понеделник, 26 март 2012 г.

посоки


Скелетът стои на глава и мечтае, докато мозъкът се търкаля в инвалидната количка. Може би всъщност караше колело докато остър меч отряза половината от мустака на Дали. Маргаритки. Чаплин играе, а Айнщайн измерва с поглед размера на обувките му. После превръща мислите си в уравнение. Бели тигри, цунами и Червената шапчица заключена с белезници за леглото на баба си. Вълците идват. Опожарили са поредното селище и наближават към къщичката в гората. Няма повече билки, няма сладки цветенца. Остана единствено острата миризлива челюст със стоманена захапка, лукав поглед и твърда напластена козина. Дори кръстът не може да те спаси, нито църквата. И докато хищниците разкъсват крехкото й месо, Снежанка спи в окото на дракона. Пие от сълзите му и слуша тракането на механичното му сърце. Когато колелата спрат да се въртят принцът ще дойде и ще навие механизма, за да продължат тиктакащите звуци унасящи я в тъй спокоен сън. Няколко гарвана се спъват във високите корони на глухарчетата, те се бунтуват и вече растат с километри нагоре. Хората създават роботи, за да се справят с плевелите, после роботите ни завладяват и хранят гарваните с очите ни. Само един човек остана заключен в най-високата кула на царя и очакваше поредния обяд. Но нямаше кой да му го сервира. Затворникът измайстори ключ от вилицата си и отключи катинара на голямата стоманена порта. Слезе по стълбите надолу и откри, че всичките му врагове са мъртви, както и всичките му приятели. Той събра от труповете на умрелите часовници, пари и бижута. После отиде в заложната къща, но там отново нямаше никой. Остави бижутата на рафта и влезе зад щанда. Отвори си сейфа и взе колкото можеше пари. После ги хвърли. За какво му бяха тези пари? Всички са мъртви. Можеше да прави каквото си иска, безплатно. Можеше и да легне и да заспи. Но му беше писнало от лежане, в кулата не беше правил друго. Затова намери балон и полетя. Установи се на ръба на едно глухарче, заживя там, докато не задуха вятър. Вятърът разглоби короната. Къщата полетя надолу и се сгромоляса с всичка сила в земята. Затворникът стана на кюфте. Явно наистина човешкият род е бил експеримент. Танковете и сокоизтисквачките ни погубиха. Стига с тия фрешове! Никакви индиански елексири не могат да ни спасят. Увери се сам!

събота, 24 март 2012 г.

тухли и месо

Още докато беше малка тухличка, Момчето-тухла мечтаеше за необятното море. Водата го вълнуваше дори в майчината му утроба и въпреки непрекъснатите изследвания, които провеждаше с прозрачната течност, тя не можеше да го задържи на повърхността си. Затова той се изхлузи още щом прозинката между краката на майка му се отвори. Искаше му се да се научи да плува, дори това да му коства живота.
Роди се тухла двойка, после на тухлата й поникнаха ръчички и всеки път щом майка му не гледаше, ръчичките измъкваха от някоя стена друга тухла и я захващаха здраво за глиненото си телце. Така момчето растеше и се оформяше.
Докато един ден след поредния експеримент откри, че има начин да се задържи на повърхността на водата. За целта обаче, трябваше да се разглоби и да се оформи наново по друг начин. Приятелката му каза, че е луд и го заряза. После му обясни, че е безперспективен, а тя иска някой който да се грижи за децата й. Никой не вярваше в мечтата му, дори собствената му майка изпитваше сериозни съмнения относно рентабилността на ума му. Но за какво друго да мисли една тухла освен за мореплаване?
И така Момчето-тухла пренареди парчетата от тялото си и се хвърли в морето. Потъна на няколко метра и след като стигна дъното реши, че е свършен. Затвори очи и зачака смъртта си. След няколко минути разбра, че цял живот е живял погрешка по законите на хората. Тухлите не дишат, затова момчето нямаше нужда от въздух, то вървеше по дъното щастливо, че е сбъднало мечтата си.
Майка му го чакаше за вечеря, но той така и не се появи. Скоро намериха някаква тухла на брега и решиха, че това е неговото ухо. Погребаха ухото с почести и заживяха така сякаш момче от тухла не е имало.
ИЛЮСТРАЦИИ: Smithe One

вълци



вълци в гората
и камъните им, нищожно бели
остаряват, но не носят
и не светят
сивеят сред тополите на нищото
само любовта им е основа
щом обичат от любов
към себе си.

четвъртък, 22 март 2012 г.

кисели краставички в буркан



А Мина седи и ме гледа отсреща,
аз отварям бутилката с вино,
тя отваря стерилизиран буркан.
Провалих се. Тя го отвори.
А моята тапа плува. Нищо.
Отхапваме краставички и се гледаме
жадно.
Сетих се, че не си нося четката за
зъби. Нищо.
Главата ми е в главата. Като матрьошка.
Благодаря ти и лека нощ!
Но ти дори не си си доял краставичката.
Изядох достатъчно, наистина беше чудесна.
Не.Искам да те разглобя.
Да те направя наново.
Всичко което знаеш е грешно.
Събуди се.
Изживей го за един миг, като горящ мустак.
Като свит на топка паяк, който виси в стаята
и чака. Чака да бъде унищожен и после съживен.
Сглобен от вселената. Енергии. Еротични
сънища. Кисели краставички в буркан.
Всъщност да, сянката на човек може да
изглежда като хлебарка. Може би оттам
идва идеята на Кафка за метаморфозата.
Поглеждам Мина. Говори ми за книги, които
не съм чел. Тя двойно интелигентна ли е?
Мина, ти си измислена. Моля те, изяж си
краставичката и ме остави сам. Мразя,
когато ме правиш да изглеждам като идиот.
Всъщност знаеш ли какво? Ти си нагла, ти си
една нагла патка, която не ме уважава и прави
каквото си иска. Всъщност това може би е присъщо
за патките. Но какво мога да кажа аз? Аз съм си
в главата. А главата ми е в главата, като
матрьошка. Не се притеснявай за моя кураж.
Ще получа заплата ако стискам палци.
Както винаги оценката ми е "задоволителен".
И докато аз те сънувам ти спиш с други.
Мина!
Къде изчезна пролетният вятър, надигащ
полата ти? Говори по телефона...
не ми обръщай внимание, аз мога и сам да се обслужа.
Стачкувам. Пасувам.
Псувам понякога.
Минерали с кристални структури - над 4000 вида.

събота, 17 март 2012 г.

пиша срещу заплащане

След като вече цял месец съм безработен и надеждите ми да си намеря нова работа се топят с всеки изминал ден, реших да се поуча от уличните музиканти. За жалост не мога да изляза на улицата и да започна да пиша... затова, започвам да пиша по поръчка, срещу заплащане. Ако някой има нужда от нещо написано, каквото и да е то, нека ме потърси с лично съобщение, ако остане доволен от написаното може и да ми плати! :)
digheading@abv.bg

Причините да си продавам гъза по този начин са много. Първо непрестанно растящите цени, следвани от безработицата, все по-затъващата ни култура и т.н. Вярвам, че не съм единствения :)

четвъртък, 15 март 2012 г.

Когато майка ти е русалка

Дори да не искаш, трябва да пишеш по две страници на ден. После кой ще ти плаща стоматологичните разходи? ...






Всички порастнали деца някога са били малки. Подобен е и случаят с Мартин. Само дето неговата история е малко по-специална от тази на останалите. Мартин беше дете на русалка, или поне така смяташе той. Нямаше опашка с люспи, нито можеше да диша под вода, беше си съвсем обикновен човек с два крака и бели дробове. Но пък вярваше прекалено силно в някакви приказни елементи. И това беше така не съвсем безпричинно. Всъщност всичко се дължеше на неговия старец – баща му. Мартин не си спомняше майка си, затова редовно караше баща си да му разказва за нея. И тогава се започваше един подобен разговор:
Майка ти беше най-красивото същество на земята. Тя беше русалка в сравнение с останалите момичета. Изпъкваше с бистър ум, невероятна усмивка и душата й беше добра и чиста като камбанен звън. Ммдаа.. двамата се запознахме на кея, докато завързвах лодката си, спомням си, сякаш беше вчера. Срещнах я и веднага се влюбих. После всичко беше прекрасно. А за капак се появи и ти. Бяхме толкова щастливи. Разхождахме се в парка, редувахме се на смени кой ще те обгрижва...
А мама как е ходила на разходки, след като е била русалка?
Ами тя... летеше. Да, имаше летящо килимче. Държахме го в килера.
Онова старото?
Да, само дето вече не работи. Развали се и майсторът не можа да го поправи. Апък и вече не ни беше нужно. Знаеш... разказвал съм ти...
Да, онзи белия... но защо му е било да отвлича мама?
Защото ми е завидял, защото е искал да я има.
Един ден ще го открия и ще отмъстя за теб.
Няма смисъл. Търсил съм го къде ли не. Вече 6 години обикалям с лодката в морето и не мога да го открия.
Когато порастна ще го открия и ще ти върна мама.
По-добре мисли отсега каква кариера ще преследваш, защото не искам да ставаш рибар като мен.
Добре, татко.
Няколко дни по-късно Мартин отиде в сиропиталище, а горкият му татко в дървения си саркофаг. В този ден малкото момче си обеща, че ще се запознае с майка си, та дори и да преброди всички морета и океани. Трябваше единствено да открие следите на Ум, белия делфин. Според разказите на баща му, делфинът е големият виновник за липсата му на майка, той я е отвлякъл в дълбините на морето.
В сиропиталището всички се подиграваха на Мартин. Никой не вярваше на историите му, никой не му беше приятел, а и той не искаше такива. Мислеше си, че се чувства добре сам. Всъщност такава беше самата истина. В главата му се въртяха единствено смели мореплавателски планове. В сиропиталището не го свърташе, смяташе, че си губи времето. Затова малко преди да навърши пълнолетие той избяга. Хвана се на работа, като хамалин, на пристанището и скоро събра достатъчно пари, за да си купи лодка.
Първите дни в морето бяха приятни. Нямаше почти никакво вълнение. Съществуваха единствено той, лекия бриз, слънцето и водата. Хареса му, само дето нямаше и следа от белия, нямаше и какво да яде, като се прибере. Това време беше загубено. Когато сам си си работодател и не вършиш нищо не изкарваш и никаква надница. Следователно трябваше да измисли нещо, за да има какво да яде или да се върне на доковете и да забрави за майка си. Не, вторият вариант изобщо не съществуваше за него. Затова реши да стане рибар, като баща си. Ако не хване делфина, то поне ще хваща риба и ще я продава. Така и направи, излизаше с малката си лодка сутрин, а вечер се връщаше с достатъчно риба, която продаваше на местните търговци. Съдбата беше благосклонна към него, скоро събра достатъчно пари, за да наеме малко корабче и няколко други рибари, с които да тръгнат на по-дълго пътешествие, където да уловят мародера - Ум, белия делфин. Написа обява във вестника, че му трябват рибари, купи харпуни и мрежи, след това се хвана да стяга корабчето. След няколко дни вече беше събрал екипажа и беше готов за път. Тръгнаха, но не след дълго облаците потъмняха, разрази се буря и докато хората реагират, огромна вълна се изля върху палубата... Буквално изми Мартин, който падна в морето с още някви незакрепени неща, като скрин, пояс и харпун. И аз самият се чудя какво е правил този скрин на кораба, но такава е историята.
Мартин изплува над водата и тръгна към корабчето, сграбчи пояса, но след малко видя нещо бяло в далечината. Той грабна харпуна и заплува към него. Да, това беше бял делфин, който ликуваше и скачаше над вълните. Мартин се ядоса, трябваше да е Ум, не може да е друг. Заплува още по-бързо и делфинът започна да се приближава. Вече беше само на няколко метра, Мартин насочи харпуна си, стреля и пуф. Уцели, но делфинът вече беше изчезнал, на негово място се беше появил пингвин. Пингвинът хвана стрелата и я мушна под перката си. Направи се на умрял. Мартин не можа да повярва на очите си, приближи се до пингвина и се протегна, за да го докосне. Постепенно пингвинът се отдалечи и замъгли. Цялата картина последва примера му...
Мартин се съвзе върху скрина. Беше станало ден, а небето се беше успокоило. Нямаше и следа от корабчето, нито от делфини или пингвини. Мартин си помисли, че всичко е било сън. После се закани, че ще убие мерзавците от корабчето, задето са го оставили зад борда. Ще ги заколи, стига да се измъкне от тази ситуация. Но той знаеше, че е дете на русалка, затова се надяваше роднините му да дойдат и да го спасят.
След няколко часа никой не беше дошъл. Само жаждата ставаше все по-голяма, а слънцето все по-малко. Растеше и омразата към делфина, който стоеше зад всичко. Мартин беше убеден, че това пъклено същество в момента се крие зад някой подводен риф и си хихика, заради успелите планове. Тези мисли го занимаваха няколко часа, докато настъпи новия ден, въпреки, че беше вечер.
Беше рождения ден на Мартин, той навърши пълнолетие и нямаше големи надежди да продължи нагоре по стълбичката на живота. Щеше да си изгние на скрина. Макар, че изгние не е най-правилният израз предвид ситуацията. И така ... всякаква надежда беше изгубена. Но това е приказка. Затова точно в този момент се появи кораб, който прибра момчето. На пристанището го предадоха на властите, но те не можаха да го върнат в сиропиталището, защото Мартин беше пълнолетен. За сметка на това го изненадаха с подарък. Дадоха му някои вещи от баща му, които той беше завещал на Мартин, за да ги получи на този ден. Сред тях Мартин, естествено, намери писмо. В писмото пишеше, че всичко е било измислица. Майка му е била обикновена жена, която е избягала с любовника си, а цялата история баща му е измислил, за да не проваля детството на сина си и да не го кара да се чувства нежелано дете.
Мартин прочете писмото и реши да се възползва от безплатното обучение за сираци в морското висше училище. Стана капитан на кораб и цял живот обикаляше с туристически лайнери. Той никога не спря да се оглежда за белия делфин. Естествено, че не повярва на писмото на баща си. Че защо му е да го прави?