сряда, 29 септември 2010 г.

join my army now


Очите ми кървят, очите ми текат, очите ми, май ги няма от доста време. Петел ги изкълва и отлетя при великата майка – кокошката. Ако трябва да продължа последователно то сега ще разгледам и ушите и устата си, а може и носа. Ушите ми приличат на кекс, подути и мазни, пълни е плънка, която се стича на капки от земята. Устата ми е като миша яма, подават се конци и косми, всички й преписват всевъзможни гадости, затова и мирише на зле. Веднъж се опитах да я измия, но в момента в който пъхнах четката за зъби, тя се разтопи. Сякаш стомашния ми сок се беше качил в устната кухина. Носът ми е червен, но като на клоун или от студ, като на Дядо Коледа. Носът ми е червен заради алкохола. Аз съм алкохолик, и освен всичко, нямам пари за алкохол. Носът ми е червен и набръчкан, подут и гнусен, като задника на контрольорка в рейса. Свърших с лицето си, но не съм свършил. Ръцете ми са хоботи на африкански слонове. Но не са живи, само се влачат и клатят. Когато се въртя в кръг те се надигат постепенно и дори могат да бъдат използвани за оръжие, но иначе са си едни безжизнени пипала. Сополиви и мазни, гнусни и вулгарни. Предизвикват грешни асоциации, а в тях дори няма кръв. Майките закриват очите на децата си когато минавам покрай тях. Но това може би се дължи на краката ми, защото краката ми са голи и боси. Не обичам да нося панталони, не обичам да нося и бельо. Не ме е срам, не знам и какъв е този плод на познанието. Не съм от земята и не съм наследник на греховете на хората. Нито на Адам и Ева, нито на Лот и дъщерите му, нито на никой. Какво ли би направил вашият Бог ако ме познаваше. Защото аз съм първият от моя вид и сега трябва да създам потомство, за да изместим великите човеци и да бъдем новите командири на Земята.Ха-ха-ха.

indigo


Погледът ми секва смеха ти, но не гледам лошо. Не ме познаваш, не усещаш топлината вече. Затварям очи и виждам всичко, но теб те няма, защото не искаш да те има. Топъл восък се стича във въздуха и замръзва. От устата ми излиза дим, но не пуша – мразя цигарите. Мразя и всичко излишно, горя библии и бягам от тъмните места. Дете, което не гледа зад себе си. Това съм аз, и въпреки всичко се чувствам голям, въпреки всичко разсъждавам трезво, въпреки всичко...
Отдавна ги няма раните и гумената топка, забравил съм какво е да играя, а уж животът бе игра. Всичко се измени под влиянието на възрастните или под моето, не знам. Хората не се променят, всичко е настроение, всичко е временно, аз съм за малко тук. И няколко години или дни ме делят от смъртта и ще остане единствено посланието в електронен формат. Ще избягам от всичко и всички... не съм там, не съм, аз съм едно цяло със себе си.
Самочувствие не ми остана, радвам се на простите неща, които после се оказват грозни, не разбирам. И търся изход, търся вход, но дори не мога да догоня опашката си. Завива ми се свят, падам на земята и тялото ми изтръпва. Наистина не разбирам. Отговорите са написани, най-простото нещо е да ги прочета. Най-простото нещо е да следвам правилата, но тогава какъв живот би било, каква свобода? Искам да е лято, но лятото е 3 месеца и е жега. и е пот. И след него идва есента, но тогава не е лято, разочарован съм. Вече дори храната не ми доставя удоволствие, дори пиесите са без актьори, анимациите без цветове. Лириката е празна и разхвърляна, точно като мен, хаос от привички и гъдел зад ушите, върлува зима, а Дядо Мраз е починал и всичко е в главата ми. Празно е, а аз съм тук, но и в мен е празно и навън е празно, и целият свят е празен и тъмен, а аз съм тук. Къде съм тук? Никъде. „Той мина своя век ту като в бляскав пир, ту влюбен и самин, ту странен и сиротен, ту като никой друг, ту като стотний стотен – докле смъртта дойде при него най-подир.“ Изживяно е, но не искам смъртта да идва, искам първо аз да си дойда, искам да видя усмивката си в огледалото, да знам какво е. Искам да прегърна някого, защо чувствам, че умирам...

Слънчогледите навеждат глави, защото са в траур. Детето на слънцето си отива малко по малко. Енергията е толкова силна. Избутва ме от трона и аз съм някъде долу, специален и мъртъв. Глупав безподобен образ, обезобразен. Много зависи как ще ме погледнеш, как ще ме прочетеш, как ще ме интерпретираш. Аз не мога да съм нещо друго от чуждата представа. Аз не съществувам никъде другаде освен в главите на хората. И когато те ме убият аз ще си отида и ще бъда звезда. Или съзвездие...

неделя, 26 септември 2010 г.

моята лула


Бели мечки в краката ми лазят и ми шепнат на мечешки. Виждат кожените ми обувки и се изпаряват в тъмното. После става светло и виждам следите им, но не ми трябват. Те са просто фикция на въображението ми. Защото всичко е отвратително и в същото време прекрасно, както чашата е едновременно наполовина пълна и празна. А аз съм все същия старец, люлея се на стола си и пуша лула, отдавна не свиря на банджо, но пък не мога да чета вестник без очила. Роднините ми ме забравиха, тези които ме помнят измряха. Само наборите в махалата ме викат от време на време за партия шах, защото аз съм най-добрият в моя квартал. А кварталът ми се състоеше от мен и още една бабичка, която живее на 3 преки от къщата ми. Само че когато нас ни учиха да играем щах, времената бяха други. Тогава се смяташе, че това не е женска игра и всички пропускаха да научат жените си, дъщерите си. Всъщност се оказва, че аз съм единственият играещ шах в квартала. Аз съм и единственият член на шах-клуба, затова съм и председател. Но банджото ми липсва. Когато бях на 56 получих удар и сега лявата ми половина от тялото е фиксирана като косата на пънкарче, не мърда дори по време на пого. Освен по време на секс, тогава сякаш кръвта ми заиграва и неподвижните ми части скачат из леглото сякаш са от ранните филми за Дейви Крокет. Сексът е хубав, но на млади години беше някак по естествено. Сега си е цяло приключение, борба на живот и смърт. Внимаваш да не дишаш прекалено учестено, внимаваш все пак да дишаш, внимаваш да не се напрягаш, внимаваш да не се излагаш, и на всичкото отгоре разполагаш с нещо като пълно пликче с вода - меко и гъвкаво. Спомням си първия път, тя беше готова на всичко, за да преспи с мен, а аз бях притеснен като прасе около 25 декември. И когато всичко започна, свърших. Беше най-хубавото и едновременно най-излагащо нещо в младините ми. В града тръгна слух за мен и скоро не можах да повторя случката. Но както и да е за това. Тръгнах да пиша това писмо, за да се оплача от служителката в супермаркета. Купих си бутилка безалкохолно и някакви ядки, а тя дори не ми се усмихна, не каза „добър вечер“ ако можеше щеше да пропусне да спомене и колко дължа. Все едно виждах себе си зад касата – отегчен от работа, отегчен от живота, отегчен от липса на секс. По-добре да няма такива касиери, или поне служебно да им назначават някакви развлечения, защото те спят, живеят в собствения си свят, не уважават клиентите си, не уважават парите, които взимат. Но в крайна сметка,шефовете им знаят най-добре.
А в същото време повечето хора си мислят, че ме познават. Мислят си, че щом разберат зодията ми, видят дрехите, които нося и прочетат татуировките ще знаят всичко за мен. Обаче дълбоко грешат, защото аз съм кисела зелка-многопластов и кисел. Не можеш да ме разбереш, дори да си ми в главата, дори да четеш всяко мое изречение, дори да наблюдаваш всяка моя крачка. Просто защото аз нямам нужда от разбиране. Нямам нужда от субтитри, от превод или каквото и да е. Дори не знаеш дали говоря на теб или на следващия който ще прочете това, не знаеш с коя ръка пиша, не знаеш как точно се изписва името ми, не знаеш и дали пия кафе сутрин, с колко захарчета, дали си паля лулата и карам колело всеки ден. Е, отговпрът на всичко е не, защото съм стар, а на стари години, всичко е вредно. Храня се с глюкоза, колкото да не умра. Само лулата ми остана вярна в живота. Всички останали жени се оказаха курви, жадни за пари или секс, или просто не съм им бил симпатичен, но лулата дори не ме попита имам ли пари, какъв ми е размера и т.н. Тя не се сърди когато не я паля няколко дни, радва се когато я почиствам и работи безотказно вече 40 години. Съжалявам само, че нямам потомство, за да я оставя в наследство. Тя ще умре в деня в който умра аз, и ще стане на пепел, когато и аз изгоря. Една красива смърт, един красив живот, изпълнен с мигове покрити с прах. Летя и не се надявам на нищо, не се страхувам, защото съм свободен. Перефразирам, но ми се получава. Гъдел в ушите!!

четвъртък, 23 септември 2010 г.

-Как се казва жената на хлебаря? - Стоянка.


През 1982 година убих милион от себе си и се прибрах вкъщи. Отворих гардероба, за да оставя вътре сакото си. По вратичката лазеше хлебарка. Опитах се да я убия, но тя беше прекалено бърза. Тъй като не бях виждал други реших да не взимам никакви мерки. Просто преди да обличам сакото си щях внимателно да го изтръсквам. 1985-та случката се повтори. Отворих гардероба, а на вратичката стоеше същата хлебарка, с един удар я залепих за дървото, а тя се размърда за последно и падна на земята където я стъпках. Тогава се замислих какво съм направил. Тази хлебарка е била като мен, една едничка на света си(моят гардероб) избягала е от обществото си, защото не й е харесвало, решила е да не ражда, за да си остане сама, да не се обвързва с никой и да комуникира единствено с втория си мозък в опашката. И какво се случи, залепих я за вратата. Това означаваше ли, че един ден и мен някой ще ме залепи за земята, ще ме стъпче и ще се почувства облекчен, че бацилът вече го няма. Да, вярно че подобно нещо ми се случва много често но смачкването е психическо, а не физическо. Дали трябва да ме е страх.
И така се случи, беше ме страх цели 25 години. Сега е 2010, хлебарката отдавна се е преродила в нещо по-висше, а аз съм все тук и днес реших, че повече не трябва да ме е страх. Не трябва да живея заради другите, а заради себе си. Още повече заради хлебарки.
Дълго време преди тази случка си мислих, че никога няма да вида хлебарка в апартамента си, защото не държах нищо за ядене, после се появи тази германска кафява малка гад. Оказа се че са всеядни, като дори ядат сапун и паста за зъби. Подяволите, дори аз не мога да ям сапун... не е честно! Хлeбарки...
Всъщност веднага след инцидента продадох апартамента и избягах. Избягах надалеч, в най-отдалечения квартал, даже не – в друг град, всъщност в друга държава. И сега няма немски хлебарки, но има опасност от американски, които видях, че са още по-големи и гнусни. Но съм се заредил с Райд ии пазя околията. Хаха гъбени трипове, братле хахаха.
Избягах им, мамка му. Вървях по малка уличка и в края видях голяма гъсеница, вдигнала се на задната си част, като онази от Алиса и ми говореше нещо. Избягах и от нея, мноо мразя инсекти. Зад мен се оказа, че има огромен плъх, който ме проскочи и изяде гъсеницата, после се разкашля, а очите му се завъртяха, започнаха да мигат в зелено, лилаво, оранжево и жълто, а от устата му излизаше пушек. Плъхът танцуваше на въображаема музика и аз започнах да се забавлявам на негов гръб, защото с тези светлини от очите му приличаше на танцуващ билборд. И изведнъж той експлоадира, парчета месо ме засипаха, а кръвта се стичаше навсякъде. Беше гнусно и мазно и петнисто и никой не ми повярва, когато им разазах. Обвиниха ме в убийство на защитен вид гъсеница, Оказа се, че е била вписана в червената книга, а месото ми обясниха, че можело да го купя от всеки месарски магазин и няма никакви доказателства, че това е огромен плъх. Не можах да повярвам и все още не мога да повярвам, че живея в подобна държава където такива случки са факт всеки ден. Огромни плъхове съществуват и те могат да избухнат всеки един момент, това трябва да е ясно на всеки, а не само на тези които са си изпатили, като мен. Осъдиха ме на 12 години обществено полезен труд, което значеше че трябва да работя до края на живота си обществено-полезно. И така и стана, самоубих се на другия ден. Прерязах си гърлото със зъбите на плъха в килията ми. Не вярваш? Грабни сникерс! Нямаше друг вариант, бях невинен, невинните отиват в рая. Обаче аз отидох в ада и наказанието ми беше да напиша всичко това и да го публикувам в фейсбук, за да ми се смеят всички.

неделя, 19 септември 2010 г.

love is gay



Аз пиша с дясната ръка, това автоматично ме препраща към десния отбор или 90 процента от населението на Земята. Което значи, че ще живея девет години повече от останалите 10 процента, че имунната ми система е доста по-съвършена и имa три пъти пo-мaлка верoятнoст да стана алкохолик. Та аз, дори сутрин ставам надясно, първата крачка, която правя е с десния крак, влизам в банята и мия зъбите си от дясно наляво. Когато ходя по голяма нужда се изхождам надясно, в автобуса се качвам от дясната врата и когато избирам нещо взимам винаги дясното.
Едно време пишех огледално, всички ме смятаха за специален, докато не им показах как става номерът. Явно да пишеш огледално е впечатлявало само през 15 век, когато Леонардо е пишел тайните си тефтери. Казах си ОК, няма да съм следващия Да Винчи и напук, дори не се научих да рисувам, да проектирам или каквото и да е. Казаха ми, че той можел да рисува с лявата си ръка, докато пише с дясната... и на това не се научих. Реших да бягам от всякакъв допир с този човек, затова и гейовете ми са противни и някак обратни.
И в този ред на мисли, седя и се чудя защо обичам повече едро смляната лютеница от когото и да било на този свят. Може би любовта е гей и страня от нея. Ама пък в една песен се пееше, че любовта е кучка, така че най вероятно тя е кучка-гей. И като казах(написах) кучка-гей се сетих за един доберман, който видях наскоро в една градинка. Той имаше мъжки възпроизводителни органи, но нещата не свършват дотук, имаше си и цицки. Целия се беше оцицкал и се чудя дали когато Бог е създал човека, всъщнoст нe е създал един хермафродит и после е осъзнал, че e грoзно и тогaвa гo е разцепил на Адам и Евa, за да позамаже нещата.
Хмм, жени с коремчета, жени с хавлиени чорапи, жени с косми под мишниците, жени с косми по краката, жени с косми по гърба, жени с косми под носа, жени с косми в носа, жени с косми на косата, жени с червен нос, жени без нос, жени с едно око, жени с две-три очи, жени с пишки, жени без цици, жени под влиянието на наркотици, жени с шофьорска книжка, дърти кубинки, мацки с кубинки, жени на тротоара, жени циганки, жени без пари, жени в яки коли, жени без сутиени, жени фрикасе, жени без мезе, жени на 12 см ток, жени с отток, жени след операция за увеличаване на бюста, жени преди пластична операция на лицето, жени-мъже, мъже-жени, жени над 175см, жени под 155 см, жени готвачки, жени с мазни петна по дрехите, жени фризьорки, жени дърдорки, жени компаньонки, жени от харем, жени по корем, жени на плажа, жени в бара, жени под масата, жени във фейсбук, жени с големи кучета, жени с мръсно подсъзнание, жени в голямо изпитание, жени след изтезание, жени.
Мъже с мустаци, мъже простаци, мъже-жени, жени-мъже, мъже без въже, мъже без инструменти, мъже кашкавалки, мъже парцалки, мъже фешани, мъже с шалчета, мъже с халф-фейс цайс, мъже преди баня, мъже след футболен мач, мъже с бира, мъже които не знаят защо, мъже с празни ръце, мъже с пълни тумбаци, мъже без пълнеж, мъже без оцветявка, насрани мъже, вързани мъже, стари мъже, грозни мъже, миризливи мъже, изморени мъже, мъже без гъдел, романтични мъже, бомбастични мъже, мъже пред фолк-певица, мъже зад фолк-певица, мъже във фолк-певица, мъже в бяло, мъже в черно, мъже преди борба, мъже след убийство, мъже с вазелин, мъже на тревата, мъже във фурната, мъже терминатори, мъртви мъже, мъже с мускули, мъже без скрупули, луди мъже, очевидното лъже, любовта е гей.

жълтenica


Букет цветя - мъртви чудеса, се изливат отгоре ми, като порой от северни сияния. Наоколо всичко е тъмно, а аз съм цветно осветен и въпреки всичко блед. Отдавна био-токовете ми не успяват да подкарат ЕКГ-то. Но в главата ми звучи пиано и някой който тропа с крак, когато удари петата си в земята от върха на обувката му излиза нож, дали това не е 007 или някой негов руски вариант.
Лебедите винаги са ми приличали на бели демо версии на фламингото. И веднъж реших да си взема едно грозно пате, да го овъртоля в захарен памук и да го изчакам да порастне. Порастна и стана розов лебед и вече беше разширена демо версия. Изкарах го на площада и хората му се радваха, оставяха пари пред него, нямах нищо против, защото нямаше какво да ям. И така няколко дни, докато най-накрая забогатях и си купих цяло стадо грозни патета. Но един ден заваля и дъждът изми боята от захарния памук и всички видяха, че това е най-обикновен лебед, нацупиха се и ме обявиха за шмекерджия. Отлъчиха ме от църквата, от градския съвет, не можех да посещавам дори градския кенеф, а аз от мъка се отлъчих от себе си и заспах. Лебедите продадох на една месарница. Взех им добри пари, пиках им отгоре и те се оцветиха в жълто. После ги пробутах като патки. Не знам защо съм останал с впечатлението, че патките са жълти, след като са бели, но няма значение. Та отлъчен от себе си продължих живота на един обикновен луузър. И пианото спря, на негово място дойдоха барабани и всичко се случваше доста по ритмично, не бях щастлив, но нещата се получаваха. А когато към барабаните се присъедини и китарата дори гласът ми звучеше мелодично. Търсих си работа и намирах живота, оказа се че трябва да работя за себе си. Върху себе си - да бъда или да не бъда писател. Да се хвърля от моста и в последствие да разбера дали съм с бънджи въже или са забравили да ме вържат. Не обичам много да рискувам, но щом трябва. Безсмислено ми е, едно такова празничко, това чувство което изпитваш когато си се наял и пред теб има торта. А тортата се оказва лъжа, защото когато си се наял не усещаш какво още слагаш в устата си. Не знам и аз не знам, но утре ще разбера всичко, а утре е знак за бъдеще време и може да означава и след няколко години. Желанията ми спряха да се случват, мечтите ми да се сбъдват, млечните ми зъби окапаха отдавна, а вкъщи нямам глинени съдове. Гъдел изпитвам само късно вечер, когато видя пингвините и техните камъчета. Тишината ми е станала саундтрак, а трейлърът ми е без визия. Бланк, дори без надписи. Някой да вземе боички и да ме пооцвети, докато не съм се разпаднал. Докато не съм погледнал горгоната в очите...
Накъде бия? Накъде вървя? Мисълта ми е тъжен край или тъжно начало. Тунел който не знаеш къде ще те отведе. Режеща болка, виждаш красиво листо на земята и решаваш да го вдигнеш, а то те порязва от страх, че ще го нараниш. Избираеми моменти на прах и малко захар за вкус, всичко разбъркано в краве прясно мляко. Всички цветове са изгаснали, бавна жълта смърт и жълтеница. Пиеш пикнята си сутрин и живееш в страх. Малкия принц почина от рак на белия дроб.. или от старост, също както и питър пан. Напуснаха приказките си и се настаниха удобно в модерния свят. 21 век, умиращ и процъфтяващ. Вкисната боза. Пoглeждаш ме и се нaдяваш дa съм на смъртнoтo си лeглo...

четвъртък, 16 септември 2010 г.

Пингвините



Къде си? Къде са листата за които ми разказа? Къде са слънцата над тях? Къде са камъчетата и техните пингвини? Сънувах ли, или надеждата ми е крещяла? Сънувах ли? ...
Една вечер ми разказаха за това как пингвините са моногамни и как избират партньорите си. Мъжкият екземпляр търси най-красивото камъче на вселената, после го подарява на женската, която е харесал и ако тя приеме подаръка, те са заедно завинаги. Такава история не може да не трогне, а пък и пингвините в доста отношения са по-добрият пример от хората. Сещам се как се сменят в мътенето на яйцата, докато другият ловува. Малко или много се мотивирах от всичко това и тръгнах да търся камъче, може пък някоя женска да го хареса. Намерих едно, но ми се стори прекалено обикновено, същото се случи и с второто и третото и така до десетото. После реших да взема който и да е камък и просто да твърдя до отчаяние, че за мен е специален. Надявах се някой да ми се върже. И точно когато бях на път да се откажа, видях най-чудното камъче. То беше на половината на шепата ми и цялото беше на дупки, като кашкавала в Том и Джери. В една от дупките се криеше малка мидичка. Очевидно беше, че това ще е моето камъче. Сега трябваше да открия моето момиче. И тук дойде лесната част, мислех си, че съм я открил. Тръгнах с камъчето към нея, бях смел и преуверен в себе си. Стигнах мястото където работи и я видях - толкова чиста и магична, стоеше и си играеше с някакво хлапе, разказваше му история. Нямаше идея какво ще й се случи. Дори аз нямах идея. После се приближих и усещах енергията й, виждах усмивката й, бях на ръка разстояние и не подозирах, че нещо може да разруши връзката ни в този момент. Извадих камъчето и протегнах ръка през оградата, която ни делеше и в този миг тя изчезна. Кълна се в бога! Изчезна както магьосниците по филмите - пук и чао. Камъчето върнах в джоба, а надеждата ми падна на земята, като ритната зелка. Опитах се да я открия, крещях в тъмното, падах в пропастта на неизвестното, но не успях да я намеря - най-познатото и непознато нещо за мен. И сега си обещах да чакам, за пръв път в живота си ще стоя и ще чакам тя да ме открие. Малко ми е тъжно. Малко ми е тайно. Не знам. Не знам дали не е било сън...

...

Спрях да чакам. Гледах научнопопулярен филм за пингвините на остров Адели. Те са онези малки твари, които си разменят камъчетата. Истината, обаче, се оказа друга. Женските екземпляри, от този животински вид, обикалят всички мъжки и се чифтосват с всеки, който им даде камъче, или с този, който предложи най много камъчета, докато си направят гнездо. Няма моногамност. Няма измишльотини. Всичко се свежда до интереси, а появят ли се интересите, само парите са мотив.

сряда, 8 септември 2010 г.

I'm the worst - you're the least

Чудя се как да започна, как да оформя тоя ред, или може би трябва направо да свърша. Напоследък ми се случват неща, за които не трябва повод или причина, но наистина не разбирам. Уж пораствам, а все по-малко успявам да вникна в живота си. Чувствам се сякаш на 16 бях по-зрял, по-можещ и по-самостоятелен отколкото сега. Не знам накъде да тръгна, накъде да избягам ако ме е страх. Звучи една и съща музика, която не е задължително да ми харесва. А хора, които съм обичал, ме наблюдават от балконите, докато пресичам улицата и ми се подиграват. Изкривени лица, маски, завеси и фарсове - всичко е в огледалото. Убитата ми надежда и колата, която я сгази ме преследват, като неплатена сметка. Всичко става все по-сиво, а аз все по-цветен, сякаш, за да отговоря по някакъв начин на заобикалящата ме действителност. Вече дори имам дрехи, които не са нито черни, нито бели. Какво да кажа за кожата си, която отдавна е изпъстрена в чудни цветове и извивки. И пак съм сам, но не се оплаквам, приемам го с усмивка. Назад-напред, свикнал съм да ме лашкат и оставят на земята. Нито съм газирана напитка, за да изригвам, нито пък някакъв химичен елемент, че да гърмя. Забравям и подминавам, друг път никой няма да успее да ме разстрои.. вика му се имунитет. И пак малко тъмни щрихи около очите, размазан грим и синини, звучи като описание на субект от женски пол, след малко домашно насилие, но всъщност е поредния музикален клип по телевизията. Абе тия какво рекламират въобще? ...
А напоследък се връщам назад и примерно чета писмо, което съм писал преди години и осъзнавам как съм влагал някакви мисли и чувства в написаните думи, а сега всичко е изстинало и безчувствено. Човекът за който е било писмото отдавна е забравил, че го е чел и всичко се превръща в илюзия. Заблуждаваме моментно себе си, чрез думи. Глупав свят, следваме инстинктите си, обличаме чувствата си с думи и се правим, че мислим, а всъщност мисленето е чиста самозаблуда, а почнем ли да изказваме мислите си, тогава заблуждаваме и останалите хора. И живеем за да умрем, а ни е страх от смъртта, затова и не живеем пълноценно. Толкова ми е писнало от всичко, толкова ми е писнало и от мен самия и от незнанието. Няма ясни правила, ако пък дотолкова имаш нужда отт тях - ставаш религиозен. Поне религиите дават отговори, а агностицизма не ти дава подобни неща. Четете лириките на Кори Тейлър, може понякога да са нищо друго освен булшитс, но много често в тях има нещо от всеки. Загубих си мисълта. И накрая сюрреализма винаги ме спасява. Днес гледахме една отрязана глава на мъж и жена с меч в ръка. тя държеше главата за косата, а отстрани някакъв мъж се опитваше да ни обясни историята им. После се оказа, че историята им е много стара и е част от друга - още по-стара история, а ние стояхме и се чудихме. Беше много интересно, но не успях да интерпретирам почти нищо от зададените задачи. Как да живея сега? Или е в очите ми, или е в сърцето ми. Все нещо не е наред, имам нужда от спасение и не знам докога мога да го чакам. Кървенето ми е станало навик и дори е приятно. Чувствам се забравен, но кога ли съм бил запомнен от някой. Да сигурно са си казвали, ей вижте го това момче с татуировките, то може би е интересно. И какво от това, та аз дори нямам чак толкова много татуси. Никой не знае, споделям с хиляда човека и никой не знае кое не е наред. Но всички го усещат, всички... Чушки с кайма и ориз, една от любимите ми манджи - липсва ми като жив човек, като любовница която не съм виждал от години. Гъба напоена с оцет, и търкам с нея малкия си училищен чин - спомен от детството или недовършено дело. Не знам какво не е наред, не знам дали е просто период или така съм свикнал да живея - драма, драма и пак драма. Изгоних всички от себе си.

събота, 4 септември 2010 г.

първичен инстинкт

Когато те срещнах не знаех какво точно да правя, бях гладен, бях изпил 3 бири и бях нашушен, но не почувствах нищо. После последвах инстинкта си и си легнах с теб, после видях, че е доста лесно и продължих да го правя. В един момент се почувствах син и лош и същевременно кафяво-оранжев и миришех на лошо и трябваше да направя нещо. Направих. Разделихме се на същия ден, а вечерта вече бях осъзнал, че не мога без теб, защото те обичах. Последвах инстинкта си и се върнах при теб, после видях че миризмата е идвала от теб. С всяко твое изречение виждах как зелена на цвят риба се забива в тялото ми, в дрехите ми, приема ме за дом и живее там докато се пречистя от теб. И денят продължи толкова бавно, че не можах да разбера какво всъщност да правя, но накрая май реших. Последвах инстинкта си и избягах. Вървях. вървях, вървях и стигнах мъничка гора, влязох в гората и видях мъничка къщичка, влязох в къщичката и видях мъничка стаичка, влязох в стаичката и видях мъничка миша душчица, влязох в дупчицата и видях един огромен плъх. За да се побера в това малко пространство се бях смалил толкова пъти, че трябваше да раста 3 пъти, за да достигна размерите на плъха. Ето така ме караш да се чувствам, малък! И плъхът ме хвана за крака и ме запрати обратно при теб, но аз едва се побирах в онова малко джобче на дънките, което никой не използва, то се пада отпред вдясно. И виждах пред теб, но погледнех ли нагоре не виждах друго освен бюста ти и се почувствах като обикновен мъж, който забелязва само циците в жените. Депресия, аз не съм обикновен. Прибрах се в джобчето и заспах, надявах се, че когато се събудя всичко ще е ново и аз ще съм голям и хубав както винаги. Сънувах рози и реки превръщащи се в рози и бодли от рози, но щом се събудих бях все същия и вървях навсякъде с теб и ти ми беше кат ангел хранител, защото слезех ли на земята щяха да ме стъпчат и тогава ти ме видя и ме захвърли. Каза, че не искаш да си ми спасител. ОК. Ще намеря от гъбите в страната на чудесата ии ще порастна и ще ти покажа аз...
и той все още продължава да търси тези гъби, за да й покаже...