. Мъжът я напътстваше, каза й да го изтръска, после да го прибере обратно. Ема седна обратно в купето и обърса ръцете си с мократа кърпичка, хвърли я в кошчето и си помисли колко отвратително реално е в реалния свят.

Червената лампичка на таблото светеше от месеци

2012-01-25T15:46:00.001+02:00

Да плануваш самоубийствен бомбен атентат с месеци. Да сглобиш бомбата, да подготвиш мястото, да прецениш времето, да се сбогуваш наум със семейство и приятели и накрая да не ти запали колата... отиваш при монтьора, но нямаш пари да платиш ремонта, защото си изхарчил последните си пари за взривни материали. Обаждаш се на приятел за заем, но той е на работа. Отиваш в банката за бърз кредит, но точно в този момент влизат крадци и я обират. Пред банката, да не повярваш, вече са се наредили ченгетата, които отцепват района. Обирджиите са в капан, също и ти. Радваш се, че не си задействал по-рано таймера на бомбата. Опитваш се да говориш с единия от крадците, караш го да те пусне, колегиално по бандитски, но преди да чуе каквото и да е, той ти навира дулото на автомата в устата и те кара да млъкнеш. Сядаш си на задника и зачакваш. Обирджиите са все по-нервни, започват да пускат заложници и много скоро оставаш само ти и един чиновник, за който по новините казват, че има 5 деца. Скоро крадците пускат и него. Оставаш сам, ти си единственият коз в ръцете на престъпниците и също си престъпник. Целта ти е да убиеш много хора в центъра на града, тяхната цел е да се измъкнат живи и свободни с много пари в джобовете, а целта на полицаите е да те освободят и да сложат тях зад решетките. По този начин ченгетата стават съучастници в самоубийствения ти атентат. Тази мисъл те възбужда, ненавиждаш властта, също като обирджиите. Допикава ти се, молиш да отидеш до тоалетна. Обирджиите те карат да оринираш в ъгъла. Ти ги питаш дали няма капка човещина в тях - не трябва да виждат бомбата. Те ти отговарят с автомат в главата. Ставаш и си разхлабваш колана, опитваш се да скриеш кабелите, вадиш си пишката и се отпускаш. Жълтата течност потича от теб и се чувстваш облекчен, после се чува пук и умираш. Намокрил си кабела, станало е късо, после - бум. Крадците също са мъртви. Властите се чудят какво е станало, семейството ти, също. Накрая за всички най-лесно е да те обявят за герой, за да не се налага да обясняват абсурдната ситуация. Абсурдът е пълен, целта не.

Слоновете не правят гимнастика сутрин

2012-01-21T19:11:00.001+02:00

„Слоновете не правят гимнастика сутрин, само се прозяват и размахват хоботи.“ - до това заключение стигна човекът, който мислеше ли си нещо, то му се изписваше на лицето. Точно тогава от челото му изскочи червейоподобен хобот и помаха в огледалото. Мъжът затвори очи и вкара четката си за зъби в устата, започна да търка усилено, а на челото му се показа планът му за деня. Трябваше да се облече и да отиде на работа, след това да плати сметките, а накрая да се види с някакъв човек от телевизията. След като пусна водата да тече изми четката и я остави в червената чаша, в която различните му четки за зъби се сменяха вече 35 години. Изплакна устата си и излезе от банята. Сложи изгладената си риза, закопча я. На челото му се показа панталон. Мъжът се обърна и взе панталона от леглото. Обу го, а след като лицето му вече беше показало следващата стъпка, той грабна вратовръзката и я пристегна на врата си. Сложи сакото и шапката си и излезе. По пътя шапката му подскачаше, заради различните мисли, които му идваха в главата. Мозъкът му визуализираше директно върху челото и плешивото му теме.
Веднъж някаква жена изпусна папка с документи пред него, а той се наведе, за да й помогне да ги събере. Когато приключиха, тя му благодари, а той свали шапката си и наведе джентълменски главата си към нея. При навеждането обаче забеляза деколтето й и на главата му се изписа очарователен, гол, женски бюст. Бюстът се заби в лицето на жената и тя изпищя. Господинът се притесни и се опита да й обясни, но беше късно, жената беше избягала. Оттогава той гледаше да не се спира никъде на път за работа, особено при привлекателни или разголени жени.
Мъжът работеше като телефонен оператор във световно-известна софтуерна фирма. Така хем успяваше да общува с хора от цял свят, хем не му се налагаше да ги среща лице в лице. Обикновено влизаше в офиса си, който представляваше затворено картонено помещение с бюро и компютър, и едва тогаа сваляше шапката и сакото си. После работният ден започваше. Когато общуваше с шефовете си, той гледаше да е с покрита с нещо глава и да мисли максимално малко. На интервюто за работа той беше дошъл с превързана в бинтове глава. Излъга ги, че е претърпял катастрофа. Тогава бинтът се разшава, а шефовете му го попитаха какво става. Мъжът погледна нагоре и забеляза движенията по главата си. Каза им, че част от черепа му липсва и тези вибрации са в следствие на мозъчната му дейност. Шефовете му се успокоиха, после го взеха на работа от съжаление, че е пострадал толкова сериозно. След време видяха, че се справя добре и решиха да го задържат.
Часовете на работа минаваха бързо. Мъжът обичаше общуването с хората. Въпреки недъга си, той беше екстровертен тип и мразеше да се задържа някъде сам. Скоро работното му време свърши, той приключи последният си разговор, сложи шапката и сакото си и излезе. След двайсетина минути вече беше платил сметките и беше седнал в уреченото кафе и чакаше мъжът от телевизията. Не беше свалил шапката си, а яката на палтото му беше високо вдигната. Отстрани изглеждаше като пародиен образ на таен агент с подскачаща шапка. Много скоро телевизионерът дойде и му стисна ръката. После го накара да си свали шапката. Видя каквото искаше и му предложи огромна сума пари, за да участва в ново реалити шоу, в което много жени ще се състезават, за да стане една от тях негова съпруга, евентуално. Разбраха се, когато вземе решение да му се обади.
Мъжът, който мислеше ли нещо, то му се изписваше на лицето, се прибра в къщи. Събу обувките си, свали палтото и шапката и се зачуди иска ли да участва в подобно шоу. Иска ли да бъде част от подобен парад в който хората ще го гледат, заради недъга му, ще му се смеят, когато го видят по улицата. Замисли се дали иска разходките му навън никога да не бъдат спокойни и някакви случайни хора да ги прекъсват с глупавите си въпроси, да пишат за него в жълтите вестници. После се сети за момичетата, а на лицето му се показа женски бюст. Мъжът се обади на агента и прие офертата.

RAT MILK

2012-01-09T23:21:00.003+02:00

Фейсът ми - разтопен на земята. Събрах го и тръгнах. Трябваше да изляза навън, иначе нещо в мен щеше да избухне всеки момент. За първи път от няколко дни птичките не пееха. Летяха насам-натам, но пък нямаха меса. Само кухите им кости хвърчаха от дърво на дърво, после на телефонната жица, а оттам на уличната лампа и накрая отначало. Подяволите, как ми се ще да съм специален като тях. Но няма нищо специално, нито в погледа ми, нито в обувките ми. Изведнъж всички улични котки отдолу бяха надебеляли неимоверно. Наблюдаваха полета и следяха кога ще падне следващото месце. Не познавам котка, която да си остави храна за после или да каже „тежко ми е“. Няма такава. Главите им се движеха сякаш наблюдават муха мятаща се над тях. Не знам какво ги беше прихванало всички. Нямаше избухнали атомни електроцентрали, нито някой беше използвал химично или биологично оръжие. Явно когато на някой или нещо му хрумне някаква идея нищо не е в състояние да му я изкара от главата. Не можеш! Дори лисиците спяха по дърветата, а висящите им опашки се клатеха, като махало на часовник и отброяваха часовете до голямото отричане на всичко случващо се. Забравих всичко. После се зачудих от какво ли бягам, щом в подобна атмосфера се чувствам нормален и спокоен. По-добре да не задавам въпроси чийто отговори не искам да знам, по-добре да затворя очи и колкото и да ме натискат с палец по главата да не се поддавам. Чувствам се като гумичка на молив, която някой чопка с нокът. Ще сваля шапката си и ще изпусна малко пара. Дано струята не изплаши птиците – успокояват ме. Изведнъж от нищото се появи глутница кучета. Обикаляха около котките и ближеха асфалта, като някакви странни почистващи машини. Котките изсъскаха, но скоро се успокоиха, кучетата не бяха заплаха. Всичко полудя. Липсваха цигани с гадулки, а мечки играеха хоро и подскачаха върху надуваеми топки, после няколко свраки се опитаха да ми свият очите, явно беше останал още блясък в тях. Не ми се иска да знам какво щеше да стане ако котките бяха оставили за момент птиците и бяха забелязали цялото месо по мен. Връхната точка настъпи, когато се появи елегантен господин с брада и татуировки. Носеше бизнес куфарче, което постави пред мен, щракна закопчалките и го отвори. Вътре имаше шише с бяла течност. Господинът каза, че това е най-новото на пазара – мляко от плъх. Пиеш две глътки и отлиташ. Нямало подобни халюцинации. Казах му, че не успотребявам. Той се изсмя и затвори куфарчето. Щракна закопчалките и изчезна. Аз седнах, следих полета на птиците и когато върнах погледа си на земята пред мен стоеше шишето с мляко. Попитах го какво прави тук. Какъв съм идиот - шишетата не говорят. Писна ми от тишина, отворих шишето и го надигнах. Не остана и капка. После музиката започна, мечките се върнаха в гората, птиците отново изглеждаха нормално, а котките се бяха разгонили. Явно всичко е в главата ми, явно гъделичкането от котешките мустаци по петите ми е дошло в повече и съм отворил прозореца, за да подишам чист въздух. Чист въздух няма в София. Всеки се е сгушил в сивотата си, прегърнал е топлото си палто и гази през снега, за да стигне до работа или магазина. Аз съм всеки.
А по ризата ми можеше да има цветя, на шала ми усмивка. Можеше да имам корона вместо шапка или устата ми да бъде човка.
ИЛЮСТРАЦИЯ: ДОРА

Сърдитият пингвин

2012-01-08T13:07:00.004+02:00

На островът Адели, където виреят един определен тип пингвини, се раздаваше правосъдие. Сред всички тях имаше един, който освен с намръщената си физиономия се отличаваше и с пелерина и маска. Сърдитият пингвин живееше отделно, опитваше се да виси с главата надолу в пещерите, заедно с прилепите, но нещо не му достигаше. Той беше прекалил с епизодите на Батман. Останалите от ятото/стадото/глутницата пингвини, обаче, нямаха нищо против или поне повечето. Защото сред тях имаше и такива, които честно казано са си истински измамници. Опитваха се да крадат камъни, да ги предлагат на женските като свои и съответно да се възползват от тях. А всеки знае, че пингвинките от остров Адели се дават лесно – само за 2-3 камъка.
Сърдитият пингвин се стараеше да възстанови равновесието, да усмири палавниците и ако прекалят да се погрижи да си получат заслуженото. Освен многото епизоди, които беше гледал, причина за неговата, да го наречем, шизофрения беше и миналото на което нашият герой е стъпил. Родителите му бяха най-богатите на целия остров. Притежаваха мина, където всички животни работеха и вадеха камъни. Един ден докато прибирали „съкровищата“ ги нападнали подобни крадци и ги убили пред очите на малкия сърдит пингвин. Той се заклел че ще си отмъсти и го направил, когато му се отдала възможност - всички сме гледали Батман, знаем как е станало. Но след това, не могъл да спре това, което вече бил започнал.
Островът разчита на него – когато падне мрак, Сърдитият пингвин тръгва по снежните пътеки и търси нечестиви хора, за да ги върне в правия път. И така докато един ден Сърдитият пингвин изчезна. Всички се чудиха какво става, белият сняг на острова се замърси от престъпност. Навсякъде имаше кал, мръсен сняг, а на някои места и жълт. Молеха се Сърдитият пингвин да се върне, но не...
Истината е, че мечтата на Сърдитият пингвин е да се научи да лети. Докато бил малък опитвал всеки ден да развие деформираните си криле, молел се, да му порастнат пера, но това така и не станало. Нищо, обаче, не можело да го спре, защото разполагал с неизброима сума пари, които той давал за разработката на редица изобретения, чрез които той да полети. Скачал от скали, трошил си кости, крака, човки, докато един ден Сърдитият пингвин осъзнал, че истинската му мечта не е да лети, а да избяга. Да избяга надалеч от това пропито от гадости общество на пропаднали мъжки и продажни женски, които не мислят за нищо друго освен как да направят следващото си поколение. Тогава учените му изобретили лодка, той сложил всичко необходимо в една раница и потеглил към тропиците.
Илюстрация: Дора

hookers

2012-01-06T22:26:00.002+02:00

Довчера Уенди беше с руса коса, но от днес вече е с черна. През няколко месеца обича да експериментира с нея, не знам защо,едва ли и тя знае, просто го прави. Тя е със сини очи, а лицето й е бяло, и червено през зимата, когато излезе навън. Висока е 172 сантиметра и обикновено ходи на 10-12 сантиметрови токове. Уенди не е красива, но определено е търсена. Всъщност тя е пример за онези момичета, които по някакъв начин са изхабили красотата си, дали те сами или животът им го е причинил, нямаше значение.
Уенди е работно момиче. Тя обича да застава на един определен ъгъл, да разкрачва краката си и да гледа в далечината – напред към шосето. Следи автомобилите, докато някой не спре до нея. Когато някоя кола спре, Уенди се качва, договаря цената и колата потегля. След малко този син лек автомобил се скрива зад завоя или някъде другаде, спира на някое тихо, обезлюдено местенце и Уенди изплюва дъвката си. Шофьорът разкопчава дюкяна си, а Уенди се навежда към волана. Така дните минават, автомобилите се сменят, а дюкяните са си все същите. Уенди пък изминава пътя от вкъщи до любимия й ъгъл тихо. Тя не мисли за нищо, живее ден за ден и обича да пие бира в следобедната почивка. Тогава някой от автомобилите я връща на ъгъла, Уенди слиза от него и вади от чантата си шише с освежител за уста. Развива капачката и отпива няколко глътки, жабури си устата и изплюва синята течност. Отива до близката бутка и си взима така желаната бира. Сяда на масичките отпред и пие бирата бавно. След малко смачква кенчето и го изхвърля в кофата за боклук. Връща се на ъгъла,защото е време за още няколко клиента. Понякога в очите на Уенди има буря. Това се случва най-често,когато някое друго момиче е застанало на любимия й ъгъл. Тогава Уенди се приближава до момичето и я хваща за косата. След малко натрапничката е на земята, а Уенди е с кичур в ръката.
Вечерта Уенди се прибира и сваля високите токове. Тя обича да ляга на белия си диван и да си разтяга краката, после бърка в джоба на якето си и вади торбичка с бели кристали. Взима лула от стъклената масичка пред дивана и слага кристалите в нея. Нагорещява издутия край на лулата със запалка и дърпа от другия. После отново разтяга краката си и цялото си тяло. Уенди не обича да мисли много. Тя просто живее ден за ден.

Мъжът, който живееше само на Хелоуин

2011-12-30T20:18:00.002+02:00

Преди 54 години един руски професор намира на улицата куче от породата самоед-териер. Кръщава го Лайка и го носи удома си. Започва да се грижи за него и след време установява, че кучето разполага с доста добър интелект. Успявало да реди пъзели и да смята прости уравнения. По неволя на съдбата се оказало, че професорът работи за съветската авиация. Той завел кучето си на работа и се похвалил на всичките си колеги. Не след дълго, кучето било взето насила от него и изстреляно в космоса. То се превърнало в първото живо същество летяло в орбитата около Земята. Никой от учените обаче не се надявал кучето да се върне. Те го обявили за мъртво, скоро след изстрелването на изкуствения спътник „Спутник 2“. Но забравили една важна подробност. Кучето разполагало със свръхкучешки интелект и насочило спътника в неопределена посока. След известно време се приземило в блатата на неизвестна планета. Излязло от спътника и попаднало на тамошните пещерняци. Те изглеждали като хората, само че малко по-космати. Местните се наричали помежду си „чуора“. Пещерняците помогнали на кучето да излезе от блатото и го попитали как се казва. Кучето познавало само руския език и не могло да ги разбере. После забелязало че го сочат и им казало, че там откъдето идва го наричат Сабака. Чуората се зарадвали на гостенката си и я приели като равна. Скоро Лайката свикнала с тях и си намерила мъжки от техния вид с който да дели ложето си. Те ловували заедно, тичали по сините поляни(там тревата била синя) и се препичали на Слънце или както там се наричала тяхната звезда. Дошъл и денят в който се родило първото им дете. То било от съвсем нов вид и затова трябвало да му измислят подобаващо име. Решили да смесят имената на Чуората и Сабака. Така малката рожба получило името Чубака. Малкото порастнало с разказите на майка си за Земята и не било чудно, че мечтата му била да види със собствените си очи земните пасбища. За всеки рожден ден се молило на майка си да го заведе там, накрая Лайка решила да поправи спътника с който пристигнала. Събрали се куп народ и измъкнали космическия кораб от блатото и след 1000 чалъма успели да го поправят. Мечтата на Чубака се сбъдвала пред очите му. Скоро той отпътувал за Земята. Майка му начертала точен маршрут и го изпратили по живо по здраво. След известно време Чубака пристигнал на земята. Кацнал посредата на някаква пустиня и вървял дълго докато накрая стигнал цивилизацията. Всичко му се струвало толкова красиво – природата, колите, небостъргачите, докато не срещнал хората. Те му се изсмяли. После други хора направили същото. Чубака не успял да се смеси с тълпата, защото бил с кучешка физиономия, а по цялото си тяло имал коса, дори от венците му излизали косми. Той събрал всичко, което имал и го продал за някакви пари, с които си намерил квартира. Скрил се от света в нея и станал блогър. „Хранел“ света в блога си и печелел пари от банерите в него. Издържал се някак си, но не излизал никъде. Поръчвал си храна и нужните продъкти по телефона. Единственият ден в който имал свободата да прави каквото поиска бил хелоун. Не само това ами хората даже му се кефили, били му нещ като фенове заради добрия костюм. Само че те не знаели че това изобщо не е костюм. На един от Хелоуините дори Чубака забил яка мацка, но в момента в който тя се съблякла и тръгнала да съблича него изпищяла и си тръгнала. На чубака му писнало, събрал всичко което има за втори път, върнал се при спътника си, поправил го с чалъмите на майка си и отпрашил. Кацнал на първата планета, която намерил и я нарекъл Кашуик.

Петна

2011-12-28T22:06:00.003+02:00

Събудих се плувнал в пот. Сънувах кошмар. Обърнах се към нея, за да се утеша, но половината й на леглото, беше празна и студена. Станах, огледах се в другите стаи, после я потърсих и в банята, но от нея не беше останала и следа. Единствено снимките напомняха за нейното съществуване. Няколко дни по-късно тези снимки горяха в камината, а тялото й танцуваше над огъня. Сините и червени пламъци я обгръщаха постепенно. Косата й се топеше и стичаше по пода като мастило. Петна. Трудно се забравя такава коса. Трудно забравих и рибешката й опашка, сините й люспи и перките, с които обичаше да ми прави вятър през топлите летни дни. Трудно изчистих и петната.
На небето пък ме гледаше червената Луна, все едно очаква всеки момент да затанцувам. Не съм щастлив свободен, обичам да съм обвързан, обичам да дишам заради някого.
После и тя сякаш ми обърна гръб, дори загуби червения си цвят, беше се напълнила с бяло, все едно е препила с мляко. Гледаше ме безжизнено, а аз още по-безжизнено й отговарях с поглед, и така до сутринта.
Тогава се събудих готов за ново начало, половината на леглото беше замръзнала. Истински лед ви казвам. Отидох пред огледалото и погледнах директно в смачканата си физиономия. Исках да се наплюя, ненавиждах се и не знаех за какво. Помислих си „излез, забий някоя и всичко ще е наред“. После излязох и в продължение на няколко месеца забих 4 „някои“. Първите три си тръгнаха защото им беше студено да спят на нейната половина. На последната пък й беше мокро. Сигурно ледът е започнал да се топи. Или се е напикала. Откъде да знам? Не загубих надежда и се оправих. Все още съм сам, но пък намерих положителните страни. Най-накрая си взех куче. Тя ненавиждаше кучета, риташе ги, когато стопаните им не гледат. Ех, колко беше прекрасна...а сега – мастилени петна.

slut

2011-12-26T17:51:00.001+02:00

Онзи момент, в който се облягаш назад и усещаш, усещаш каквото си помислиш – всичко, нищо, търсене, намиране и изведнъж се озоваваш там или никъде.
Депресийо, моя стара приятелко, влез в мен, прибери всичко, защото, когато съм празен мога да почна отначало, да изградя наново каквото си поискам. Да си пусна песен и да се почувствам щастлив, дали заради нея, дали заради самата празнина? Не знам. Облягам главата си назад и тръпките тръгват по цялото тяло. Има гъдел по краката ми и въобще навсякъде. Остави ме да чувствам, защото в моментите, когато съм празен се чувствам най-пълен, тогава намирам надежда и цел, и утеха.
А ти ми казваш, че не бих разбрал думите ти. Думите не се разбират, те се преживяват. Когато преживея историята ти, тогава ще те разбера.
Дали е трудно да кажеш всичко, или е по-трудно да не казваш нищо? Всяко настроение е зараза, особено, когато черпиш енергия от хората. И сега стоя заразен сред пустошта и искам да ти дам света. В главата си нямам нищо, ръцете ми са празни, джобовете, също. Стряскащо е колко много тежи това нищо. Кога ще се разтопи в морето? Кога и аз ще се разтопя в морето? Писна ми от песни. И ако зимата не съм сред хора, а навън има сняг, аз ще съм в депресия. Това е нещо, като теорема. Апък от хората ми става тежко на стомаха и имам нужда да полегна. Всичко е измислено с цел да стоя далеч от вас.пх.
Танцувай с мен под светофара, танцувай, лишена от романтика, жено! Подкарай колата срещу стената и спри на сантиметри. Вдигни се от сезона си и живей, докато още над главата ти се прескачат числата, а кожата ти мирише на сладко. Скрий се под палтото ми, ако искаш, скрий се до мен, но не стой сама. Самотните дървета изсъхват и стърчат напразно с години. пф...

под карантина

2011-12-16T22:33:00.001+02:00

Онези викове, с които нощем се събужда, вцепенена и обляна в сухата си влажност. Онези вечери, в които пропуска да си легне, уплашена, че може да избяга. И онези дни, пропити от предупреждения, симулирани сирени, обгазяване. Всичко липсва. Някак е пропуснато и несподелено тича към морето. Там потъва в пясъка и никой никога няма да успее да го открие.
Евакуация. Отцепихме телата си сякаш са пропити със зарази и пропуснахме да забележим, че заедно сме ваксинирани.
И така стоя напразно, като сянка, слушам стъпките на хората. А там навън е празник и търкаляне щом Коледа чертае планове.
Онези книги, които можех да напиша. Онези преповтаряни, всеизвестни истини, с които щях да ви излъжа. Онази нощ, онази рокля, Луната и изтърканите звезди. Наистина ги има!

Прокрастинация или да отложиш днешната работа за утре

2011-12-12T00:02:00.002+02:00

Хората всеки ден се сблъскват с последствията от тяхната глупост. Всички ние си мислим, че вселената е устроена за и според нас, но е крайно време да проумеем, че ние сме част от прашинките й и като нейни частици трябва да поемаме отговорностите си и да си свършваме работата навреме.
Когато бях малък майка ми постоянно повтаряше измий си зъбите преди лягане, изхвърли боклука или нахрани рибката в аквариума. Работата е там, че аз дори съм се родил с 2 седмици закъснение и изобщо не е чудно, че когато не отлагах за следващия ден, аз отлагах за „след малко“. И така докато не отидох на зъболекар и трябваше да ми направят пет-шестнайсет пломби. Болката беше мъчителна и нямаше как да не намразя зъболекарите. Но в крайна сметка, не те бяха виновни за състоянието ми. Превъзмогнах омразата в себе си, не убих никой и се прибрах вкъщи. Там намерих рибката си с обърнато коремче към тавана, плуваща на повърхността на аквариума. Първо се учудих, че няма хиксчета на очите, защото така рисуваха умрелите животни в анимациите. После се сетих, че не бях я хранил от 2 седмици, не бях й сменял и водата. Мъчително беше да я излея в тоалетната и да дръпна сифона, а друга така и не получих. На молбите ми за котка или куче, пък, родителите ми отговаряха със шумен смях. Казаха, че не мога да се грижа за някаква си рибка, а какво остава за по-голямо животно. Тогава си обещах, че повече няма да отлагам нищо. Но явно се е получило друго. Всъщност досега съм отлагал и изпълнението на обещаното. Когато тръгнах на училище, започнах да отлагам ученето на уроците си, получавах слаби оценки, а родителите ми се откъсваха от мен все повече и повече. После отложих обръсването на девствения си мустак, а съучениците ми ме скъсваха от подигравки. Едновременно бях слаб ученик и аутсайдер – това всеки знае, че е достатъчно лоша комбинация, за да се превърне живота на един тийн в ужас. Отложих промяната в себе си и въобще, нека всичко е утре. Днес - да е празно!
За изненада на всички завърших училище без да го отлагам, в смисъл завърших с връстниците си. Но за сметка на това бях отложил първата си целувка, първия секс и въобще бях отложил гаджетата. Бях си наумил да си наваксам и за да го сторя се възползвах от най-добрата си приятелка. После тя се влюби в мен, а аз си бях наваксал – така че закъснях и за любовта.
Отложих казармата, за да вляза в университет, но след няколко години и десетки отложени изпити ме изхвърлиха от там. Веднага получих повиквателна.
В казармата бях най-голям от всички. На първо четене това не е проблем, но когато не става въпрос за физически показател, а за възрастов нещата стоят по малко по-различен начин. Отново бях аутсайдера, всички се деляха на висшисти и среднисти, а аз не бях нито едното, нито другото. Аз бях отложил. Уволних се и се върнах в университета, за да си довърша започнатото. Там се запознах с феноменално момиче. Още щом я видях знаех, че ще е моя, ако не бях закъснял естествено. Отидох до нея и й поисках номера. Тя не ми го даде, но аз я проследих и го взех от съквартирантката й.
От тогава минаха 6 години от които 4 прекарани с нея. А нея сега я няма, защото закъснях да й предложа брак. Като се замисля май съм отложил и първото си дете, защото в момента тя е бременна от друг. Днес си обещах, за втори път, да не отлагам нищо. Предполагам, че утре ще разбера резултата. Апък ако не стане, човек винаги си намира оправдание – по-добре късно, отколкото никога, например.
И все пак Картаген трябва да бъде разрушен.

врата

2011-12-05T22:14:00.001+02:00

Къде сложих ключа?
Тя. Нейния глас. Нейната топлина. Нейното съществуване. Вратата. Скърцащи панти. Течение. Сблъсък. После отново.
Обезпечава ми достъп, ограничава света. Веднъж се отваря. Веднъж просто пада. Приплъзва се плавно, а друг път стои. И ме гледа. И ме иска. Почти.
За едни е спасение, за други е просто... бяла.

тахи

2011-12-01T22:54:00.001+02:00

Клиент: -Добър ден. До централна гара?
Шофьор: -Качвай се.
Клиент: -А в колата пуши ли се?
Шофьор: -Само отпред.
Мъжът оставя багажа си в багажника и се качва отпред до шофьора, сваля леко прозореца си и изтръсква цигарата.
Шофьор: -Ше ви помоля само да внимавате тука с апаратчето, т'ва де брояча, че пада. Да не го ударите с крачето.
Клиент: -Внимавам, внимавам.
Колата минава през голяма дупка.
Шофьор: -Ей, да *** мама му, да *** !! Тая Фъндъкова... за какво гласувахме за нея, бе? Поне дупките да беше оправила.
Клиентът бута брояча.
Шофьор: -Леко бе, мама му стара! Нали ти казах да внимаваш?
Клиент: -Съжалявам! Тя ... Фъндъкова е виновна, дупките!
Щофьорът се навежда и вдига брояча, който е паднал в краката му и изведнъж е започнал да показва някаква звездна сума. Клиентът я поглежда.
Клиент: -Ама чакайте малко! Спрете колата!
Шофьор: -Какво, защо?
Клиент: -Какво е това?
Шофьор: -А?
Клиент: -Какво е това ви питам? Какви са тия 20 лв ?
Шофьорът отбива и поглежда брояча.
Шофьор: -Еми, така ше е, като не знаете къде да си държите краката.
Клиент: -Не сме минали и 20 метра, какви 20 лева? По левче на метър ли взимате?
Шофьор: -Господине, моля ви, успокойте се. Ето там е ценоразписа. Много добре можете да видите, че взимаме по 76 стотинки на километър дневна тарифа и 83 стотинки – нощна.
Клиент: -Така пише, ама друго показва брояча. И какво е това под ценоразписа?
Шофьор: -Ми то си пише.
Клиент: -Всяка щета причинена от клиента се заплаща от него, включително всяка изпушена цигара струва 50 стотинки добавени след края на пътуването. Какви са тия глупости?
Шофьор: -Увреждате ми белия дроб, води се щета.
Клиент: -И продължава?
Шофьор: -Продължава я.
Клиент: -Ако клиентът бутне по невнимание брояча, то той трябва да заплати сумата, която показва екрана след закачането му. Вие подигравате ли ми се?
Шофьор: -Не, господине. Просто съм се подготвил. А сега съвсем сериозно ща помоля да си платиш.
Клиент: -Не! Отворете ми багажника, искам да си взема куфарите.
Шофьор: -Не може така. Аз тия пари трябва да ги оправдая довечера пред шефа!
Клиент: -Абе отвори багажника! Селски номера ще ми въртиш?
Шофьор: -Ти на кой викаш селянин, бе? Аз от 10 поколения съм все от София.
Клиент: -Отваряй!
Шофьор: -Първо си плати!
Клиент: -Абсурд! 20 лв... никога! Да не си ме закарал до Пловдив?
Шофьор: -Не ми оставяте друг избор, освен да извикам колегите и да се саморазправяме с вас.
Клиент: -То тогава няма да е саморазправяне, а многоразправяне. Ама викайте... и аз ще викна „колегите“.
Таксиметровият шофьор се обажда по радиостанцията.
Шофьор: -Колеги, ало, колеги! Имаме код 16 в района на Студентски град адресът е Джон Ленън номер 71. Повтарям код 16 на Джон Ленън 71.
Клиентът вади дистанционно с голям червен бутон, натиска го. Лампичка започва да мига.
Клиент: -Ей ся ти се *** майката!
Шофьор: -Ще видим накрая чия майка какво правила.
Клиент: -Какво ще правим докато дойдат?
Шофьор: -Да послушаме музика?
Клиент: -Добре.
Пускат си асансьорна музика. Чакат.
След малко от небето се появява лъч светлина. Клиентът хваща кожата на лицето си и я откъсва. Под нея се показва извънземната му глава. Шофьорът го вижда и полудява от ужас, крещи, очите му изскачат от очните ямки и увисват на нервните си стълбчета, отскачат от ризата му при удара с нея. Той започва да си бие главата във волана. При всеки удар се чува отделно бибиткане на клаксона придружено с крещене, а очите му се въртят около главата, като планети около слънцето. След малко колата потегля с мръсна газ. Зад нея остава хихикащия се извънземен с багажа си в ръце.
Клиент: -Твойта майка.

шивачка 3

2011-11-28T23:50:00.002+02:00

Meditation on the new
Another version of an I love you
It's a variation on a theme
It's attraction speaking a different name
Oh you can't imagine how
Nice it is to write it down

Той мразеше усмивката си.. тя искаше да е русалка, за да може да спи във ваната.

Две птици ядат червеи в гнездото си и подават малки парченца на малките си пиленца.
Жена седи на люлеещ се стол и бродира нещо върху мъжки панталони. Поглежда часовника, който показва 5 без 1. Тя оставя настрани такъмите и се изправя, отива до прозореца и се заглежда навън. Часовник във фабрика отброява последните секунди до 5:00. Когато стрелките се преместват изсвирва свирка над часовника. Цяло ято птици се плаши от свирката и полита над дърветата пред фабриката. Някакви работници минават покрай часовника и оставят инструментите си, обличат се до шкафчетата си и излизат навън. Един от тях изостава, той се влачи и изглежда нещастен. Кожата му е бледа, а очите му са тъжни. Той стига до гардеробчето си и сваля работните си дрехи. Облича някакви други, които са много по-шарени. Слага шапка, шал и ръкавици. На шала му има избродирана усмивка и когато той го слага на лицето си изглежда сякаш се усмихва. Излиза навън. Мъжът е пред фабриката и се оглежда. Чуди се накъде да тръгне. След това обръща една от ръкавиците си, а на нея е избродирана карта. Мъжът тръгва смело напред и влиза в гората. Следва картата. Колкото по навътре влиза обстановката става все по-тъмна и плашеща, докато накрая става абсолютен мрак. Мъжът обръща шапката си, а на нея е избродиран фенер, който в миг се запалва и му осветява пътя. Докато върви ръкавицата му се закача на клон и постепенно се разплита. Мъжът е изгубен без картата,а от нея са останали само конци. Сяда на земята и очите му се навлажняват. Жената, която гледа през прозореца се обръща и отива до голям шкаф, взима буркан на един от рафтовете и го отваря. Обръща го с дъното нагоре и от него падат няколко паячета. Те я поглеждат и излизат от къщата. Влизат в гората. Мъжът седи в тъмницата и се оглежда за посока, когато от нищото се появяват паячетата и започват да предат наново ръкавицата му. Той се изправя и поглежда картата. Скоро стига до къщата. Влиза вътре. Мъжът и жената се прегръщат. Жената сяда и отново започва да бродира, а мъжът съблича палтото, шапката, шала и ръкавиците си. Отива в кухнята и слага вода в чайника. Когато водата завира, той я разлива в две чаши. Слага 3 захарчета в едната и разбърква, после посяга да сложи и в другата, но се замисля. Отива до прозореца и обръща пердето на което пише „мляко и мед“. Мъжът се връща на масата и слага във втората чаша мляко и мед. Поднася я на жената, тя му се усмихва. Той се опитва да се усмихне в отговор, но лицевите му мускули само потреперват. Опитът е неуспешен. Жената се замисля. Мъжът разкопчава ризата си. Между гърдите му, малко вляво е сърцето му, което е счупено на две. Той отлепва парченцата от кожата си, сякаш са залепени с тиксо и й ги подава. Тя ги поема и вдява червен конец в иглата си. С няколко движения го зашива и му го залепва обратно. Изведнъж кожата му добива по-розов цвят, а гримасата му преминава в усмивка. Прегръща я и я целува. След това съблича дрехите си и ги хвърля настрани. Всичките му дрехи са избродирани, дори боксерките. Мъжът стои гол срещу жената, поставя ръце между гърдите си, а там се появява дупка, в която той бърка с една ръка и вади душата си. Поставя я в нейната ръка. Жената стои и го гледа, после поклаща глава, съблича се, бърка по същия начин в себе си и вади своята душа. Зашива двете души заедно, а те политат към небето. Телата се строполясват на пода. Ръцете им се докосват. Постепенно телата се разлагат, червеи ги изяждат и се скриват в земята. После няколко птици ги изравят и политат с тях към гнездата си, където хранят малките си и запяват.

виждам

2011-11-16T16:12:00.001+02:00

Ако не бяха ми взели крилете, ако можех да летя с вълшебен прашец щях да съм крал. Но не мога. Живея като всички останали, без корона и мантия, без скиптър и престол. Сега съм крал на нищото и нищото е моят господар. Ококорвам се...
Сега виждам Слънцето. Виждам го през капчиците влага на прозореца. Виждам го от леглото си, от стаята на малката ми квартира. Като скрит в окопите войник, лежа завит под одеалото и гледам Слънцето, защото го виждам. Знам, че съм роден да стана, затова съм се събудил, но ще полежа още малко. Ще погледам светлината, дано усетя топлината.
Денят който няма да дойде наближава.

Кулинарен блог на студента

2011-11-15T00:05:00.001+02:00

Рецепта Номер 1

Сутрин преди лекция ви предлагам освен кафето да мушнете един сандвич набързо. Ето рецептата и нужните продукти :
1 Крайшник
1/2 Кренвирш
3-4 парченца пушено сирене
10 капки кетчуп
Подправки по избор

Взимате крайшника и издълбавате средата, след което си я напъхвате в устата и дъвчите, докато сместа стане угодна за преглъщане. Преглъщате. Останалата част от крайшника напълнете с пушеното сирене и кренвирша. Сложете ги за 5 минути в предварително загрятата преса. Затискате. След като времето изтече, извадете готовия сандвич от пресата и го залейте с кетчуп и подправки. Бон апети.

Забележка: Рецептата има и няколко по-евтини варианта, които вършат работа към края на месеца. Вариантите са следните – същият сандвич без подправки или кетчуп, същият сандвич без пушено сирене, същият сандвич без пушено сирене и кренвирш, както и същият сандвич без пушено сирене, кренвирш и кетчуп, който не е същият сандвич, изобщо.

Приятна лекция и ходете на стол!
Забележка: Студенти от други университети не са желани в стола на НАТФИЗ !! xD

Другата земя

2011-11-12T01:15:00.005+02:00

Представете си, че един ден се събуждате и водещият на новините ви съобщава, че планетата Земя не е единствената обитаема планета в слънчевата система и дори не е единствената Земя. Че планета напълно идентична с нашата е имала една и съща ректасцензия със Слънцето и досега е била скрита от нашия поглед. На нея живеят същите животни, растения и хора като на Земята, със същите съдби и преживявания. Дори нещо повече – на нея живеят двойници на теб, майка ти, сестра ти и цялото ти семейство. В началото всички са добронамерени и любопитни. Всеки иска да се докосне до двойника си, да разговаря с него, за да научи повече за самия себе си. Двете планети делят обща Луна, дори пускат кабел една към друга за по-добра интернет връзка. Всеки който не е доволен от съдбата си, може да намери спасение на другата планета, да започне един нов живот. Хора, които са загубили близките си заминават там с надеждата, че на другата планета, те все още ще са живи. Човеците са вече 14 милиарда, а фейсбук има над милиард и половина активни потребители. И в един момент една от планетите се пренаселва, ресурсите й свършват и вместо да предприемат някакви антикризисни мерки, те решават да нападнат съседите си. Двете планети се избиват взаимно, точно като килкенските котки, които се скарали и се изяли една друга, а накрая от двете останали само опашките. Така от планетите останал само кабелът - символ на дружбата им. Поради липса на гравитация, която да я държи Луната тръгнала да скита из космоса. Кабелът пък останал неподвижен, стоял в тъмното, също като усмивката на чешърски котарак.

focus

2011-11-10T23:47:00.002+02:00

По сцените се влачат хора - фокусници
омайват публиката с думи
и не правят фокуси.
Махат с ръце и използват повечето мускули на лицето си,
за да внесат фалшивите си емоции по-лесно.
Не вадят зайци от цилиндъра,
нито цветя от ръкавите.
Не режат хора на две поливини и
на представленията им никой не изчезва.
Те поливат телата си с екскременти,
или рисуват по кожата си с бръснарско ножче.
Те крадат история и я имитират гнусно.
Търсят бърза слава и пленяват простите очи.
Защото това, което блести привлича погледа.

А на мен ми се иска да има повече магия.

"Със автори-глупци изпълнен е светът,
но и четци-глупци навсякъде гъмжат.
Освен че са безброй в провинцията, има
край знатните тълпа от тях неизброима.
Посредствени творби удостоява хор
от пламенни хвалби почти във всеки двор;
и да завършим с туй, че винаги глупака
от по-голям глупак похвали ще дочака."

Кой кара?

2011-11-06T00:09:00.002+02:00

Итории с пяна по устата и чепка женски косми. Истории за хероинови поети и забравени приятелства. Истории за стари времена, истории за мен и теб и такива, които никой не би разказал. Истории за дракони и принцове на бели коне. Истории за малки и големи. Истории без смисъл. Истории където има малко кръв. Истории с мляко и геройски истории. Истории с хубав край, истории с тъпа фабула. Истории с диня и някаква светлина. Истории без никаква тишина. Любовни истории в сладко-кисел сос. Истории с манджа, поднесена със ситно нарязан магданоз. Ужасна история разказана без разказвач. Птичи истории, разказани от трима на вратата Рашомон. Религиозни истории, митове и легенди. Истории за титани, истории за тигани и истории за куп талибани. Истории с жълти дни. Истории с пещери, истории за нечии дъщери и порно истории. Истории със страст, котешки истории и патешки истории, също. Аз съм пълен с лоши истории, лоши идеи. Бедни истории - 99 процента. Богати истории - 1 процент. Криза. Истории без край. Истории с тротил. Истории с кирки. Истории в кабриолет. Истории, в които се питаш кой кара. Такива, в които не си задаваш въпроси, защото всичко е ясно. Истории, в които бащата зарязва семейството си, за да замине в чужбина и да изкарва пари за прехраната им. Истории с прелъстяване и малко сеч на дървета. Истории с 3 прасета. Снежанки, Пепеляшки и заспали истории. Истории с Румпелщилцкин. Приспивни истории. Истории за които ти е безразлично и такива, които нямат значение. Истории за които даваме пари и такива които не струват. Истории с преследвания. Уестърн истории, вчерашни истории. Истории от днес и такива, които описват вътрешни състояния. Военни истории. Истории с плът, кости и кръв. Истории под вода. Стотици истории. Стотици разказвачи без слушатели, стотици писатели без читатели.
Историята на моя живот.
Историите се разказват, за да бъдат чути и разказани отново. Тази вечер не ми се разказва.
Благодаря, че стигнахте дотук, че ме харесвате! :)

Поредната кражба ;)

2011-11-03T00:32:00.002+02:00

Тя е по-ниска от тревата, но живее на високо. Пее като птиците, но няма криле и костите й не са кухи. Твърди, че не шие скъсани чорапи защото новите струват само левче. Има звезди в косите, но никога никой не ги е виждал, защото слънцето не я изпуска от поглед. Обича пъзели и слънчогледи, обича и гъби с мед. После играе на въже с розовите слонове и цели с камъни гълъбите. Като малка е завирала гумени мечета в носа си, затова той е придобил способност да се разширява. Тя умее и други магии, но не ги споделя с никой, защото просто не обича да споделя. Всъщност веднъж ми показа два номера с карти, но бързо я разкрих, че мами. Понякога сънува русалки или нарвали с очила и мустаци, а понякога не си спомня какво е сънувaла. Много хора си мислят, че има стъклена топка с която гледа в бъдещето, но истината е друга. Тя има стъклено око, с което не вижда нищо, камо ли времеви пространства. То е безполезно, точно колкото е безполезно едно трикрако столче със счупен крак. Въпреки това, този предмет е един от любимите й. Вече сигурно можете да си я представите. Но трябва да прибавите към образа й още няколко елемента. Тя пуши с цигаре, ходи на училище с лилави кубинки и понякога купува на непознатите деца Макменю. Свидетел съм й как прави най-вкусните отвари, най-вкусните манджи, които човек може да опита. Веднъж дори направи течна торта, а Уили Уонка се вдъхнови от нея и купи рецептата, за да я осъвършенства във фабриката си, така че да може милиони хора да опитат от вкусния сладкиш. Аз пък искам да й подаря океан или поне море, опитвам се да го побирам в шепи, точно както в песента, но не успявам. Искам да мога да й купя джип и междугалактически бластер или да я заведа на разходка в Барселона. Искам да се обвържем във фейсбук ха-ха-ха! Засега, обаче мога единствено да открадна от магията й и да я опиша върху белия лист. Да й подаря морето в мен написано с думи.

сема

2011-11-01T01:16:00.001+02:00

С Ема стоим до прозореца.
С Ема слушаме новата ми грамофонна плоча.
С Ема висим във фейсбук.
С Ема се учим да свирим на китара.
С Ема гледаме трилър.
С Ема влизаме в банята.
С Ема сменяме водата на рибката.
С Ема се правим на недостъпни.
С Ема ни падат задръжките.
С Ема отиваме на концерт.
С Ема откриваме щастието.
С Ема отхапваме.
С Ема бяхме готини.
С Ема сме 7 милиарда.
С Ема се целим с фъстъци.
С Ема мием чиниите.
С Ема се венчаем.
С Ема казваме ДА.
С Ема ни е безразлично.
С Ема се маскираме.
С Ема се правим на невидими.
С Ема сме ужасни хора.
С Ема се изгаряме с горещ чай.
С Ема can't touch this.
С Ема хрупаме лед.
С Ема разделяме и владеем.
С Ема ни е усилно.
С Ема сме поканени.
С Ема имаме дълги коси.
С Ема караме в канавката.
С Ема казваме НЕ.
С Ема ни навиват.
С Ема се друсаме.
Розови слонове.
С Ема кашляме сутрешно.
С Ема сме абстинентни.
С Ема умираме.
Аз Ема сам я измислих.

Една пуйка може да се казва само Геновева

2011-10-29T14:19:00.004+03:00

Заснежено селце, рано сутрин. По улиците обикаля снегорин. Вътре ухилен мъж с брада пуши цигара и събира снега със снегорина на огромна купчина. До него стои кучето му, което е изплезило език и се е ухилило на стопанина си. Когато изчиства снега по улиците камионът обръща и се връща пред една от къщите. Отпред го чака бременна жена, която се люлее върху стол на верандата. Кучето скача от снегорина и бяга около мъжа, който се приближава и целува жената, а тя му промърморва нещо и му посочва градината отпред. Мъжът измърморва нещо на кучето, а то се стрелва към курника, където влиза и с ужасен лай събужда единствената пуйка вътре. Тя се стряска. Едва отворила очи пуйката се стрелва навън и замита двора с опашката си. Кучето се връща при господаря си и ляга в краката му. Пуйката си мърмори нещо и хвърля злобни погледи към хората на верандата. Мъжът влиза в къщата и след малко се връща, хвърля някакви семена на пуйката на земята пред нея. Той се обръща и се връща на верандата, а тя се навежда и обира едно по едно семенцата, като старателно почиства всяко и след това го изяжда. Мъжът изсипва кучешка храна в купичката на кучето, а то се нахвърля и започва да яде. Мъжът му се радва и го гали по главата. Всичко се случва пред очите на пуйката, която междувременно продължава да мете. Стопаните се прибират в къщата. Пуйката поглежда настрани и се вглежда в хоризонта, синьото небе. Изтупва се и се засилва, разперва криле и се забива в оградата. После измърморва нещо и продължава да мете.
Мъжът отново е в снегорина си заедно с кучето и събира снега от града, купчината е станала няколко пъти по-голяма. След малко се връща пред къщата и слиза. Пуйката подковава кон. Мъжът я бута и се качва на коня. Кучето се изхилва. Коня ходи напред-назад, а мъжът е доволен. Влиза в къщата и вади пушка, качва се на коня и заедно с кучето отиват на лов.
Мъжът се връща и прибира коня, а пуйката пере под надзора на бременната жена. Той се приближава и целува жена си, заедно се прибират в къщата. Сядат на дивана, а жената подлага възглавничка на гърба си. Гледат телевизия. Тя не може да се нагласи, постоянно мърда възглавницата, накрая я изважда и я бута пред лицето на мъжа си. Той я хваща и излиза. Отива до пуйката, която простира и й отскубва няколко пера от опашката. Тя изпищява и се хваща за задника. Мъжът напъхва старателно перата във възглавницата и се връща обратно в къщата. Подлага я на гърба на жена си , която се обляга назад и се усмихва. Пуйката отвън е почервеняла от яд. Чупи няколко щипки и отново се засилва към оградата, подскача веднъж и не полита, втори път, трети и отново се забива в оградата. Изтърсва се и издиша тежко.
Снегоринът събира снега, купчината е станала с размерите на планина. Камионът спира пред къщата и мъжът слиза. Към него се затичва жена му, която е стиснала корема си в ръце, а между краката й се кандилка бебешка главичка. Мъжът се стряска и скача в камиона. Жената се качва също, заедно отпрашват нанякъде.
След известно време камионът се връща. Чува се бебешки плач, мъжът и жената слизат от снегорина и се радват на рожбата си. Влизат в къщата, и мърморят нещо. Отвсякъде пристигат гости, за да видят детето. Всички са в къщата, веселят се. Мъжът излиза с голям касапски нож и хваща пуйката за врата. Завлича я до някакво трупче и й полага главата на него. Вдига ножа, но пуйката го рита в чатала. Двамата се гонят из двора. Мъжът крещи, пуйката пищи. Накрая тя се засилва към оградата, скача веднъж, втори път и на третия полита. Обръща се и вижда снежната купчина. Полита към нея, устремява се нагоре, докато стига върха й. За миг спира да маха с криле и се напъва. Изаква се върху планината от сняг, а гуаното й се търкулва надолу по склона. По него полепва все повече сняг, докато накрая се оформя лавина. Огромната снежна маса се насочва към къщата на стопаните на пуйката. Мъжът вижда какво го грози, но не може да направи нищо. Започва да крещи, широко отворил уста. С приближаването на лавината, устата му се разширява все повече и повече, докато накрая снежната маса го блъска и събаря къщата. От снега се подават човешки глави и опашката на кучето, която се върти. Мъжът е налапал гуаното на пуйката и тъжно премлясва, а отзад бебето плаче, докато жена му крещи. Пуйката се изхилва и полита към хоризонта.

Клуб „Геометрия“

2011-10-22T17:05:00.001+03:00

Нормален човек не може да роди паралелепипед. Малко нормални хора успяват да го напишат правилно, още по-малко си го представят както трябва, а какво остава да го сътворят... от кал, или от оплодена яйцеклетка.
Параллелепипедът е централно-симетричен спрямо средата на телесния му диагонал (следствие от централната симетрия на стените му). Всяка отсечка с краища върху него и минаваща през средата на телесния му диагонал се разполовява от тази среда. Квадрата на дължината на телесния диагонал на правоъгълния паралелепипед е равен на сумата на квадратите на трите му размерности (следствие от Питагоровата теорема).
И аз имам такива приятели. Те разбират от строителство. Не засягат теми с дългосрочна устойчивост. Не искат да стават президенти, кметове, депутати и министри. Те искат прост живот, различен от този в теоремите или аксиомите. Опитват се да избягат от всякакви постулати, когато си почиват. И без това на работните им места се занимават по цял ден с математически доказателства. А когато остареят и трябва да работят нещо ненатоварващо те висят по черните дъски в класните стаи. Около тях висят пенсионирани букви и числа, танцуват пенсионирани уравнения.
Една вечер Паралелепипед се напил с компанията си в клуб „Геометрия“ и свалил случайна мацка, завел я в тоалетните и я оправил. На другия ден се събудил и не помнил нищо. Продължил нормалния си начин на живот, но след 2-3 седмици получил странно обаждане. Била мацката от онази вечер. Паралелепипед щял да става баща. Той се опитал да й докаже, че трябва да направи аборт, но така и не успял да се сети за точната теорема. Трябвало да си поеме последствията. Паралелепипед се оженил. Осем месеца по-късно карал към болницата, а до него седяла мацката от онази вечер - съпругата му, която в този момент раждала. На сутринта Паралелепипед отишъл да види отрочето си. Гледката го стресирала. Лекарите му дали успокоително. Рожбата му нямала нито един ъгъл. Нямала обиколка, нито дължина, а обемът й изглеждал толкова труден за измерване, че нямало учен в страната, който да се наеме да го изчисли. Пред него стояло едно човешко дете. Тогава на Паралелепипед му хрумнало, че има някаква възможност той да не е бащата. Тестовете за бащинство доказали, че жена му е сгрешила изчисленията. Въпреки това оттогава Паралелепипед не е същия. Зле е с нервите, ъгълчетата му треперят, затова правителството му даде инвалидна категория и пенсия. Нормален човек не може да роди паралелепипед. Нормален паралелепипед, също.

пара

2011-10-20T00:49:00.001+03:00

В апартамента беше пълно с хора, които вдигаха наздравици и въпреки това листата навън бяха жълти, влагата по стъклото – студена, а лятото все по-далеч, или по-близо. Героите спяха зимен сън, тънките им копринени пелерини висяха в тъмните им гардероби, а на мода станаха дебелите вълнени яки придружавани от маншони и шапки. Влюбени двойки висяха пред камините или не ставаха от леглата, за да се топлят. Други бързаха да стигнат до работното си място. Но всички пиеха чай. Чай по кафетата, чай в подводниците, чай под дърветата. И онази пара. Навсякъде имаше пара. Пара излизаща от водопроводните шахти, пара от ауспусите на автомобилите, пара от устите на хората, пара и от шибания чай. Навсякъде се виждаха запотени прозорци – на къщи, автобуси и трамваи. Лицата на хората бяха зачервени, но щастливи от заетостта на деня им. Бездомните животни се бяха скрили в сухите ъгълчета на сградите. И всичко това няма никакво значение защото във всеки един момент над отрупаната със сняг планина може да прелети птица, която да се изсере и от гуаното й търкалящо се по склона да се образува лавина, която да затрие всички и всичко. Когато всичко е мъртво и замръзнало навън няма пара.
Щурците и скакалците не пеят!

unleash the beast

2011-10-19T00:43:00.003+03:00

Вежди. Колко много неща тръгват от веждите...

Иван(на 9 години, мръсен, с накаляни дрехи и черна шапка с периферия и нарисуван мустак) се прибра и тръшна вратата след себе си. Хвърли кожената си раница на земята и се отправи към кухнята. Върна се с висока чаша и седна на дивана. Повдигна чантата от земята и развърза завързания възел. Бръкна умело в нея и когато извади ръката си, тя държеше здраво малка кобра за главата. Змията отвори широко устата си, но не можа да захапе нищо, тъй като единствената част от тялото, която свободно можеше да контролира беше опашката. От устата й изскочиха 2 остри 3 сантиметрови зъба. Иван ги закачи за чашата и кобрата, усетила чуждия допир, пусна отровата си. Иван гледаше как жълтеникавата течност се стича по стените на чашата и се събира на дъното й. Той стисна силно главата на земята, тя пусна още малко отрова, след това се съсухри и Иван я захвърли в ъгъла на стаята. Змията не помръдна повече. Иван бръкна отново в чантата и извади черна мамба. Змията отново зяпна. Личеше че е двойно по-бърза от кобрата, но Иван беше тройно по-ловък от антилопа и отново хвана змията здраво за главата. След това я зашемети с един удар в масата. Хвана я за опашката и стискайки прекара ръката си през цялото й тяло. От устата на змията се стече отровата й право в чашата. Иван я захвърли като обелка от банан в ъгъла.
След малко в ъгъла лежаха 6-7 мъртви змии, а чашата на Иван беше пълна. Той я гледаше като ковчеже пълно със злато. Стана нетърпеливо от дивана и грабна чашата. След секунда вече беше застанал пред една от стаите и отвори вратата й. В стаята беше тъмно и тихо. Чуваше се единствено някакъв капещ звук. Иван направи няколко крачки в тъмното и остави чашата на пода, след това се върна обратно. Прошепна си нещо и затвори вратата зад себе си. Отиде до големия гардероб, близо до входната врата на къщата. Свлече якето си и го метна вътре, след това събу обувките си и вълнените чорапи. Почеса десния си крак с помощта на левия и отново се метна на дивана. След малко задряма. От къщата му се носеха хъркащи звуци. На километри не живееше никой, но със сигурност много животни в близката гора не успяваха да заспят нощем от гърлените звуци на съседа си. След малко нещо тропна. Иван се изправи за секунди, нещото продължи да тропа в съседната стая, сякаш се опитва да се освободи от някой. Иван влезе в стаята и светна няколко прожектора. Те бяха насочени точно към мястото където преди това той беше оставил отровата. На нейно място сега имаше клетка, а в клетката подскачаше някакво космато, синьо нещо. Иван се изсмя.
- В гората има едно чудовище по-малко - каза той.
Синьото нещо отмести ръцете си, а пред Иван се появиха две огромни очи и още по-огромна глава. Чудовището го изгледа тъпо. После каза:
- Струваше си, заради коктейлчето.
След това се оригна и полегна, като кръстоса краката си. Иван скри една от ръцете си зад гърба, после скри и другата и го попита:
- Коя ръка си избираш?
А синия го наплю. Иван извади дясната си ръка бързо, тя беше оформена като пистолет. Насочи пръста си към чудовището и каза:
- Па-па-па.
Чудовището се стресна, изправи се бързо и погледна учудено към Иван. На гърдите си имаше 3 дупки, сякаш от куршуми. От дупките излизаше дим, после се показаха 3 желирани червейчета, които бяха завързани за стотина желирани мечета, които пък извадиха след себе си дъвки и близалки. След малко от чудовището беше останало само синя грива и купчина лакомства. Иван се облиза и се хвърли в купчината както Чичо Скруч се хвърля в трезора си пълен със златни монети. От някъде се чу вик „Иване“. Иван се изправи изведнъж. Наоколо вече не беше тъмно, в стаята имаше мебели, а прожекторите бяха заменени от слънчевата светлина влизаща през прозореца. На главата на Иван имаше мръсен чорап, а в краката му цяла купчина мръсни дрехи. Той изтича до вратата и отвори. Пред нея стоеше майка му, която му каза,
– Време е за баня, суийтхарт.
Иван изтюхка и взе хавлията си.

в хралупата

2011-10-12T15:16:00.001+03:00

Свалям флешовете и започвам да пиша. Това е като да си събуеш обувките и да влезеш вкъщи. Защото обут никога не можеш да се почувстваш наистина у дома. Често ме питат дали не ме боли, сякаш ме виждат да плача. Сякаш съм си причинил подобно нещо на ушите, за да привличам внимание. Истината за дупките на ушите ми е прекалено безинтересна, че да я споделям с всеки. Аз не плача, не искам внимание и всичко, което причинявам на тялото си е просто част от мен. Не, не се оправдавам. Това е просто загрявка на пръстите, нещо което ще постна в блога си и повече никога няма да погледна. Всеки има нужда да е някой друг. А аз съм това, което четете и нищо, ама нищо друго. Качвам се на дървото и забравям, скривам се от света и когато имам нужда от някой – слизам. Добре съм си с птиците. Добре съм си в моята хралупа. А когато сляза... ми мирише на дъвки и свежо.
Добре би било ако някой ме последва в тъмното...

под моя чадър вали

2011-10-11T02:57:00.001+03:00

И тук и там, и все напред, и както, и да го погледнеш, все ти е отзад – седалището.

Малките чудовища, колкото и да са различни, винаги са с цвят на бонибон, или на скитълс, кой както предпочита. Имат големи бели зъби или някакви слюнчести торби вместо усти. Очите им напомнят на онези големи копчета предназначени единствено за балтоните на мама и татко. Издават звуци като зомбита, но не всички са страшни и опасни. Едни обичат да правят пакости, други да наблюдават, трети да мислят за околната среда, но всички обичат да се хранят. Малките чудовища се хранят с прах. Те живеят под леглата на децата и когато децата са немърливи - чудовищата са щастливи.

Маняка е маняк, дори да е мангал.

„Не вярвай на жена, която носи лилаво“ - Оскар Уайлд

Напоследък вали само под моя чадър, а когато слънцето изгрее ми се мръщи. После отваря широко уста и ми казва, че всичко, което знам е грешно. Затварям чадъра и започвам да живея отначало.

А на Спаска Лилавото всичко й е лилаво – чадъра, дрехите, червилото, химикала, чантата, обувките, лаптопа, мишката, флашката, очилата и даже стъклата на очилата. Може би пломбите й също са лилави. Кой знае? Сигурно Оскар Уайлд е знаел, че един ден ще се роди и ще ми говори за човекът-маса. Аз пък няма да й вярвам. Следвайте лилавото топче.

Искам прическа от Едуард Ножиците. Искам шоколад от фабриката на Уили Уонка. Искам да съм, като Матилда. Искам приятелката ми, да ми шие чорапите. Искам левитация, стига гравитация, може и фелацио – в краен случай.

Новият албум на пусифър.

Момче и момиче се поливат с мляко. Закваска.

Ако живеех в аквариум щях да си гледам малки златни хора, да ги ловя и да си пожелавам шестици от тотото, или от втори тото шанс.

Не знам какво ме прихваща, знам само, че когато днес излязох от тоалетната, бях защипал с колана си парче тоалетна хартия. Всички във фирмата ми се смяха. Дори беззъбия сакат пощальон най-сетне се усмихна, след като беше загубил жена си преди няколко ди. Не мисля, че беше чак толкова смешно. Всъщност има къде-къде по-смешни. Например да гледаш как малко котенце си играе с конец прежда. Или да се озовеш сам и гол в училищния коридор, точно преди звънецът за мждучасието да бие. Ех, как ми липсва училище.

Напиши ми хайку и ми го залепи на челото, за подарък!

Всичко, което поисках за Коледа беше гаечния ключ на татко с който той така умело подменяше водопроводните тръби. Уви, откакто татко ни напусна мама сменяше водопроводчиците всяка седмица, но те така и не достигнаха нивото на баща ми. Странно как всички се усмихваха, когато си отиваха, а тръбите така и не се отпушваха. Странно как мама е бременна за шести път.

Малкото момче се приближи към майка си и скри ръце зад гърба си. Усмихна се широко и я попита коя ръка си избира. Майка му посочи дясната, а хлапето я показа на майка си със задоволство в очите То държеше силиконов имплант. Момчето изпя честит рожден ден и целуна майка си по бузата.

сандвич-артистите създават живот

2011-10-07T01:52:00.003+03:00

Преди няколко дни си вървях по улицата и срещу мен изскочи един огромен сандвич. Беше с около метър по-висок от мен, значително по-шарен и вероятно по-вкусен. От сандвича се показа зеленикава ръка, аз се свих през глава, защото си помислих, че ще ме удари(все пак аз написах „сандвич артистите правят култура“), но ръката ми подаде листовка и сандвичът ме отмнина. Замислих се. Ами да! Сандвич артистите правят култура, даже още повече, те създават живот. Живот, който върви насам-натам и ги рекламира. Мисля, че им завидях. Де да можех и аз да пусна из София няколко огромни странички, които да рекламират мен. Да стряскат хората по улицата крещейки „ЕПИТАФИЯ БЕЗДУМНА“. То моето затова не е култура. Но както и да е, боговете са малко, а щом създадеш живот, значи си един от тях. Аз дори не можах да създам мъж от себе си за 23 години. Седя по цял ден и се чудя как може жени с огромни кълки да обличат къси поли. Защо повечето хора предпочитат сини дънки и африканските слонове ли са по-сиви или индийските? Еми т'ва е. Балки и Лари отдавна се познават.

Изведнъж ми стана безразлично 2

2011-09-26T01:24:00.001+03:00

Изведнъж ми стана безразлично, че не мастурбирам.
Изведнъж ми стана безразлично, че никой не ме търси.
Изведнъж ми стана безразлично, че стоя сам вкъщи.
Изведнъж ми стана безразлично, че нямам коса.
Изведнъж ми стана безразлично, че хората не ме виждат.
Изведнъж ми стана безразлично, че не съм рокзвезда.
Изведнъж ми стана безразлично, че не друсам.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ям.
Изведнъж ми стана безразлично, че не пия.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ме дават по новините.
Изведнъж ми стана безразлично, че на никой от преподавателите в натфиз не му пука за мен и нещата, които пиша.
Изведнъж ми стана безразлично, че пак сме в криза.
Изведнъж ми стана безразлично, че трябва пак да си плащам наема.
Изведнъж ми стана безразлично, че не мога да рисувам.
Изведнъж ми стана безразлично, че вратата се отваря навътре и всеки път, когато я отворя се удрям с нея.
Изведнъж ми стана безразлично, че нямам пари.
Изведнъж ми стана безразлично, за цялата ромщина в държавата.
Изведнъж ми стана безразлично, че не ходя на профилактични прегледи.
Изведнъж ми стана безразлично, че не спя с други жени, освен моята.
Изведнъж ми стана безразлично, че не свалям мацки.
Изведнъж ми стана безразлично, че не пиша.
Изведнъж ми стана безразлично, че не мога да летя.
Изведнъж ми стана безразлично, че не излизам.
Изведнъж ми стана безразлично, че не умирам.

танцуваш като фламинго

2011-09-24T02:51:00.003+03:00

Глупави улични светлини, глупави заспали гълъби и хората и те са глупави. Пропускат толкова неща, които се виждат само на тъмно. Пропускат и себе си. Обърнете си внимание. Свалете тъмните прозорци, пуснете въздуха и вдишайте. После отворете очи и вижте дали виждате. Вярно, че дъга има само през деня, но тогава няма звезди, няма я и Луната. Никога няма да чуете щурци или да съберете буркан светулки. Няма да видите прилеп, нито огънят ще свети така ярко, ще топли така силно... Ми да!
В стаята свети нощна лампа на земята. Пада се някъде зад гърба ми. Точно до нея има купчина книги, така че светлината се отбива от тях и отива нагоре, пълзи по стената докато стигне тавана. Осветява рисунката ти с тебешири. Въпреки, че е тъмно тя все още е цветна и успява да ме накара да се усмихна. Взимам топката, която ми подари и я хвърлям към стената, тя се връща към мен и всичко се повтаря. Само сянката ми се уголемява и се свива. Бяга по стената и се опитва да скрие светлината. Не успява и скрива сама себе си. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Боядисвам пръстите си в червено и рисувам и лицето си. Индиански танци, тъпани и струни. Облак прах – пада и полепва по краката ми. Мисъл, остани при мен. Разбирам те, когато не искаш да ме държиш за ръка. Влажните студени длани не са най-добрата оферта, която човек може да получи. Но не ме оставяй, мога да ти дам много повече. Аз също имам магия, също сънувам странни сънища и се опитвам да живея в други светове, измислени, приказни вселени. Някои дори казват, че душата ми е лилава. А ти си най-красивата в моята вселена и винаги ще имаш най-стегнатия, секси задник, колкото и да напълнееш, колкото и да остарееш. Знам, че имаш лумбаго, аз пък си имам хемороид и това ни прави специални.
Червените петна по лицето ми изчезват, когато съм с теб. Изчезва целият заобикалящ ни свят. Не мисля за друго, не мисля за смисли. Мисля, но не с мисли, ами с някакви други неща, които не искам да наричам чувства, защото после ще кажеш, че съм изтъркан. То като цяло това всичкото е доста изтъркано, а аз самият съм малко ошлайфан напоследък. Знам, че преди съм обичал с двете си ръце, но сега обичам с всяка част от тялото си. Дора от сутрин до вечер. Дора и след това, после отначало.
Извинявай, че отново крада от теб, за да напиша нещо. Дано някой ден се гордееш с мен, както аз с теб.

We are only making plans for Neda

2011-09-20T00:55:00.002+03:00

Двамата си легнаха и се опитаха да заспят. След малко тя усети, че нещо я лази в тъмното й го помоли да светне лампата. Той го направи, а тя скочи от леглото. От ръката й беше паднала голяма черна хлебарка, която сега лазеше по белите чаршафи. Той я взе в някакъв вестник и я изхвърли. Тя не искаше да си лягат в това легло, той също не изгаряше от желание. Решиха да се преместят в другата стая. Седяха пред камината и си говореха, докато отпиваха от чашите с малиново вино. Тя го помоли да я пази от хлебарки ако заспи. Той й обеща да го направи. Бяха заедно едва от няколко дни. След малко вече обсъждаха сватбата си, дори децата, които ще имат. Тя искаше да има момченце, докато е малко, а когато порастне детето трябвало да бъде момиче. Той се разсмя, каза й, че това е извратено. Тя се съгласи. Той й каза, че иска момиченце. После двамата решиха, че трябва да е русо със сини очи. Технически беше невъзможно, тъй като нито един от двамата нямаше, нито руси коси, нито сини очи. Седяха цяла нощ будни, изживяха цял един живот в мислите си. Дори се разбраха кой ще умре първи, макар, че и на двамата им се искаше да умрат заедно. Малко след като избраха пола на детето си, решиха и как ще се казва то – Неда.
Неда беше малко момиченце, когато започна да се оглежда за нещо по-интересно от това, което й предлагаха родителите й. Крадеше червеите за риболов на баща си, поставяше ги на асфалта и рисуваше около тях кръг с няколко капки бензин. Накрая палеше бензина и гледаше как червеите се гърчат. Харесваше й. Тя си имаше своя градина, до тази на големите. В нея отглеждаше царевица, слънчоглед и няколко бобени зърна, които така и не покълнаха. Неда страшно много обичаше да ходи на село и да лови мишки с дядо си. Когато хванеха някоя, те я пускаха в кофа с вода и я натискаха с някаква пръчка, докато гризачите се удавят. Веднъж дядо й й донесе костенурка. Неда се почувства специална, защото никое друго хлапе в квартала нямаше костенурка. Тя ходеше напред-назад и се хвалеше с костенурката си. Хранеше я с краставици и зеле. Не мина много време и се намери хлапе, което й завидя и открадна костенурката от двора им. Хвърли я в блатото и избяга. Когато Неда откри липсата на животното й, тя се разстрои много и спря да се чувства специална. Друго момче от квартала й каза какво се беше случило и тя реши, че момчетата не струват. Реши, че всички до един трябва да си платят. Неда започна да сресва косата си и да я връзва с панделка. Носеше винаги чисти рокли и бели чорапи. Момчетата бяха впечатлени. Всички до един бяха влюбени в нея. Неда се възползваше, като ги караше да ядат мравки в замяна на нейното приятелство. Един ден реши да вдигне летвата и накара едно от момчетата да си свали гащите и да седне върху таралеж. В замяна на това, той получи седмица държане за ръка. Един ден Неда откри привързаността си към котките. Връщаше се от магазина и докато дълбаеше в топлия хляб, за да изяде меката му част, тя видя едно малко рижаво котенце. Двамата се спогледаха и разбраха, че са един за друг. Неда прибра хляба в торбата и взе котето на ръце. Прибра го вкъщи и с много усилия накрая убеди родителите си да го задържи. Майка й каза да, баща й просто поклати глава. Тогава Неда за пръв път каза, че е щастлива. Върза сезал на врата на котето и го разхождаше из квартала по цял ден. Хранеше я толкова често, че скоро котката надебеля толкова, че децата твърдяха, че това е най-дебелата котка, която са виждали. Въпреки това, Неда продължаваше да е щастлива. А щом Неда каже, че е щастлива, значи вероятно е така. Затваряше се в стаята си и пееше. Живееше в собствения си свят, като всяко дете. После...
Тя отпусна ръката си, а той скочи и хвана чашата й преди да е паднала на пода и да се е счупила. Усмихна й се. Беше й обещал да я пази от хлебарки цяла нощ. Затова я зави с одеялото и застана на пост. Скоро се унесе и заспа.

пачи крак

2011-09-09T18:00:00.004+03:00

Възпявам горещите оферти и малките обяви, и водните лилии. - провикна се малкото момиченце, което все още стоеше и се взираше в табелите на кръстопътя. Притчите, които беше чувала за дървото и стареца, нямаха нищо общо със случващото се. Не можеше да намери приложение и на годините прекарани в Шаолин. От главата й струяха тонове мъдрост, въпреки пилешките мускулчета на ръцете й. Челото й се гърчеше периодично, но нито една от мозъчните й клетки не можа да й помогне при избора на дестинация. Накрая просто кичур от косата й се предаде и посочи евентуалното продължение. Може би беше заради вятъра, може би заради умората или най-накрая някое мускулче е трепнало. Момичето видя косата си и се стрелна натам, накъдето беше посочила тя. На гърба си носеше камъни от реката до която е израстнала. Не искаше да забравя родното си място, не искаше и да го напуска, затова се надяваше, че с тези камъни ще придаде някакъв познат вид на новото си обиталище. Всъщност тя не знае крайната си цел, просто продължава. Знае само, че стигне ли мястото ще го усети с цялата си същност, или може би коса. Вече беше навършила 18 години, а това според обичаите на народа й, беше достатъчна причина за родителите й, да я изгонят откъщи, да се скита по прашните пътеки, докато си намери съпруг, нов дом или смъртта си. По пътя тя хвърляше жълти стотинки, не за да успее да намери пътя обратно, а защото за нея те бяха напълно ненужни. Предпочиташе да носи камъни отколкото да си пълни джобовете със стотинки. Мина покрай някакъв старец, който я помоли за дребни. Тя просто се обърна и му посочи жълтата диря. Очите на стария светнаха и той се затъркаля надолу по пътя. Събираше монетите и си пееше. Най-накрая щеше да събере достатъчно за едно шише ракия. Момичето продължи пътя си, а старецът вечерта почина от алкохолно натравяне. Нещо стържеше в тъмнината, в импровизирания лагер на момичето. Стомахът й не искаше да приеме, че храна няма, че горските капани са празни и няма нито едно загинало животно. Сезонът не беше добър за горски плодове, също. Единственият избор, който й оставаше, беше да остърже малко мъх от камъните. Досега я беше спасявал няколко пъти, ето че и този път ще се включи по подобен начин. Извади 1-2 камъка и загриза директно от тях. Представяше си, че яде сладолед. След известно време заспа и сънува, че отново е малка и играе с децата от селото. Нищо не зависеше от нея, единственото и задължение беше да храни домашните животни вечер и да се грижи за хигиената им от време на време. Баба й я научи да играе на "пачи крак", а тя научи децата от близките къщи. Скоро всички се забавляваха с парчета прежда в ръка. Момичето тъкмо беше приключило с животните, когато вратата на двора се хлопна и тя се събуди. Отново беше в лагера, а няколкото камъка се бяха изтъркулили и я бяха събудили. Беше се съмнало, а момичето трябваше да продължи. Събра багажа си и нарисува няколко ромбоидни фигурки с тебешир, за да отбележи, че е била тук. Написа на дърветата „кур“ и си замина. Няколко птички я наблюдаваха, но не успяха да разберат какво прави, затова просто продължиха да си цирикат. По пътя всичко изглеждаше наред, пръстта си беше на мястото, слънцето – високо горе, а облаците все така сиво-бели. Няколко гущерчета прекосиха изгорялата згур, после потънаха някъде в нивата. Момичето вървеше и не мислеше за нищо, просто наблюдаваше хоризонта и чуваше как крачките и оглъхват. След няколко часа стигна малко езеро и реши да си почине. Остави раницата с камъните и седна. Отдъхна си и се наведе, за да пие вода. Чу женски глас в далечината, друг му отговори, а накрая заедно се захилиха. Момичето се прокрадна зад едно дърво и надникна към мястото откъдето идваха гласовете. Подхлъзна се и падна. Пред нея стояха две стреснати русалки, които веднага се скриха. Момичето не вярваше на очите си. Мислеше, че русалки не съществуват. Или ако съществуват те живеят само в морето и едва ли биха оцелели в това сладководно езеро. Момичето се приближи, но не намери и следа от тях. Накрая реши, че докато е падала си е ударила главата. Върна се на мястото откъдето беше чула гласовете и се напи с вода. Облегна се на близкото дърво и задряма. След малко обаче отново чу гласовете и ококори очи. Чу се плисване на вода, но в езерото нямаше нищо. Момичето отчаяно искаше да види отново русалките, искаше ги толкова силно, че й потекоха сълзи. Изведнъж дърветата се размърдаха, нивото на водата се покачи, стигна й до кокалчетата на краката, но от русалките нямаше и следа. Водната повърхност стоеше идеално гладка, докато от нея не излезе огромен сом, а на гърба му стоеше зеленикав дребен старец покрит с блатна трева. Момичето се стресна и се опита да избяга, но сомът я сграбчи с един от мустаците си. Старецът й каза, че е чул желанията й и ще ги сбъдне. Засмя се страховито и я завлече във водата. След няколко секунди момичето се давеше, а нямаше принц, който да я спаси, нямаше и супергерои. Наоколо имаше само русалки, които я наблюдаваха любопитно. Речния дух, който я беше завлякъл я приветства с добре дошла, каза й, че това са новите й сестри. След което й посочи русалките. Момичето с изненада установи, че вече не се дави, а на врата й бяха изникнали хриле. Краката й липсваха, на тяхно място имаше прекрасна зеленикава, делфинова опашка. Вечерта всички в езерото се бяха събрали, за да отпразнуват появата на новия член на семейството. Момичето-русалка се радваше с тях, чувстваше се като удома си, липсваше и само едно – камъните. На следващия ден тя помоли огромния сом да се опита да й ги донесе, а той се изстреля към повърхността и след малко се върна с камъните в уста. Новите й сестри пък я научиха да прави наводнения, като къса парчета от косата си. Предупредиха я, че кожата й никога не трябва да изсъхва, защото в противен случай ще умре. На вечеря тя научи всичките си сестри да играят „пачи крак“, а на другия ден се постара и самодивите в гората да знаят как се играе, като им изби от главата, че това всъщност било вид гъба.

нещо ли е, нищо ли е, и аз не знам

2011-09-09T00:13:00.003+03:00

Всичко е променено. Дърветата растат надолу, нощният въздух ме разбужда вместо да ме приспива, дори спрях да се надявам, че някой друг ще умре тази вечер вместо мен. Това определено не е щастието. Когато заспя сънувам, че вървя по невидимо въже опънато между някакви небостъргачи. Около мен прелитат пътнически самолети и се разбиват в нищото. Сякаш има някакво невидимо защитно поле, което ме пази. А по принцип не сънувам, дори да го правя, на сутринта не помня нищо. Точно като много лошо пиянство. Отгоре хората изглеждат толкова малки, разхождат се между пръстите на краката ми като търкалящи се бонибони. Дали някой долу може да промени живота ми, достатъчно е само да ме забележи. Но едва ли. Точиците вървят надолу и нагоре, а улиците изглеждат като колби, които ту се пълнят, ту се изпразват. Палитра от цветове, а аз съм някъде там, другаде. Стига дрога. В университета ни карат да бъдем реални, да описваме истинския, живия живот. Когато дам свобода на мислите си угасвам. Сякаш някой гаси лампичката в главата ми. Седя си на нула и когато дойде моментът се включвам.
Обичам сладоледът да е студен, а чайът – топъл. Не е нещо, което можеш да промениш, да си поиграеш с него. Защото сегашното поколение обича да разчупва нещата, да ги смесва. Аз съм малко остарял. Не че не се напивам с бира, даже ми е много лошо след това. Понякога бягам, когато трябва да вървя и обратното. Подскачам във въздуха без причина и падам. Попитайте пингвините, те са ми приятели.
Батман отново е в Готъм сити. Сложил е костюма си и се приготвя за поредната нощна смяна. Дали някога ще се насити на геройства, дали ще свали маската и ще каже: Мамка му, стар съм, искам да си почина. Друг да върши геройствата. Напускам.
На кой ли ще даде оставката си, къде ще се скрие, когато заплачат децата? Все едно, вълните ще продълцават да се блъскат в шибания бряг. Слънцето изгрява и ми донася само умора. Изплувам от информационната емисия и се чувствам толкова дезинформиран, че съм по цял ден пред гугъл. Искам да правя прави линии, напред-назад и после да се връщам. Чудя се на хората как могат да лежат и да сънуват, през нощта, когато творя. Чудя се, но се надявам да имате хубави съниша.

Кралят на бананите

2011-09-01T01:51:00.002+03:00

Кралят на бананите е ненаписан разказ, чийто думи плуват в пространството. Той се крие в тъмното, ходи по самотните кътчета на нощта, но денем продава банани. Не е чернокож и няма бяла брада, която да му придава мъдър вид, но за сметка на това кралят на бананите може да ти даде всякакъв съвет. Често го бъркат с торбалан, заради самотния аутлук и чувала с банани преметнат през рамо, дори веднъж едно дете се разпищя, докато майка му си купуваше едно кило „Чикита“. Кралят на бананите не се побира върху белите листи, нито в умовете на хората. Той е поредния въображаем другар, който те изпраща до вкъщи, поредния реалист седнал пред бутката за вестници. Кралят на бананите не е монарх, няма си богатство, нито корона, кръвта му не е синя и не брои пари пред свещника вечер. Няма претенции дали се побира в рамките на някоя класа. Когато си ляга, той заспива, няма излишни мисли, а чувствата му се разпръскват към всички, защото се прави на хипи. Кралят на бананите е мечта.

the zone

2011-08-19T19:05:00.001+03:00

Тялото ми трябва да диша, за да живее, умът ми – да се развива. Но живея на място където винаги ютията е забравена включена. Играя ролята на обща стена, където всеки оставя посланията си за следващия преминаващ през стаята. Искам просто да намеря някаква работа и да съм самостоятелен. Искам да мога да слагам фалшивата усмивка и да имам сили да карам други да се усмихват. Писна ми да ми казват какъв мъж не съм, искам да чувам какъв мъж съм. Да си купя колело и да обикалям града, да въртя педалите и в зъбите ми да се блъскат мухи. Да чувам музика в ушите. Искам да усещам шибания вятър, стига с тоя задух! Понеделник, вторник, сряда... дори не знам какъв ден е, каква дата. Знам само че Юли ще свърши някъде през Семптември, а Септември свършва чак през Май. Събуждам се 2 пъти в годината, 2 пъти дишам. После заспивам и губя времето на хората със себе си, губя себе си с хората. Играя на развален телефон със себе си. Животът бил игра, а „Играта на играчките“ е в 3 части. Аз съм играчка – играчка в ръцете на жена, на порастнало момиченце.
Тази жена пуска пералнята, напълнила я е с чаршафите си. Напъхала е всичките си дрехи, сложила е и усмивката си там. Трие ме от леглото си, трие ме от деня си, трие ме от стената си във фейсбук, а накрая трие и себе си. Започва наново, с чисти чаршафи, дрехи и бяла стена. Аз не започвам, аз се съвземам.

Ливада

2011-08-17T01:15:00.007+03:00

Лежах на шибаното легло, което си мислех, че съм забравил в онзи запустял град, който бях изоставил, а той през времето в което ме е нямало се е напълнил и разкрасил до неузнаваемост, та чак и станал град номер едно за живеене в БГ. Гледах тавана, после гледах стената, но онази във фейсбук, после пак гледах тавана и се чудих как да изпразня изпълнения ми с безработица ден и после да го напълня с нещо по-хубаво. Нищо не ми идваше на акъла. Молех се заспалия ми брат да се събуди, но той не го правеше, после се молех заспалата ми приятелка да се събуди, но и тя не го правеше. Накрая загубих надежда, и точно в този миг се появи баща ми, който ми предложи да отидем на село. Направо скочих в някакви шорти и метнах тениската. Качих се в колата и казах на баща ми, че е забранено вече да пуши, докато кара. Той дръпна от цигарата и каза, че още го обсъждат. Запали колата и потегли. Баща ми винаги е бил наясно с всичко, а този факт няма как да не направи впечатление на всяко дете, затова когато бях малък си мислех, че е гений. След няколко прави отсечки и 2-3 мигача бяхме на околовръстното. Спряхме на бензионостанцията и докато баща ми се разправяше с пича на колонката, аз наблюдавах останалите служители. Единият псуваше, явно не беше доволен от работата си, а останалите се скриха под дебелата сянка и пиеха големи глътки студена, минерална вода. След няколко минути татко ми се върна в колата и потеглихме. За пореден път ми показа, че не може да кара бавно и че за изпреварването на колона автомобили не ти трябва лентата в отсрещното да е празна. Всъщност винаги съм имал усещането, че летя, когато съм в колата с него. Не е като да не сме имали инциденти, но татко ми е най-добрия татко на света! Всичко се преживява след това. Та продължихме по пътя за село, а аз се радвах като малко дете на всичко, което липсваше в ежедневието ми. Видях няколко кокошки с петел, видях магаре и един гордо изправен щъркел, който ни приветстваше за добре дошли, кацнал в гнездото си върху стария телефонен стълб. Преди да стигнем минахме през селото преди нашето, а там хората ни гледаха сякаш сме единствената преминаваща кола от седмици насам, няколко циганчета ни махаха, а възрастни старци ни се усмивхаха с беззъбите си усти. За миг се почувствах като изследовател стъпил в непознатите земи. И накрая пред нас се показа табелата „Ливада“. Мисля че чак в този момент осъзнах колко красиво име има селото ми. Преди винаги го бях свързвал с левада, което е производно на ляв, което пък от своя страна е нарицателно за гей, педал, некадърник или обществено-партийна ориентировка към социални промени. С две думи не ме кефеше. Пристигнахме пред вилата, където видях усмивката на баба ми, насълзените очи на дядо ми и дебелите крака на сестрата на баба. Винаги ме е учудвало колко много дебели могат да бъдат. В последствие забелязах и висналите меса на баба и беззъбата уста на дядо. Осъзнах колко остарели са. Май, че всяка среща с тях води до подобно осъзнаване, напоследък. А ако се задържиш при тях за повече от половин час се заговаря и за смърт. Бяхме отишли на село, за да залепим някакъв бидон на дядо ми. След половин часов спор с баща ми, дали е по-изгодно да купиш лепило за 5 лева или нов бидон за 10, дядо седна и започна да мърмори за нещо друго. Учудих се, че този път не ме пита дали не съм „научил“ цигарите. Мисля, че най-сетне се беше примирил с мисълта, че аз няма да пропуша. После продължи да спори с баща ми за нещо друго, помърмори на баба, която като работна пчеличка обикаляше насам-натам и събираше багаж, който да ни прати за Бургас. А лелята на баща ми се смееше отстрани и ми подаваше сигнали, за да се посмея и аз. По едно време потърка ръката ми, за да види дали татуировката ми ще се изтрие. Уви, не се изтри. След общия извод, че в старостта няма нищо хубаво баща ми ме хвана за яката и ме поведе към колата. Баба ми каза „на баба хубавото дете“ и аз се почувствах сякаш съм най-хубавото дете на земята след брат ми, нищо, че съм на 23 и отдавна имам брада. Излязохме от селото, а щъркелът стоеше все още изправен. Баща ми показа, че всъщност колата може да развива много по-висока скорост от тази, която бях виждал, а аз се опитвах да се отлепя от седалката. През цялото време наблюдавах малките неща. Усмихвах се. Онзи ден едно момиче ми каза, че щом виждам малките неща значи съм щастлив човек. Но аз не се усмихвах защото ги бях видял, усмихвах се, защото си мислех, че има с кой да ги споделя. Представях си как ги споделям на този човек и усмивката ми не слизаше от лицето. Бях се излъгал, защото до края на деня не успях да ги споделя с никой. И после осъзнах, че съм се излъгал втори път, защото имам блог и мога да ги споделя с всички.

скок-подскок

2011-08-14T21:22:00.002+03:00

А: Можеш ли да летиш?
B: Не.
A: Мислех че можеш...
B: Мога да скачам нависоко, ако това се брои.
A: Не.
B: Еми, сори.
A: Нищо. Ще гледам мухите.
B: Чувал съм го и преди. Лежах си вкъщи и гледах телевизия, когато на вратата се потропа. Беше някакъв непознат и реших да го игнорирам. Та този човек седя и гледаше мухите хванати на B: мухоловката на вратата. В един момент дори започна да си припява „ще гледам мухите, ще гледам мухите“.
A: Ами то си е интересно. Преди имах муха, но умря. Задуши се в чашата с която я заклещих.
B: А мъжът накрая си тръгна. Мисля че мухите му омръзнаха.
A: Защо не му отвори?
B: Че какво ще си говоря с непознат?
A: Какво си говориш с мен.
B: Теб те познавам.
A: Да, от 10 минути.
B: Е, помислих, че ще ми е интересно да си поговорим.
A: И аз помислих, че можеш да летиш.
B: Крилата заблуждават понякога.
A: Фалшиви са нали?
B: Фалшиви? Не! Просто са пластмасови.
A: Тоест фалшиви.
B: Това, че не летят не ги прави фалшиви. Купени са от магазин. Имат си марка, цена, етикет, баркод, което ги прави напълно оригинални.
A: Като малък бях много бърз. Когато бягахме по физическо, имах чувството, че летя. Оттогава ми е мечта да полетя.
B: И си търсиш някой да полети с теб?
A: Не.
B: Ами защо толкова държиш да мога да летя?
A: Защо толкова държиш крилата ти да не са фалшиви.
B: Защото не са!
A: Имам мускулна треска.
B: От какво? Мама ми е казвала, когато тренирам...
A: От глупости, от спорене с хората. Имам мускулна треска от хората. Мозъкът и той ме боли.
B: Напиши си го на тениската.
A: Защо?
B: За по интересно.
A: Ъ.. Ти наистина не можеш да летиш. Само се правиш на интересна с тези крила. Поне в приказките вярваш ли?
B: Няма да ти отговоря. Започна да ме обиждаш.
A: Извинявай. Дано скоро ти мине и преглътнеш обидата.
B: Късно е, щетата е нанесена.
A: Шегуваш се..
B: Да.
A: Наслади му се.
B: На кое?
A: На вятъра, не го ли усети?
B: Крилата ми се размърдаха.
A: Значи все пак не са фалшиви.
B: Очевидното понякога лъже.
A: И децата лъжат.
B: А комарите хапят.
A: Истина. Кажи болница.
B: Защо.
A: Просто го направи.
B: Няма.
A: Защо ме заговаряш щом не искаш да си играем?
B: Помислих, че си интересен. Имаш цветна ръка.
A: И аз си мислех, че можеш да летиш.
B: Разбрах го това вече.
A: Ами направи нещо по въпроса.
B: Ще скоча от скалата.
A: Нямам търпение.
B: Добре бе.
A: Не, чакай.
B: Какво.
A: Ето ти един бонбон.
B: Благодаря.
A: Хайде скачай.
B: Сбогом.
A: Поздрави горе.
B: Познаваш ли някой.
A: Познавам Бог.
B: Луд си.
A: Само в сряда.
B: Днес е събота.
A: Така ли? Значи е започнало да избива и в събота.
B: Говори ми.
A: Щеше да скачаш.
B: Щях и да родя веднъж, но абортирах.
A: Страх те е..
B: Не ме е страх.
A: Скачай де. Само дето те е страх. Страх те е и да живееш.
B: Не те ли е срам, че ме подтикваш към самоубийство.
A: Живей тогава, ама не, не ме е срам.Такава им е работата на дяволчетата.
B: Сигурно има 300 метра до долу.
A: Може и повече.
B: Няма да скоча.
A: Скука.
B: Аз да не съм представление, намери си друго занимание.
A: Добре.
B: Какво правиш?
A: Търся си занимание. Занимание, занимание... а ето.
B: Какво?
A: Ще гледам мухите.
B: В един разказ един пич се превръща в муха и се прибира вкъщи, а там майка му си е сложила от онези специални колани и изнасилва баща му. Та след като жужа жужа наоколо потресен от гледката, майка му го отрепа с един вестник.
A: Хубав разказ.
B: Да. Поучителен.
A: Харесваш ли Батман?
B: Батман на Тим Бъртън или този новия?
A: Идеята за Батман.
B: Харесвам повече жокера.
A: Мисля, че не те харесвам. Всъщност съм сигурен.
B: Ами да скачам тогава?
A: Скачай.
B: Скок!
A: Подскок.

Пране

2011-08-12T01:26:00.005+03:00

Грубите ръце на госпожа Коен вадеха дрехите от пералнята, когато синът й Давид се прибра. Той затвори входната врата и поздрави весело майка си. Каза й, че носи добри новини и я накара да отгатне какви са. Тя направи няколко опита, но не успя да познае. Нито си беше намерил работа, нито беше избрал учебно заведение, където да продължи образованието си. Синът й бръкна в джоба и извади лист хартия, беше повиквателна. От онези бели листи, които те пращат в един съвсем друг свят – светът на войната. Момчето се похвали, че най-сетне ще бъде полезен. Госпожа Коен понечи да каже нещо, но успя единствено да преглътне звучно. Тя гледаше детето си с притеснение, пред очите й се появи докторът, който беше извадил Давид на бял свят. Мъжът в бяло й честити, каза й, че си има здраво момченце после изчезна. Пред нея отново стоеше синът й. Той гледаше с очакване майка си. Тя затвори очи и постави китката на челото си. Давид я попита какво не е наред. Госпожа Коен го попита дали е сигурен, че иска това. Той я погледна учуден и й каза, че именно тя го е подтиквала винаги да се изправя смело пред неизвестното. Тя не успя да каже повече нищо, събра прането в един кош и излезе на балкона. Опита се да се отдалечи от случилото се, опита да затвори съзнанието си за емоции и мисли. Винаги се е показвала силна пред сина си, трябваше да го направи и този път. После чу децата играещи на площадката пред блока – „ти гониш“, „не, ти гониш“. Те бягаха около люлките и пързалките, прескачаха катерушки и се смееха. Госпожа Коен присви очи, усети болката изкачваща се по тялото й и от очите й потекоха сълзи. Веднага бръкна в коша за пране, извади първото нещо, което хвана и скри лицето си в топлата и влажна дреха. Тази топлина сякаш успя да я отпусне още повече и тя зарида, както може да го направи само човек, който дълго време е крил емоциите си.
Няколко седмици след това госпожа Коен стоеше пред масата за гладене и буташе ютията от единия й край към другия. Гладеше бяла военна риза, която си личеше, че отдавна е изгладена. Зад нея стоеше черен сак пълен с дрехи. Тя обърна за пореден път ризата и започна отначало. Повдигна леко ютията и натисна един от бутоните. Извднъж от ризата се издигна пара, която се заби в лицето на жената. Госпожа Коен пое дълбоко въздух и се опита да се усмихне. Изпъна мускулите на лицето си, за миг се усмихна, но като освободен ластик устата й се върна в първоначалната позиция. Натисна силно ютията към масата, облегна се на нея и притвори очи. В този момент Давид излезе от банята подсвиркайки си. Госпожа Коен усети, че сълзите й напират. Тя отскочи от ютията и я изключи. Пое дълбоко въздух, напрегна се и се усмихна. След това занесе ризата на сина си, като дори му помогна да си я закопчае. Давид забеляза напрежението в майка си и се опита да я успокои. Каза й, че ще направи всичко възможно, за да запазят обещаната им земя. Госпожа Коен се отдръпна леко, сложи ръцете си на раменете му, погледна го в очите и се усмихна. После се повдигна леко на пръсти и го целуна по бузата. Погали го по косата и му каза, че винаги е бил добро момче, после добави да не я разочарова и да се пази. Давид й каза, че не иска сълзливи истории и че няма нужда да го изпраща до гарата. Тя се съгласи и оправи идеално изгладената му яка. Той дооблече униформата си, прегърна я, взе сака и излезе. Ъгълът, който яката беше оформил е последното нещо, което тя видя в сина си. Госпожа Коен помнеше този ъгъл и често го сънуваше. В началото сънищата й бяха предимно кошмари, но с течение на времето нещата поотихнаха и тя започна да води нормално ежедневието си. Всеки петък излизаше на пазар с приятелки. Следобедите се събираха и обсъждаха комшиите в блока, а в някои съботи ходеха на басейн, където заглеждаха спасителите. Госпожа Коен знаеше, че момчето с червени шорти е не по-голямо от сина й, но това не я спираше да си въобразява разни неща с него. Писмата от Давид пристигаха през седмица, затова тя беше спокойна. В тях той пишеше колко много му харесва военния живот, че най-сетне всичко е организирано и подредено.
Една сутрин, докато госпожа Коен вадеше прането от пералнята, на вратат й се потропа. Тя отвори, а гледката пред нея я накара да иска да умре, да се свие в малка точица и да изчезне от лицето на земята, да не съществува и да не чувства нищо. Пред нея стоеше мъж в униформа, който по нищо не приличаше на сина й. Той я успокои, помоли я да влезе и й разказа как е загинал синът й. Разказа й за това какъв герой е и колко медала ще получи, как всички граждани на Израел ще се гордеят с него и на колко паметника ще бъде изписано името му. Госпожа Коен изпрати посетителя си и затвори вратата след себе си. Свлече се на теракота и заплака толкова силно, че в съседните апартаменти я чуваха със сигусност. За пръв път спря да й пука, за првъ път тя извади всичко навън. Но вече беше късно.
След няколко дни тя получи сина си, чист и спретнат, с идеално изгладена униформа, точно както го беше изпратила. Само че този път, той беше загубил онова дихание, което кара хората да изглеждат живи. Беше изгубил борбата в себе си, вече нямаше за какво да воюва. Всъщност нямаше нищо, защото самия него го нямаше. Въпреки чистия му вид госпожа Коен го съблече и изми наново. Спомни си как го е къпала в синьото му корито, докато е бил бебе. Спомни си и други неща. После го подсуши и го облече с изгладената униформа. Ъгълът на яката му беше същия, лицето му – същото. Само на на нея й се струваше променен. Изглеждаше някак по-малък, изпънат на леглото. Тя поглади яката му с ръка и се обади на погребалната агенция.

Мълчанието е злато. Go.Be.Love са комунисти.

кавърма

2011-08-06T16:28:00.001+03:00

Всички паяжини са пълни със самота. Седят и чакат в тъмното, за да прегърнат жертвата на господаря си. А той идва бързо, бил е скрит зад ъгъла. Притичва и дозавива живото, за да го превърне в ордьовър. Наслаждава му се с дни и винаги отхапва първо главата, като богомолка, като жена...
През това време слънчогледите поглеждат надолу. Вече са узрели и чакат някой да си прибере реколтата. Цял живот са наблюдавали слънцето, чакали са го да изгрее, изпращали са го, когато е залязвало. И един ден забелязват земята – приземяват се, също като хората. Ние по същия начин се раждаме и летим в облаците, наблюдаваме слънцето, един ден узрязваме и забелязваме земята, за да се потопим в нея, за да изчакаме някой да прибере реколтата.
Влакът спира на следваща гара, а там ни чака линейка, защото организмът не винаги издържа на жегата. Добре дошли в центъра на Вселената! Изкарват сравнително млада жена и я слагат да легне на някаква пейка. Влакът потегля, жената колабира. Бяла пяна.
След 2 минути забравихме жегите. През прозореца влиза и вятър, и една жирафска глава. В крайна сметка всички сме наркомани.
А таванът е бял, понякога се върти, полилеи падат и убиват враговете ни. Понякога пием чаши с отрова, понякога заживяваме щастливо с изгорите си, но винаги сме смели и добре възпитани. Героите са си типизирани отвсякъде. Ако Левски носел маратонки...
Ботев – каска.
Аз не съм камък и не съм стоик, не обичам да чакам, не обичам да стоя сам, да хващам мухъл, плесен, котлен камък и прочие. Често ме полазват мравки и изчезвам. Изчезвам защото бягам бързо, а избягам ли много трудно се връщам.
Празнота.
Закъснях с 2 седмици. Родих се 4 килограма с жълтеница, седях на слънце една седмица и се оправих. Леко съм слънчасъл.
И въпреки всичко, бих те чакал като камък, увас, унас, където кажеш, на слънце, на дъжд и под козирка. Ще те чакам, сам, с други хора, с паяци и чакали. Ще те чакам да се върнеш и да бръкнеш в мен, но не по онзи извратен и мръсен начин, а чисто и платонично. После аз ще бъркам в теб, вече по другия начин и всичко ще е цветя и рози или пепел от рози, или кавърма с много праз и сланина.

Too much Ефизол will kill you!

2011-08-04T04:11:00.001+03:00

Навън дъждът ръмжи, а няколко стени играят със балон, пълнят го със въздух и го пускат да лети, за да следят отблизо вятъра, който развълнуван го поема и го мята на високо, като сто килограмова гюлетлъскачка. Белите коси са вътрешното състояние на обект от мъжки пол, тоест аз. Белият ми дроб клокочи бавно, иска да излезе и да поръмжи в дъжда. Стоп, чакай, телефонът ми звъни.
Ало.
Виждал ли си ми гащите?
При мен са.
Донеси ми ги, като идваш.
О.К.
Ай.
Ч.
Опитах се да се свържа с висшите сили, но черните и силни коси ме задушиха. Хванаха ме за краката и обладаха тялото ми. Почувствах се слаб, и как няма? Всеки изнасилен се чувства слаб. Когато редактирам, предните редове ще ги махна.
Някога веднъж в устата ми валеше дъжд, после се показах отначало и погълнах огледало. Почуках два пъти за щастие, но никой не отвори, а къде ли съм загубил вещите на предните вълнения? Отзад!
Всички седалища са отзад.
Тялото ми е показалец. Бялото на очите ми прилича на призрак. Нямам ирис, лявото полукълбо от мозъка ми е превзето от тролове, а лилипутите владеят дясното. Първото нещо което направиха беше да се обединят и да убият Батман, който беше предния владетел. След като го хванаха и завързаха. Извадиха торба с дъвки турбо и започнаха да дъвчат. Мачкаха картинките и пълниха устата му, докато накрая просто не остана място. Раздъвканите дъвки напъхаха в носа му и го гледаха как се задушава бавно. Всичко свърши бързо. Нито Жената-котка, нито Робин успяха да му помогнат. Аз наблюдавах, щото в началото ми беше все тая. Вече не ми е, искам да съм герой, а не лилипут или трол. Всъщност съм доволен и на Татко Смърф. Викам им, влезте, малко е разхвърляно, ще извинявате. Те викат, няма проблем. Влязоха и взеха да бутат дърветата, да строят магистрали и тогава усетих накъде отиват нещата. После убиха и Батман. Отвориха няколко бъчви с мерло и се напиха зверски. Халюцинираха малко, после се състезаваха, кой ще глътне по-мощна мълния, но светлината бързо успя да ги заслепи и откаже. От калта изникнаха чудовища високи 6-7 фута и унищожиха всички банани наоколо, после погнаха и царевицата. Точки, запетаи, нищо нямаше значение, стига устите им да бяха пълни със слюнка и слуз от убитите растения. Няма надежда за обладаните. Нито екзорсизъм, нито вишни биха ме спасили. Бийтълджус, Бийтълджус, Бийтълджус!
Живите хора игнорират странното и необичайното.

сряда

2011-08-03T02:14:00.004+03:00

Влажен и лепкав въздух, няма никакъв вятър. Двамата сме покрити с кал, защото обичаме да играем различно от останалите деца. Тя иска да си направи палто от кожата ми, аз искам да я удуша и да сложа главата й на стената си, вместо ловен трофей. Да вдишваш е толкова по-яко от това да издишваш. Мили Боже, ако те има, моля те, пусни вятъра!
Лежа на леглото си и слушам звуците на различните ми органи, не съм готов да умра. Обаче си мисля, че като съм се раждал не съм бил готов и да живея. Толкова непрофесионално подхождам към всичко, че се чудя какво правя и защо го правя.
Всичко е място и време, всичко остарява и изчезва. После се учим да живеем без тези, които обичаме. Как да остана завинаги? Не съм Достоевски...
Вчера пътувах във влака и видях дъга, беше хубаво, но не беше специално. Вече можем да имаме дъга на десктопа на телефона си. Човек присвоява всичко. Когато му се приисква отваря гугъл и намира каквото му трябва, за да го присвои. Напоследък, дори аз се усещам как си присвоявам думи. Написвам нещо и решавам, че щом съм подредил думите по някакъв начин, те ми принадлежат и всеки, който ги подрежда по същия начин трябва да ги слага в кавички. Радвам се, че мислите ми ви харесват, ако искате им слагайте и запетайки, защото мен не ме бива в пунктуацията, ако искате ме цитирайте, ако искате недейте. Аз днес не мога да пиша, прекалено е горещо.
Сили уърлд. Фрийдъм ис джъст ъ уърд, пийс ис джъст ту фингърс, тейк доуз фингърс енд шъв дем ъп йор асс. Поназнайвам малко английски.
Ха-ха! Вятър! Той ме чу и пусна вятъра, може би съм с връзки. Тийч ми хау ту дъги!
Яко щеше да е ако вместо веднъж в годината изключваме осветлението за час, отивахме някъде сред природата за седмица без технологии, без батерии и свирещи гаджети. Апък който загине – отпиши го. Каквото сабя покаже. И спрете да качвате шимейли, човек не може да се наслади на тишината от толкова глупотевина.
И защо квартероните са винаги къдрави?
В един филм се казваше, че ако един мъж е държал пушка, ръцете му винаги ще си спомнят усещането. Няма значение дали след това ще обича някоя жена, ще построи къща или ще сменя памперсите на сина си, ръцете му винаги ще искат пушката...
Същото е и с писането - винаги си изгубен и обречен, като в пустиня.

back to black

2011-07-24T17:06:00.003+03:00

Може би щеше да е по-хубаво ако яздехме жирафи вместо коне и ръцете ни имаха ципи между пръстите, за да плуваме като риби. Не искам хриле, искам да си дишам чистия въздух високо в планината, но искам и да се гмуркам, пък дори и да трябва да изплувам от време на време. Забрави за кислородните бутилки, някак си не е естествено с тях. Забрави и за плавниците, имам си ципи. После излизам на повърхността за поредната доза въздушни съставки и някакъв облак ме хваща за ръката. Изтегля ме нагоре и ме кара да замръзна. Температурата пада изведнъж, а аз съм вътре в облака. Той ми се насища и ме пуска. Не съм искал да летя, а вече падам. Цъмбурвам във водата и всичко се замразява от мен. Така действам аз – заразително.
Липсваше ми пясък между пръстите, сега и водата се втвърди. Като настроението ми, което преминава постоянно от течно в твърдо състояние и обратното, без предупреждение, без паника. Газообразно е в главата ми, еднообразно.
И се разглобявам на части, просто и за разнообразие. Наблюдавам се в огледалото, наблюдавам как парченцата се разделят и се опитвам да запомня местата на всички, за да се сглобя след като ми омръзне. Очите ми подскачат по плочките и се удрят в стената, отскачат, а малкия ми брат си играе с тях сякаш са гумени топчета. Ръцете ми се катерят по дърветата и се преструват на клони, после се хващат за краката на бухал и отскачат върху някаква сърна, за да се превърнат в рогата й. Краката ми заравят пръсти в пясъка, така и не разбрах какво се опитаха да бъдат, липсваше им мозък. А мозъкът ми искаше да е пакет спагети и се разви и изсъхна. Мечтата на сърцето ми беше да бъде найлонова торбичка, но нямаше как да стане, след като на мода бяха платнените. Отчаяно се опитваше да сбъдне мечтата си и в същото време да е някак егологично. Накрая от чудене се пръсна и опръска спагетите със соковете си. Ушите ми пък се преструваха на миди и се опитваха да изработят перла. Не успяха, но успяха да потънат в морето и да не чуя никога нищо повече от тях, както и от всичко друго. Носът ми стана зурла, а от ноктите ми стриха прах, за да направят лак за нокти. Забравих за другите, явно не съм от най-наблюдателните. Омръзна ми. Свирнах с уста, за да събера всички обратно, но никой не се върна. Останах една уста, която да плямпа без смисъл, без мозък, без сърце и без чувство.

Музика и държава

2011-07-20T00:11:00.002+03:00

Едно цитатче, от една книжка, която започнех днес.. намирам нещо общо :)

Всъщност отношението на нашата култура към музиката има още един прастар и високо почитан образец, комуто играчите на стъклени перли засвидетелстват голямо уважение. Спомняме си, че в приказната страна на китайските "древни императори" на музиката била отдредена водеща роля в светския и духовен живот, благосъстоянието на музиката се отъждествявало с благосъстоянието на културата и морала, дори на империята, а диригентите трябвало строго да бдят за съхраняването и чистотата на "древните тоналности". Замирала ли музиката, това било сигурен признак за залез на управлението на държавата. И поетите разправят страшни приказки за забранените, дяволски и отблъскващи небето тоналности, например тоналността на Цин Шан и Цин Чъ, "музиката на гибелта", при чието греховно подемане в императорския палат небето веднага притъмняло, стените затреперали и рухнали, погълнали владетел и царство. Вместо много други думи на древни автори ще приведем тук няколко откъса от главата за музиката в "Пролет и есен" на Лю Бу-уей.
"Произходът на музиката е твърде далечен. Тя възниква от отмереността и се корени във великото единно начало. Великото единно начало създава два полюса: двата полюса дават силата на тъмното и светлото.
Когато в света цари мир, когато всички неща са в покой и в превращенията си всички следват своя предводител, тогава музиката може да бъде съвършена. Ако страстите и ламтежите не вървят по неверни пътища, тогава музиката може да се усъвършенства. Съвършената музика има своите извори. Тя се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта - от смисъла на света. Затова за музиката можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света.
Музиката се крепи на хармонията между небе и земя, на съзвучието между мрачно и светло. Държавите, които клонят към заник, и хората, узрели за гибел. разбира се, също имат своя музика, но тяхната музика не е ведра. Затова: колкото по-крещяща е музиката, толкова по-меланхолични стаат хората, толкова по-застрашена бива страната, толкова по-дълбоко потъва владетелят. По този начин чезне и същината на музиката. Това което всички свети владетели са ценели в музиката е нейната ведрост. Тираните Дзуе и Джоу Цин държали на крещящата музика. Те смятали силните звуци за красиви и въздействието им върху масите за интересно. Стремели се към нови и странни звукови ефекти, към тонове, още нечувани от никое ухо; тези тонове се мъчели да се надвишат взаимно и прекрачвали мярка и цел.
Причината за упадъка на държавата Чжоу е в откриването на магическата музика. Такава една музика е достатъчно шумна, но в действителност много далеч от музикалната същина. И тъй като се е отдалечила от същината на истинската музика, не е ведра. А щом музиката не е ведра, народът мърмори и на живота се нанася ущърб. Всичко това става защото не се разбира същината на музиката и се търсят само крещящите звукови ефекти.
Затова пък музиката на благоприличните векове е спокойна и ведра и управлението им - сдържано. Музиката на една тревожна епоха е неспокойна и мрачна, управлението й - погрешно. Музиката на една залязваща държава е прочувствена и тъжна, а управлението й - застрашено."

Херман Хесе "Игра на стъклени перли"

Сън

2011-07-17T20:20:00.002+03:00

Няма място в почвата за нас, гробищата отдавна приключиха дейността си. Сега всички чакаме да полетим с вятъра от своите урни. Мики Маус е нашият Бог, който д-р Мабузе накара да възкръсне от мъртвите и да се върне тук сред нас, за да царува. Но всичко е просто сън, както е сън и животът. А Трой беше малко момче, когато родителите му се разделиха. Майка му искаше да осигури добър живот на детето си, затова се отдаде на работата. Купиха си хубава голяма къща в скъп квартал, красива кола и много, много забавления. Трой получаваше всичко, което поиска. Само, че той не искаше почти нищо. Искаше вниманието на майка си, но получаваше внимание единствено от бавачките си. Искаше да вижда баща си, но той имаше ограничителна заповед и не можеше да се доближи на по-малко от 500 метра от къщата им. Трой израстна без баща, а майка си виждаше само вечер преди да заспи. Тя никога не му чете за лека нощ, никога не го носи на ръце и никога не му каза, че го обича. Въпреки това Трой порастна, защото нищо не можеше да спре хормоните му да се развиват, дори липсата на любов. На 13 се влюби за първи път, но толкова се притесняваше от момичето, че никога не успя да я заговори. После се увлече по музиката. Искаше да свири на китара в рок банда, да бъде известен. Трой се срамуваше от тази си мечта, защото не го биваше в свиренето, не го биваше в нищо, с което се беше захващал. През целия си живот той обичаше майка си, но в същото време я съжаляваше, защото според него тя не живее пълноценно и прохабява живота си. Ненавиждаше пасивността на баща си, който беше виждал едва няколко пъти. Страхуваше се, че може да стане такъв като него. Трой беше наистина умен, но рядко хората разбираха това, защото той пазеше всички добри идеи за себе си. Въпреки всичко той беше любимец на съучениците си, защото ги снабдяваше с хапчета. Трой имаше хапчета оцветени във всички цветове на дъгата. Взимаше ги от някакъв познат в болницата и ги продаваше в училище. Всички се правеха, че са му приятели, всички се държаха добре с него. Усмихваха му се по коридорите, поздравяваха го, дори понякога непознати момичета му сядаха в скута, за някоя безплатна доза. Тези номера не вървяха при Трой. С парите, които изкара, си купи фотографска техника и започна да снима хората в парка. Той ги снимаше тогава, когато те не подозираха. Когато личностите им изпъкваха на лицата, когато бяха самите себе си. Трой ми беше приятел, най-добрият приятел. Затова понякога се мразя, че не разбрах какво е смятал да направи.
Събудих се една сутрин и за 10 минути бях успял да се скарам с родителите си. Имах спешна нужда да взема нещо и отскочих отсреща при Трой. От бърлогата му се носеше силна музика, почуках няколко пъти, но той не ми отвори. Затова взех скритият му резервен ключ и отключих. Когато влязох в стаята му я намерих празна. Пристъпих напред и спрях уредбата, а когато се изправих се озовах пред огледалото. В огледалото видях себе си, а зад мен беше Трой, който се клатеше зловещо, висящ от тавана на въжена примка, зад входната врата. Стреснах се и се обърнах, след това отскочих назад и съборих нощтната му лампа. Личеще си, че е мъртъв от часове, нищо не можех да направя. Опитах се да го повдигна, да го сваля, но нямаше смисъл. Излязох, заключих и се прибрах вкъщи.
После се събудих, всичко е било просто сън, както живота...

Crippled (история с вентилатор)

2011-07-15T23:57:00.001+03:00

И сега вентилаторът върти напразно, защото нея я няма, а на мен през нощта температурата ми е приятна. Въпреки това въздушните струи се гонят из стаята ми и носят спомени от миризмата й. Когато е статичен въздухът е скучен. Когато ми е скучно - пиша.
А сутринта тя сложи ръцете си върху лицето ми и затвори очи. После прокара пръсти по устните ми, носа, веждите. Каза, че ако е сляпа и трябва да ме види чрез ръцете си, ще поиска да ме целуне. Каза, че досега не е била с писател, че не разбирам от музика, но ако спечеля няколко баса срещу нея ще се омъжи за мен. Тя не иска да се обвърже с мен във фейсбук, нито да ме държи за ръка пред приятелите си. Тя иска да отиде на плаж, за да й изчезнат пъпчиците от колата маска на ръцете, да се научи да скача на лентата, която е много по-удачна за теглене на автомобил, отколкото за скачане. Иска да рисува по небето.
После ми каза, че е време да се науча да я къпя и да й суша косата, за да може един ден ако се случи инцидент и осакатее, да има кой да се грижи за нея. Вдигнах я от леглото и я вкарах във ваната, където тя ми показа как се мие дългата й коса, къде и колко балсам трябва да й сложа и как всъщност е изключително важно да го разнеса по краищата. Оставих я сама да си избръсне краката, защото тя настоя, каза, че с бръсненето имам опит. Беше права. През това време маската й за коса действаше. Усещах как косата й става все по-здрава, по-лъскава и по-всичко онова, което пишеше на опаковката. След малко тя свърши с краката си, а аз я изплакнах с душа. Хвана ме с двете си ръце и ме дръпна при себе си във ваната. Намокрих се...
Когато свършихме с „ваната“ я извадих и я подсуших с хавлия. Казах й сама да си изсуши косата със сешоар, защото според мен, едва ли щях да се справя, а и според нея, също. Облякох я, а тя поиска обувалка. Обу обувките си, хванахме такси и отидохме на гарата. Там тя се скри във влака, а влакът се скри зад хоризонта. Беше ми горещо и се прибрах вкъщи, пуснах си вентилатора. Той набра нужните обороти и въздухът се раздвижи. Стана ми малко по-добре. Легнах на леглото и видях лазерчето, което тя ми беше подарила. Взех го и започнах да рисувам фигурки от светлина по стената, с него. Написах името й, написах и своето, помислих си, че съм влюбен и оставих лазерчето. Май вече бях обречен, а? ... После всичко продължи, там откъдето започнахме.

Благотворителен концерт за Миленка :))

2011-07-15T21:05:00.003+03:00

БЛАГОТВОРИТЕЛЕН КОНЦЕРТ ЗА МИЛЕНКА

22.07.2011 20 часа Маймунарника (Борисова)
RUBICUB
D2
RUTH KOLEVA
GRAVITY CO
вход: 10лв.

Тази година тя навърши 20. Ако попитате някого, който познава Милена, няма да спре да ви разказва за нея и през цялото време само ще се усмихва. Сега обаче всички питат:”Как е Миленка?.”, „Ще се оправи ли?”, „Събудиха ли я вече?”, „Може ли да се движи”. Тези въпроси започнаха да звучат след 14 май, когато се разигра грозната балконска сцена. Миленка беше в изкуствена кома в продължение на 1 месец, претърпя дренажи на белите дробове и две изключително тежки животоспасяващи операции.
Миленка се справи с всичко това, но за пълното й възстановяване трябват още средства, за да може да бъде скоро при нас! Като нас! Здрава. Не само, защото е най-сладкия човек.

Когато Милена се събуди, тя каза, че любовта й се е увеличила многократно
И защото обичаме живота, няма да се откажем,

защото

МИЛЕНКА НЕ СЕ ОТКАЗВА!

Това е дарителската сметка – BG12UBBS80021049734430 МИЛЕНА ОЛЕГОВА ПЕТРОВА

Един цвят сиво

2011-07-12T03:52:00.003+03:00

Отдавна не съм хейтвал никой, а човек трябва да пази репутацията си. Затова пиша тези редове с идеята да пресоля манджата или да накарам някой да се почувства неудобно от съществото си. Твой ред е да четеш.
Пък кой си, не те знам.
Напоследък ми се случва да не харесвам София. Вървиш по тротоарите и плочките те удрят в главата, пълно е с луди, пълно е с хора. Често затварят улици, които по принцип не трябва да бъдат отваряни. Минават няколко драскачи и правят тези улици интересни, после правят и паметниците интересни. След тях минават пароструйките и връщат града към обичайното сиво състояние. Тук всички миришат на SUBWAY или някоя подобна fast food верига, телесните им миризми са се изменили от прекалената консумация на вредна храна. Вървиш и просто поемаш следващия флаер в ръката си. А напоследък стана модерно да ядеш супи. Всъщност все тая, каквото и да ядеш едва ли ще надминеш себе си или очакванията на другите на място където единственото цветно нещо са билбордите вечер. Място където е модерно да си прошляк, да си гей или да четеш новата „поезия“. Но всъщност в такъв свят живеем, не е виновен градът или обществото. И като стана дума, вчера отворих някаква книга на един от прехвалените ни поети, който скандализира пиейки мляко, носи дамски чанти и върви като изнася тежестта си назад, което прави походката му да изглежда, като тази на Джак от „Кошмар преди Коледа“. Та книгата не изненадва със заглавието си, тя се казва „Алкохол“ и напълно отговаря на модерното, останалите няколко модерни заглавия са наркотици, хероин, кока, амфети и т.н. Книгата изненадва с факта, че авторът който сме свикнали да виждаме да пише поезия беше прописал проза. Този уау факт, бързо се забравя, защото пичът те потапя в атмосфера изпълнена с Карбовски. На всяка страница името Карбовски присъства поне по 2 пъти, а от време на време се мярка и Тома Марков. Та, според мен великият поет и не толкова велик романист Терзийски е трябвало да си кръсти книжката „Карбовски, Карбовски, Карбовски и от време на време Тома Марков“. Щеше да продаде и повече бройки. Колкото до останалите двама – аман от позьори. Анархист с грим по лицето, който отдавна е забравил що е анархизъм, който отдавна е забравил, че за каращите Хамър също има правилник за движение. И наркоман, който вместо лъжица подгрява писалка. Аман от позьори. Не ви ли писна да се жалвате, че сте изпаднали, че сте алкохолици и наркомани. Ми няма да ви чета, пък! Всъщност ако човек никога не се е докосвал до тяхна книга, може да преживее същия експириънс, докато пикае в кенефа на гарата в Чепеларе и чете клозетните напъни по стените на минаващите оттам дружинки. И така, аз всъщност съвсем други неща исках да напиша и може би никога няма да напиша достатъчно, за да затворя нечия уста, но правя каквото мога. Или съм в огромна грешка.
Имах едно гадже, което ми беше казало след поредния скандал да спра да я занимавам със сивия си свят. Да спра да я занимавам изобщо, защото без мен е много по-щастлива. Не знам дали този мой сив свят понякога се пропива в тази сива София и заедно правят някаква безумно страшна комбинация, която ме кара неистово да искам да се прибера в Бургас. А Бургас е най-добрият град за живеене за 2010 година!

Море в бутилка и малко C4

2011-07-08T00:20:00.001+03:00

Когато имаш яко заглавие, но нямаш текст, пълниш 1-2 реда с глупости и се надяваш никой да не ти се разсърди. Лъжа естествено. Винаги можеш да занимаваш хората с глупости, особено в блог.
Виждали ли сте ръцете на джуджетата - едни такива малки и сплескани, пръстите им са дебели като кебапчета. Да, точно така, няма да ви занимавам с тях. И без това са прекалено грозни за моя блог. А моят блог е един от най-изисканите и информацията в него е винаги подбрана от хиляди източници, нищо че рядко има нещо вярно. Та, исках да ви разкажа нещо, което ми се случи вчера.
Изправих се от леглото след като се събудих, погледнах календара, който показваше някаква извънземна дата, но важното е, че беше събота. Тъй като събота е единсвеният ден в който почивам, трябваше да направя нещо необикновено, за да запомня седмицата. Затова се изкъпах, шегувам се. Не че не се изкъпах де, но не това беше необикновеното нещо. Облякох се и излязох, качих се в жълтия си бръмбар, пуснах си жълтата подводница на бийтълс и запалих колата. Друго жълто нямам, обещавам! Та след като подминах няколко пресечки реших и накъде да отида, но бензинът ми щеше да свърши след броени минути, затова свих на първата бензиностанция, за да заредя. Спирам аз на колонката и гледам някакъв тип спира до съседната колонка. Отваря вратата, слиза и започва да крещи. Вляво пък на поляната до бензиностанцията имаше праскова. Мисля си колко ми се ядат прасковки и гледам тая гад как крещи нещо. След малко си вдига блузата и показва някакво устройство, някакви жички закачени за C4 експлозив. Ей сега вече си бях направил деня интересен, тъпото е, че нямаше измъкване. Пича искал просто жена му да се върне при него, в протичен случай щял да взриви бензиностанцията. Абе да му е*а майката, що аз трябва да страдам и да си губя живота, зат'ва че си тъп каруцар и жена ти те е напуснала. Естествено, че не му го казах, но си го помислих! Седи пича до колонката, а отсреща касиерката реве, че преди малко цистерната е заредила резервоарите и ако тоя пич направи БУМ ще си замине и половината комплекс. И на мен ми се доплаква, реших, че все пак има няк'ва надеждичка да оживея. Идва полиция, отцепва района, а ние седим като посрани и не смеем да мръднем. По едно време, тоя изкара един мегафон и взе да вие с него по посока на полицията. Отново същите глупости за жена му. А на мен ми се пикае. Питам го дали мога да ползвам тоалетната, а касиерката отвръща, че е запушена и не работи. Бомберман ми вика да отида до прасковата. Викам си тъкмо ще си скъсам някое хубаво плодче. Отидох и си свърших работата, скрих си и една прасковка в джоба. И нали съм гледал някакви филми му викам на тоя, че скоро нищо няма да се случи. В близките 24 часа полицаите ще се вайкат и накрая може и да доведат жена му, която да го моли да се предаде. Той ми вика, че т'ва е идеята. Само жена му да дойде. Аз го питам дали мога да си ходя в такъв случай, той вика не. Викам ок и сядам на тротоара до колонката. Огледах се, викам поне да заредя колата, докато трае извънредната ситуация, може никой да не се усети и после да се измъкна с пълен резервоар на аванта. Обаче гадната касиерка дебне и аз си трая. Бомберман през това време обърса потното си чело и отиде до хладилника откъдето взе шише минерална вода. Изпи го до половината на 3 глътки, голямо гърло ше има тоя човек, евала. Гледам часовника, минали са час-два. Почнах да се изнервям щото т'ва ми е единствения почивен ден в седмицата, не исках да го прекарвам седнал на тротоара до бензиновата колонка и тъкмо да кажа гък и тоя ме секна. Извини се на всички, каза, че просто не иска да загуби жена си и дъщеря си. Много мил човек изглежда беше. Викам му, че ми е единствения почивен ден и така деликатно дали мога да си ходя и той ми вика сядай, грубо. Падна ми в очите бързо. След малко се хвана за корема, започна да подскача от крак на крак. Помислих си че нещо му пари от бомбата, ако се е нагорещила нещо, ама не. И след наместване, тоя човек не спря да подскача, после се сетих за водата. И така седим ние на бензиностанцията, бомберман подскача от крак на крак и ни моли да го извиним, щото бил закъсал. После такъв седи и вика, че много му се пикаело, ама не можел да си загуби заложниците, щото иначе щели да го гръмнат. Вика обичали ли сте някога някой, ако сме били обичали сме щели да го разберем. Замислих се, абе не е като да не съм обичал, ама не го разбирам тоя. Касиерката пък пак ревна, вика му да отива да си върши работата, ние сме щели да стоим тук. Другите хора поклатиха глави в съгласие. Казаха му, че важното е да си върне жената и те щели да останат. Викам вие луди ли сте, те викат шшт! И така нашия бомберман се отдалечи до прасковата, за да оринира и к'во прави, к'во струва не знам ама след малко се чу стабилно БУМ и кръвта му опръска паважа, а краката му ги намериха на 30 метра от бензиностанцията. Аз лично едва днес започнах да чувам нормално и по новините казаха, че пичът дръпнал някаква жичка по погрешка, докато си откопчавал ципа. Затова моля ви хора, ако носите бомба в себе си, внимавайте как уринирате и по-добре го правете далеч от бензинови колонки!!!
Иначе аз бях решил да правя плажче, но не ми се получи вчера. Хубавото, е че шефът ми се оказа роднина на трагично загиналия и пусна фирмата в едноседмичен траурен отпуск. Седмица море, кой е като мен? А, аз имах и праскова...

God hates fat people!

2011-07-05T01:09:00.002+03:00

Да почакам ли до вчера? Да говоря ли ...
Стоя до себе си и се оглеждам в копчетата на жилетката ти. Черни и лъщящи, като очите ми, като затъмнение. Искам да знам името ти, да го казвам, а ти да се обръщаш. Искам да освободя тези копчета от текстилните им окови, да освободя теб. Ще ти направя герданче от костилките на зелени маслини. Ще те нахраня с праскови. После може да посъдим някое дърво, или да замерваме грозните жаби с камъни. Ще се подиграваме на дебелите хора и ще те хващам за ръка. После ще те пускам. Жалко, че не се познаваме, жалко, че не съществуваш в моя свят.
После изведнъж "щрак" и ме хващаш за ръка, аз се хващам за главата. Не мога да повярвам, изглеждам алангле, а по принцип съм готов. Опитвам се да разкопчая емоциите си, твоите са пред мен изглеждат в очакване на нещо. Минали са години, явно сме се запознали. Стоя до себе си - отстрани, оттам не мога да се контролирам. Знам какво трябва да направя, но не успявам. Пусни ме, тръгвам си. Трябва да науча другото си аз да се държи приветливо. И копчетата ти си тръгват след прегръдка. Смачквам леко бялата ти риза, за да имаш спомен от мен, когато се прибереш вкъщи. Но какво е простата гънка в Понеделник, когато се прибираш от работа и имаш хиляди такива от седалката в метрото, от офис-стола или кафенето на обяд? Беше тъпа идея, следващия път ще измисля нещо по-добро! Ще те накарам да го забележиш и да не спиш три дни от факта, пф, да бе!
Знам, че понякога си мислиш за мен. И когато това се случи прехапваш леко устни и се усмихваш. Погледът ти е замаян, а ръцете ти.. за тях не знам. Тогава идва ежедневието и ме отмива, за да запълни главата ти с ангажименти. А името ти е красиво, поне така казаха хората. И аз им повярвах, всъщност възприех тяхната гледна точка - твоята гледна точка. Знам, че имам цветна ръка, но понякога имам и цветна душа, а ти си моят цвят и моето число. Дано да развълнувам деня ти някой път, дано да съм като земетресение.
В момента се чувствам малко синьо, като за момченца. Лекарите ми казаха, че съм роден за актьор. Перфектно се преструвам на мъртъв. Падам и ставам, после няма с какво да си играя и преливам в черно-бели гами, безцветни цветове, потъвам. И няма за какво да си мислиш, аз съм скучен, не ставам и за разговор по телефона, но пък ме има там някъде и какво да ме правиш?...
Тогава съм не по-малко цветен, просто прозирам през основата и се вижда единствено сянка. Една прозрачна фигура, която иска да завладее света, за да сее страх и смут, ужас и паника. Всъщност не. Няма за какво да се притеснявам, всичко е наред, а герданчето от костилки ти стои перфектно. Отива ти на банския и няма смисъл да го сваляш, когато влизаш в морето, защото ако го изгубиш ще ти направя ново. Искам цял живот да ти напомням, че не си дебела. Да ти казвам, че роклите ти стоят перфектно, че червеното червило е създадено за теб. Просто седни и изчакай до края.

elephant with a broken heart

2011-07-02T02:25:00.001+03:00

Когато заслужаваш нещо по-добро, когато сянката на съмнението се прокарва по съзнанието ти и смачква всяка частичка светлина, когато си ти, застанал от тъмната страна, тогава няма нужда да се движиш. Всяко зло ще те застигне и всяко добро би те подминало.
Излизат ти пъпки, брадавици и тръни по лицето и тялото. Грозен си като никога невиждан трол, крадеш левите чорапи на хората и си бършеш сополивия нос в тях. Огледалата се чупят щом те видят, лицата на хората се вкаменяват, а някои получават сърдечен удар и се свиват като умрели охлюви. Ти си гъсеница, която никога не е разперила криле, умряла от естествена смърт в пъшкула, найлонова торбичка пълна с екскременти, кучешки дреболии, котешки ордьоври или откъде да знам. Искаш да си вземеш последно сбогом със света, но той не иска да те пусне, защото въпреки уродливостта ти, той обича всяко свое създание. Ти си божие чедо, но от грозните. От устата ти излизат само мръсни думи, псувни за добро утро и лека нощ. Опитваш се да се усмихнеш,а от процепите на лицето ти излиза кал и пръска. Наистина ли ти се случи? Казват, че слоновете също умират от „разбито сърце“. А твоето го разбиха хората, защото ти си човекът слон, а онези нормалните те използваха за атракция, сложиха те в клетка, за да те замерват с пуканки, за да се давят от смях, докато подмятат погледи. Най-добре е да се скриеш, да умреш сам, защото порастна достатъчно, за да не е смешно.
Всъщност изглеждаш сякаш си паднал по стълбите, блъснала те е кола и накрая валяк е довършил започнатото от детско влакче, в което си се спънал първоначално. Вървиш все едно са ти вързани обувките една за друга, говориш като англичанин с пълна уста, а миризмата, която се носи от дъха ти оцветява въздуха в зелено. Искаш да обичаш, искаш да докосваш нежна женска кожа, но ръцете ти са покрити с твърди косми и дори да докоснеш някоя жена, не би усетил нищо. А тя в миг ще избяга, усетила ожулване подобно на такова от шкурка.
Очите ти изтичат през носа, сложил си си топчета, за да запълниш дупките, направо се чудя как се оправяш в тъмното. По-добре наистина не излизай от пещерата, по-добре не показвай мислите си на никой и умри медитирайки. Положителното мислене ще спаси света. За седмица ставаш богат, жениш се и се развеждаш – най-щастливите моменти за един мъж!
Наистина няма смисъл да продължавам...
... но ще го направя!После от устата ти излиза:
Чудя се дали човек може да опише звуците с думи, или музиката .. искам да мога. Искам да застрелям дъгата и да я изнасиля, искам да сваля всички звезди и да ги заровя дълбоко под земята, така че да изгорят бавно и мъчително от нагорещеното земно ядро. Да потънат в магма и да се превърнат в пръст. Искам снегът никога да не вижда слънце, а Луната да се сгромоляса върху всички земни жители твърдящи, че са всъшност от Луната. Искам марсианците да им одерат кожите, докато са живи и да ги препарират. Искам да проникна в сънищата на децата и да им напълня главичките с чудовища, да събера всички същества от тъмните им ъгли, гардероби и т.н. за да ги насъскам срещу малките им пръстчета на малките им краченца. Искам да пищят, искам да спреш да четеш това!
Ще отида на планетата на Малкия Принц и ще му скъсам розата, ще го накарам собственоръчно да я изяде и след като организма му я обработи и изхвърли, да я изяде отново. После ще го изхвърля в космоса, защото такава дребна планета не може наистина да има чак толкова силна гравитация, че да държи и двама ни. Ще издебна Алиса да се скрие в заешката дупка и ще я заровя, за да не се появи никога повече. Ще насъскам дървояди срещи Пинокио и за да го спася, ще му пусна кълвачи. Малката русалка ще е с копита, а спящата красавица ще е пуснала толкова плюнка на възглавката, че много преди принца да дойде и да я спаси, тя ще се е удавила. Пепеляшка мишките я яли. На Сирни Заговезни вместо огън с гуми ще се пали купчина Барбита. Апък Apple ще фалира. Искам да живея в друг свят, там където дивото зове, там където шумът на гората определя какво ще е времето.
Ами хващай гората.
Мама винаги ми е казвала, че съм хванат от гората.
А момичето с въжето твърди, че има пелерина, но всъщност е един шанаджия, който гори приятелите си с цигари и се забавлява искрено на всяка секунда от съществуването си. Понякога й завиждам, друг път я ненавиждам и искам да я изкормя, да взема сърцето й в ръката си и да го изям като пилешко дробче с лук. Някой ден ще й извадя окото и ще й сложа биличка, за да е щастлива. Някой ден ще я накарам да се усмихне и да ме разбере, да ме види. Има 3 вида епитафии. Едните са точни и ясни, другите са артистични и интересни, а третите са бездумни.
Черната дупка погълна човекът слон и му даде крила на ангел. Кой да подозира, че имало и бели дупки, от които погълнатото излиза и се връща към живот. Аз съм идиот.

Дюнер тату

2011-06-30T01:30:00.002+03:00

Студио за татуировки. Филип, татуистът татуира клиента си, а около тях се носят звуците на някакво рок радио.

Клиентът охка.

Клиент: Смени го това шумящо нещо бе, човек.
Филип: Трай бабо за хубост.
Клиент: Т'ва изречение е сигурно най-изтърканата дума в историята на тутайровките.
Филип: Върши работа.
Клиент: Тук тая завъртулка я искам да изпъква, да се вижда отдалеч, останалото да е по-светлосенъчно.
Филип: Както кажеш.
Клиент: Ама не натискай толкова тая машинка.
Филип: Извинявай.
Клиент: Що не ползваш по-малко игли, че така много боли.
Филип: Клиентът винаги е прав, но с по-малко игли няма да се получи желания ефект.
Клиент: Точно това обяснявам и аз на моите хора, там в дюнерджийницата, ама кой да чуе.
Филип: Дюнери ли правиш.
Клиент: Не просто дюнери, деликатеси! Моите дюнери са най-вкусните в града.
Филип: Вярно ли се изхвърляте в соса? Или това бяха арабите.
Клиент: Арабите каквото искат да правят. Tурците си знаем работата. Ние сме друг народ, честен, отговорен. Онези ги мързи, две не виждат.
Филип: Евала ви на народа.
Клиент: Не сме и свидливи. Миналата година един приятел дойде при мен и ми казва, че е без работа, а аз вместо да го сложа да прави дюнери, му подарих цялата дюнерджийница. Загубих 3000 лв. ама го преглътнах, щото съм пич.

На вратата се чука.

Филип: Влез.

Влиза красиво русо момиче. Усмихва се.

Миа: Здравейте. Аз съм Миа.
Филип: Здрасти. Филип.
Клиент: Мехмет Тургут.
Филип: Какво мога да направя за теб?
Миа: Е как какво? Татуировка.
Филип: Очевидно.
Миа: Да. Та, гледах нещата ти в интернет и много ми хареса как работиш с цветовете. Нося си тук едно моделче.

Подава му лист хартия.
Филип: Добре.
Клиент: Че много циганско изглежда с тия цветове бе. Що не си направиш някое цветенце на кръстчето, да ти се подава под блузката или някое йероглифче на раменцето?
Миа: Благодаря за мнението. Ти някакъв консултант ли си?
Клиент: Мога да бъда каквото поискаш.
Миа: Неповторим си.
Филип: Уоу.
Миа: Чакай, има и още. Отдолу ще има надпис, ако имаш каталог, още сега мога да си избера шрифта.
Филип: Ето там, виждаш ли големите класьори? В третия отгоре надолу са шрифтовете.
Миа: Благодаря, ще се оправя.

Филип продължава с татуирането на клиента, а Миа започва да разглежда каталога. По радиото пускат някаква песен на Tool. Миа ритмува с крак и започва да пее тихо заедно с вокала.
Клиент: Леле, този пее като настъпан червей. Как ги слушате тия неща. Аз ако пусна такова в дюнерджийницата ще изгоня цялата клиентела.
Миа: Дюнери ли правиш?
Клиент: Не просто дюнери...
Филип: Деликатеси. Най-вкусните в града.
Миа: Опитвал ли си ги?
Филип: Не ям дюнери.
Клиент: Той пък не ядял дюнери. Един мъж трябва да яде всичко.
Миа: Така е. На жените ни трябват такива като теб.
Филип: Моля?
Клиент: Виж, мацето разбира от мъже. С тия дупки в ушите никога няма да си намериш свястна приятелка. Поне пусни малко коса, да ги скриеш.
Филип: Все си мислех, че истинските мъже трябва да са естествени.
Миа: Вече живеем в други времена и мъжете трябва да се поддържат точно колкото жените.
Клиент: Ей, ама ти сериозно почваш да ме кефиш. Номерчето ше си дадеш ли?
Миа: На такъв мъж отказва ли се?
Филип: Покрит със злато? Не. Може и дюнерче да ти направи.
Миа: Супер.
Клиент: Момче, ти май ми се подиграваш.
Филип: Аз ли? Никога. Възхищавам ти се.
Миа: И аз не ям дюнери.
Филип: Но се кефиш на Туул?
Миа: Доста.
Клиент: Ох, ау. Леко бе!
Филип: Извинявай. Много малко хора ги слушат тези дни.
Миа: В повечето случаи, хората нищо не разбират.
Клиент: О, елате другата седмица на сватбата на братовчедка ми, да видите дали не разбират. Наш'те жени са най-красивите, най-хубаво играят.
Филип: Колко си права.
Миа: Аз винаги съм права.
Клиент: Малко си изгърбенка, ама ако се прибереш с мен някоя вечер ще те изправя бързо.
Филип: Малко прекаляваш.
Миа: Няма нужда.
Клиент: Е, какво, правя й комплименти. Мъж като мен не е за изпускане, ей!
Миа: Добре, че не съм те изпуснала още.
Клиент: Няма да ме изпуснеш скоро. Аз съм по отворените отношения.
Миа: Колко яко! Аз също.
Клиент: Трябва да сме модерни.
Миа: И още как.
Клиент: Значи ще си моето момиче тази вечер.
Миа: Ха-ха.
Клиент: Харесва ми да ме обичат само за една вечер, да дават всичко от себе си и на сутринта да изчезват.
Миа: Голям играч.
Клиент: О, само да свършим тук и ще се топнем в джакузито вкъщи.
Миа: Нека да не избързваме. Първо ще излезем в някой бар, ще ме черпиш едно-две питиета и после джакузито.
Клиент: Ей, огън жена.
Филип: Аз такова, да изляза ако ви светя.
Миа: Няма нужда, не сме срамежливи, нали?
Клиент: Никак даже. Саламче обичаш ли?
Миа: Моля?
Клиент: Каза, че не обичаш дюнери, дано поне да обичаш да ближеш саламчето.
Миа се смее.
Филип: Млъкни бе.
Клиент: Ти си трай и рисувай. Нали за това ти плащам. А тя ако иска и свирка може да ми прави през това време.
Филип: ОК, изчезвай.
Миа: Пичове, наистина няма нужда да се карате заради мен.
Клиент: Какво?
Филип: Чу ме, говедо. Изчезвай преди да съм ти вкарал машинката в устата.
Клиент: Момче, внимавай с кой се захващаш. Не знаеш с кой си имаш работа.
Филип: С един дебел и мазен дюнер.
Клиент: Не ме бутай, бе. Не ме бутай, че ще...
Филип: Какво бе, виж се какъв си дребен. Какво?
Клиент: Ще съжаляваш, много ще съжаляваш.

Клиентът си взима дрехите и излиза.
Миа: Браво, моят герой. Загуби си клиента, а нямаше нужда да го правиш.
Филип: Майната му на този. Спечелих друг.
Миа: Щом казваш.
Филип: Е какво, и ти ли си тръгваш?
Миа; В никакъв случай.
Филип: Какво значи моделчето?
Миа: Всъщност е лично.
Филип: Съжалявам
Миа: Не, няма проблем. Просто ми е писнало да давам обяснения за рисунките по тялото ми, предполагам знаеш как е, и ти си доста нашарен. Правя ги за себе си, а не за околните. Съответно имат значение важно само за мен, другите няма нужда да подозират дори, за символиката им.
Филип: Леле.
Миа: Какво?
Филип: Не, не, нищо.
Миа: Кажи какво? Уплаших ли те? Имам този навик да плаша хората, когато се запознават с мен.
Филип: Ами всъщност всичко, което каза дотук беше съвършено вярно. Но ...
Миа: Но?
Филип: Замислих се, утре може да нямам студио. Не му е чиста работата на дебелака.
Миа: Ето този ще е.
Филип: Какво?
Миа: Шрифтът, този ще е.
Филип: А да, добре, отбелязвам си.
Миа: Кога имаш свободни часове?
Филип: Ами в момента.
Миа: Тъкмо се чудих какво да правя.
Филип: Сядай.

Миа сяда на стола и се приготвя. Филип изхвърля старите игли и цветове, приготвя нови. През това време те се споглеждат няколко пъти, но никой нищо не споменава.

Филип: Е, с какво се занимаваш.
Миа: С това и онова.
Филип: Доста си потайна.
Миа: Доста си любопитен.
Филип: Съжалявам.
Миа: Човече, спри да ми се извиняваш сякаш сме женени. Преди малко се видяхме за пръв път.
Филип: Не знам какво ми става. По принцип не съм такъв.
Миа: Стана ми ясно вече, ти си от ония натрапващи типове, които не те оставят на мира.
Филип: Изобщо даже, ти какво? Дюнера ли предпочиташ?
Миа: Той поне се държи естествено.
Филип: Ти луда ли си?
Миа: Хахаха. Ебавам те бе, човек. Голяма си риба.
Филип: Офф.
Миа: Много лесно се хващаш.
Филип: Явно. Какво лилаво предпочиташ? Това или това?
Миа: Мисля, че второто.
Филип: ОК
Следват няколко секунди тишина.
Миа: А ти с какво се занимаваш?
Филип: С очевидното.
Миа: Имах предвид, нещо друго освен това?
Филип: Ходя на въже.
Миа: Като цирков артист?
Филип: Не, не. Това е нов спорт. Казва се Слаклайн.
Миа: С какви неща се занимават хората.
Филип: Е щом вече и надяждането с хот-дог е спорт, защо не?
Миа: Понякога си мисля, че имаме прекалено много свободно време за мислене на глупости.
Филип: За някои и татуировките са глупости.
Миа: Ами те са си.
Филип: Тогава защо го правиш.
Миа: Заради себе си, харесвам се повече.
Филип: Ето, че можеш и да не си толкова потайна.
Миа: Просто сега попита както трябва.
Филип: Хм.
Миа: Всяка жена има ключ към сърцето си. Ха-ха-ха.
Филип: Това да не е цитат от ония женски списания, дето само чалгаджийките ги четат.
Миа: И аз ги чета.
Филип: Извинявай.
Миа: Шегувам се бе, човек.. а ти пак се извиняваш.
Филип: Не си ли търсиш работа, случайно?
Миа: Защо?
Филип: Трябва ми консултант.
Миа: Имаш.
Филип: Какво?
Миа: Готово, навита съм. Преди няколко дни бях на интервю за работа, но не ме взеха.
Филип: Супер.

По време на разговора им Мехмет се връща с още няколко човека и им разгонва фамилията. Прави студиото неизползваемо. Пребиват Филип, а Миа е зашеметена в един ъгъл.

Месец по-късно в студиото, което отново е отворено и цяло.

Филип: Днес от колко имам часове?
Миа: От 10 ти е първия, после имаш в 3 някакъв надпис.
Филип: Супер. Май върви по-добре от преди.
Миа: Дюнерджията свърши чудеса, а?
Филип: Голяма реклама.
Миа: Значи лежането в болница си е заслужавало?
Филип: Напълно. Сега вадя 2 пъти повече отколкото преди.
Миа: Трябва да ми благодариш тогава.
Филип: И аз си го мислих.
Миа: Тогава?
Филип: Благодаря.
Целуват се.

смъртта ги раздели, погнусата я спаси

2011-06-27T15:57:00.002+03:00

Имало някога... някога, някога, колко да е някога? Всъщност беше вчера, тогава когато смъртта ги раздели. Те се бяха врекли пред олтара, че ще живеят завинаги заедно, но могъщите сили на подземното царство се намесиха или просто Хадес беше направил грешка в сметките. Късно е, младата жена стои отстрани трупа на мъжа си и проклина съдбата. Късно е да плаче за него, късно е и да подава жалба в офиса на Зевс, агенция за защита на живите пък изобщо няма.
Тогава жената се изправи и отиде до голямото огледало в коридора. Изтри сълзите си, опита да махне размазания грим с ръка, но не успя. Тогава прошепна на огледалото „Огледалце, огледалце на стената, коя е най-нещастна на Земята?“. След малко огледалото й отвърна в същия дух „Момиче, момиче на Земята, откъде да знам ма? Държите ме тука вързан и очаквате да знам всички тайни, пословици и поговорки. Затова се иска опит, 2-3 пъти да обиколиш шибаната планетата.“ После циничното огледало млъкна и потъмня. Момичето, което се беше стреснало и паднало на земята се разплака наново и избяга навън. Тя не очакваше огледалото на проговори. Беше подарък от майка й, която го беше купила от турски пазар преди 20 години. Никога обаче то не беше проговаряло, може би защото никой не му беше искал мнението...
Сега момичето скита из улиците, навън е тъмно, а гангстерите само това и чакат, за да се покажат. И мацката върви и си мисли само за нейния си проблем, усеща някакво боцкане в носа си и завира показалец в кръглата си ноздра. След малко вади зеленикаво лепкаво чудовище оттам и започва да го върти из пръстите си. Мислите й продължават да са същите. Срещу нея върви младеж облечен в черно, чийто мисли са насочени към витрината 200 метра по-нагоре, където се намира бижутериен магазин. Момичето не го вижда и се блъска в нея. Момчето я псува от суичера му изпада железен лост. Мацката се паникьосва, а маняка отсреща вдига лоста над главата си и й налита. Решава, че да я удари с лоста би било прекалено кръвнишки данък, за едно бутане, затова й посяга с ръка. Момичето се предпазва и лекия успява само да й обърше сопола от пръста. Усеща лепкавото нещо на ръката си. Изстрелва „Кво подя$%€*@^?“ от устата си и се отдръпва. Гледа мацката с погнуса, избърсва се в дрехите й и тръгва да бяга. Момичето лежи и не вярва на късмета си, беше решила, че ще я изнасилят, че ще я изнасилят ден след като мъжа й е умрял. Тя се изправи и се прибра вкъщи, после се ожени повторно и забрави за първия си съпруг, който между другото се надяваше да умре по-скоро, защото тази глупава жена успя да му направи живота ад само за няколко седмици.

контраст

2011-06-23T19:26:00.005+03:00

Изправям се ярък и тъмен едновременно, изправям се. По чаршафите са разхвърляни цветни петна, а на тавана – нищо, бяло като забравен момент, като избягал спомен. Ръцете ми са покрити с мастило, животът ми – с мечти. В тишината чувам само драскането на писалката в грапавата хартия. Прекалено много празни листи покриват съществуването ми. Празни и отново бели. Няма да мога да бъда смел и горд едновременно пред всички, едва ли ще успея. Достатъчно е един да ме погледне и ще се разкашлям. С кашлицата ще излезе тъмното, онова клокочещо изворче в гърлото ми, ще започне да блика мазут, а от носа ми, ще потече кал. Тогава всички ще видят какво представлявам отвътре и ще сложат край на преструвките. Когато всичко свърши ще ми дадат награда, затова че съм оцелял. Ще си тръгнат без да се обръщат, защото ще съм забравен. Тогава ще е твърде лесно. Лесно е да си никой и незабелязано да се промъкваш между хората по улиците. Да ги наблюдаваш и описваш, докато те си мислят, че си просто част от фасадата на сградата. Вълнуваш се, но никой не се интересува от чувствата ти. Сънуваш и забравяш сънищата си, несподелени. Тогава и останалите стават никои за теб, тогава бесовете са единствените ти приятели. Гласовете вътре в теб те поглъщат и работят срещу съвестта ти. Тихо е при тях.
Правя парти, за да заглуша тишината. Хората се напиват, казват ми, че съм прекрасен и изкуството ми ще живее, после действието на алкохола отминава и изкуството ми умира. А исках, просто, да бъда писател, да пиша за всичко, което се случва за момент. Да описвам миризмата на хората с думи и да измервам усмивки с изречения.
С всяка година ръцете ми стават по-къси, по-сбръчкани, по-шарени. И колкото повече мастило има по тях, толкова повече се отдалечавам от писането. С колкото и да започнеш, накрая неизбежно ти остава толкова малко, трупаш единствено гордост и понякога глупост. Докато накрая се опияниш със слава и се изкачиш в собствения си храм, за да се хвърлиш от камбанарията. Единствено твърдината на земята е истинска, а впитите ми в пръстта ръце ще стават все по-татуирани, все по-сбръчкани...
Хората умират в книгите, а книгите живеят вечно. Звучи, почти като магьосническа рецепта. „За да живее вечно една книга вътре трябва да умрат хора.“ Нима сме нечии персонажи? ...
Не. Някой трябва да умре, за да може останалите да заобичат живота повече. Просто и ясно като ден. Контраст.
Книгата е написана. Всички я обсъждат, задават въпроси, чакат отговорите на автора. Той мълчи. Смъртта на автора е факт.
Мислите му са се превърнали в ситни тъмни петънца върху белите листи, разбъркали са се, повяти от вятъра, като прах на покойник. А сега лежат подредени и чакат читателя да открие смисъл или да се обърка.

констелация

2011-06-19T03:39:00.001+03:00

Един мъж се събудил в Рая - звучи толкова изтъркано, колкото света и най-жалкото е, че не е виц.
Един мъж се събудил в Рая, до жената, която сънувал, до жената с която заспал. Погледнал я. Тя издшивала употребения от дробовете й въздух и поела нов. Той се замислил – тя лежи там толкова невинна и крехка, трябва да се погрижа за нея. Мъжът станал и видял, че е гол. Решил, че голотата е символ на слабост и се завил в кожи, скрил се зад дрехите си и се чувствал толкова защитен, колкото се чувства рицар с 23 килограмова броня на гърба си. Вече можел да я защитава. Сложил катинар на камъка, който затваря пещерата му, после си направил копие от някакъв паднал клон и се заел да осигурява храна на своята жена. Тръгнал първо през шубраците. Надявал се, че животните ще се укриват някъде навътре, но скоро не намерил нищо и се отказал. Ловът му се струвал сложен, той бил свикнал да яде меда от кошерите и мравките в мравуняците. Живеел мързеливо и доволно, но щастливо. Живеел.
Вървял мъжът през шубраците и вече искал да излезе от тях, стигнал до някаква река и решил, че може да налови риба. Скочил вътре и започнал да дебне подскачащата пъстърва, но след 34 мятания на копието, така и не успял да уцели никаква риба. Депресия. Зачудил се какъв мъж е, зачудил се как ще се прибере при жената. Хванало го срам. Решил да й занесе мед или малко мравки.
През това време жената станала и влязла в банята, за да си измие очите. Завътяла кранчето и то останало в ръцете й. Водата не спирала да тече, а жената търсила мъжа си, за да й помогне. Не могла да го намери и звъннала на съседа. Съседът взел инструментите си, счупил катинара на пещерата и влязъл в банята. Завъртял водопроводния кран и водата в миг спряла. Жената го гледала, мъжът умело боравил с инструментите си и скоро счупеният кран бил поправен и сложен обратно на мястото му. Жената се впечатлила и изпратила съседа. Казала му, че мъжът й ще почерпи едно шише ракия, после дръпнала камъка и затворила пещерата.
Скоро мъжът се върнал, видял разбития катинар и си помислил най-лошото. Влязъл вътре, хвърлил меда и мравките на масата в кухнята и заврял медената си ръка под полата на жена си. Успокоил се. Жената му ударила шамар и влязла в банята. Завъртяла кранчето, което се движело толкова плавно и правилно, че тя започнала да си играе с него. След малко се осъзнала и измила сладкото и лепкаво нещо от себе си. Върнала се при мъжа и видяла мравките и меда. Направила физиономия, от която мъжът разбрал, че е направил нещо неправилно.
Една жена се събудила в Рая, до мъжа който сънувала, до мъжа с когото заспала. Погледнала го. От устата му се стичала слюнка и излизали гърлени звуци. Жената се отдръпнала и избягала в кухнята. Видяла мравките в меда и избягала в банята. Измила очите си няколко пъти и се погледнала в огледалото. Чула звука на течащата вода и погледнала кранчето. Обръснала си краката и излязла на лов. Сложила катинар на камъка и почукала на съседа...

вграждане

2011-06-12T03:43:00.001+03:00

Водопади от бетон, в които рибите умират преди да се разбият в скалите. Залепват и стоят празни, като мехурчетата в аеро-шоколадче. Чакат някой да ги откъсне от каменния блок и да ги разпознае. Някога са вграждали нечия сянка в стената, за да е по-здрава. Днес вграждаме самите себе си или най-близките си същества, но в крайна сметка всяка любов си има предел, граница. Вдигаме високо 2 пръстa и твърдим, че сме безгранични, изживяваме се, като екстремни личности, само защото умеем да затваряме очи и да изчакваме, докато друг се погрижи за съдбата ни. Да се облегнеш с гръб назад в нищото не е смелост, смелост е да го погледнеш и да го напълниш. И внезапно помъдряваш. Не, не се чувствам мъдър, дори си мисля, че с всяка изминала година ставам все по-неинтересен, неумен и в крайна сметка – немъдър. От малък се опитвам да се харесам на хората, като никога не съм осъзнавал, че те ме харесват и без да се опитвам. Наскоро открих, че за пръв път съм в крак с модата, след като напоследък е модерно да си доста татуиран. Откритието ми ме накара да се замисля, дали това ме радва или по-скоро не. Не знам, но със сигурност ме прави голям егоцентрик. Щом съм си измислил и псевдоним, но няма да лъжа, това ми е третия или четвъртия псевдоним и не го крия, защото е модерно и да си открит и честен, да не ти пука от мнението на хората и най-вече на тези от жълтите вестници. Но на място където всички вестници са жълти и мнението на хората се мени, като посоката на вятъра в Сливен не ми е много удобен и удачен животът. Преди исках да ставам известен, да се състезавам със звездите по слава, докато накрая ме обезсмъртят с хиляди томове издадени книги или няколко плочки с имената ми и отпечатък от клепач, примерно, на паважа, на различни алеи по света. После спря да ми е интересно. Сега искам да се науча.
Странно е как човек бяга от училище, защото осъзнава, че там няма да го научат на нищо и започва да се осъвършенства от експириънса си. Странно е как след, като завърши средното си образование, жаждата му за знания се увеличава, както и мързелът, но предполагам това е друга тема. В крайна сметка не съм аз човекът, който трябва да определя кое е черно и кое – бяло. Може би отговорите ще открием в някой друг живот. Сега в главата ми бушува буря – персонажи, случки, действия, мотивации, конфликти и още 100 такива булшитски неща. Понякога искам да повърна през ушите, за да се освободя от товара.
Водопади от бетон и сиви жаби живеещи в цепнатините на панелените блокове, дори хамелеоните се научиха да се вписват в градската атмосфера. Вече не мирише на младежки дух, мирише на кутията на Пандора. Тя еотворена, а вътре все още лежи забравената надежда, залепнала за прояденото от времето дъно. Прометей все още е и винаги ще си остане прикованият.
Сезоните идват и си отиват. И така до денят на страшния съд, тоест вчера.
А на небето? Какво ти небе? Небостъргачи. Веднъж се опитах да видя небето, но то се покри с облаци. Тогава видях, че върху уличната лампа наблизо има щъркелово гнездо, с няколко малки щъркелчета. Усмихнах се, защото осъзнах, че не е нужно да се взирам в небето или някъде още по-далеч, за да открия красотата. Нужно е било единствено да уцеля посоката.

вграждане - придобиване на гражданственост, приспособяване към градската среда или обвързване със социалната прослойка и нейните житейски проблеми... базикам се :)

Ягоди под черешата

2011-06-08T00:57:00.001+03:00

Кокаин за закуска. Вечерям Стенли Кубрик. Пропускам обяда. Не обичам най-важните неща. Не вярвам в сапуните и млякото. Не вярвам на вестници. Не вярвам и в кафевите неща. Опитвам се да живея, но ми мажат очите с каймак. Блъскам се в крайпътните дървета, после някой ми облизва раните и започвам отначало. Бях само на 5, когато превърнах Андерсен в Батман само с помощта на черен флумастер. Мама каза, че не се прави така, а аз й показах пръста си. Беше подут и червен. Мама се обърна и изчезна. Ударих го докато напъхвах играчка Барни Ръбъл във видеото, вярвайки, че така ще успея да гледам семейство Флинстоун. На 8 написах първата си приказка, беше лято, а през зимата тетрадката с написаните от мен приказки влезе в печката и подпали съчките, които подпалиха дебелите дървета. Красивият огън изгори мастилото и заличи всичко, което бях сътворил. Едно 8 годишно глупаче изпълнено с мечти и нищо друго. Спрях да пиша.
В живота си съм спирал да пиша толкова много пъти. Не знам дали някога изобщо съм почвал, но написаното не успява да ми даде отговор по никакъв начин. Драскачите се превърнахме в писатели. Писателите еволюираха в певци, а певците на свой ред в актьори. За да не останат по-назад актьорите прописаха и станаха драскачи. Само художниците си рисуват. Когато порастна искам да стана Банкси. Но как да стана Банкси в държава, в която все още хората сочат самолетите прелитащи над тях и крещят удивени "виж самолет". Американците стъпиха на Луната преди 50 години. Аз още дълго просто ще я съзерцавам. Странно е, че всички женски имена в интернет те отвеждат в порно сайтове. Всъщност не е странно изобщо. Цветя от Луната. Срещам ги постоянно.
Kарам кола с голям багажник, за да мога лесно да скривам телата на жертвите си. Полицаите често ме спират, но единствено ми проверяват документите. Никога не намират нищо. Обличам се, като за погребение и потеглям. Живея в началото, там където пътят свършва, там където сушата се мокри и водата започва с вълни. Обичам да се гмуркам с рибите, да бягам от големите хищници, да изпреварвам времето. Обичам да събличам черните дрехи, тежките обувки и себе си.
Вечеркуската е закуска след вечеря, някъде между 23 и 24 часа. Канабис.
Иисус се превърна в Осама. банкси е евреин. Робърт Де Ниро по монокини яде кюфтета на плажа и свидетелства, че Мохамед е пророк, а Йехова му е последовател. Не знам. Искам просто да помириша дъгата, дали е такава каквато си я представям? Фрустрация.
И дъгата мирише на хора...
Толкова съм постмодерен, че направо летя. Копче.

Семейство

2011-06-04T02:51:00.002+03:00

Малката Ема лежи на леглото си. Заровила е лицето си във възглавницата, като е стиснала калъфката с малките си юмручета, докато се опитва да скрие сълзите от себе си. На нощното й шкафче са подредени снимки на мама и на татко. Има червен будилник с лице и мустаци, пастели и лампа. Отстрани е малката секцийка отрупана с играчки, всякакви джуджета и приказни създания. Под леглото й също има играчки, но тя отдавна не си играе с тях, защото ги е забравила. Компания им правят чифт домашни пантофи – кученца. До секцията се намира голям гардероб, в който мама прибира дрехите й. Вратата на стаята е леко открехната, отвън коридорът свети. Някъде отдолу се чуват крясъците на татко. После нещо изтрополява. Някой бяга по стълбите и след малко мама влиза в стаята и заключва отвътре. Хвърля се в леглото на Ема и я прегръща. Окото на мама е посинено, а тя също плаче. Клати се истерично и гали косата й. Татко се качва по стълбите и казва на мама да отвори вратата, защото иначе ще я разбие. Блъска няколко пъти, после следва тишина. След малко татко се връща до вратата и се извинява на мама, казва й, че е изпуснал нервите си и е било за последно. Моли я да му прости, мама плачейки се приближава до вратата и я отваря. Татко я прегръща. Ема се крие под завивката и гледа баща си. Татко им казва, че ги обича. Мама бърше сълзите си. После двамата се връщат долу.
Ема закусва, а мама й приготвя обяда за училище. Завива го усърдно с хартия и го слага в пластмасова кутия. Оставя го в края на масата. После застава пред огледалото и прикрива синината си с грим. Оправя бялата си риза. Ема става от масата, слага раницата на гърба си и взима кутията, излизат.
Вечер е. Ема се връща от училище и заварва мама и татко да се карат. Татко посяга на мама, поваля я на земята, докато тя вика. Ема крещи и моли татко да спре. Той я пита на чия страна е. Ема не отговаря, тогава татко й забива шамар в лицето. Сваля колана си и им казва, че ще ги научи да го уважават. Започва да налага ту Ема, ту мама.
Ема е в стаята си, сваля училищната униформа. По гърба й има белези от колана, като под новите се виждат почти заздравели такива. Ема слага нощница, връзва косата си с ластичка и ляга в леглото си. Лежи по корем.
Ема гледа телевизия. На екрана се разиграва някакъв екшън. Като главният персонаж разсипва малко бензин на бензиностанция и хвърля фаса си в локвата. Колонките избухват, после и всичко наоколо. В очите на Ема се отразява взрива и тлеещият огън. Зениците й се разширяват. Преглъща.
Татко е в стаята на Ема. Тя седи на леглото си и гледа в земята. Той се приближава и сяда до нея. Прегръща я, говори й мили думи, след това я целува по бузата. Слага ръка на коляното й и я бута да легне. Ема се дърпа и татко й удря шамар. Ема крещи, а мама седи на дивана в съседната стая, стиснала някаква възглавница и плаче, като се опитва да си запуши ушите. Ема е с разкървавена устна. Дрехите й са раздърпани. Тя влиза в гаража, започва да рови из инструментите на татко и накрая намира това, което търси. Взима черен маркуч и отваря капачката на резервоара на колата. Пъха маркуча и смуче няколко пъти. След малко от маркуча потича бензин, а Ема го излива в изрязана бутилка от минерална вода. Източва около литър и прибира маркуча обратно. Затваря капачката и се връща в къщи. Отива до камината и взима кибрит. Влиза във всекидневната, застава пред татко, който гледа телевизия и му личва бензина в лицето. Татко се стряска и става на крака. Ема вече е запалила клечка кибрит. Поколебава се за секунда, после горящото парченце дърво полита към мокрото тяло на татко. Кожата му пламва за стотни от секундата. Татко се въргаля по земята и издава нечовешки крясъци. Татко е мъртъв. Ема се връща в стаята си.

linegirl

2011-06-03T14:39:00.002+03:00

Тя е времето в което раста, кацнало на кехлибарено цвете и докато ме гледа присвива очи. Тя иска да плува с русалките и да отглежда слон в задния си двор. Тя къса цветята от подредените градини и ги слага в очите на хората. Тя хвърля мидички, докато върви и повечето хора биха си помислили, че е малка и чувствителна, но биха сбъркали. Тя е силна колкото Пипи и знае цялото й име. Тя има тяло на изкусителка и душата на дете. Тя пуши и от време на време лети. Отчаяно се опитва да се превърне в Хари Худини и да победи всички, защото не умее да губи. Тя не обича чуждият допир до ходилата си, затова носи чорапи. Купува си пакетче теменужки и е щастлива. Не знам какво вижда, когато ме гледа. Обръща се и заспива с гръб. Обича големите легла и понякога спи сякаш плува. Тя бърка действителността със сънищата си и се сърди за неслучили се неща. Тя е момичето, което гледа футбол наравно с мъжете и й дължа пита кашкавал за което. До обяд е взела лентата в раницата, минала е по малките улички до морската градина и вече скача между двете дървета. 3 сантиметра плат под краката й. Пази равновесие с цигара в ръка – лети. Разперила е ръце, погълната е от чуждите погледи. Аз съм наблюдател. Искам да й причиня хиляди неща. Този път ще плувам с нея... или ще потъна.
Тя хваща влака и ми разказва за птиците. Изпитва ме и винаги знае повече. Показва ми как се живее, после изчезва. Този влак не спира за всеки. А довчера бях просто хлапе каращо ролери. Мислех си, че китовете съществуват само в приказките и анимациите. Вълнувах се от Коледа и не заспивах без да гушна одеялото. После се появи онази мечта. Тя е дълбокото вдишване, тя е завинаги...
Тя е момичето с въжето - Дора от сутрин до вечер, после отначало.

Jedi character

2011-05-31T21:19:00.001+03:00

Георги /16/ е пред компютъра, умихва се, щрака по клавиатурата, поглежда часовника в стартовото меню и затваря браузера си. Става от стола, загърнат е в хавлия, отива до банята и поглежда бойлера. Затваря вратата на банята и в същото време входната врата на апартамента се отваря. Влиза Иван /38, баща на Георги/. Георги се учудва и пита защо се прибира толкова рано, а Иван му отговаря, че не е имало работа. Георги стои на мястото си и не мърда, гледа в една точка сякаш пресмята нещо. Иван го избутва, за да мине и се шегува, че не е искал да му развали плановете ако си е поканил гости. Георги сякаш сега се съвзема и казва, че няма такова нещо.
Георги се връща в стаята си, обикаля напред-назад и от време на време поглежда часовника. Иван сменя работните си дрехи, обува домашните пантофи и си прави кафе. В това време Георги е застанал в коридора до входната врата. Иван минава с кафето и го пита докога ще се мотае с тая хавлия. Георги влиза в банята и пуска душа, но обляга главата си на вратата и подслушва вместо да се къпе. Иван сяда пред телевизора в хола. Сменя програмите без да вижда какво всъщност дават.
Куриерска кола спира пред малката им жилищна кооперация, от нея излиза куриер и взима кутия. Влиза в първия вход и се качва по стълбите до втория етаж. Звъни на звънеца до вратата.
Георги изкача от банята, но Иван вече е отворил в същия момент, Георги се хлъзва на теракота и пада. Иван се подписва на посоченото от куриера място и взима пакета. Затваря вратата и вижда Георги, който е на земята, смее се, след това му помага да стане. Показва му кутията и казва, че е за майка му. Сяда на диванчето в хола и оглежда опаковката. Изпива глътка от кафето си, оставя чашката и сменя програмата на телевизора. Георги се облича набързо и влиза в хола при баща си. Седи при него известно време, после взима кутията и става. Иван го пита какво прави, а Георги отговаря, че ще види какво е и ще я върне. Иван се смее и му казва да остави кутията. Георги повтаря думите си, а Иван се ядосва, грабва кутията и я оставя до себе си. Казва му да порасне. Пуска си футболен мач и му предлага, да седне да гледа. На вратата се звъни, Иван отваря, съседката му иска чаша захар. Иван взима чашата и отива в кухнята, а през това време Георги с кутията в ръце тръгва към стаята си. Съседката стои на прага и започва да го разпитва как е, щом го вижда. Георги поглежда вратата на кухнята, после съседката отговаря й и се усмихва. Казва й, че има работа и се затваря в стаята си. Разлепва тиксото и точно преди да я отвори, баща му виква. Георги залепва обратно тиксото. Иван влиза в стаята и го пита какво му става. Не разбира ли от дума? Георги отговаря, че иска просто да види, поредната глупост, която майка му си е поръчала. Излиза от стаята, а Иван поглежда кутията, след няколко секунди му извиква да донесе нож. Георги се връща и пита за какво, а баща му казва че е прав, подаръците които майка му си прави станали много. После отива до кухнята. През това време му обяснява, че ще й спретнат номер. Ще натъпчат кутията с вестници и ще скрият поредния й боклук. Георги прави няколко бързи крачки и му казва, че това не е правилно. Започва да обяснява, как майка му си спуква задника от бачкане и не трябва да й правят такива шеги. Иван гледа учуден. Пита го защо си мени мнението през 2 минути. Георги отговаря, че преди това просто не се бил замислил. Иван поглежда часовника и казва, че майка му и без това ще се прибере всеки момент. После се връща в хола и оставя кутията на масата. Продължава да си гледа мача. Георги се лута из стаята си, оглежда се в най-различни посоки. Поглежда часовника. Отива при баща си и му казва, че трябва да му сподели нещо. В този момент Иван скача и избутва сина си, казва му, че ще му споделя после. Иван влиза в тоалетната. Георги седи на дивана и гледа кутията, после проследява с поглед пътя по който е минал баща му. Става и взима пакета и излиза от стаята. В този момент влиза майка му/Ели/ и братчето му Стоян. Георги и Ели са лице в лице, Георги държи кутията зад гърба си. Поздравява я и подминава. Ели го пита дали не е пристигал колет за нея. Георги замръзва и пита какво, а Ели обяснява, че трябва да е пристигнал колет с шампоани за нея. В този момент на вратата се звъни. Ели отваря и след малко се появява с друга кутия в ръце. Усмихва се, казва че сигурно е това. Георги се връща в стаята си бързо и затваря. Разопакова кутията и вижда вибратор вътре, отдъхва си. Майка му се скрива в кухнята, отваря своята кутия и намира същия вибратор. Скрива го и си отдъхва. Иван излиза от тоалетната със запотено чело, вижда жена си и й казва, че има колет. Ели клати глава и казва, че шампоаните й са дошли. Иван сяда отново пред телевизора. Стоян бяга насам-натам из къщата, влиза в стаята на брат си и вижда светещият вибратор. Грабва го от брат си и отива при родителите си. Размята вибратора и крещи „Аз съм джедай“.

урочасан ден

2011-05-28T03:07:00.005+03:00

Прозорецът ми е пълен със синьо. По средата има бяло петно, то иска да влезе. Дали да го пусна? Отключвам механизма и отварям голямото стъкло. Влиза птича песен, учудвам се колко е добра тая дограма, шумоизолацията е перфектна. Време е за бира, нищо, че е сутрин с променлива облачност. Навън хората се бутат по големите сиви тротоари и улици. Всички искат да са протагонисти, да въртят света, а не осъзнават, че светът движи тях, докато те са прости резоньори. Майната им. Пия бира и завиждам на пича от картината на стената. Носи се на хамак опънат между две палми на морето и пийва коктейлче. Чудя се на какво ли има вкус въздухът там. Как ли се чувства пясъкът под хамака, дали е самотен и колко внимание му обръщат вълните. Май прозорецът е отворен прекалено дълго. Стоя и гълтам дим от Нефтозавода. Замаях се, затварям го.
Телефонът иззвънява - ало, как сте? Добре, благодаря. Вие? Подобно. Разходки под звездите, влюбени поети, знаеш как е. А вие как я карате? Карам я някак си. Всъщност си купих нова X6-ца, автоматик е и се кара сама, почти.
След няколко минути разговорът приключва, да, осъзнавам, че светът става все по-побъркан, но аз съм част от него и трябва да му подражавам. Получава ми се, дори преди няколко дни излязох откъщи със събути обувки и свалена шапка. Обичам да правя нещата наобратно. Така никога няма да ме урочасат. Преди баба ми ме плюеше, за тая цел, но порастнах и тя спря. Сега аз трябва да се грижа за себе си. Не мога да викам „Пу, пу, пу да не ми е уроки“ и да се самонаплювам, затова тряаше да избирам между червен конец и това. Избрах второто, щото кончето ми е много модерно, а модерното е различно от модернизма.
Пътеките под мен минават и водят отсреща. Бродя пак навън, но този път съм с двама приятели. Не виждам сенките ни, те са зад гърба ми. Отпред свети уличното осветление и ни казва, че е нощ. Приятелите ми говорят за коли и така са се унесли в разговор, че забравят за съществуването ми. Аз изоставам някъде отзад, а те продължават все напред. Ще се обадя на любовта, за да не съм сам. Тя каза, че ще освети пътя към себе си. Следвам лампите по улиците, но скоро светлината свършва заедно с улицата. В подобна тъмница сенките се сливат. Единствените светлини са на небето. Качвам се на някакъв покрив, после на комина, накрая на антената и падам. Сънувам, че отлитам и стигам звездите. Намирам любовта и съм щастлив в измисления ми свят. Всъщност лежа проснат в някакъв чужд двор, от челото ми тече кръв, а от очите ми сълзи.
Виждам я. Излиза от двора на блока си. Носи раница и ходи сякаш знае къде отива. Няма грим на лицето си, всъщност съвсем малко руж и очна линия. Разказва ми за влагата в ума си. После се насочва към някоя градинка и опъва такъми. Застава на челна стойка, подскача и сяда изправена. Ръцете й са разперени встрани, за да пази равновесие, а очите й сочат дървото пред нея. Гъдел и подскоци, ококорва се и слиза на земята.
Събуждам се в линейка. От радиото се чува Лили Иванова, а фелдшерката танцува с мен последен танц. Чете татуировките ми и отсъжда, че не мога да дарявам кръв. Проплаквам й, че умирам, а тя попива кръвта от челото ми. Успокоява ме и ме целува по бузата. Казва ми, че имам просто сътресение. Плюя си в пазвата и скачам в движение. Любовта ми е сама някъде там. Не мога да чакам повече. А фелдшерката плюе по мен и крещи „ДА НЕ ТИ Е УРОКИИИиии“.
Някакъв човек на улицата ми подава чаша и ми вика „пий една бистра вода“. Мисля си, абе аз да не съм от тур дьо франс, че да ми подават така вода. Жива вода. Взимам чашата и си я плисвам в лицето. Тръгвам и чак тогава виждам гората отпред. На лицето ми порастват мустаци и започвам, като Супер Марио да се боря с градката обстановка преминаваща в горска. Скоро спасявам няколко принцеси, които се оказват обикновени прислужници. Няма любов. Намерих само купчина скъсани парцали и една тесла. После нощта дойде и я видях. Подаде се зад облака – Луната, пътеводната светлина. Далеч, напред, върху хълма се появи малко бяло пони, което се вдигна на задните си крака и изцвили. Звуците му огласиха въздуха и аз в миг разбрах, че трябва да се кача на гърба му. След малко вече го бях сторил. Понито тичаше с всички сили, а краката ми се суркаха в земята. След няколко скока понито се издигна във въздуха и се заби в окото на Луната, която се огледа неприветливо. Слязох от понито и заподскачах ала Нийл Армстронг. След малко паднах в един от кратерите и си счупих крака. Не можах да се покатеря обратно, а понито се беше върнало на земята. Никой не чуваше виковете ми, никой не се появи. Или поне в първите няколко часа. После заспах и се събудих чак на другия ден. Бях в дворец,а кракът ми някак беше излекуван. Към мен се приближи неземно красива жена с корона на главата и ме приветства с добре дошъл. Аз й се усмихнах, а тя се отдръпна. Помислих си, че имам нещо между зъбите, но не бях ял от доста време и този вариант автоматично отпадна. Оказа се че ми липсват зъби. Принцесата е възнамерявала да се ожени за мен, но баща й категорично й е забранил да се жени за мъж без зъби. Бях влюбен и си сложих изкуствени. Принцесата ми каза „ще бъда с теб“. Аз й казах „скрий се бе“ и скочих на земята. Отказвам се от любовта, „БАМ“ и някаква кола ме блъсна. Отскочих от капака върху предното стъкло, после на твърдия асфалт. Оказа се, че жена кара колата. Каква изненада! Отворих очи, а тя стоеше над мен като ангел, влюбих се. После ме закара в болницата, където се оправих, и накрая се оправихме взаимно.
Мм не, все още съм пред синия прозорец. Наистина извадих късмет с тая дограма, нищо не се чува!

шизоиден

2011-05-25T19:36:00.004+03:00

Голямата планина те вика, огънят ти говори, а кръстът висящ на гърдите ти ми подсказва, че вярваш в Дявола. Искам името ти. Искам името ти. Искам името ти...
Всъщност, не знам дали някога съм вярвал в Бог. Гледам на религиите, като на купчина митове и легенди с интересни поуки. Въпреки това, първото нещо за което се хващам, когато нещо лошо се случи е молитвата. Не ходя на църква да паля големи свещи, но се затварям в себе си и говоря на нещо вътре в мен, моля го всичко да се оправи. Така например, когато лекарите казаха, че брат ми има шизофрения и ще го затворят в лудница, аз се скрих в стаята си, седнах на стола и говорих на това човече. Умолявах го всичко да е наред, дори му предлагах аз да съм този с шизофренията, вместо брат ми. Исках всичко да се оправи. След няколко часа брат ми се прибра с майка ми и казаха, че докторите за пореден път са сбъркали диагнозата. Доволен бях от доброто развитие на историята и от положителното си участие. Но един ден се събудих и осъзнах, че човечето ми говори. Каза ми да избия всички до един. Пусна ми някакъв бръмчащ шум, който ме дразнеше 1000 пъти повече от чалгата и ми гледаше сеира. Тогава осъзнах, че може би съм продал душата си на малкия дявол. Онова нещо, което хората казват, че го има у всеки. Бил си готов на всичко за нещо и то се е случило, след това си забравил за уговорката с малкото шибаняче, но то не забравя. Един ден те събужда и ти връчва нож в ръцете. Казва ти точно къде се намира жертвата ти и по някакъв невероятен начин ти внушава, че този човек е не само твой враг, но и враг на света. Отидох до него и не спрях да вкарвам ножа в тялото му, докато не се уверих, че е мъртъв. Чувствах се, като спасител, доволен бях от себе си. Бях извършил убийство, но какво от това, и Батман убива, а хората го обичат. Представях си как ме издигат на пиедестал, полагат цветя в краката ми и ме целуват красиви момичета. На следващата сутрин случката се повтори, убих следващия, а цветята и момичетата ставаха все повече. Засега те бяха само в главата ми, но бях сигурен, че скоро ще са реалност. Минаваха няколко дни, а аз вече бях убил десетина човека. Събудих се сутринта и очаквах човечето да проговори, но него го нямаше. Влязох в банята, гледах огледалото, и там го нямаше. Пих кафе.Пуших цигари. От нямане какво да правя дори закусих. Него все още го нямаше. Накрая абсолютно убеден, че то няма да ми проговори този ден се изтегнах на дивана. Помислих си, че тези човечета също имат нужда от почивка и в този случай то е излязло в отпуска или нещо подобно. Затворих очи и се опитах да си доспя. Тъкмо изпаднах в лека дрямка, когато силен шум ме стресна. Входната врата падна, изправих се и видях няколко димки да летят към дивана, на който се бях изтегнал. Имах няколко секунди да обуя някакви панталони, защото досега бях седял по боксерки. Късно беше за това. За няколко секунди трима полицаи бяха влезли и ме бяха закопчали. Вместо да ми връчат медал за убийствата, те ме тикнаха в ареста, където се срещнах с психолог. По време на съдебния процес този човек свидетелства в моя полза. Каза, че съм напълно невменяем, а след месец бях в болнично заведение, облечен с бяла риза със зашити ръкави. Пия по няколко хапчета на 12 часа и през по-голямата част от денонощието не осъзнавам нищо от това, което се случва. Доторите казват, че е шизофрения. Аз се усмихвам и благодаря на човечето, че брат ми си е ОК и е вкъщи.