четвъртък, 28 юни 2012 г.

бездумен



Никога не ме е бивало в намирането на точните думи,
а избрах да бъда писaтел.
И сега не знам какво да ти кажа,
не знам как да те погледна, нито пък защо изпитвам всички тези чувства.
Лежа си на леглото и си мисля за краката ти.
Последно ме пита дали ги харесвам. Харесвам ги.
Обичам да вървя до тях, след тях, пред тях...
Обичам и още няколко неща...
Но не обичам коленете ти да са ожулени, заради някой друг.
Никога не ме е бивало в намирането на точните думи,
защото винаги ревността ме е водила при грешните изводи.
Жалко, че избрах да бъда писател.
Можеше вместо това да бъда мъж и да мълча.

вторник, 26 юни 2012 г.

светът на Fe




Беше гореща лятна вечер. Клоните на смокините бяха увиснали под тежестта на плодовете си, а щурците отдолу скърцаха сякаш така ги привличаха още повече към земята. Звездите бяха по-ярки от всякога, а светлините на града, сякаш за пръв път бяха изгаснали от години. Венера изгаси лампата в стаята си, облече пижамата си и легна, като се увери преди това, че прозорецът й е широко отворен. Тази вечер нямаше комари, нямаше неприятни звуци от разгонени котки, нямаше и закъснели пияни съседи, затова Венера си помисли, че ще заспи бързо. Беше изморена, защото днес беше рожденият й ден. Тя тъкмо беше навършила пълнолетие и нямаше как да не се отдаде на приятелите и роднините си през изминалия ден. Затова доволно сложи глава на възглавницата и заспа. Тогава изчезнаха шумовете. Изчезна звука от вятъра, изчезнаха щурците и свирещите клони на смокинята. Само кучето на съседите изръмжа, но бързо се отказа и се прибра в къщичката си. Тъмната зелена поляна пред блока на Венера се освети за миг, а от небето се спусна някакво желязно тяло със светещи прозорчета. Без никакво съмнение това си беше НЛО. То застана неподвижно до прозореца на Венера и след малко от тялото се отвори малък люк. Блесна ярка светлина, която освети цялата й стая, но тя сякаш беше в различно измерение от тялото си, защото дори не помръдна. Пътечка свърза люка с прозореца й, а след малко се показа и извънземното. То беше дошло от далечна звезда, от групата на Червените гиганти, за да се опита да създаде нов вид човек. Влезе в стаята й и се приближи до нея. Пръсна я с някакъв препарат и я пое в ръцете си. Отвори й устата и й пъхна някакви неща, после я разклати като шейкър и я върна отново в леглото й. Извънземното изглеждаше изморено. То се върна в летящата си чиния и отлетя обратно, така както се беше появило.
След няколко месеца, коремът на Венера започна да се подува. Никой не й повярва, че е втората Дева Мария. Скара се с родителите си, изхвърлиха я от училище, но все пак успя да завърши вечерното. Никое момче не я искаше, затова стана самотна майка. Въпреки проблемите помежду им родителите й я подкрепиха, в последствие. Грижиха се за детето, докато тя следваше право в университета. Венера стана един от най-добрите професионалисти в областта си.
Роди момченце. Първоначално раждането мина без усложнения, лекарите казаха, че бебето е живо и здраво и няма никакви увреждания. Венера обаче чувстваше, че нещо не е наред. Всяка вечер, когато го слагаше да спи, тя оставаше да го погледа как се гушка във малките си бебешки играчки. Тогава в тишината тя чуваше страшните скърцащи звуци. Тези звуци сякаш идваха от тялото на бебето. Към петия месец след раждането, от пъпа му започна да тече червеникаво-оранжева течност, а на шестия течността излизаше и от ушите му. Тогава му направиха пълни изследвания. След като резултатите излязоха лекарите не можаха да повярват. Бебето имаше точно 102 пъти повече желязо в организма отколкото всеки нормален човек. Казаха, че никой не би оцелял на подобно нещо. От пъпа му течеше ръжда, затова му изписаха някакви билки с които организмът му да се смазва по естествен начин и скърцанията да спрат. Не трябваше да го храни с храни богати на желязо, защото лекарите се страхуваха, че организмът му няма да се справи с още малко от този елемент.
Момчето порасна. Естествено, в училище му се подиграваха, защото беше различен. Майка му беше измислила решение на теча от пъпа, слагаше му компрес, който да попива течността. Но ушите, той сам трябваше да си чисти. Освен учебници и тетрадки, в чантата си носеше клечки за уши и марли. Беше странна гледка по средата на часа по математика да извади клечките и да започне да си чисти ушите, но учителите бяха свикнали с това. Майка му не знаеше кой е баща му, нито къде е, не знаеше и как да му обясни, затова му каза, че просто е заминал войник. Момчето, обаче не беше глупаво. То прочете в една от енциклопедиите си, че желязото на земята е дошло от космоса и веднага прозря истината. Всяка вечер се надяваше, че от небето ще се спусне летящата чиния на баща му и ще го отведе оттук. Не му харесваше на земята. Не му харесваха грешките на хората, не му харесваха и развлеченията им. Адски много мразеше гръмотевичните бури, защото представляваха 102 пъти по-голяма опасност за него отколкото за всички други. Мразеше и магнитите, които му се лепяха, като мухи. Мразеше и Попай моряка, защото беше създал у него фалшивата илюзия, че щом има повече желязо в тялото си, ще може да пребива всички лоши хора. Уви, беше най-слабичкият в класа си, тялото му скърцаше от време на време и беше освободен от физическо. Момчето беше самотно. Намираше утеха единствено в „Магьосникът от Оз“. Надяваше се, че и за него ще се намери магьосник, който ще му даде ново сърце, което пък ще му произвежда кръв с нормално количество желязо. Така щеше да е като останалите, щеше да има детство, като тяхното с истински приятели. Тогава нямаше да се пази от влажния въздух, защото желязото в кръвта му нямаше да оксидира. От ушите и пъпа му нямаше да тече железен оксид и въобще животът щеше да е малко по-нормален.
С подобни мисли той заспиваше всяка вечер, така мина и юношеството му. След два дни щеше да навърши пълнолетие, беше се влюбил преди няколко месеца. Срещна момичето случайно на улицата и хареса червените й обувки. Напомни му на Дороти. Тя му се усмихна. Не знаеше нищо за него и нямаше как да му се подиграва. Той се почувства сигурен в себе си и я покани на среща. Постепенно двамата се сближиха. Той й разказа за всичките си тайни и желания, а тя му показа цикъла си. Този странен акт ги сближи още повече, защото момчето вече не беше само. Вече не беше единствения, който течеше от странни места. Вече не искаше да напуска планетата. Искаше да прекара живота си с единствения човек, който го приема такъв какъвто е. Съдбата обаче си играе кофти игрички. След 2 дни момчето навърши пълнолетие и летящата чиния на баща му слезе от тъмното небе. Извънземното се появи и по същия начин, както беше пръснал майка му, пръсна и него. Хвана го и го заведе в чинията. Люкът се затвори. Когато момчето се събуди, то реши, че сънува. Беше на друга планета, на която всичко беше направено от желязо. Всичко изглеждаше перфектно за него, точно както си го е мечтал, но въпреки това той не се чувстваше удома си.
„Което не лекуват лекарите, лекува го желязото; което не лекува желязото, лекува го огънят; което не лекува огънят, лекува го смъртта.“

понеделник, 25 юни 2012 г.

самолетите не спират да прелитат




Намерих те тук, когато се прибрах. Намерих те напук на мен и обещанията ми да не се задълбочавам в отношенията си с хората. Не знаеше дали искаш просто да пренощуваш или да останеш за по-дълго, а аз се опитах да ти дам свободата да решиш. Остана цяла година. Научи ме да ям здравословно, научи ме да си шия сам копчетата на ризата и ме научи как да харесвам котките. Подреди стаята ми, изми чиниите и изрисува стената ми с тебешири. Един ден трябваше да изляза, за да си свърша задълженията. Оставих те сама за по-дълго време. Не знам дали си пила кафе сутринта, дали си си изпържила филийки за закуска, но когато се прибрах теб те нямаше тук. Тръгнала си беше с куфарите, с кашоните, с красивите си книги, обещанията и надеждите. От теб беше останала само табелата, на която обичаше да ми оставяш послания. Понякога, докато си седя и гледам телевизия, тя се включва сама и изписва някое старо съобщение забравено в паметта й. Първия път беше стряскащо, но после ме караше да се усмихвам. Знаеш, че рядко се усмихвам, казват, че мъдреците пък изобщо не го правят. Но как да не се засмееш на нещо, което е било истинско, като живота и се е изпарило, като влагата по плочките в банята.
Стаята ми се разшири, сложих нови килими, пребоядисах стените и тавана. Сега са бели, като чистото минало, като началото и като онова усещане, когато си нов и неуверен в нещо. Колкото и да сменям интериора, обаче, страната ти на леглото ми мирише на теб. Дори парфюмът ми мирише на теб. Подаръците, спомените, всичко лъха на теб...
А от толкова много наличие на спомени и чувства, все повече се усеща липсата на физическото ти. Затова почнаха и кошмарите. Всяка вечер умирам по различен начин. Всяка вечер се страхувам да заспя. Из дома ми ходят полтъргайсти, усещам ги навсякъде по мен. Страх ме е да заспя, страх ме е да си легна, страх ме е да се обърна и да дам гръб на празното пространство. Имам нужда от спасителка, а всяко ново момиче, което се опита да влезе в обувките ти се плаши и изчезва. Предполагам, че са по-страхливи и от мен. Предполагам, че нямат силата да се изправят и да затворят вратата към онзи тъмен свят, от който идват всички негативни емоции и същества. Предполагам, че такава любов се случва веднъж в живота...
Ще се измия. Ще изляза от банята и ще хвърля хавлията на леглото си, за да открия за пореден път, че те няма.
Самолетите не спират да прелитат, хората не спират да се движат. Само Орфей се обръща назад...и аз, също.

понеделник, 18 юни 2012 г.

Любовта не живее тук вече




Те бяха щастливи. Две влюбени птици, живеещи на края на гората в гнездото, което сами си бяха построили. Не, те не бяха животни. Бяха си обикновени хора, като всички останали, но бяха избрали този начин на живот и им харесваше. Сутрин и двамата се събуждаха рано. Той отиваше в гората, събираше горски плодове и залагаше капани за дивеч, а тя изчистваше къщата, грижеше се за градината и успяваше да сготви. Между всички ежедневни занимания, двамата намираха време за изкуство – той сядаше на мекото си кресло и започваше да пише, докато тя се оттегляше в малкото си студио и рисуваше. После слънцето заспиваше и двамата се събираха, за да прекарат вечерта заедно. Вечеряха и се смяха, гледаха телевизия, обсъждаха филми и се замеряха с пуканки. Понякога сядаха на люлеещата се пейка на верандата и наблюдаваха небето, слушаха горските звуци и обсъждаха хората във фейсбук. Животът им не беше труден, защото така си го бяха направили. Припечелваха някакви пари от книгите му, докато тя се опитваше да пробута няколко свои картини в големите галерии, в близкия град. И така цяла пролет. После дойде лятото и земята им роди куп дарове, които те предварително си бяха посадили. Една сутрин, докато той излизаше за поредния обход на гората, тя го спря и го попита какво иска за вечеря, той й каза, че не иска нищо специално. Това й подсказа, че всъщност трябва да му направи нещо много специално. Той не беше ял любимият си боровинков пай от години, сигурно откакто майка му, му е правила за последно. Затова тя реши да му спретне именно това. Взе малко брашно, боровинки, обра яйцата от курника, издои кравата и се върна в къщата. Скоро боровинковият пай изстиваше на единия прозорец, а миризмата му се носеше из цялата гора. Птичките запяха, дърветата се наклониха към идващия аромат, даже камъните се раздвижиха и пропукаха. Всички диви животни тръгнаха към къшата с подскоци, сякаш от анимация на Дисни. Скоро се събраха пред верандата. Надигнаха се на задни лапи, проточиха шии и се вгледаха в пая. Разнесе се тих шепот. Всички се питаха, това ли е любовта, това ли е миризмата й, така ли изглежда? Животните точиха любопитните си погледи и чакаха да разберат. Тогава се чу някакво шумолене и стреснати животните изтичаха в храстите, за да се скрият. Той се прибираше. Тя се показа на прозореца, за да прибере пая и го забеляза от далеч, изчака го да се приближи и му махна. Усмихна му се. Той й прати въздушна целувка, тя я пое с ръка и я залепи на задника си. Двамата се разсмяха. Той се приближи и влезе в къщата. Животните отново застанаха близо до верандата. Видяха го как си опитва от пая и дъвче бавно, после преглъща. Целува я и отново се връща на пая. След малко, преполовил пая, той я целуваше. Водеше я нанякъде, докато разкопчаваше копчетата на ризата й. Едно от животните се изправи и решително каза, това е любовта! После всички се скриха в гората като усилено дискутираха видяното.
.................
Дойде зимата и се видя краят на запасите на влюбените. Храната свършваше, а пари нямаше, защото напоследък никой не се интересуваше от неговото творчество. Той не знаеше какво да прави. В капаните почти нямаше хванало се животно. Кокошките им не снасяха, а кравата даваше по литър мляко на ден, което е някакво минимално количество за това домашно говедо. На него му оставаше единствено да отиде в града и да си намери работа, но тогава целият им начин на живот щеше да се обезсмисли. Той й сподели, че е пред труден избор. Тя му каза, че ще се справят заедно. Хвана го за ръка и му се усмихна. На другия ден заваля сняг. Натрупа за секунди, а той излезе, за да провери капаните. Тя го изчака да се скрие в гората. Сложи дебелите си дрехи, наметна си шала и шапката и излезе с няколко картини в ръка. Хвана първата спряла кола на стоп и отиде в града.
Вечерта той се прибра доволен, капаните бяха пълни, а от месеци такова нещо не се беше случвало. Беше намерил и зарязано, леко счупено колело. Разказа й как се е натъкнал на плячката, колко се е зарадвал и как смята да поправи колелото, за да бъде като ново. Тя му каза, че трябва да поговорят. Погледна я странно. Очакваше друга реакция. Седнаха на масата, тя тъжна, той весел. Каза му, че трябва да го напусне, защото са й предложили работа в друг град, работа за която винаги е мечтала. Знаеше, че той няма да остави къщата в гората за нищо на света, затова за нея беше излишно да го моли да замине с нея. Той обичаше тишината и спокойствието на гората, обичаше самостоятелния им начин на живот. За него независимостта беше щастие, което се виждаше и в книгите му. А тя щеше да работи в голяма галерия и да има собствено ателие и агенти и да завързва познанства, докато се развие и стане голям артист. Усмивката му помръкна. Колелото се беше изпарило от съзнанието му, опита се да й противоречи. Опита се да й изтъкне предимствата на горската им къща, на този начин на живот, но скоро млъкна. И той я познаваше добре. Знаеше за какво мисли, за какво мечтае. Затова просто я пусна. Вечерта спаха заедно за последно. Отначало беше странно, сякаш двама непознати се опознаваха, но постепенно телата им се заобичаха, отново. Нямаше сълзи, имаше единствено безкрайно количество обич, защото съумяха да се насладят на момента. Опитаха се да не заспиват, но умората си взе своето. На сутринта той се събуди, нея я нямаше, нещата й също. Половината на леглото му беше празна, като хамбара им със запаси. Тя си отиде със зимата.
Когато пролетта дойде, животните отново се събраха пред верандата им, жадни да видят любовта. Вече няколко седмици той беше без нея. Приготвяше се да излезе и да провери капаните. Тъкмо беше станал от сън. Чу необичайни звуци от стълпотворението отвън. Показа се сънен, брадясал и по боксерки, за да провери какво става. Видя всичките животни. Първоначално се стресна, помисли, че са се събрали, за да си отмъщават за всичките техни братя и сестри, които беше убил и изял, но видя, че не са злонамерени и се поокопити. Попита ги какво искат, а те не му отвърнаха, защото просто нямаше да ги разбере. Той се огледа и пристъпи към тях. Реши, че може би ще се изплашат и ще избягат, но те не помръднаха. Бяха чакали цяла зима, за да я видят отново. Той слезе по стълбите и застана точно пред тях. Всички бяха там, лисици, зайци, сърнички и сови, невестулки, таралежи, катерички, охлюви и още много, много други. Стояха в краката му и го гледаха право в очите, някои надничаха иззад гърба му. Той не вярваше на очите си, но изправи глава и ги огледа всичките. Видя търсещите им погледи и се досети. Тогава им каза - любовта не живее тук, вече! В този миг къщичката зад него се сгромоляса, сякаш тези думи подкопаха основите ѝ и я разбиха на малки тресчици, сякаш някаква невидима сила я е държала изправена, до момента в който той не затри последната капка надежда. Животните избягаха и се скриха в храстите. Той отскочи настрани, за да не го удари някоя греда. После се изправи бавно и не можеше да повярва на очите си за пореден път. Мислеше си, че това е сън в съня или нещо подобно. Ощипа се, удари си шамар, накрая ритна една от дъските, но нищо не се случи. Нещо го накара да се усмихне, наведе се и започна да събира дъските от къщата. Започна да гради нова надежда.
А тя, тя си отиде със зимата...

седемте висши




Човек е истински бездомен, когато няма място за мислите си.
Имам нужда да се изповядам. Дано само някой не се самосезира. Разказът е напълно реален...
Чували ли сте историята за „седемте висши“? Сигурно не сте. Малко вероятно е , особено ако не сте населявали територията на 40 блок в комплекс Славейков, в Бургас.
„Седемте висши“ беше човек на около 70 години, мъж, белобрад. Той ставаше всяка сутрин около 6 и обуваше шортите си. Излизаше от вход номер осем и се затичваше нанякъде. За него нямаше сезони, нямаше ниски или високи температури. Винаги беше гол по шорти. Той не се интересуваше от политика, не се интересуваше от модните тенденции или кой стил музика е популярен. Той просто обичаше да тича сутрин. През останалото време мразеше всичко и се караше с всички.
Аз бях чужденецът. Живеех в друг квартал и идвах в „Славейков“ само за да прекарам уикенда с баба си и дядо си. Не знаех откъде идва прякора му. Не знаех и истинското му име. Когато попитах един приятел, защо му викат така, той ми разказа следната случка: Веднъж старецът излязъл да потича, но се скарал за нещо с някакви чистачки, циганки и започнал да се изтъква, че има седем висши образования, а те неуките нямали право на глас.
Оттогава всички в квартала го наричали така. Може би ако бях питал баба ми щях да знам как се казва. Но не ми беше нужно. Бях четвърти клас и да му се подигравам ми беше достатъчно. Не се замислях отвъд нещата. Фасадата ти e предостатъчна, когато не умееш да се замислиш за нещо повече.
Историята започва там, където свършва, общо взето... С един приятел бяхме излезли да поритаме. Бяхме само двамата и изпробвахме мерниците си, чий удар е по-силен. Зад вратата имаше плътна ограда, която връщаше топката към нас при всеки рикошет. Тогава „седемте висши“ мина след сутрешния си джогинг и се загрижи за топката. Каза, че я боли от силните ни удари. Изсмяхме му се. Направи ни забележка, каза ни, че я боли все едно е човешко същество, а ние като типичните четвъртокласници му се изсмяхме отново. Тогава той се ядоса и започна да ни разказва житейски уроци. На приятелят ми не му се слушаше и се опита да го изгони с няколко силни удара на топката в оградата. Старецът се ядоса, явно наистина си мислеше, че изнасилваме гумената твар. Започна да ни псува и да ни замеря с камъни, а ние избягахме надалеч, за да не ни уцели. Бях си забравил суичера на оградата и за жалост той го видя. Грабна го и си тръгна. Казах на Беланата/приятелчето/, че той е виновен за всичко и ако не го е дразнел, тоя е нямало да ми вземе суичера. Затова го накарах да ми го върне. Беланата отказа категорично. Трябваше да мисля бързо. Нямах време за губене. Затова се втурнах след дъртия и скоро го настигнах. Хванах си дрехата и я задърпах. Той ми се разкрещя насреща, аз му казах да ми пусне дрехата. Казах му, че даже не живея в този квартал и нямам нищо общо с глупостите казани по негов адрес. Дъртия обаче не пускаше, не искаше и да чуе, затова се наложи да го бутна. Видях го как пада, беше точно като по филмите, на забавен каданс. Отскочи от оградата на училището и се строполи. След малко старецът беше на земята. Взех си суичера и се върнах на игрището. Нямаше как да си позволя родителите ми да ми се карат, затова, че съм си изгубил дрехата. Повече не видях „седемте висши“. Казаха, че бил умрял, докато бягал по време на сутрешния си джогинг. Истината е, че умря след като го бутнах... Детски игри, не знам дали това ме превръща в убиец. Аз просто бях там, за да си взема дрехата...

неделя, 17 юни 2012 г.

where I wanna be




Ябълката е наполовина.
Стоя вторачен в червената светлина на светофара и се чудя защо съм спрял. Сещам се за брат ми, за родителите ми, за още няколко неща или хора, които по един или друг начин са ценни за мен. Предния път бяха повече. Намирам все по-малко причини да спирам на червено, все по-малко смисъл. Ако продължавам така.. а бе по-добре да не продължавам. По-добре да се засиля срещу някоя стена. Ей така, лекичко да я бутна. Да си ударя главата и да изляза от колата със сътресение. Тогава ще се почувствам жив, тогава ще виждам всички причини да спирам на червено, сега съм забравил няколко. Дано да изплуват с времето.
Спрях до клекшопа и си купих теменужки. Някога, някой ми каза, че те са в състояние да оправят всяко настроение.
Покрай мен минаха няколко контрольори от градския транспорт. Бяха усмихнати, тъкмо отиваха на работа. Миришеха на евтин одеколон, а от вратовете им лъщяха тънки сребърни синджирчета. Колко е хубаво човек да има работа, да е доволен! - казах си и се качих в колата. Запалих към вкъщи. После се сетих за Морския.
Морският е машинист на влака. Прякорът му идва от там, че си беше боядисал служебния локомотив във бяло и синьо. Цял живот беше мечтал да бъде моряк, да пътува по света на кораб, но жена му не му позволи. Все пак той успя да се измъкне от нея. Прави го всеки ден. Качва се на товарния локомотив и отплава към морето, за да погледа корабите, за да избяга. Вечерта се връща при нея, но тя отдавна е заспала. Морският е щастлив човек, той си обича работата и не съжалява за нищо, обича си и жената, когато спи. Искам да съм като него, щом порасна.
Загубих се в мислите си. Загубих се и на пътя. Пропуснах отбивката за вкъщи. Опитвам се да се открия. ДжиПиЕсът пищи, завий наляво, завий надясно! Залъгвам се. Обличам мислите си с думи, обличам ги с цветове, ям теменужки само и само да не мисля за теб. Оценявам присъствието ти в съзнанието си, а уж предпочитам да си мисля за по-приятни неща, за хора като Морския.
Намерих се в теб. Какво от това?
Ти знаеш, че нося короната на глупостта. Винаги ще те разочаровам. И въпреки всички негативи, ти можеш да имаш империята ми от боклуци, от незаписани мисли и разхвърляни думички, можеш да се въргаляш в света ми изграден от кашони и празни бирени бутилки. В какво ще се превърна ли, дали ще се променя?
Всички си отиват на края.
Но и да се счупя, аз съм цветен - сглобявам се лесно.
Измислям нещо красиво всеки път, нещо ново, което да ти хареса. После това нещо се случва вътре в мен. Намирам рая. Знам, че стената е твоя, че може би съм я наранил с главата си, но тя наранява много повече мен. Сигурно има хиляди причини да не прекарвам времето си в мисли за теб. Но май само в теб се губя така хубаво и само в теб се намирам, обратно.
Морската крава не пие мляко от мишки.
Спирам пред блока. Слагам перденца на прозорците на колата. Затварям се вътре. Тъмно е, задушно е, започва да става горещо. Също, като в главата ми. Паля червена лампа и се качвам на магистралата. Карам със сто и четиридесет. Нали е позволено? Любимата ми игра - дали ще стигна цял до твоята стая? Карам по спомени...
Не знам вече какво търсиш, учат ме да разпознавам хората по предметите в дома им. Твоят е разхвърлян, често, пълен със собственото ти и чуждо изкуство, снимки и книги . Но липсвам аз. Няма ме.
Вече не ти вярвам - теменужките разраниха небцето ми. Бликна кръв, а зад пердетата е тъмно.
Проявявам стари снимки. Ще изтрия всичко!
Съжалявам, мамо, ще татуирам всичко!

петък, 15 юни 2012 г.

разхождам се с паяците




Живея с паяци. Тиха компания са, създават идеалната атмосфера за един писател.

Стоя в празната ти стая и чакам да влезе малко хладен въздух през прозореца. Юли и Август са задушни в Бургас, но от онзи лепкав, влажен задух. Наблюдавам те. А ти стоиш пред огледалото и ми разказваш новите си сънища, новите си дни, показваш новите си дрехи, новите си чувства, усмихваш ми се, като непозната. Мисля, че след малко трябва да си тръгвам и няма да те видя отново. Включваш щепсела в контакта. Издухваш ме със сешоара, сякаш съм влагата в косата ти. Държа се за корените, но не след дълго се отказвам, разпервам криле и отлитам, без да ти махвам за чао. Не понасяш сълзите ми, ами няма да ги видиш и толкова. Покажи ми, че не ти пука, за да се обърна по-лесно, за да не напиша и дума. После разкажи на света колко си празна и тъжна, и как съм те намразил. Но само аз ще знам че лъжеш. Защото знам колко пълна можеш да бъдеш, когато не се правиш на русалка. И двамата знаем, че е нужен океан за да ни държи разделени. Седем часа разлика със влака са нищо пред това да изпия един чай с теб. Ужасна любов беше. Това ли искаш да чуеш? Да, понякога си беше гъдел, дресиране на хора, дори размяна на идеи и телесни течности. Но в повечето случаи беше чисто и детско, като песен на Недялко Йорданов. Разбивам се на градивните си частици. Ще се побера в кутия, ще мина под процепа на вратата и ще се излея в новото ти ежедневие. Лятото е горещо, но е преувеличено. Залязвам, залязвам, залязвам в зелено. Не, беше лепкава любов, като бабиното сладко по ръцете ми, като мухоловка, като мляко от мушкато. Изпи ме, а сега Бог знае какво се крие зад погледа ти, но няма да показвам слабост и да моля. Ще се правя на силен, студен като камък. Ще се чудиш какво се крие зад пробитите ми гърди, зад маската на лицето, докато се счупя. Докато черешата узрее и падне, докато червеи я налазят и изгние, докато костилката й потъне в земята, докато не поникне ново дърво през лятото. После листо, след листо, след листо, ще паднат и ще затрупат земята. Докато не дойдат черни циганки с оранжеви жилетки, които да метат, метат и метат, докато дойде зимата, тогава снежинка след снежинка ще натрупа купчина снежни човеци. После ще изгрее слънце, за да ги убие. Ще залезе и ще дойде нощ. Небето ще потъне в мастилницата си и ще се оцвети в тъмно синьо. Тогава луна, след луна ще стигнем пълнолунието. След три пълни луни ще дойде пролетта, а черешата ще разцъфти и аз ще те обичам, като тази череша. Ще се въртя и ще минавам през различни сезони различни периоди, за да се върна при тебе, за да дойда при тебе, след седем часа път да те прегърна, разцъфтял. Ако в леглото ти има друг ще го убия и заровя. Ако ме хванат ще го излежа и след седем обиколки около слънцето, пак ще се върна при теб, за да отгледам децата ти. Покажи ми вкуса в устата си. Едно непостоянно бягство, една светеща звезда, направи така че надеждите ми да изчезнат. Сега само ти можеш да ги съживиш. Оформям се от грешките си. Да ти покажа ли вкуса между зъбите ми? Намерих подслон в тишината ти, защото беше тиха, като паяците ми. Не ме буди, хубаво е и топло. Може би те нараних когато не можа да ме откриеш около себе си в тъмницата, но мога ли да поправя нещата ако запаля лампата? Ще ме видиш ли, ще се чувстваш ли по-сигурна? Помниш ли когато те пазих от онази хлебарка цяла нощ? Бях рицар...

winter white hymnal




Събуждаш се, отваряш очи и следиш намигванията на колите през щорите ти. Ставаш, измиваш си лицето и зъбите, заставаш пред огледалото и студът те втриса. Изтичваш бързо под топлите завивки, за да се сгрееш малко. Не ти се мърда. Тогава се питаш, защо не е лято? Ставаш отново и си обличаш клин после дънки. Слагаш високите, тежки боти. Закопчаваш копчетата на ризата, а върху нея слагаш жилетка и дебело палто. Целуваш дъщеричката си за чао и намяташ шал на врата си, за да те пази от студа. Чувстваш се огромен. Тогава се питаш, защо не е лято? Излизаш навън и стъпваш в снега, палтото ти пропуска студа, ушите ти замръзват и слагаш вълнена шапка. Криеш ръцете си в топлите джобове и се хлъзгаш по леда. Съседът ти те посреща с лопата в ръка. Твой ред е да изчистиш снега пред кооперацията, а закъсняваш за работа. Тогава се питаш, защо не е лято? Няма как, хвърляш му десет лева и го молиш да извика някой да изчисти вместо него. Отиваш до колата, цялата е затрупана със сняг. Нямаш лопатка и я изчистваш с малка метличка, която рине малко повече от собствената ти длан. След това метличката не става за нищо и не ти остава нищо друго освен да я хвърлиш. Мислиш си, че е само началото на зимата. Колко ли метлички ще смениш? Тогава се питаш, защо не е лято? Качваш се в колата, пътищата не са изчистени, проправяш си път с пластмасовата си броня, корейско производство. Чувстваш се като ледоразбивач на Антарктида, но изведнъж бронята ти хлътва и минава под гумите на колата. Чува се звук, все едно автомобилът я е схрускал под колелата си. Слизаш и я поглеждаш. Не става за нищо. Тогава се питаш, защо не е лято? Качваш се пак в колата и продължаваш. Обаждаш се на едно приятелче, за да го питаш колко ще ти излезе ремонта. Той ти казва някаква звездна сума, защото бронята трябва да се поръчва от Корея. Мислиш си, да изчакаш малко. Детето ти има нужда от нови пелени. От дебели дрехи, а през зимата сметката за тока е убийствено висока. Парното го спря, сега плащаш само за тръбите, дето минават през хола и кухнята, но без ток не може. Дали да не спреш цигарите. Ами да. Ще пушиш през лятото. Сега ще си вземеш нова броня. Тогава се питаш, защо подяволите не е лято?
И един ден след няколко месеца, лятото идва. Лежиш по боксерки в спалнята, опитваш се да напишеш доклада си за работа, тежестта на жегата те убива. Отвсякъде по тялото ти тече пот. Забърсваш се с хавлиена кърпа и си топиш краката в леген със студена вода. Крайният срок за предаване наближава, детето ти пищи, че иска на разходка. Когато се качвате в колата, вътре е като в пещ. Тогава се питаш, какво пък й беше на зимата?

сряда, 13 юни 2012 г.

всичко е кръг.




Седя си сам с моята стара китара. Чудя се какво да изсвиря. Знам, че трябва да е красиво и приятно. Искам го, тя за това е създадена! Затова ще скъсам струните, ще я напълня с пръст и ще посадя цвете в нея. Ще го оставя на тъмно, докато покълне и после ще му дам светлината от прозореца ми. Ще го храня с големи глътки вода и ще го торя, за да се родят цветовете му. И така докато пчелите дойдат и го опрашат. След това, един ден ще имам две цветя. Второто ще подаря на момичето, което обичам. Тя ще го вземе в ръце, ще го помирише и мускулите на лицето й ще затрептят. Когато се усмихне, ще знам, че с моята стара китара съм създал нещо красиво. Ще съм бил причината.
Не мога да свиря, нито да чета ноти. Мелодията ми бяга и дори постоянния ритъм ми е труден за поддържане. За всичко това трябват нерви. Аз имам само думи, а ми казват, че съм бездумен. Затова и превърнах старата китара в саксия, затова и всички предмети вкъщи не са използвани по предназначение. Например цилиндъра на дядо ми е тенджера, а бастунът му - бъркалка. Останалата част от костюма, с който изпълняваше фокусите си на голямата сцена, направих на парцали. С тях чистя насъбралия се прах по детските ми спомени. Естествено, в тази „тенджера“ мога да готвя само заешка яхния, защото друго не се побира, друго и не излиза. Магическите му пръстени продадох на една възрастна дама. Казах й, че са биберони, а тя ги взе за внучето си. Друго от дядо не ми остана. Нагрявам една табакера и я ползвам вместо ютия, вечер пък си лягам не в легло, а в стария сандък пълен с приказки. Краката ми стърчат и за да не изстинат им слагам вълнени ръкавици с 5 пръста. Но след всичко шантаво, казано дотук, къщата си остава голяма и празна. Като мен.
И аз не съм по-различен от всички останали. Защо иначе ще подарявам цвете? Естествено, че съм сгафил преди това. Разликата е там, че хората признават грешките си, когато правят големите равносметки. Когато им съобщят тежка диагноза в болницата или седнат зад пишещата машина, за да напишат дебел автобиографичен роман. Аз моите грешки си ги признах още вчера, признах си ги на момента. Във филмите не казват какво се случва с тези хора, като мен. Те не са интересни на публиката, никой не пише книги за тях. Те не крадат, защото е лошо. Те не пият и пушат, не употребяват наркотици и въобще за какво живеят? За какво живея щом всичко човешко ми е чуждо? За да се обърна един ден и да разбера.. едва ли. Живея заради красотата. Няма нищо по-красиво от това да видиш една стара китара, разцепена от тънките, но силни корени на цветето. Няма нищо по-красиво от разрухата в името на едно по-добро начало. Дано ми простите, защото аз още си седя с моята стара китара и не знам какво да изсвиря. Всичко е кръг.

понеделник, 11 юни 2012 г.

жега




Седя си малък там на края, нося себе си в шепи и се предлагам за щяло и нещяло. Отгоре летят риби, отдолу водораслите се хранят с пясък, а вълните ме отнасят някъде, където царете свалят златните си доспехи и полагат телата си в триметрови ями. Не съм се предал, няма да умирам, но ще легна да си почина и ще се събудя по-жив от елетрическа змийорка, заредена на макс мощност. Ще плувам между медузите и ще помоля някоя да ми свети нощно време. С нея ще намирам пътя, с нея ще намирам крилата от които имам нужда. Не искам да летя, искам да си правя вятър. Топло ми е! Ще избягам от жегата, също като малкото момиченце, което избяга от родителите си, защото й писна да бъде малко момиченце.
Стискам себе си в шепи.
Стискам, стискам, стискам...
докато ми изскочат червата през носа и през устата, докато ми се стекат по брадата и тялото, докато станат на локва. Цопам в локвата кал. Бос съм и отчаян, като костенурка обърната по коруба. Заклащам се.
Заклащам се от вятъра. Сменям формата си и се превръщам в листо. Отнасям се нанякъде. Отнасям се към вечното си скитане. Аз съм една кратка епитафия, надгробна поезия без думи, шарени ръчички и нищо.. ама нищо!
Трицератопс.
Ако бях направен от въздух сигурно щях да съм въздух под налягане.

събота, 9 юни 2012 г.

мухата




Мухата влезе през вратата на стаята. Не знам как е успяла да влезе в апартамента, обаче, тъй като всички външни врати бяха затворени. Идеята ми се струваше невъзможна и все пак бръмченето й и многозначителният й поглед бяха реално съществуващи. Тя кацна насреща ми и започна палаво да потърква крачета и да ги облизва. Зеленият й цвят ме накара да изтръпна от погнуса. Тази муха не трябваше да каца върху мен или върху нещо, което по-късно ще реша, че искам да изям. Трябваше да я убия. От друга страна мързелът ми и желанието ми да опиша цялата ситуация на момента не ми позволиха да мръдна и на милиметър. Седях и наблюдавах полета й. Чудех се кой израз звучи по-поетично и кой подхожда на една муха. Тогава мернах лазерчето на нощното ми шкафче. Оказа се, че хилядите малки фасетъчни очички на мухата се заслепяват също толкова лесно със зелената ярка светлина, както очите на хората. Експериментът беше успешен. Подгоних вредителя и зеленият лъч светлина се движеше точно толкова обратно на грациозното, колкото и самата муха. Напук на мен обаче тя не пожела да излезе от стаята и продължи да си бръмчи. Опитах се да я убедя, говорих й, молих й се, докато накрая тя кацна и се покри някъде. Все още не съм мръднал и на милиметър от позата, в която ме завари. Май повече нямам какво да кажа за мухата, а и тя изчезна.

петък, 8 юни 2012 г.

нервозни кюфтенца




Бахти. Отрязаха ми косата и я продадоха на някаква лисица, за да си я присади на опашката.
Бахти. Пълно е със смъртожадни в тая София!
Бахти. Лейди Гага ми е скучна. Аз не съм за тази планета.
Бахти. Днес видях летящата котка. Препарирана.
Бахти. Летящата котка кацна на клона над главата ми.
Бахти. Аз съм котешка тоалетна.
Бахти. Искам жена с дълга коса.
Криво ми е.
Бахти. Вече не съм тъжен.
Но съм празен!
Бахти. Търся си муза.
Бахти. Не мога да ям сандвич в почивката на работа.
Бахти. Нямам работа!
Бахти. Имам азбука по ръцете.
Бахти. Искам да я изсипя и да падне подредена.
Бахти. Няма никакъв смисъл.
Бахти. Спах със всички музи.
Бахти. И аз ще стана винтидж, момче!
Бахти. Забраниха ми летенето. Искат да ходя по земята.
Бахти. Искам 1000 лева заплата!
Бахти. Прекалено често го използвам.
Бахти. Ми е паразитна дума.

вторник, 5 юни 2012 г.

светулка



Аз не съм човек, който се превръща във вълк, аз съм вълк превръщащ се в човек. И ако от сега нямате търпение, защо ме чакате?
Понякога заставам на брега върху железния си кон, вдигам дървения меч във въздуха и чакам някое морско чудовище да излезе от водата. Идват единствено вълни, превръщат се в пяна и потъват в пясъка - цял ден и цяла нощ. После си тръгвам, а след мен остават единствено следите от колела. Аз не съм воин, не съм и страхливец, но когато чудовищата не искат да излязат изпод леглото ти, за какво ти е да ги чакаш. Нося си дървения меч навсякъде. Нямам шлем, нямам броня и ризница, но си имам мечтите и те не са малки.
А гласът ми излиза, като дух от бутилка. Спира се високо във въздуха и застива така, сякаш си има тяло, сякаш има и образ, но няма. Той е от онези неща, които просто звучат и не хаят.
Когато го чуят, монахините отварят обятията си и аз засиявам. Посрещат ме в манастира си, сякаш съм божият син. Не съм, аз съм светулка и когато сключа ръце и скрия очите си изгрява денят.
Търся своята женска, но в света на светулките е малко по-трудно. Мъжките летим, женските пълзят, живеем в различни реалности, в различни измерения, а за да оцелеем трябва да паднем на земята, като комети и да се запознаем с представите им. Ще й начертая послание от светлина в небето, дано да го види и да ме извика. Дано да може да разчита светлината.
Никой не вижда небето заради високите небостъргачи. Те остъргват синьото от повърхността му и го изсипват на дребни капки. После му викат дъжд и се пазят от него с големи чадъри. Дъждът няма да ви опари. Сивотата, която остава след себе си, да.
Удрям се в земята, като мед върху мида. Заспивам. Облягам ухо на асфалта и се ослушвам за каналните водорасли, за животните, които пируват в канализацията и необезспокоявани от никого пеят пиянски песни за русалки. Те са онези забравени от бога пирати, които отдавна не плават, но не могат да се отдалечат от водата, затова живеят там, където тя не спира. Хвърлили са последната си котва, а тя изглежда е отплавала, заедно с надеждата.
Стичам се право в устата ти, отвисоко и отдалеч.
А някога плувах в косата ти, завивах се с нея и си избърсвах устата след ядене. Нима спряхме да светим? Или като урагани отнесохме къщите си в различни посоки?
Не вярвам в прераждането, но вярвам, че можем да се построим наново.
Ще си издигна къща върху опашката на бял кит и ще плувам цял живот.